Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2012)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
smarfietka (2012)

Издание:

Мерилин Бакстър. Възмездие

ИК „Монограм“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Добавяне

22

При портата я посрещна охраната. Кейт свали прозореца на колата и се усмихна учтиво.

Пазачът повдигна шапка и надникна в колата.

— Добър вече, госпожо.

— Добър вечер.

— Очакват ли ви?

Тя извади служебната си карта и я показа.

— Аз съм съдия Кейт Колсън — надяваше се, че това ще е достатъчно, и така се оказа.

— Ще ви отворя, съдия Колсън.

Пазачът пак повдигна шапка и отиде до контролната будка в красивата черна ограда от ковано желязо. Кейт проследи как вдигна телефона и набра охранителния код.

Портата бавно се отвори и тя подкара кадилака си по дълга извита алея между две редици високи дъбове. Не се изненада от разкошния вид на къщата, когато я зърна. Той напълно подхождаше на Томас, когото познаваше добре — къщата бе голяма, претрупана с украса и показна. Не бе изненадана и от успеха на Томас. Беше го очаквала. Нали винаги бе знаел как да си служи с думите, за да омайва млади и стари.

Слава богу, че тя вече не бе податлива на зловещия му чар. След като Томас напусна Фор Корнърс, Кейт оцеля, като се преструваше, че той вече не съществува. Макар да знаеше, че бе тръгнал по стъпките на баща си и бе завършил семинарията, преди да стане пастор в Сан Антонио, тя никога не го потърси. Но от време на време чуваше новини за него. Като мнозина от известните евангелисти той често се появяваше във вестниците и телевизията. Говореше се, че е един от пасторите, натрупали най-много пари. Кейт изпита отвращение.

Томас чисто и просто беше мошеник.

Сега, когато изключи двигателя и излезе от колата, Кейт бе напълно спокойна, сякаш нервите й бяха железни. Дори не си бе направила труда да телефонира и да провери дали е вкъщи. Искаше да го завари неподготвен. Бе се обадила само в канцеларията на църквата му, за да разбере къде живее. Когато стигна до град Сан Антонио, спря в един магазин и помоли да я упътят.

Кейт въздъхна дълбоко, преди да се изкачи по стъпалата на верандата, която минаваше по цялата дължина на къщата. Самата къща беше огромна. Отвън беше облицована с бели тухли и украсена с високи, сякаш до небето колони.

Натисна звънеца. Очакваше да се появи прислужница в униформа. Но вратата отвори около трийсетгодишна жена.

— Да — каза тя с груб глас.

Жената като че ли беше пияна. Това ли е съпругата на Томас? Ако е така, изглеждаше доста нещастна.

Беше висока и слаба, дори кльощава. Кестенявата й коса бе къса, с посребрени краища. Пергаментовата й кожа бе изопната на скулите.

— Добър ден, аз съм Кейт Колсън — представи се учтиво и официално.

— Е, и?

— Дошла съм да видя Томас.

— Какво искате от него? — процеди жената през стиснати устни.

Вместо да й отговори, Кейт попита:

— Той вкъщи ли е?

— Слушай, госпожо, разкарай се.

Кейт се вкамени.

— Вие съпругата му ли сте?

Жената се изсмя някак зловещо и глухо.

— Може да се каже така.

— Името ви? — Кейт не очакваше отговор, но за нейна изненада го получи.

— Анет Дженингс — отвърна жената, вдигна рамене и се облегна на вратата, сякаш краката не я държаха.

Окуражена, Кейт отново запита:

— Съпругът ви вкъщи ли е?

— Защо се интересувате?

Гласът на Анет пак прозвуча зловещо. Кейт трепна вътрешно, но само за миг. Колкото и да съжаляваше тази жена, нямаше да й позволи да попречи на нейната мисия. Ако Томас беше вкъщи, трябваше да го види.

— Ние сме… стари приятели.

— Как ли не!

Кейт се изчерви.

— Моля ви, кажете му, че съм тук.

— И защо да му казвам? — присви очи жената и я огледа. — Вие не сте типът на моя мъж — устата й се изкриви. — Но пък вече знам ли какъв е неговият тип?

Въпреки презрението си към тази жена, която не можеше да се владее, Кейт изпита и състрадание, като забеляза колко горчивина има в гласа й.

— Търся го по работа.

— Да, добре.

— Повярвайте ми, че е по работа — твърдо и хладно повтори тя.

Анет се подпря по-здраво на вратата.

— Ако е за някаква отплата, сбъркали сте адреса — изсмя се и прошепна съзаклятнически: — Татко се грижи за тия работи — намигна. — Ясно ли е?

Кейт отстъпи с отвращение от достигналия до нея алкохолен дъх.

Анет пак се изсмя и скръсти ръце пред гърдите си.

Кейт мина покрай пияната жена, прекрачи прага и спря. Интериорът мина през очите й като на филмова лента. Подът с дъбов паркет стигаше до вътрешна стълба, покрита с пътека в прасковен цвят. Стъклена врата вляво водеше в малка стая, пълна с книги. Надясно се виждаше широк хол с картини, огледала и голяма камина. Красиво, но леденостудено. Като собственика.

Кейт потрепери. В същия миг се появи жена в униформа. Спря, като видя посетителката, после очите й откриха Анет до вратата. Без да обръща внимание на гостенката, отиде до нея.

— Елате, трябва да легнете.

Анет се облегна на жената със затворени очи. Икономката пак спря и огледа Кейт.

— Мога ли да ви помогна?

— Искам да говоря с Томас.

— Няма го тук.

Кейт изтръпна. Не беше повярвала на Анет, но вярваше на тази жена, която говореше тихо и с достойнство.

— Кога очаквате да се върне?

Икономката се намръщи.

— Не знам точно. Той е в Русия, на евангелизаторски поход.

— В Русия? — задъха се Кейт.

— Да, госпожо.

Анет силно изхълца, после се изсмя. Икономката я потупа по гърба.

— Спокойно, спокойно, госпожо Дженингс.

Такъв гняв обхвана Кейт, че почти й прилоша. Сви юмруци и потисна желанието да излее гнева си върху тази жена.

„Това не е честно“, каза си наум. Беше си представила точно очакваната среща — какво ще каже тя, как ще се държи — но срещата нямаше да се състои. „Проклет да си Томас! Проклет да си!“ Би трябвало да знае, че няма да е лесно, особено след като искаше да го изненада. И все пак, беше се надявала…

Беше претърпяла неуспех. Но щеше да го преодолее. Беше силна в бягането с препятствия. Сега бе стигнала до още едно от множеството препятствия. Но то нямаше да я спре.

Ще се върне в Остин и ще се подготви за нова атака. Щом Томас стъпи на американска земя, ще се срещне с него очи в очи и ще иска отговор. Той няма да избегне деня, в който ще застане в съда пред нея.

Нямаше място за съмнение. Кейт вече знаеше каква ще бъде присъдата. Нямаше да прояви никаква милост към него. Тази мисъл й възвърна куража и силите, за да тръгне към вратата. Там се обърна и каза:

— Съобщете му, че е идвала съдия Кейт Колсън.

 

 

Сойър се стресна и седна в леглото си запъхтян и изпотен.

Пак се бе повторил ужасният му сън — че е затворен в тъмния, заключен килер. Беше му се случило като малък, но никога нямаше да го забрави — нито килера, нито злобното лице на леля му, която го набутва вътре.

Когато пулсът му се успокои, отметна чаршафа, стана и отиде гол в кухнята на апартамента си. През прозореца надничаше луната и бе достатъчно светло, за да извади чаша от бюфета и да я напълни със студена вода. Изпи я наведнъж.

Избърса устата си с длан и седна в нишата за закуска, загледан в сумрака. Знаеше, че скоро ще се разсъмне и че наближава време да отива в офиса си.

Не беше във форма за работа. Още го побиваха тръпки. Удари с юмрук по масата. По дяволите, беше възрастен мъж, а не малко момче. Отдавна трябваше да е забравил миналото. Всичко друго, което си беше поставил за цел, бе изпълнил. Научил се бе да посреща трудностите и да ги побеждава. За това можеха да свидетелстват противниците му.

Само в най-тъмните часове се появяваше болката, която го принуждаваше да измъкне миналото от скривалището в собствената му душа и да го погледне. Не му беше приятно, защото си спомняше, че най-близките му бяха искали да го видят мъртъв.

Внезапно си спомни за Кейт Колсън. Тя също бе страдала. Все още не знаеше как и защо. Но знаеше за раздиращата я болка. Тя прозираше през хладната й фасада, която държеше пред себе си като щит.

Сойър изруга на глас. Не искаше да мисли за нея, да заменя един кошмар с друг. Защото това бе Кейт Колсън — заплаха за душевното му спокойствие. Какво у тази жена го вълнуваше тъй силно? Дали тя му напомняше, че и той има заровени в миналото си демони? Не искаше да мисли за това. Не искаше да мисли и за нея.

Дали проблемът му не бе сексуален? Тъй ниско ли беше паднал, че поклащането на една фуста да го възбужда?

Отново пусна поток ругатни и в същото време си призна, че тя бе събудила мъжкия му нагон. Не беше го усещал така болезнено от години, от времето, когато бе сбъркал страстта с любовта — една грешка, която се бе заклел никога да не повтори. Все пак някой ден той искаше да има свое дете, но това никога нямаше да стане. Брачните окови просто не бяха за него. Питаше се как ли Кейт…

По дяволите! Признаваше, че тя има прекрасна фигура. Голяма работа! Почти всички жени, с които беше ходил, можеха да се похвалят със същото. Значи това не обяснява защо Кейт постоянно се връща в мислите му. Но така беше и това му причиняваше болка.

Отново го изби студена пот, като си спомни как гърдите й изпъкваха под блузата. Не беше дори сигурен дали е носила сутиен.

Защо не си позволяваше да я прелъсти и да свърши с нея? Представи си как сваля блузата през главата й, разголва гърдите, после допира език… „Признай си, Брок — каза си наум, — че в мозъка ти се е забил ръждив пирон и те човърка!“

Отиде в банята, взе душ и се облече. След половин час седеше на бюрото си. Беше стигнал до заключение, че не си струва да позволи на една жена, която му действа, да се изплюе върху огъня му.

С тази трезва мисъл Сойър посегна към най-близката папка и се зае с работа.

 

 

— Изглеждаш като изцеден.

Сойър се усмихна неохотно.

— Толкова лош ли е видът ми?

— Дори по-лош — Ралф погледна шефа си с присвити очи. — Приклещи ли някоя мадама снощи?

— Не, за съжаление.

— Говори ли ти се по този въпрос?

— Не.

Сойър и Ралф Хътсън бяха приятели и в офиса, и навън. Но някои неща не искаше да разисква дори и с приятели. Едно от тях бе миналото му, другото бе сексуалния му живот. Първото бе твърде мъчително, а второто в момента изобщо не съществуваше. Може би това го изнервяше.

Ралф вдигна ръце.

— Чудесно. Да се залавяме с бизнеса тогава.

— Надявам се, че е пристигнал някакъв отговор за работата ни в чужбина. Не възнамерявам да се откажа от нея — ако може да се уреди, разбира се.

Ралф се ухили:

— Струва ми се, че скоро ще се уреди.

— Това не е достатъчно.

Лицето на Ралф стана сериозно.

— Мога да кажа, че чичо Сам поиска от нас експертна помощ в подготовката на двайсетина дипломати за справяне с терористични нападения. Разбира се, още нямаме подписан документ, нито пари.

Очите на Сойър блеснаха.

— Не изпускай този договор, Ралф. Дори и да не спечелим от него колкото ни се ще, не го изпускай. Отдавна чакам такава възможност.

— Но…

— Без никакво „но“ — той се изправи. — Не забравяй за потенциалните възможности в бъдеще да спечелим големи пари, като имаш предвид, че Либия, Иран и Ирак продължават да хвърлят по някой ритник към Съединените щати.

— Значи въпросът не е толкова в парите? По-важно за тебе е предизвикателството.

— И двете — направо отряза Сойър. — Щом приберем в джоба си договор с правителството, ще започнем.

— В такъв случай може би ще трябва да те запозная с преговорите по въпроса.

— Аз съм готов.

— Друг спешен въпрос е предаването „Кърънт Афер“.

— Какъв въпрос? — намръщи се Сойър.

— Нали знаеш, това е телевизионна програма, която се занимава с най-новото и най-интригуващото.

— Прекрасно. Точно това ни трябва — засмя се той.

— Всъщност те се интересуват дали и кога ще открием изчезналото лице — случая, с който се заехме миналата седмица.

Сойър погледна озадачен.

— Не може да си забравил, става дума за помощник-шерифа, който е изчезнал преди дванайсет години.

— А, добре — смръщи се Сойър. — Защо се интересуват от случая?

— Допускат, че в него има нещо нечисто. Същото мисли и съпругата. Казва, че иска да разбере веднъж завинаги какво е станало с мъжа й, каквото и да струва проучването.

— А как са научили за този случай в „Кърънт Афер“?

— Не знам. Поне засега.

— Добре, заеми се с това. Рекламата си е реклама и не бива да се отказваме от нея.

— Ще се заема. Искаш ли да направя нещо по случая на Кейт Колсън?

Той се вцепени.

— Аз лично ще се заема с него.

— Както кажеш — вдигна рамене помощникът му.

— Има ли нещо друго за днес?

Ралф прегледа бележника си.

— Не, това е.

Щом излезе помощникът му, Сойър грабна папката на Кейт. Но не я отвори; само я гледаше и си мислеше дали да не се обади на съдията по телефона. Не, не можеше. Първо, нямаше никаква причина да й се обажда. Не би могъл да я пита потвърждава ли клюките, в които Харлан упорито вярваше — че е спала безразборно с разни мъже, за да постигне каквото иска.

Харлан имаше право на собствено мнение. Сойър — също, а той не вярваше в тези клюки. Но все пак нямаше достатъчно данни в подкрепа на своето мнение. Поне засега.

Така беше потънал в мислите си, че не разбра какъв шум беше чул, докато не се повтори. Намръщи се. Някой пищеше. Неговата секретарка пищеше!

Кръвта му се смрази. Какво, по дяволите, ставаше? С три широки храчки се озова до вратата и рязко я отвори.

— Не мърдай! — извика един треперлив глас. — Стой на мястото си!

Сойър видя дулото на пистолет, насочен право в сърцето му.