Шели Милър
Докосни зората (22)

Епилог

Както тъмнеещите сенки се прокрадваха над Сиера Невада, така и разбойникът вятър се промъкваше в пещерата да отмъкне аления пояс на нощното наметало. Подет от вятъра, малкият огън се разгаряше все по-силно и хвърляше жълтата си светлина върху стария човек, сгушен под своето пончо.

— Дядо — каза малкото момченце, свито до него, — да се махаме от това място. Страх ме е. Тук има призраци.

Старецът се засмя.

— Няма никакви призраци, само спомените и вятъра…

Отвън долетя пронизителен писък на нощна птица като злокобно предупреждение.

С измършавялата си ръка старецът мушна съчка в огъня и разрови въглените, докато се разгоряха с ярък пламък.

— Има една легенда, която искам да ти разкажа, синко — каза той, а бездънните му черни очи отразяваха златните отблясъци на огъня. — Тя е за Хоакин Муриета, El Bandido Notorio. Не си я чувал още, нали?

Момчето поклати глава.

— Не, дядо.

Старият човек се усмихна.

— Хубаво. И така, това се случило преди много години… — започна той, както го бе правил толкова пъти досега…

Над долината Ел Дорадо, на златната лунна светлина, се откри силуетът на конник и проехтя вик в нощта:

— Аз съм Хоакин. Ще запомните името ми!

А нощният вятър зашепна: „Viva, Хоакин!“.