Мерилин Бакстър
Възмездие (26)

26

Сойър потърка чело и отмести стола си назад. Погледна часовника си и въздъхна. Беше седем часът. В офиса беше тихо. Всички си бяха отишли в края на деня, дори и Ралф, който също като него, обикновено работеше до късно. Но тази вечер той празнуваше годишнина от сватбата си и жена му го бе помолила да се прибере навреме.

Телефонът иззвъня. Не го вдигна веднага, тъй като мислеше, че Джейн ще се обади. Но се сети, че тя си е отишла. Въпреки това се поколеба. Може да беше Даян. Беше я срещнал на изложба с картини на негов клиент и тя ясно му бе подсказала, че може да се върне в леглото й, когато пожелае. Но той не желаеше.

Телефонът продължаваше да звъни и той промърмори:

— По дяволите! — вдигна слушалката. — Брок.

— Господин Брок?

Би разпознал тембъра на този глас по всяко време и навсякъде. Пулсът му заби учестено.

— Здравейте, Кейт.

Нарочно назова името й. Макар да не беше сигурен, стори му се, че тя пое дъх. Но може би само си въобразяваше.

— Слушайте, знам, че е късно…

— Няма проблем. Какво мога да направя за вас?

— Аз… ние трябва да поговорим.

Той веднага се оживи.

— Сега ли?

— Да, сега, но ако не е удобно — задъхано каза тя, — може и утре. Знам, че е късно, но и аз едва сега се освободих.

— Няма никакъв проблем. И сега е удобно.

— Благодаря — отвърна Кейт и ако той не се лъжеше, в гласа й прозвуча облекчение.

Или пак си въобразяваше? „По дяволите, Брок, стига! Престани да търсиш скрити намеци. Нямаше такъв навик с другите си клиенти.“

— Тъкмо се готвех да изляза и да хапна нещо — каза Сойър.

Мълчание.

— Кейт?

— Защо не отложим тогава за утре?

— Слушайте, вие вечеряли ли сте?

— Не, но не съм гладна.

— Аз пък съм гладен. Ако не ви се яде, можете да изпиете едно кафе.

Тя все още се колебаеше.

— Защо се притеснявате, че могат да ни видят заедно? — попита той.

— Имам причини. Но този път ще направя изключение — бързо добави тя, без по-голяма топлота.

Искаше му се да отговори на тази забележка, но премълча и направо предложи:

— Да се видим тогава след петнайсет минути.

След като й каза в кой ресторант, Сойър затвори слушалката и излезе, като хлопна вратата зад себе си. Жени!

 

 

Кейт не знаеше колко време бе останала със слушалка в ръка и с объркани мисли. Най-после затвори телефона и стана.

Откакто бе напуснала кабинета на Томас преди няколко дни, не беше на себе си. Наглед работеше както обикновено и като че ли всичко е наред, но вътрешно се чувстваше куха и наранена.

Имаше желание да излее мъката си пред Анджи, но не намираше подходящи думи. Снощи приятелката й бе доловила, че се е случило нещо неприятно. Погледна Кейт отблизо и каза:

— Изглеждаш ужасно. Нещо лошо ли стана в съда днес?

— В съда всеки ден стават лоши неща.

Анджи се нацупи.

— Това не е отговор. Знаеш какво имам предвид.

— Не ми обръщай внимание. Просто съм уморена — отвърна поглед Кейт.

Анджи я изгледа, преди да добави:

— Както искаш. Но ако желаеш да поговорим, знаеш къде съм.

Щом тя излезе от стаята, Кейт изпита желание да я извика обратно, но не го направи. Сама трябваше да носи товара си, сама да реши своя проблем.

Не беше успяла да говори с Анджи, но Сойър Брок беше друго нещо. На него трябваше да каже.

Сега, когато свали съдийската си тога и се готвеше за срещата с него, изпита страх. Искаше Сойър да намери дъщеря й, но той самият се превръщаше в известно затруднение.

 

 

След двайсет минути, когато Кейт влезе в китайския ресторант и го видя, мисълта да се откаже от услугите му отново изплува. Сойър вече седеше на тъмна маса до стъклена стена, зад която имаше малка градинка. Тя не беше идвала в този малко странен и поотдалечен ресторант, тъй като не обичаше много китайската кухня.

Имаше само дванайсет маси, застлани с червени покривки. Мокетът бе кафяв, а стените — бели. Само още две двойки седяха край масите.

Детективът я видя и се изправи. Беше облечен в джинси и плътна, жълта, спортна риза, носеше ботуши. Изглеждаше, че рядко облича костюм и предпочита неофициалните дрехи. Кейт трябваше да признае, че му приличат, но всъщност всякакви дрехи биха му стояли добре.

Докато се движеше между масите и приближаваше към него, тя огледа лицето му със солидни, високи скули и леко заострена брадичка. Силно лице, помисли си, силно и вдъхващо доверие.

Едва когато стигна до масата му, Кейт осъзна, че и той я бе наблюдавал със зелените си, смарагдови очи. Взираше се в нея, сякаш в ресторанта нямаше никой друг. Да бъдеш обект на такъв изпитателен поглед бе малко страшно, но и вълнуващо. Забави крачка. За миг усети изкушение да се обърне и да избяга.

— Добър вечер — поздрави я той.

Простият поздрав бе достатъчен, за да се стопи напрежението. Кейт се усмихна леко и седна на стола, който той бе изтеглил за нея.

— Решихте ли се да вечеряте?

— Не, само чаша кафе.

До лявото му рамо застана келнерка. Той й даде поръчката и помълча, докато се оттегли.

— Били ли сте тук друг път?

— Не, но разбирам защо идвате тук.

— Така ли?

Кейт пак се усмихна.

— Тук е тихо, а предполагам, че и храната е добра. Приятно място да се поотпуснеш след един труден ден.

— Съвсем точно казано — съгласи се Сойър. — Сега по-добре ли се чувствате?

Тя пое дъх и се опита да успокои напрегнатите си нерви.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид ресторанта — отговори той, без да сваля поглед от нея. — Не вярвам някой важен човек или познат да ни види тук заедно.

Той подчерта думата „заедно“ леко подигравателно, но нямаше значение. Неудобно бе да ги видят заедно заради нейната работа, а не заради неговата.

— Тук е добре — каза Кейт.

Сойър кимна, а в този миг келнерката се яви с неговото ядене и нейното кафе. Мълчаха, докато той се хранеше с голям апетит, а тя отпиваше от кафето си. Той отмести чинията си едва когато я омете докрай.

— Не знаете какво вкусно нещо изпускате — усмихна се Сойър.

— Очевидно не знам.

За миг очите му блеснаха.

— Какво да ви отговоря? Казах ви, че храната е добра — отпи от бирата си. — И тъй, как върви кампанията ви.

Тя забави отговора си, като търсеше някакъв скрит смисъл зад невинния му въпрос. Но тъй като очите му останаха така неутрални, както и въпросът, отвърна:

— Всъщност кампанията едва сега започва.

— Предполагам, че няма да ви е трудно да спечелите в изборите.

— Защо мислите така?

— Вие сте съдия, за какъвто един полицай може само да мечтае. А така ви възприемат всички в полицейската система.

— А вие, господин Брок?

— И аз също.

— Приятно ми е да чуя това.

— Не е вярно.

Тя го погледна стресната.

— Моля?

— Пет пари не давате какво мисля аз.

Кейт поруменя. По дяволите! Не биваше да позволи разговорът да се отклонява в такава посока. Трябваше инициативата да бъде у нея и тя да владее положението.

— Имате право на собствено мнение — с леден тон му отвърна.

Сойър се изсмя.

— Да, трябва да призная, че вършите всичко по свой начин, без да се интересувате накъде хвърчат треските.

Кейт отново бе изненадана, този път от неочаквания му и смущаващ смях. Цялото му изражение се бе променило и тя отново почувства, че този човек е опасен.

— Не вършите ли и вие така своята работа?

— Да, струва ми се, че да. Изглежда, че много си приличаме в това отношение.

Тя се извърна настрана, без да отговори.

— Вие не обичате много мъжете, нали, Кейт?

Личната забележка я притесни. Тя бързо отново се изви към него и забеляза, че се е придвижил по-близо. Усети, че дъхът му се смесва с нейния, което създаваше близост, която би трябвало да я изнерви. Стегна се и зачака у нея да се появи желание да избяга. Но то не се появи.

Сетивата й се изостриха, ала не от страх, а от възбуда. Седеше до мъж, който й се струваше привлекателен, а това я плашеше.

— Това не е ваша работа — отвърна най-сетне съвсем тихо.

Той се отдръпна и вдигна рамене.

— Както кажете.

— Казвам, че е време да поговорим за работата. Днешният ден бе дълъг — Кейт не го погледна в очите.

— Говорете. Слушам ви.

— Научих името на мотела, в който детето е било…

— Чудесно — прекъсна я Сойър. — Това е новината, която очаквах.

Тя се покашля, за да не позволи на гласа си да затрепери.

— И така, в кой мотел? — попита той, като я наблюдаваше внимателно.

— Мотел „Шейди Оукс“, тук, в Остин.

Погледна я изумено и недоверчиво.

— Какво?

Кейт се извърна от страх, че ще разгадае мислите й.

— Мили боже! — възкликна той. — Преди години този мотел беше дупка, пълна с плъхове. Дори не вярвам все още да съществува.

— Моля се все още да е на мястото си.

— Искате да кажете, че някой е подхвърлил бебето на такова място?

— Да — кратко потвърди Кейт и Сойър отново я погледна с любопитство.

— Срещал съм ненормални хора, но този трябва да е бил истински боклук.

— Намерете я, каквито и усилия да са нужни.

— От самото начало ли знаехте това? — с укорен тон попита той.

— Не.

— Предполагам, че не искате да ми кажете как го научихте?

— Така е. Не искам.

— Чудесно — отсече Сойър и стана от мястото си. — Ще играем играта така, както вие искате, Кейт. И дано да ви се хареса.

Тя пак не отговори. Мълчаха и след като излязоха от ресторанта в лунната нощ.

— Ще ви се обадя — грубо каза детективът.

Отново бе твърде близо до нея. Стресната, младата жена го погледна. Очите им се срещнаха. В този миг въздухът сякаш се насити с напрежение — внезапно, силно и опасно.

Кейт се вцепени. Искаше да отклони погледа си от страх, че ще прочете мислите й. А какво ли мислеше той? Сойър рязко се извърна, но тя бе забелязала неловкост в държанието му.

Мигът изчезна, но несъмнено бе, че са подвластни на някакво привличане. И то взаимно. Кейт изведнъж разбра какво става. Не само работата и професията й бяха изложени на опасност, но и сърцето й.

— Лека нощ — промълви тя уплашено и се качи в колата си.

Той затвори вратата и отстъпи.

— Карайте внимателно — дрезгаво я посъветва Сойър.

Стиснала здраво кормилото, тя потегли, но погледна в огледалото за обратно виждане. Уличната лампа осветяваше Сойър.

Не можеше да види очите му, но знаеше, че я наблюдава. Тя се съсредоточи върху уличното платно и натисна газта.

„По тънко въже се движиш, Кейт Колсън“ — каза си наум. Но съвестта й мълчеше.