Мерилин Бакстър
Възмездие (46)

46

— Попаднахме на златна жилка, шефе!

Сойър вдигна очи към Ралф, който нахлу в кабинета му ухилен до уши. Луничките му блестяха като неонови.

— Ура, ура, ура — отвърна Сойър и се изправи.

— Знаех, че така ще реагираш.

— Кажи ми подробностите.

Ралф се стовари в стола срещу бюрото му.

— Минах през стената!

— Къде бяха архивите? — усмихнат попита Сойър.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че документите бяха в един стар сандък на тавана?

— Не го ли предрекох?

— Да, и беше прав. А също и за ремонта на църквата преди няколко години. Тогава са отнесли старите архиви на тавана. Новият свещеник изобщо не е знаел къде са, докато не изпрати един прислужник да провери.

— И какво намери? — вече без усмивка попита Брок.

— Осиновяването не е станало чрез Католическата агенция за осиновяване, както се постъпва най-често. Очевидно свещеникът е познавал семейство, което искало да има дете. Затова осиновяването станало по частен път чрез един адвокат.

— Слава богу.

— Не бързай — почеса се по главата помощникът му. — Чрез адвокат или чрез агенция, не е от особено значение, защото архивите са запечатани.

— Но не за дълго — твърдо каза Сойър.

— Допусках, че ще кажеш така. Но как смяташ да ги разсекретиш?

— Спомняш ли си за нашия клиент сенатор Дан Хемзли?

— Добродетелният сенатор.

Той кимна.

— Същият. Ако си спомняш, той се обявява в подкрепа на осиновените деца, които искат да открият истинските си родители.

— Да, бях забравил това — досети се Ралф.

— Но аз не съм — Сойър позвъни на секретарката си. — Джейн, свържи ме със сенатор Хемзли, моля.

— Значи се надяваш, че той ще се заеме с това?

— Ще се заеме — уверено заяви Брок. — Задължен ни е — разкрихме спатиите на жена му и той излезе от развода си без петънце.

— Вярно е. Доколкото си спомням, съдът не само му даде развод, но и почти цялото му имущество. Това рядко се случва.

— Господин Брок — обади се Джейн, — сенаторът е на втора линия.

Сойър намигна на Ралф и посегна към слушалката.

 

 

Голямата къща с бели колони бе на едно възвишение в Хълмистия район. Очертанията и симетрията на къщата не впечатлиха Сойър. Дори и огряна от слънце, тя изглеждаше студена и неуютна.

Отдавна стоеше до колата си и събираше кураж да иде до вратата. Знаеше, че икономката ще го попита учтиво кого иска да види. Пот изби по челото му и над горната му устна.

Дали зад тази врата се намираше дъщерята на Кейт? След почти двайсет години щеше ли Кейт отново да я види? От една страна, Сойър се радваше заради нея и заради себе си, защото агенцията му бе постигнала успех. Но, от друга страна, съжаляваше, че издирването свършва. Когато Кейт и дъщеря й се съберяха, тя нямаше да има повече нужда от него.

Учудваше се на себе си, че има такива мисли. Двамата с Кейт се бяха любили няколко пъти; това още не можеше да се нарече трайна връзка. Но Господи, как искаше тя да продължи, а не знаеше как да го постигне.

Избърса потта от челото си. Не беше казал на Кейт нищо за разкритията си след любовната им нощ. След като Ралф бе отишъл отново в църквата, мозайката бе започнала да се нарежда.

Сега, три дни по-късно, той щеше да предприеме стъпка, която би могла да промени завинаги живота на Кейт. Сойър стегна възела на вратовръзката си и тръгна по дългата алея.

 

 

— Здравей.

Гласът на Сойър винаги оказваше едно и също въздействие върху Кейт. Краката й се подкосиха.

— Здравей — отговори тя задъхано в слушалката.

— Мога ли да те видя?

— Да — отзова се простичко. Бяха изминали няколко дни от дългата любовна нощ и тя не бе престанала да мисли за него.

— Сама ли си?

— Да.

Последва кратко мълчание, после той каза тихо:

— Липсваше ми.

Сърцето й се разтуптя.

— И ти на мене.

— Ще се видим след малко.

— Сойър…

Кейт продължаваше да държи слушалката, но връзката бе прекъсната. Намръщи се. Не знаеше защо, но й беше прозвучал не като друг път. Нервен ли беше? Не. Сойър никога не се нервираше. Винаги оставаше хладен… освен когато се любеха.

Очакването да бъдат отново заедно тази вечер я обля с гореща вълна. Имаше пица във фризера си, имаше и вино. Щяха да похапнат, после…

Тръсна глава, стана от канапето и отиде в спалнята си. На бюрото й бяха натрупани папки с дела и с материали за кампанията й. Смръщи се, като си спомни за предстоящите избори.

Дейв Нилсън се бе впуснал в кампанията енергично, като на всяка крачка хвърляше кал по Кейт. Беше поопръскал с мръсотия и другите кандидати, но истински агресивен бе именно към нея. Благодарна бе, че все още е много пред него в проучванията на общественото мнение.

Кейт се погледна в голямото огледало и реши да не се преоблича. Когато се беше прибрала след работа, си бе облякла шорти, тениска и бе обула сандали. Можеше да си остане така. Изгаси лампата и в същия миг чу звънеца на входната врата.

Слезе долу и отвори вратата. Застанал на прага и загледан в нея, Сойър изглеждаше огромен. Но сгъстяващият се здрач не можеше да скрие напрегнатото му изражение. Интуицията й подсказваше, че нещо съвсем не е наред. Или може би нещо чудесно се беше случило?

— Намерил си я, нали? — гласът й се прекърши.

— Нека да влезем вътре — той мина покрай нея и спря едва когато влезе в дневната.

Кейт преглътна мъчително и го последва.

— Намерил си я, нали? — повтори тя по-високо.

— Да, намерих я.

Младата жена се зарадва и в същия миг изпадна в паника, защото не знаеше какво точно се крие зад думите му.

Навярно беше надала вик, защото Сойър веднага се спусна към нея.

— Какво ти е, Кейт?

Слепоочията й пулсираха. След толкова години най-после щеше да види детето си. Зави й се свят и се олюля.

— За бога, седни! — подхвана я под ръка и я заведе до канапето. — Наведи се, сложи си главата между коленете и дишай дълбоко.

Тя се подчини и скоро се съвзе. Срамуваше се, че е проявила слабост.

— Не си спомням някога да съм припадала или да ми се е завивало така свят — промълви Кейт и облиза сухите си устни.

Сойър седна до нея със загрижено лице.

— По-добре ли си сега?

— Вече съм добре.

— Не мисля, че си добре — промърмори той.

— Как… я намери? Искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш.

Кейт слушаше тихо подробния му разказ. Когато стигна до документите по осиновяването, тя го прекъсна:

— Не бяха ли запечатани, засекретени?

Той кимна.

— Тогава как…

— Познавам човек, който има право да ги разсекрети.

Тя подскочи, но отново усети, че й се вие свят. Сойър изруга и застана до нея. Тя го отстрани с ръка.

— Само малко ми се зави свят. Като съдия не се полага да знам, че стават такива неща.

— Тогава значи не съм ти казал нищо.

— Добре, не си ми казал — прошепна с чувство на вина.

Дълго се гледаха един друг.

Кейт изгаряше от нетърпение да узнае точно къде е дъщеря й и дали той я е видял. Но не смееше да зададе този въпрос. Страхът я правеше безмълвна.

Сойър пръв отмести поглед.

— Има нещо, което трябва да знаеш за мене.

— За тебе? — примигна тя.

— Заех се с този случай заради Харлан.

Тя го погледна озадачена, после каза нетърпеливо:

— Е, да, нали Харлан те препоръча.

— Знам, но…

— Не можем ли да говорим за това по-късно? Искам да науча за… дъщеря си.

— Ти не разбираш — побледнял и с дрезгав глас каза той. — Харлан ме ангажира да му свърша мръсната работа.

— Какво говориш? — с невярващи очи го изгледа Кейт.

— Казвам ти, че той е решен да попречи на избирането ти.

— И ти трябва да му доставиш патроните?

Тягостно мълчание последва въпроса.

— Такава беше уговорката.

Тялото й се разтърси от гняв.

— Ти, негоднико!

— Кейт…

— Значи си отишъл при него и си му казал всичките ми тайни? Че съм родила извънбрачно дете и съм го дала на някого? Така ли направи?

Беше загубила контрол над гласа си и почти крещеше, но й беше все едно.

Когато Сойър отвори уста, тя вдигна ръка и го спря.

— Не! Не ми отговаряй! Това е без значение — очите й горяха. — Не само си ме излъгал лично, но си действал неетично. Само ми кажи къде е дъщеря ми и се махай от дома ми. И от живота ми — добави съкрушено.

Кога щеше да се научи да се пази? Най-напред баща й, после Томас, а сега и Сойър.

— Кейт, моля те. Не е така.

Той изглеждаше отчаян, но тя не му обръщаше внимание. Също бе отчаяна посвоему. Мъчеше се да не загуби ума си. Запуши ушите си с ръце.

— Не! — извика Кейт. — Не искам да слушам никакви извинения!

Той в миг се озова пред нея и свали ръцете й от ушите. Тя се дръпна назад.

— Не ме докосвай!

— За бога, Кейт! Не ми даваш възможност да ти обясня.

— Кажи ми къде е дъщеря ми и бъди проклет!

Сойър като че ли разбра, че само си губи времето, като се старае да й обясни. Отстъпи назад, а в очите му се отразяваха болката и поражението. Но тя не забеляза и това.

— Дъщеря ти е в „Кьониг Плейс“.

Зениците й се свиха от объркване и от ужас.

— Но това е… това е… — не можа да продължи.

— Дом за умствено недоразвити — довърши вместо нея той с отчаян глас.

Нов вик се откъсна от устните на Кейт. Тя се хвана за гърба на стола, за да не се свлече на пода. Когато бе дала детето си, бе почувствала, че завинаги губи част от себе си. Когато бе научила, че детето не е било осиновено, а подхвърлено в мръсна мотелска стая, бе изпитала желание да руши.

Сега искаше да се свие и да умре. Силни конвулсии разтърсиха тялото й. Сърцето й пое цялата болка; чувстваше го като настъпено и счупено парче стъкло.

— Кейт, моля те — повтаряше Сойър, — не се измъчвай така.

— Какво… се е случило… с нея?

— Била е осиновена от заможна съпружеска двойка. Кръстили я Еймбър. Еймбър Стърлинг — помълча и пое дъх, после продължи с изтерзан глас: — Когато била двегодишна се разболяла с висока температура. Била с бавачката си, която не знаела какво да направи. Когато родителите й се прибрали вкъщи, лошото вече било станало. Мозъкът й бил увреден непоправимо.

Кейт кръстоса и стисна ръцете си и се залюля назад-напред, загледана в пространството.

— Не мога да повярвам в това. Нищо не може да бъде така непоправимо.

— Кейт, мила, недей — повтори Сойър.

— Остави ме сама — промълви тя глухо и безжизнено. — Просто ме остави сама.

Той я изгледа, отиде до изхода и затвори вратата зад себе си. Силите му стигнаха дотук. Опря се на къщата, а очите му се премрежиха от сълзи.