Шели Милър
Докосни зората (1)

1

От океан до океан

„В един без двадесет тази сутрин в града ни пристигна специалният влак на мистър Пулчан, който докара управителния съвет на Бостънския търговски съюз. Гостите слязоха точно пред Гранд Хотел на Маркет Стрийт. От влизането в покрайнините на града до момента, в който влакът се установи пред хотела, те бяха приветствани с най-възторжен ентусиазъм от нашите съграждани. Маркет Стрийт бе претъпкана с хора, които гръмогласно викаха «ура», щом зърнаха светлините на локомотива. С навлизането си в улицата влакът постепенно намали скорост и с пронизително изсвирване отговори на приветствените възгласи на тълпата. Множество сгради, покрай които минаваше композицията, бяха бляскаво осветени. Влакът с деветте си вагона представляваше внушителна гледка, а пътниците му, струпани по прозорците и платформите, махаха с кърпички. Посрещачите, тълпящи се около и в Гранд Хотела, се бяха превърнали в истинско стълпотворение. Само с помощта на въжета, опънати от влака до хотела, и чрез ефикасната намеса на един полицейски взвод, стана възможно да се осигури свободен достъп на гостите до подиума, откъдето ораторите говориха пред множеството повече от час.

в. «Алта Калифорния»

Сряда сутринта

1 юни 1870 година“

Мис Хелър Пейтън раздалечи леко краката си и стегна (колкото можеше) мускулите си, за да противостои на клатенето и люлеенето на влака, който изминаваше с пълна скорост последните няколко мили до Сан Франциско. Въпреки неприятното усещане от наситения с влажни изпарения вятър, развяващ иначе напълно подходящия й за пътуване костюм, и оглушителното тракане на железните колела по релсите, тя предпочиташе да изчака пристигането им тук, на откритата платформа, далеко от мириса на брилянтин за коса и отвратителния дим на пури, просмукали се във въздуха на луксозния вагон.

Вече дни наред нервите й бяха опънати до скъсване и тя изпитваше отчаяна нужда да остане тези последни минути насаме със себе си, за да събере смелост.

Щяха ли хората в Сан Франциско да прозрат колко крехко бе нейното лустро на дама, питаше се тя отново и отново в продължение на много дни. Един въпрос, който можеше да получи отговор само през двете следващи седмици престой в Сан Франциско. Тръпки я побиха при мисълта, какъв щеше да е този отговор.

Повечето млади жени от добри семейства прекарваха младежките си години в усвояване и прилагане на изтънченото изкуство да бъдат дами. Как, питаше се Хелър с безпокойство и раздразнение, би могла тя, дъщерята на една ирландска блудница, да постигне същото уважавано обществено положение при своя долен произход и само с няколко години обучение? „Жените не се раждат дами“, беше й казала леля Абигейл. „Тях ги правят такива строгите им мамички и училищата, които завършват.“

Хелър не бе разкрила пред леля си амбицията да се превърне в дама, каквато беше и самата Абигейл. Тя никога на би могла да я разбере, защото винаги е била дама. И всички от рода Пейтън вдъхваха чувство на уважение и обществена значимост. Синята им кръв се предаваше без изключение от поколение на поколение, докато кръвта на Хелър имаше съвсем друг оттенък.

Тя не си правеше никакви илюзии относно това как я възприемат бостънските й приятели. Те знаеха коя е и откъде е дошла и благосклонно я допускаха в средите си, макар Хелър да чувстваше, че винаги щяха да мислят за нея като за малката ирландска хлапачка, която Абигейл Пейтън бе спасила от калните улички на Манхатън и по чудодеен начин бе превърнала в уважавана млада жена. Така или иначе мястото й в бостънското общество не подлежеше на обсъждане. Никой не би дръзнал да пренебрегва една родственица на Абигейл Пейтън. Името Пейтън притежаваше огромна тежест, защото бостънските банки държаха огромна част от парите на фамилията.

Но в Сан Франциско, където това име бе неизвестно, Хелър трябваше да разчита единствено на собствените си качества. За пръв път имаше възможност да докаже на самата себе си, че независимо от всичко се е превърнала в истинска дама.

Дълга и тежка въздишка се изтръгна от нея, когато осъзна ужасното положение, в което се бе въвлякла, давайки съгласие да придружи леля си на това пътешествие. Не само трябваше да се придържа към безупречното поведение и маниери на истинска дама, но имаше да изпълнява и конкретни задължения — нещо, което изискваше цялата й концентрация. Бе приела ангажимента да стане секретар по културните въпроси на Бостънския търговски съюз. Една длъжност, която изискваше от нея да документира всички социални и делови дейности на Съюза, както и произнесените речи. Освен разходките за разглеждане на забележителности, соаретата и речите, групата от Бостън щеше да обмени идеи с Търговската камара на Сан Франциско за взаимноизгодните възможности в областта на търговията и културата — обмен станал възможен единствено поради завършването на трансконтиненталната железопътна линия. За Хелър изключителен интерес представляваше и невероятният случай да покаже голямата си любов към изкуството пред един град, за когото бе чувала, че е лишен от всякакъв вкус към интелектуалните и естетическите наслади.

Толкова много възможности, мислеше тя, а вълнението пърхаше и туптеше в сърцето й. И предизвикателства. Дори мисълта за тях караше стомаха й да се преобръща от притеснение.

Хелър прикова поглед в обляния с лунна светлина калифорнийски пейзаж. Беше изминала дълъг път през тези дванайсет години, откакто живееше с Абигейл Пейтън. Противно на волята си, Хелър се върна към тесните улички и мрачни дворове на онзи потискащ квартал в Манхатън, наричан Файв Пойнтс. Мизерните жилища гъмжаха от хлебарки и плъхове и бяха кое от кое в по-напреднал стадий на срутване. Тя и майка й обитаваха една стаичка в мазе, три метра под нивото на улицата, наречена Кау Бей. Нямаше прозорци, а стените бяха мокри и студени. Дори сега, след всички тези години, Хелър понякога се стряскаше насън с мисълта, че чува отчаяните вопли на децата, дрезгавите викове на гняв и насилие и топуркането на бягащи крака по тесните сокаци.

Годините не бяха заличили в паметта на Хелър снежната нощ, когато Абигейл, облечена в топли кожи, бе почукала на вратата на тяхното мазе и се бе представила на свещеника, дошъл да се помоли над разяденото от туберкулозата тяло на майка й. После всичко свърши и майка й умря, а Хелър за пръв път онази зима се почувства стоплена, увита във вълнени одеяла в една приказна карета на път за Бостън — отиваше да живее с неомъжената сестра на баща си, която бе обещала, че ще изкупи безотговорността му да изостави Хелър и ще я обича като свое дете.

Хелър тръсна глава, сякаш да предотврати натрапчивото нахлуване и на други спомени. С тази част от живота й бе приключено. Хелър О’Шей, детето на улицата, вече не съществуваше, Хелър Пейтън, секретар по културните въпроси на Бостънския търговски съюз, беше тук жива и здрава. И трябва да вземе строги мерки да не допуска мислите й да бродят извън границите на настоящето, заповяда си тя неумолимо. Никога вече не желаеше да се връща към нищетата и отчаянието на предишния си живот нито с мисъл, нито по какъвто и да е друг начин. Никога, никога вече!

 

 

Пронизителното изсвирване на увеселителния влак от изток привлече вниманието на чакащите хора. Бостънци пристигаха.

Вътре в Гранд Хотела на Сан Франциско лунната светлина струеше през един отворен прозорец, спираше за миг върху тоалетката, отрупана с порцеланови бурканчета и кутийки с гримове, и после окъпваше тялото на жената със сребърния си блясък. Хотелската стая ухаеше на гардении, нейния любим парфюм.

Елена Валдес обърна гръб на прозореца и с плавна походка се насочи към леглото, като си тананикаше стара мексиканска балада. Прокарвайки тънки изящни пръсти по раменете си, тя се освободи от червената копринена роба и я остави да се плъзне по тялото й, сякаш бе наметало на тореадор. После с две ръце започна да освобождава дългите си сплетени коси.

Елена изправи глава и се загледа в Хоакин, както не го бе правила от години. Винаги е бил необикновено красив мъж, но сега за пръв път тя забеляза в чертите му незаличимия отпечатък на бащината му американска кръв. Беше обръснал великолепните си брада и мустаци — жертва на конспирацията, както й бе обяснил още в началото на сегашната им среща.

Въпреки че баща му бе роден във Вирджиния, Елена никога не беше смятала Хоакин за янки, макар за известно време и той самият да бе живял и учил на Изток. Сега, като се вглеждаше в него по-отблизо, тя се питаше на чия страна всъщност клоняха симпатиите му: към американците или към мексиканците? Той често се докарваше като американец, но се обличаше и като vaquero^[1]. Тази вечер носеше късо бежово сако и плътно прилепнали панталони, дълги до коленете и украсени със сребърни копчета — облекло на калифорниец.

Хоакин наведе лице и също я погледна. Тъмните му вежди пресичаха грубо циничната острота на дяволски черните му очи. Тези негови очи я преследваха и денем, и нощем. Бездънни! Чувствени! Предизвикателни! Хипнотични! С един само свой поглед той можеше да я накара да се вкамени или да се разтопи като свещ.

Прецизният й одобрителен оглед на неговата особа бе внезапно прекъснат от тълпата пред хотела, която шумно и необуздано приветстваше пронизителното изсвирване на локомотива. Елена подскочи, сякаш бе простреляна.

— Пфу! Глупаци! — Тя символично заплю жителите на Сан Франциско заради просташкия им изблик на чувства, породени от пристигането на източния влак с екскурзиантите. Решена обаче да не обръща внимание на нарушения покой, Елена се сгуши в Хоакиновото рамо и нежно запя с думи баладата, която преди само си тананикаше.

Ново пронизително изсвирване и хората пак закрещяха.

— Caramba! — Елена гневно се дръпна от него. Сипейки яростни клетви, тя се втурна към прозореца и рязко дръпна тежките завеси от дамаска. — Basta! Достатъчно! Чухте ли ме? Достатъчно!

— Внимавай, mi amor, да не им показваме повече от гнева си. — Хоакин я дразнеше, а блясъкът в черните му очи показваше, че се забавлява.

Елена се взря в него с плътно стиснати, нацупени устни.

— Не е честно, querido^[2]. Това е първата ни нощ от три години насам и да я съсипе някакъв си влак, пълен с грингоси. Дано не ми падне някоя от онези префърцунени бостънски дами с прозрачна кожа, че ще опита острието на мъничката ми кама!

Хоакин смръщи вежди.

— Ще има и други нощи, Елена, защото имам намерение да поостана тук известно време. Бъди търпелива.

— Така каза и миналия път, когато дойдох в Ранчо Муриета и преди това, когато се срещнахме в Мексико Сити — проплака тя с надеждата да предизвика поне малко съжаление у него.

— Този път ще е различно. — Той погледна часовника си.

На тридесет и шест години Хоакин не бе вече така слаб както в младостта си. Тялото му бе придобило по-голяма мъжественост, но заедно с това бе станало и много по-възбуждащо. Вълнуващото движение на твърдите изпъкнали мускули под загорялата от слънцето кожа предизвикваха у Елена сподавен стон от пробудилия се отново копнеж. Колко ли други жени го бяха виждали, както го гледаше сега тя? Колко ли бяха почувствали вкуса на целувките му, трепета от ласките му и колко от тях го обичаха като нея? Елена никога нямаше да узнае. Всъщност имаше много неща, свързани с Хоакин, които никога нямаше да узнае или да разбере. Той бе по природа саможив човек, а сега, когато името и делата му бяха известни на цяла Калифорния, се бе превърнал и в потаен.

Хоакин се извърна да вземе ризата си от стола и тя потръпна при вида на избледнелите белези, набраздили широкия му гръб — следите от тежък камшик за бикове, камшикът на Лутър Моугър. Тя си припомни нощите, в които бе лежала до Хоакин, грижейки се за раните му, топлеше го, когато треската пронизваше с ледени тръпки тялото му, и го успокояваше, щом изтерзаното му съзнание го караше да бълнува. Белезите от камшика се бяха поизличили с годините, но спомените й за онези първи месеци, след като Моугър и неговите гринговци бяха нашибали Хоакин и убили жена му — тези спомени нямаше никога да избледнеят.

— Сега може би ще ми кажеш защо си дошъл в Сан Франциско? Аз си мислех да прескоча до Ранчо Муриета след няколко седмици, но вместо това — ето те теб тук!

— За да те погледам как танцуваш, мила. Станала си страхотна артистка, нали? Говори се, че изпълняваш танца на паяка по-добре и от учителката си Лола Монтес.

Елена издаде звук на крайно възмущение.

— Ха! Онази жена ли? Тя нищо не представляваше! Нищо!

После млъкна внезапно, съзнавайки, че той всъщност се опитва да смени темата на разговора.

— Но ти си го знаеш, querido. Много пъти си ме гледал да танцувам и на сцената… и в спалнята, не е ли така?

Тя се премести малко, за да застане точно пред него.

— За глупачка ли ме мислиш? Да не смяташ, че не знам защо си дошъл? Заради онзи човек, нали? Който те нашиба с камшика и уби Росита? Той тук ли е, в Сан Франциско?

Присвиването на очите му и стягането на брадичката й дадоха отговора, който очакваше.

— О, Хоакин!

Името му прозвуча като страстно стенание.

Той стоеше пред шкафа с вградената мивка и плискаше лицето си с вода. Така полуоблечен, докато се миеше, изглеждаше почти уязвим.

— Мислиш ли, че като си се обръснал, никой няма да те познае? Та ти си Хоакин Муриета, известният бандит! Грингосите ще те преследват, както и преди, само че този път няма да допуснат грешка. Този път ще убият теб! Теб, Хоакин!

Преструвайки се, че не обръща внимание на пламенните й слова, Хоакин приключи с копчетата на ризата и се пресегна за сакото. А Елена, притиснала слепоочия с върха на пръстите си, простена с явно раздразнение.

— Дори котката има само девет живота, а ти, глупав мой vaquero, изразходи своите много отдавна, още в Аройо Кантуа.

— Стига!

Гласът му отекна като гръм, а въздушната струя, която го последва, издуха косите в лицето й. Фините косъмчета по тила й настръхнаха. Тя направи опит да вземе думите си обратно, защото знаеше, че е отишла твърде далеч.

Хоакин се взираше в нея заплашително.

— Говориш каквото ти падне, Елена. Мислиш ли, че съм забравил какво се случи в Аройо Кантуа? Ден не минава, без да си спомня за него. Другарите ми бяха избити, Елена, и то заради мен.

— Не, Хоакин. Те не умряха заради теб. Те се бореха за справедливост. Загинаха за справедливостта.

Изпълнен с гняв, Хоакин отвърна:

— И голяма полза имаха от това! Не смей да споменаваш повече онова място! А и то няма нищо общо с желанието ми да намеря Лутър Моугър и да отмъстя за Росита.

— Грешиш, Хоакин. Има много общо! Много хора знаят, че рейнджърите убиха друг Хоакин. И вярват, че ти още си жив.

— Преценявам риска и съм готов да го поема.

Той отиде до прозореца и рязко го затвори. Когато се обърна, свирепата ярост бе отстъпила място на едва забележима усмивка.

— Държиш се като някоя баба. Прекалено много се тревожиш.

Той пъхна дългия си нож с раздвоен връх в кожения калъф, прикрепен към колана му.

Елена промълви онова, което таеше в сърцето си.

— На жената е позволено да се тревожи за мъжа, когото обича.

Тя очакваше признанието й да го изненада, но той само я обгърна с ръце и леко я целуна по челото. Скръбното й изражение се смени и тя му отправи блеснал от страст зноен поглед.

— Остани при мен тази нощ. Нуждая се от теб.

Той никога нямаше да узнае колко много означава за нея. Години наред Елена опитваше да се освободи от страстната си жажда по Хоакин и скиташе по света подобно на циганка, танцуваше и играеше роли пред крале и кралици из цяла Европа. Но винаги се връщаше в провинция Сонора, в Ранчо Муриета и при Хоакин. Изпитваше раздразнение при мисълта, че той е единственият мъж, който напълно я лишаваше от гордост. Да бъде жената на Хоакин, да носи името му и да има любовта му — това бе всичко, което искаше.

Тя и сега се питаше, както често го бе правила през годините, защо Хоакин се бе оженил за Росита Феликс, а не за нея.

— Трябва да тръгвам. Лино ме чака — съобщи той.

Притисната до бузата му, Елена възропта тихичко, докато ръцете й опитно и свойски се движеха по тялото му.

— Може да почака малко. Какво толкова ще се случи? — прошепна тя и потърка с длан неговата мъжественост.

— Не прави това, Елена!

Ръката му притисна нейната с непоколебимост, която не допускаше възражения. Той се обърна и посегна към шапката си.

Елена тръсна глава и отскочи назад като млада кобилка.

— Лино Торал! Винаги този Лино!

Очите й бляскаха като шлифован оникс.

— Не разбирам защо ти…

Преди да успее да довърши, той я сграбчи за голите рамене.

— Няма повече да говорим за Кантуа, нито за Лутър Моугър, нито за Лино Торал! Разбра ли?

Елена се извъртя и се освободи от ръцете му.

— Si, но аз винаги ще се страхувам за теб и винаги ще мразя Лино Торал!

Тя му обърна гръб и скръсти ръце на гърдите си. Още от детските им години Лино неизменно заставаше между тях. Лино — лейтенантът разбойник! Лино — ученият юрист и писател! Лино монахът! Но винаги Лино — довереният, близкият приятел!

— Хоа…

Името му заглъхна на устните й, когато се обърна и видя празната стая. Продължи да се взира в мястото, където бе стоял.

После я обхвана жажда за свеж въздух. Елена грабна робата си от стола, наметна я на раменете си и забърза към прозореца.

В същия миг приближаващият локомотив изпрати ярък сноп светлина към прозореца и я заслепи. Тя дръпна рязко завесите и се хвърли обратно на леглото.

Бостънците бяха пристигнали.

 

 

С навлизането си в града влакът постепенно забави ход. Движейки се по специално прокараните за случая релси, машината, която бълваше пара и дим, с пронизителен писък измина дългата стотина метра входна алея, окичена с гирлянди от цветни ленти, и спря пред Гранд Хотела.

Хелър вдигна ръце да прибере кичурчетата коса, измъкнали се от стегнатия й кок. При това движение банелите от китова кост на корсета се врязаха отстрани в тялото й. Хелър потръпна от болка и побърза да отпусне ръце. Още час, най-много два и щеше да се освободи от това притеснение. Изпод ръба на модната шапка, нахлупена ниско над челото, тя се вгледа в жизнерадостната тълпа, която развяваше знаменца, и която цял взвод полицаи в елегантни униформи задържаше настрани от влака.

Дребничка побеляла жена, облечена цялата в черно, отвори вратата на вагона и излезе на платформата.

— Я виж ти! — произнесе Абигейл Пейтън, докато разглеждаше обстойно картината пред себе си. — Какво ти казах? Те съвсем не приличат на диваци, нали?

Хелър въздъхна, гледайки нейното самодоволно изражение.

— Лельо, моля те! Ти не си разбрала. Мис Пениуърт и аз не сме твърдели, че в Сан Франциско живеят диваци. Казахме само, че много от западняците — онези, които все още носят оръжия на пояса — са недостатъчно цивилизовани и…

— Много добре знам какво сте казали, Хелър. Случайно чух скъпата ти възпитателка да обяснява как ние можем да помогнем за „спасяването на диваците от Сан Франциско“. Диваци, как ли не! Ако оставим на Елизабет Пениуърт, тя ще нарече най-уважаваните светила на Бостън най-обикновени мисионери!

Хелър се канеше да протестира, но размисли и се отказа. Навлизането в спорове не бе подобаващо поведение за една дама. А и с нищо не би могла да промени явната неприязън, която Абигейл изпитваше към Елизабет Пениуърт.

Хелър усети изпитателния поглед на леля си и дългото цял фут пауново перо на шапката й неспокойно потрепери. Сега й се щеше да бе избрала друга шапка. Тази бе точно копие на любимия модел на Елизабет Пениуърт и Абигейл много добре знаеше това.

— Опитай се да се усмихнеш, скъпа. — Абигейл звучеше подкупващо. — И, за бога, остави тази поза на олимпийска резервираност и студенина. Нищо чудно, че все още не си си намерила съпруг. Плашиш и отблъскваш мъжете с високомерното си държание.

Преди Хелър да успее да възрази (сигурно вече за стотен път), че не желае съпруг, нито сега, нито когато и да било, ръководителят на групата, Александър Райе, им махна с ръка да слязат от платформата и да се присъединят към останалите екскурзианти.

Кадифените въжета, охранявани допълнително от строги полицаи, предпазваха бостънците от прекалено ентусиазираните им посрещачи, докато те се придвижваха към мястото, където ги очакваха членовете на Търговската камара на Сан Франциско.

Абигейл сграбчи Хелър за ръката и се втурна да настигне мистър Райе, който вървеше начело на групата.

— Да побързаме, миличка. Обещах на Алекс да застана най-отпред до подиума и да му суфлирам речта, ако се наложи.

Тълпата напираше все по-неудържимо, а въжетата бяха изпънати до крайност. Накрая те не издържаха и стотиците ликуващи посрещачи се втурнаха към трибуната, отрязвайки пътя на Абигейл и Хелър към нея.

— Не може да бъде! — извика Абигейл. Тя побърза да отстъпи пред множеството, което бе разделило нея и Хелър от групата.

Виждайки отчаянието на леля си, Хелър предложи:

— Ела да ги заобиколим и да се промъкнем отстрани. Така бихме могли…

— Не! Не! — прекъсна я рязко Абигейл. — Ще отнеме много време. Дотогава речите ще свършат. Трябва да се промушим!

Преди Хелър да успее да възрази, Абигейл я сграбчи за ръката и започна щурма си напред. Използвайки черния си копринен чадър, сякаш бе меч, възрастната жена се запровира сред множеството с такова достолепие, че всички неусетно започнаха да й правят път.

Тълпата се смълча, защото Робърт Суейн, президентът на Търговската камара на Сан Франциско, бе вдигнал ръка.

— И нека се запомни този първи ден на месец юни, в знаменателната 1870-та година, когато жителите на два велики града обединиха усилията си, за да постигнат културно разбирателство и по-голяма търговска предприемчивост.

Радостни възгласи изригнаха сред присъстващите.

Хелър усети, че Абигейл удвои усилията си, тя буташе с лакти и ръгаше с чадъра, а после рязко и безцеремонно се извиняваше на роптаещите в един глас граждани на Сан Франциско. Хелър бе страшно притеснена от грубостта на леля си, но никой не можеше да казва на Абигейл Пейтън — най-уважаваната дама в Бостън — какво да прави и какво не! Ето защо, придържайки с една ръка шапката, а с другата — леля си, тя само гледаше да не изостава от нея и смирено повтаряше след Абигейл резките й извинения.

Секунди по-късно Хелър зърна над главата на една жена покрития с тента вход на хотела. Слава богу, промълви тя. Още само няколко метра и те щяха да се озоват до подиума. Абигейл я дръпна силно за ръката и я накара да ускори ход.

Тогава едно малко момченце с размъкнати дрешки се стрелна между двама мъже и налетя право на Абигейл, блъсна я и тя загуби равновесие. Хелър също политна рязко, когато ръката на леля й се изтръгна от нейната. После в бъркотията тя видя Абигейл да се накланя застрашително напред и да протяга ръце, сякаш се опитва да се хване за нещо и да се задържи, а чадърът й стърчеше пред нея като копие, насочено за бой.

 

 

На Хоакин и през ум не му минаваше, че тълпата пред хотела може да се окаже толкова огромна, че да го забави за срещата му с Лино. Той, разбира се, беше прочел за увеселителния влак в „Дейли Алта Калифорния“ — девет вагона, създадени от Джордж Пулман, сред които имаше един спален вагон, вагон-ресторант и един за пушене. Имаше дори и библиотека с класическа литература и печатница за издаване на всекидневник. Бяха прокарани и специални релси, за да се придвижи влакът директно по Маркет Стрийт до самия вход на хотела.

Само група аристократи със синя кръв би превърнала едно трансконтинентално пътуване в истинско светско приключение, каза си Хоакин леко развеселен. Ако беше помислил за това по-рано, щеше да си даде сметка, че пристигането на бостънците ще привлече тук половината град, но умът му бе зает с Лино и целта на срещата им.

Сега имаше два избора — да изчака края на речите или да се върне в стаята при Елена. Хоакин мразеше тълпите, но още повече мразеше Елена да използва сексуалния си чар, за да го прелъстява. Тя владееше тялото си и си служеше с него със същото умение, с каквото един vaquero яздеше коня си. По-късно, когато останеше сам, той трябваше да премисли връзката с нея. Тя ясно бе дала да се разбере какво иска, но той все още не беше наясно със себе си. Едно нещо обаче не подлежеше на обсъждане — налагаше се да вземе решение!

Хоакин се дръпна от покрития вход на хотела и потърси анонимност сред навалицата. Старото познато чувство на безпокойство натежа върху плещите му, но той побърза да се отърси от него, отдавайки го на прекалено многото хора.

— … сега, когато са поставени и последните релси, дните на ужасните пътувания остават зад нас. Вече можем да пътуваме удобно, в разкош и безопасност.

Думите на оратора предизвикаха бурии аплодисменти. И тогава, без всякакво предупреждение, дуло на револвер се вряза в гърба на Хоакин. Той инстинктивно измъкна ножа, обърна се и сграбчи нападателя си.

Хелър вида блясъка на закалената стомана да се устремява към Абигейл. Лицето й загуби цвета си. Нож! Годините се търкулнаха стремглаво назад и Кау Бей изникна пред нея със страховита яснота. Побоища, ругатни, ножове, кръв и смърт. Ето това се случваше там навън, на открито.

— Не… Моля ви!

Думите едва се отрониха от гърлото на Хелър. Трябваше да го спре, трябваше да спаси леля си. Подобно на котка Хелър скочи напред, блъсна Абигейл настрани и се хвърли върху нападателя.

Остра болка прониза плътта й и я остави без дъх. Стонът й едва ли прозвуча по-силно от шепот на изненада сред оглушителния взрив от викове и шумотевица. Отдръпна се бавно и притисна облечената си в ръкавица ръка към тялото. После, като почти не се осмеляваше да поеме дъх, тя обърна длан нагоре.

Кръв.

Мъжът пък повдигна брадичката й и я накара да го погледне. Жестоките му устни произнасяха някакви думи, но тя не можеше да ги чуе. Той й хвърляше страховити погледи изпод периферията на шапката. Очите му, също дяволски черни, изучаваха лицето й така напрегнато, че едновременно я ужасяваха и хипнотизираха.

— Ви… вие ме про… прободохте!

Хелър се олюля. Опита се да се пребори със замайването, но разбра, че усилията й са безполезни. Топъл ветрец погали лицето й. Гардении. Усети мирис на гардении. Спомни си градината на Абигейл — малка, квадратна, оградена със стена и с цветни лехи по края. Техните ароматни цветове изпълваха въздуха с ухание, което нахлуваше през прозореца й и я унасяше в сън. Тя политна напред, търсейки опора в твърдите като скала гърди на мъжа, и припадна.