Мерилин Бакстър
Възмездие (19)

19

Двайсетте минути във ваната напълно освежиха Кейт. Зави се с голям пешкир и заедно с капките вода попи и последните следи от умора. Но се боеше, че след малко пак ще се почувства отпаднала.

Сутринта беше започнала с повторен процес срещу човек, осъден преди години за убийство на жена с нож в малка бакалница. Жената била самотна майка с четири деца и навремето този факт събудил особено силно обществено вълнение. Въпреки това, след като осъденият излежал няколко години в очакване на смъртната си присъда, защитникът му бе успял да оспори присъдата на основание, че съдебните заседатели не са имали възможност да преценят умствената недоразвитост на подсъдимия.

Днес защитата бе представила своите доказателства. Но прокурорът бе също тъй непреклонен, настояваше, че ответникът има само леко забавено умствено развитие и е знаел какво върши по време на убийството. Възбудата в залата бе голяма; прокурор и защита хвърляха обвинения един към друг, както и към свидетелите. Кейт бе играла ролята на рефер, наред с разнищването на юридическите усложнения. Делото не бе приключило. Тя знаеше, че то ще продължи през целия ден утре, а може би и през част от следващия, преди съдебните заседатели да могат да започнат разискванията си.

Кейт се напръска с дезодорант и облече лек пеньоар. Слезе в дневната, но пътьом се отби в кухнята и си направи чаша френско кафе.

Седна на канапето и подви крака. Възнамеряваше да прегледа още доста книжа, които бе донесла в адвокатската си чанта.

Стенният часовник в ъгъла удари четири. Оставаха поне два часа, преди Анджи да се върне от работа, и Кейт се надяваше да ги прекара сама, на спокойствие.

Отпиваше от кафето си, като се мъчеше да подреди мислите си. Трябваше да прегледа книжата по няколко дела и освен това да прецени материалите, подготвени за избирателната си кампания.

Джинджър Андърс, която бе работила в юридическата фирма, преди да заеме високоплатен пост в една телефонна компания, ръководеше избирателната й кампания. Джинджър настояваше Кейт да участва активно в нея. Тя намираше, че още е твърде рано, тъй като изборите за съдии щяха да се проведат след осем месеца. Но Андърс не беше на това мнение.

Кейт изведнъж се смръщи. Още няколко дни като днешния и може би щеше да се откаже да заеме постоянен съдийски пост. Но знаеше, че няма да се откаже. Обичаше предизвикателствата — колкото по-трудно, толкова по-добре. А и не беше от хората, които се предават. При трудни обстоятелства се стягаше още повече.

Кампанията щеше да бъде още една битка за излъчване на най-добрите. Когато не беше тъй изморена, Кейт обичаше подобни съревнования. Ала не и сега. Искаше й се да даде покой на ума си и да не мисли. Но в този миг в паметта й изплуваха предупредителните думи: „Помни, мила, че мързеливият ум е съветник на дявола“.

След толкова години Кейт отново се усмихна. Професорът ги бе казал именно за нея. Ако не беше работила всяка вечер до пълно изтощение, не би оцеляла. Тъмните сенки на минали разочарования биха я задушили.

Сега обаче, когато бе решила да изясни миналото, може би щеше да намери покой. Надяваше се, че когато дъщеря й бъде открита, сърцето й най-сетне ще заздравее.

Кейт извади от чантата си куп книжа. Най-отгоре имаше вестник и едно заглавие привлече погледа й.

„СОЙЪР БРОК РАЗНИЩВА СЛУЧАЯ С ИМЕНИЕТО БРЕМОНД В ХЮСТЪН“

Бързо затвори чантата и мислите й литнаха в друга посока.

Нарочно събираше вестникарски материали за детектива, но тази вечер не искаше да мисли нито за тях, нито за него. Беше петък и дори не би трябвало да работи. Сойър Брок обаче не беше свързан с работата, напомни си тя; той бе поел личен ангажимент към нея и не трябваше да го пренебрегва.

С примирена въздишка Кейт отмести горния вестник и погледна изрезката под него. Тя също бе похвална за Сойър й цитираше няколко случая, в които с упоритост бе разкрил привидно неразрешими загадки.

Дали не беше сгрешила, като го нае? Той я притесняваше — трябваше да го признае. Сякаш четеше мислите й; разбираше, че не му е казала цялата истина. И какво от това? Беше му дала достатъчно информация, за да започне издирването.

Кейт не знаеше защо той едновременно я плаши и интригува. На снимката в „Уол Стрийт Джърнал“ изглеждаше елегантен и светски мъж. Но човекът, когото тя бе срещнала, бе друг — твърд и непроницаем. Почти нищо не пишеше за произхода му, освен че е останал сирак като малък. Каквото и да е било семейството му, очевидно не е имало богатство и високо обществено положение.

В статиите обаче се казваше нещо за образованието му. Сега бе четиридесетгодишен, бе работил, за да се издържа в колежа и в полицейската академия. След това постъпил на работа в полицията, което му дало възможност по-късно да създаде частна детективска агенция.

Известен бил с упоритостта си; не се отказвал от енергични действия, ако са нужни.

Телефонът иззвъня. Кейт подскочи. Малко раздразнена, вдигна слушалката.

— Ало.

— Госпожица Колсън? — попита глас със силен испански акцент.

— Да — отговори тя колебливо.

— Тук е Хулио Санчес.

Хулио? Не познаваше никакъв Хулио. Но той знаеше телефонния й номер, който не бе вписан в указателя. Преди тя да каже нещо, гласът продължи:

— Забравихте да дойдете за вашите растения. Си?

Кейт си отдъхна. Докато работеше във фирмата, й се бяха обаждали малцина нахалници, а откакто стана съдия, още по-малко. Но предпазливостта не беше излишна, особено сега, когато из града имаше толкова откачени. Все пак тя всекидневно си създаваше врагове.

— А, Хулио, разбира се. Извинявай, не се сетих веднага — той беше помощник-управител на разсадника, от който купуваше цветя и храсти.

— Си — отвърна той.

Беше поръчала голям брой растения, а той вече втори път се обаждаше.

— В колко часа затваряте, Хулио?

— В осем.

— Добре. След малко ще дойда да ги взема.

— Ако искате, можем ние да ви ги донесем.

— Знам, но предпочитам да ги видя. А може да взема и още някои.

— Си.

Кейт остави слушалката, остави чантата с книжа на възглавничката до себе си и стана. Край на работата и на Сойър Брок. Написа бележка на Анджи и се качи в спалнята си.

След няколко минути по джинси и спортна блуза тръгна към разсадника.

 

 

— Ако има още нещо, което мога да направя за вас, кажете ми.

— Благодаря Хулио, но ако си качил растенията в камионетката, това е всичко. Освен ако реша да взема още няколко — ухили се Кейт.

Усмивката на Хулио разкри равните му, бели зъби.

— Вземете колкото искате.

Тя направи точно това. Тръгна между масите, отрупани с годишници по цветарство, които нито един художник не би могъл да сътвори. Навярно истинската й страст бе да се занимава с растения. Обичаше да си обуе груби джинси, да си сложи шапка и ръкавици и да разкопава цветните лехи. Тази физическа работа, чувството за единение с природата, сякаш отпускаше мускулите и мислите й. Любовните усилия също освобождаваха душата й от тъгата. Но само за кратко време.

Кейт поспря и вдъхна приятния аромат. Добре, че си бе направила труда да дойде. Щеше да очаква с нетърпение сутринта, за да стане рано и да започне да засажда растенията.

И тази вечер бе прекрасна, още една картина, която нито един художник не би могъл да нарисува. Пролетта със своята краткотрайна прелест бе в разгара си. Топлото слънце още трептеше над хоризонта. Червеноглав кълвач чукаше с човката си по едно дърво, преди да отлети до хранилката и да покълве слънчогледови семки. Ароматни пъпки обсипваха различни храсти, а мирисът на млада трева се смесваше с лъха на растенията.

Кейт пое дълбок дъх и видя, че Хулио приближава намръщен.

— Сеньорита Колсън, един господин ви търси.

— Господин? — повтори тя учудено. — Тук?

— Си, сеньорита.

Извърна се и се втрещи. Сойър Брок отвърна на острия й поглед. Сърцето на Кейт замря.

— Нещо сбърках ли? — попита Хулио притеснен. — Не знаех какво да кажа на господина.

Кейт преглътна.

— Правилно си постъпил, Хулио. Благодаря ти.

Хулио я изгледа смутено, но се обърна и се отдалечи. Кейт обаче не виждаше нищо около себе си. Погледът и мислите й бяха изпълнени единствено от Сойър Брок.

Не беше забравила грубоватата му привлекателност. Въпреки това, като го видя да се приближава към нея между многобройните растения и да я гледа с хладен интерес, дъхът й спря.

Ако той беше изненадан от облеклото й, то изненадата бе взаимна. Беше заменил костюма си с джинси, зелена риза с отворена яка и ботуши. Липсваше му само каубойска шапка, но положително имаше такава.

Кейт знаеше, че не бива да позволи спортното му облекло да я заблуди. Самият Сойър представляваше опасност. От първия миг, когато го бе видяла в кабинета му, той й въздействаше по начин, който тя не искаше да признае. Бе смущаващо привлекателен мъж, различен мъж, различен от всички, които бе срещала досега. Отново й направиха впечатление противоречивите му страни. Външно изглеждаше изискан и спокоен. Но чувстваше, че в него се таи необуздана сила и дори може би безскрупулност.

— Какво търсите тук? — попита тя накрая озадачена. Гласът й потрепваше от потиснат гняв. Не обичаше да нахлуват в личния й живот.

— Изпълнявам задачата, за която ме ангажирахте — макар че отговорът му бе равен и тих, един мускул на бузата му трепна от раздразнение, че му говори така.

— Как ме намерихте?

— Приятелката ви Анджи ми каза къде сте.

Кейт беше потресена.

— Искате да кажете, че сте били в моя дом?

— Да — тонът му искаше да я предизвика да реагира по някакъв начин.

Тя прие предизвикателството.

— Моят дом не е в границите на разрешеното за вас.

Той леко се поклони.

— Да, ваше благородие.

Кейт не обърна внимание на присмеха зад думите му.

— Често ли работите след обичайното време?

— Винаги. Предполагам, че и вие правите същото.

— Какво правя аз е без значение.

— Грешите. Тъкмо то има значение. Трябва да поговорим.

— Защо не дойдете в понеделник в моя кабинет?

— Мислех да поговорим сега.

— Сега?

— Слушайте, съдия Колсън, искате ли да намеря младото момиче или не?

— Разбира се, че искам.

— Тогава ще е най-добре да ми сътрудничите.

— Аз ви сътруднича — бързо отговори Кейт, като се стараеше да не обръща внимание на разкопчаните горни кончета на ризата му и на капките пот по врата му. Отмести погледа си.

— Не бих казал.

Отново го погледна.

— Какво точно искате от мен?

Той помълча. Очите му се плъзнаха по Кейт.

— Достатъчно сведения, за да мога да свърша работата, за която ми плащате. Ако не, ще се откажа от този случай.

— Това е естествено.

— Можем ли да сметнем, че сме постигнали примирие?

— Примирие? Не бях осъзнала, че сме във война?

— Разбира се, че го съзнавате — рязко каза Сойър.

Кейт въздъхна и се огледа. Други клиенти се движеха между растенията. Двамата със Сойър привличаха любопитни погледи.

— Тук едва ли е подходящо място за делови разговор.

— И на мене така ми се струва — озърна се и той.

— Какво има, господин Брок, изненадан ли сте?

Той не се престори, че не я разбира.

— Дали съм изненадан, че обичате да ровите пръстта в лехите? — усмихна се леко. — Да, всъщност съм изненадан.

Усмивката му я свари неподготвена. Кейт почувства, че нещо в нея оживява, но побърза да си напомни, че е безумство да вярва на тази усмивка, независимо от въздействието й.

Не че тя нямаше нужда и желания като всяка друга жена. Имаше ги, но не им се поддаваше. Този мъж, а и който и да е друг мъж, не влизаха в периметъра, който си бе разрешила.

Пазеше се от личните отношения, защото болката от миналото винаги й напомняше за цената на любовта. Беше имала приятели, дори и една кратка любовна връзка — незадоволяваща, общо взето. Нито пък можеше да забрави, че не е способна да има деца. Тя се бе примирила с това, но не можеше да очаква мъж, който иска деца, също тъй да се примири. Съзнавайки тази даденост, отдавна бе решила, че любовните отношения с мъж не са за нея.

Най-добре беше да приеме Сойър Брок такъв, какъвто бе — наемен помощник, нищо повече, нито по-малко. Не биваше да забравя това.

— Предполагам, че всеки човек си има своите странности, не е ли така, господин Брок? — прекъсна мълчанието Кейт.

— Предполагам, че е така — и той отново се усмихна. — Не мислите ли, че можем да минем без някои формалности? Наричайте ме Сойър.

— Добре — отговори тя след кратко колебание. Но не можеше да се обърне към него по име.

— Та да се върнем към причината за моята поява тук — загледа я съсредоточено. — Нужна ми е информация. В болницата не научих нищо, освен че в посочения период никакво бебе не е било осиновено там.

— Знам — продума Кейт тихо.

Лицето му се оживи.

— Знаели сте. Тогава защо…

— Мисля, че бебето може да е било оставено в една мотелска стая — прекъсна го Кейт.

Един миг Сойър не можа да намери думи.

— В мотел? Господи! — и тъй като тя мълчеше, той продължи: — Сигурно има и още нещо.

— Засега не. Аз самата неотдавна научих за мотела.

Той изруга.

— Мотелът няма ли име?

— Положително има, но аз не го знам.

— Уверена ли сте? — настояваше той.

— Да — твърдо заяви Кейт.

— Но можете да го научите, така ли е?

— Надявам се.

— Е, добре, трябва да знаете, че не мога да направя нищо повече, докато не разбера откъде трябва да започна.

Кейт възнамеряваше да се срещне със самия Томас, но когато тя решеше, а не Сойър. През годините се бе старала да не вижда Томас, нито да чете или да гледа по телевизията нещо свързано с него или църквата му.

Срамът и гордостта я бяха възпирали, но сега положението бе друго. С подтик от страна на Сойър или без никакъв външен подтик тя бе решила да узнае истината, макар да подозираше, че Томас наистина бе оставил Сара в някой мотел като малка торба смет. Ако това се потвърдеше, той щеше да си плати скъпо. Но каквото и да бе станало, тя трябваше да намери дъщеря си.

— Кейт.

Името й, произнесено от Сойър, я накара да потръпне. А освен това той я гледаше упорито. Тя се извърна, защото не й бе възможно да се чувства напълно спокойна в негово присъствие. Може би това идваше от израза на очите му, който Кейт не можеше да разчете напълно. Възхищение ли изразяваше погледът му? Или презрение? Или пък желание…?

— Слушайте — каза тя, — щом се сдобия с повече информация, ще ви я съобщя.

— Коя е майката на детето?

Този внезапен, тежък въпрос сякаш падна от небето и я прониза до дъното на душата. Кейт го изгледа.

— Това няма значение за издирването.

— Оставете на мене да преценя дали има, или няма. Освен това на този етап всичко е от значение…

— Ако нямате нищо против — прекъсна го тя, като подсказваше ясно, че е време да приключват разговора, — трябва да си платя за растенията на касата.

— Добре. Ще почакам и ще ви изпратя до колата.

Кейт изпита желание да изкрещи от яд, че така неочаквано успяваше да наруши равновесието й. Но съумя да остане спокойна и да се покаже дори равнодушна.

— Както обичате — отговори тя, обърна се и тръгна към касата с вдигната глава.