Шели Милър
Докосни зората (2)

2

Елена Валдес промърмори ново проклятие, разбухвайки с ръце възглавницата си, и легна на една страна. Съмняваше се, че ще успее да заспи, защото главата й бе пълна с мисли за Хоакин. Господи! Как можеше едновременно да обича и да мрази този мъж. Влюби се в Хоакин още като младо момиче и го намрази, когато той се ожени за дъщерята на съседа чифликчия, Росита Феликс. Никога нямаше да й прости! След смъртта на Росита, тя изпита щастието да го утешава и да се грижи за него. Когато Хоакин се посъвзе от душевната и физическа болка, тя започна да го следва навсякъде, шпионираше вместо него, готвеше му ядене и топлеше леглото му нощем. Нямаше мъж на света, който да я възбужда като Хоакин. Когато правеше любов с нея, той любеше цялото й същество — и духа, и тялото. И това се случваше всеки път, когато биваха заедно. Никога нямаше да си обясни защо единствено той оказва такова въздействие върху нея.

Тя бе негова жена по всички възможни начини — съпругата, от която мъж като него се нуждае. Но въпреки цялата й преданост той не поиска да се ожени за нея. И тогава тя го напусна. Ако Франция не бе пред война с Прусия, тя щеше да остане в Париж и да омае някой богат маркиз. Това бе несериозно извинение за тръгването й, защото нищо не я застрашаваше, но перспективата да стане свидетел на войни и битки само й даде претекст да се върне при Хоакин. По време на пътуването към дома тя кроеше планове как да го съблазни така неустоимо, че да го накара да се ожени за нея. Няма значение, казваше си Елена, че той никога не отвърна на любовта й, че обичаше единствено Росита. Нали я желаеше — с това трябваше да се задоволи. Основната й задача бе той да осъзнае колко е подходяща за него и колко много му е нужна. Елена щеше да му покаже, че и сега може изцяло да разчита на нея, и че тя винаги ще пази тайните му. В края на краищата само тя знаеше какви зли духове преследваха душата му и какви кошмари терзаеха сънищата му. Единствено тя го разбираше!

Елена насочи мислите си в друга посока и се опита да заспи. Годините далеко от Хоакин бяха самотни, но не и безполезни. Талантите й на танцьорка и актриса й бяха спечелили световна слава, богатство и уважението на изисканото общество. Мъжете я обожаваха, съперничеха си за благосклонността й, като хвърляха в краката й цветя, бижута и своите сърца. По време на престоя си в Европа Елена научи много за живота и мъжете — достатъчно, надяваше се, за да спечели единствения мъж, когото обичаше.

— Утре вечер — прошепна тя върху възглавницата — аз ще танцувам за теб и само за теб, мой прекрасен и глупавичък vaquero. Ще те накарам да ме пожелаеш, както не си желал нито една жена!

Елена затвори очи, потри буза в ленената калъфка и се отдаде на мечти за блажените години, които я очакваха като доня Муриета, господарката на Ранчо Муриета, най-голямото имение в провинция Сонора. Това беше нейно право! И не можеше — и нямаше — да си позволи да мечтае за нещо по-малко! Най-накрая бляновете й щяха да се превърнат в реалност.

В този миг вратата се отвори с трясък и усмивката изчезна от устните на Елена. Тя скочи от леглото.

— Ко… кой е там? — попита настойчиво.

Търсейки пипнешком в тъмнината, тя най-после намери и сграбчи робата си.

— Запали лампата, Елена. Нуждая се от помощта ти.

Не би могла да сбърка дълбокия тембър на Хоакиновия глас.

Изгарящ ужас притисна гърдите на Елена. Ранен ли е? Или някой го е разпознал? Умоляваше го да е по-предпазлив, молеше го да си измисли по-надеждна дегизировка, но той само се присмиваше на страховете й. Толкова често предизвикваше съдбата, че човек оставаше с впечатление, че сякаш иска да бъде намерен и заловен.

Хоакин затръшна с ритник вратата зад себе си.

— Трябват ми амонячни соли.

— Амонячни соли?

Запалената клечка проблесна за миг и после стаята се изпълни със светложълта светлина.

— И какво са ти прит… — Елена извика при вида на червенокосата жена, която Хоакин носеше на ръце. — Коя е тази жена? Защо я носиш тук?

— Амонячни соли, Елена! — повтори още по-настоятелно той, с явно нетърпение.

Елена се залута из стаята, мърморейки и проклинайки, докато отваряше и затваряше разни чекмеджета. Най-накрая откри сребърното мускалче върху тоалетката си сред разпилените бижута. Поколеба се за миг, после грабна шишенцето и се запъти обратно през стаята.

— Болна ли е? Да? — Елена стигна до леглото и замръзна при вида на увеличаващото се кърваво петно, което се просмукваше през жакета на грингата. — Тя е ранена! Какво се е случило?

Хоакин поклати глава, а лицето му изразяваше загриженост.

— Убий ме, ако знам. Мислех, че съм я намушкал, но ножът ми е чист…

Той се зае да разкопчава жакета на непознатата, но под него откри ситно плисирана блуза. Изгубил вече търпение, Хоакин повдигна ръката на младата жена, пъхна върха на ножа си в отвора на дрехата и с едно движение я разряза до кръста. Под блузата веднага се показа ново препятствие — корсет. Но той поне даде отговор на въпроса му. Девойката наистина беше прободена. Един от банелите на корсета се бе счупил и голямо парче се беше забило в кожата й точно под дясната гърда.

— Дявол да ги вземе жените с тяхната глупава суета!

Хоакин извади парчето внимателно, прибра го в джоба си, после разтвори корсета и камизолата под него.

— Трябва ми бренди и нещо за превръзка — каза той на Елена, която кръжеше около него като червеноопашат ястреб, и наблюдаваше всяко негово движение. Много нежно той притисна с върха на пръстите си раната, за да спре кръвотечението. Палецът му попадна под топлото възвишение на младата женска гръд. Прекрасни гърди, помисли си той, малки като всичко останало у нея. Сянката на спомените смекчи изражението му и го върна назад в годините. И неговата съпруга беше дребничка като тази млада жена. Гърдите й съвършено точно изпълваха шепите му. Обхвана го неустоимо желание да докосне бостънката по по-интимен начин. Вместо това той рязко отдръпна ръка и прокле и себе си, и обстоятелствата, които го бяха въвлекли в тази нелепа случка.

Нежността, появила се върху лицето на Хоакин, не остана незабелязана от Елена. Ето за такова изражение копнееше тя — живееше за него — а сега той го даряваше на някаква янки с бледа, прозрачна кожа!

Елена се пресегна за най-хубавото си бренди, подарък от пламенен обожател, но веднага се разколеба. Остави го и бързо грабна друга бутилка от по-обикновена марка.

Изруга през зъби, докато подаваше на Хоакин шишето и парче съвсем нов муселин, който се канеше да занесе на шивачката.

— Това е само повърхностна рана, Елена.

Хоакин чу приглушен съскащ звук, когато притисна с длан гръдта на младата жена, за да почисти раната. После направи подходяща превръзка и като откъсна дълга ивица муселин, я уви около нея чак до кръста, за да задържи превръзката неподвижна.

— Предполагам, че ще трябва да я приведа в предишния й вид, преди да се свести.

В този миг Елена го избута настрана, загърна набързо разрязаните части на блузата на бостънката и закопча плътно жакета й.

 

 

Остра миризма на амоняк удари Хелър в носа. Очите й рязко се отвориха. В замъгленото и неясно пространство пред себе си тя зърна тъмнокоса жена да се взира в нея.

— Госпожо, наистина ли ви виждам?

Едва разпозна собствения си глас, който приличаше по-скоро на дрезгав шепот. Ден ли беше или нощ? Не можеше да прецени, клепачите й тежаха, а зениците сякаш отказваха да се фокусират, някаква миризма — натрапчив аромат на цветя — я накара да сбърчи нос. Искаше й се да се отърве от тежкото ухание, но не й достигаха сили.

Хелър усети как матракът се повдигна, освободен от тежестта й, и обърна лице върху възглавницата. Премигна няколко пъти, за да проясни насълзените си очи, и отново опита да докара всичко на фокус.

Един тъмен силует и черни като обсидиан очи постепенно се съединиха в ужасяващо видение — мъжът, който я беше намушкал! Вълна от адреналин я заля. Без да мисли какво прави, тя скочи мигновено от леглото и се хвърли към нападателя си.

Като изръмжа гневно, мъжът сграбчи ръцете й и я дръпна силно към себе си, прекъсвайки по този начин атаката, физическият контакт помежду им се оказа безспорно успокоителен за нея. Тя се извъртя, за да се измъкне от хватката му, и се отдръпна назад. Сподавен вик се изтръгна неволно от устните й, защото я прониза остра болка. Това я накара да вдигне пълни със сълзи очи и да срещне неговите.

— Моля ви, не ме убивайте!

Хелър отстъпи още малко, докато усети ръба на матрака зад себе си. Вълната адреналин от преди малко внезапно я напусна и краката й започнаха да се подгъват като на новородено жребче.

— По дяволите, глупава жено!

Думите на мъжа отекваха някъде сред мъглата, която на талази обхващаше съзнанието й. Хелър усети, че коленете й омекват и почти си представи как се разтопява в локвичка пред краката му.

— Не, няма да стане! Няма да ми припадаш пак!

Силните му ръце я изправиха и той започна да я разтърсва, сякаш беше парцалена кукла.

— Хайде, бостънче, дръж си очите отворени и не заспивай!

Тръскането престана и той я притегли в обятията си. Положи главата й на рамото си и зашепна нежни и окуражаващи неща в ухото й. Накрая каза:

— Зная, че те уплаших, но те уверявам, че не съм имал намерение да те нараня.

Полека-лека думите стигнаха до нея, въпреки оглушителните удари на собственото й сърце. След няколко мига, когато се почувства по-силна, Хелър постави облечена в ръкавица длан помежду им и се отдръпна малко назад. Той наведе красивата си глава и се вгледа дълбоко в очите й, а тя потисна едно ридание.

— Сега вече мога да приема твоето извинение — каза той напълно изненадващо.

Тя вдигна вежди. Сигурно не беше чула добре.

— Вие… вие какво?

Ръцете му я отпуснаха малко.

— Готов съм да приема извинението ти.

Този път чу съвсем добре. Основателното възмущение изригна в нея и помете цялата нежност на предишните няколко мига.

— Извинение? И защо трябва да се извинявам според вас? Вие сте самото въплъщение на дявола, ето какво сте вие! Намушкахте ме с нож!

Тя сложи ръка върху раната и потръпна.

— Не съм те намушкал.

Хелър погледна надолу, после сграбчи края на жакета и го изпъна силно. Пребледня при вида на кървавото петно.

— Как тогава ще наречете това?

— Ще го нарека глупава женска суета.

— Суета? Какво общо има суетата с факта, че ме наранихте?

— В интерес на истината, бостънче, наранил те е корсетът ти.

Той бръкна в джоба на сакото, извади окървавения банел и го задържа пред нея да го разгледа.

 

 

Абигейл се държеше за стълба на фенера пред хотела и правеше опити да превъзмогне замайването. На шейсет и две годишна възраст тя не бе вече така издръжлива като преди. Честно казано, след случилото се преди минути тя смяташе, че има голям късмет, задето още е жива. „О, господи“, простена Абигейл и облегна тупкащата си от болка глава на стълба. Защо онова малко китайче — джебчията — не бе избрало да мине от друго място. И защо тя не бе пуснала чадъра, вместо да го тика пред себе си. Хелър я спаси да не я намушкат с ножа, но тя, от своя страна, не успя да й помогне, защото тълпата просто я отнесе, докато един полицай преследваше малкия крадец. Като цяло ситуацията все повече напомняше комедия от грешки, коя от коя по-нелепи. Е, поне знаеше накъде се бе отправил похитителят, отвлякъл Хелър.

Някакъв млад мъж спря до нея.

— Добре ли сте, госпожо? — попита той загрижено.

Абигейл се обърна и примигна. Най-после помощ.

— Ами… ами да… Но се нуждая от полиция.

Тя направи опит да се задържи на крака без помощта на стълба, но не се получи.

— Май сте се докарали малко като Джърси Светкавицата, не е ли така, госпожо?

— Джърси кой?

— Светкавицата. Нали разбирате…

— Светкавица? — Очите на Абигейл се впериха остро в него. — Да не намеквате, че съм пияна? — Тя сграбчи палтото му и така заизвива плата, че се получи стегната топка. — Ах ти, нищожество! Искам да знаеш, че не се докосвам до спиртни напитки дори с лечебна цел! Но племенницата ми бе отвлечена от един мъж с нож. Отнесе я в хотела. — И тя посочи с костеливия си пръст отворените врати.

Младежът ококори очи.

— Отвлечена значи? Тогава сте абсолютно права, трябва ви полиция. — Той с мъка отдели пръстите й от палтото си. — Отивам да потърся полицай, който да ви помогне.

Абигейл сложи ръка на сърцето си.

— О, да. Направете го! Цял живот ще ви бъда благодарна. Само… моля ви, побързайте!

Не беше сигурна колко време мина, преди да осъзнае, че нито младежът ще се върне, нито ще дойде полиция. Поемайки дълбоко и успокоително въздух, тя се стегна, изпъна се в цял ръст, който не надвишаваше метър и шестдесет, и се отдръпна от стълба. Като се увери, че няма опасност да политне и да падне, Абигейл се запъти към вратите, които водеха към фоайето на хотела. То бе празно, не се виждаше жива душа. Тя огледа замислено стълбите, после бавно започна да се изкачва.

Стори й се, че мина цяла вечност, преди да стигне до площадката на първия етаж. Когато това стана, пред нея възникна друг проблем — дълъг коридор с множество врати от двете му страни и всички затворени.

— Хелър! Хелър Пейтън! Къде си?

Абигейл заудря по първата врата, после по следващата. Натискаше дръжките, надзърташе през ключалките. Беше останала без дъх, когато стигна до последната врата в самия край на коридора. Тя облегна чело на нея и се помоли. Не вярваше, че ще има сили да се качи до втория етаж, а за третия не смееше и да помисли.

— Хелър! Тук ли си?

Абигейл завъртя валчестата дръжка и вратата изведнъж се отвори. А вътре стоеше Хелър.

— Лельо!

Абигейл Пейтън влетя в стаята — истинско торнадо от колосан черен креп, бликаща ярост и размахан чадър. Мъжът — похитителят — заплашваше Хелър с някакво окървавено оръжие.

— Само посмей да я докоснеш и ще ти разбия черепа! — заплаши го тя, а прегракналият й вече глас бе съвсем отпаднал и пресипнал под напора на страха.

Мъжът очевидно пренебрегна заплахата и сграбчи чадъра й.

— Предупреждавам те! За последен път ме нападаш с това.

Както бе стиснал здраво металния връх на чадъра, той го вдигна, сложи го върху облегалката на стола и го пречупи на две.

Абигейл сграбчи Хелър за ръката и я дръпна на безопасно разстояние.

Тогава от полумрака се появи тъмнокосата жена в червена копринена роба, пристегната с широк колан в кръста.

— Пардон, сеньора — каза тя, обръщайки се директно към Абигейл. — Навярно сте чували за мен. Аз съм Елена Валдес. Напразно се боите, приятелят ми нямаше друг избор, освен да донесе вашата племенница тук, в стаята ми, след като е припаднала в тълпата. Но както виждате, тя е добре. Не сме й сторили нищо лошо.

Абигейл като че ли въобще не я чуваше.

— Хелър! Детето ми! Наистина ли си добре? — Тя кудкудякаше като загрижена квачка, докато разглеждаше щателно Хелър. Но щом зърна изцапания с кръв жакет, изписка от ужас. — Мили боже! Те лъжат! Тези хора са диваци. Отивам в полицията.

Пръстите на Хоакин се стегнала около ръката на Абигейл и спряха стремителния й порив.

— Не, няма да отидете в полицията!

Елена Валдес прекоси бързо стаята, затвори вратата и се облегна на нея.

Абигейл успя да измъкне ръката си.

— Как смеете да ни задържате тук против волята ни!

Все още дезориентирана, Хелър едва възвърна гласа си.

— Моля те, лельо, ти не разбираш. Всичко беше грешка. — Обяснението някак заседна в гърлото й. — Корсетът ми е виновен. Един банел се счупил и той…

Тя не можа да продължи, затова грабна парчето кост от испанеца и просто го подаде на леля си.

Побелелите вежди на Абигейл се присвиха, придавайки й едновременно навъсено и объркано изражение.

— Милостиви боже! Не бях чувала подобно нещо. Трябва да те отведа в стаята ти и да се погрижа за теб. Сигурна съм, че раната е незначителна, но все пак… — Тя поклати глава.

Хелър едва ли имаше по-голямо желание от това, да се върне в стаята си и Абигейл да се грижи за нея. Помоли леля си да прибере парчето банел в дамската чантичка.

— Мисля, че ви дължим извинение, мистър…

Унижението се надигна в гърлото на Хелър като горчива жлъчка и вкусът му я раздразни допълнително, защото нямаше на кого да се сърди, освен на себе си. И което беше още по-лошо, испанецът се оказа напълно прав. Суетата я бе накарала да си купи с един номер по-малък корсет. Проклетото нещо я изтезаваше от първия миг, в който го сложи.

— Монтаньос, сеньорита, дон Рикардо Монтаньос — отвърна Хоакин и измисленото име се търкулна по езика му с непринудена лекота, заедно с американския акцент, който бе възприел като част от дегизировката си. После се поклони официално, навеждайки се от кръста напред.

— Да, наистина — обади се Абигейл. — Аз също ви дължа извинение. Ако не бях така непреклонна в желанието си да мина през тълпата, тази злополука нямаше да се случи.

Докато Абигейл разказваше поредицата събития, довели до злощастния миг, в който тя беше намушкала дон Рикардо в гърба с чадъра, Хелър разглеждаше състоянието на дрехите си. Блузата и жакетът й бяха напълно съсипани. Тя сведе поглед и видя шапката си на пода, наполовина скрита под леглото, а върху дъното й се чернееше триъгълно мръсно петно. Очите й неволно се насочиха към ботушите на дон Рикардо. Хелър се наведе, отскубна перото от шапката и го притисна към гърдите си, сякаш да го предпази от унищожение. Когато вдигна отново лице, срещна проницателния поглед на черните му очи, в които тлееше огън.

Тя отвърна на този поглед и мигновено забрави гнева си. Втренченият в нея взор сякаш я хипнотизираше. Очите му горяха със сатанински блясък над острия прав нос, който издаваше испанския му произход. Нейните пък плъзнаха надолу към снежнобялата му риза под късото бежово сако. Не бе нужно да я докосва, за да разбере, че е от много фин лен. Светлите плътно прилепнали панталони, пъхнати в орнаментирани, ръчно изработени ботуши, очертаваха мускулести бедра и стройни крака. Сега те бяха леко раздалечени и той стоеше върху тях с вид на високомерен и надменен испански благородник. И като цяло беше изумително и стряскащо мъжествен.

— Смятате ли, че задоволявам вашия вкус, сеньорита, или трябва да се обърна, за да довършите прецизния си оглед?

Той повдигна ъгълчетата на устните си — знак, че се забавлява.

Въпросът му обаче накара Хелър да осъзнае, че наистина се е вторачила в него.

Гъста червенина обагри страните й. Силно притеснена, тя отмести очи и тогава улови погледа на сеньора Валдес, която я гледаше с неприкрита враждебност. Ревност!

Хелър разгледа крадешком стаята — смачканото легло и ярките разноцветни дрехи, разхвърляни по столовете, които никоя дама не би облякла, потвърдиха предположенията й. Елена Валдес беше негова любовница. И те бяха правили… Хелър пое дълбоко дъх и потръпна от болката между ребрата си. Спомени, десетки спомени от детството, се завъртяха като калейдоскоп в главата й — евтини, безвкусни дрехи, наплескани с грим лица, шептящи гласове в тъмнината, характерно мъжко пъшкане, слаби стонове, звън на монети, тихите думи на майка й…

Хелър трябваше да мобилизира всяка частица воля, за да възвърне държанието си на дама. Тя се изправи, колкото позволяваше ръстът й и каза с насмешка:

— Вие сте непоносим! Никой джентълмен не се държи като вас.

— Не, предполагам, че не, но пък аз никога не съм твърдял, че съм джентълмен, но и ти, мое чудесно ирландско момиче, не си дама! — отвърна той, имитирайки нейния ирландски акцент.

Хелър издаде отчаян звук, сякаш дробовете й бяха насилствено лишени от въздух. Сеньор Монтаньос, напълно непознатият, само с едно изречение бе заличил грижливо създадената й изтънченост, съсипал бе изисканото аристократично лустро и я бе принизил до мизерната й простосмъртна същност. Хелър усети как брадичката й затрепери. Очите й засмъдяха от напиращи сълзи, но тя успя да ги преглътне. Нямаше да допусне този мъж да види пораженията, които бе нанесъл с оскърблението си. Нямаше да му достави подобно удоволствие!

— Хелър, скъпа — обърна се Абигейл към нея, като същевременно я улови за ръка и я потегли съм вратата, — струва ми се, че вече се съвзе и мисля, че е време да благодарим на сеньор Монтаньос и сеньорита Валдес за гостоприемството и да ги оставим. Достатъчно дълго им се натрапваме.

Хелър събра остатъците от гордостта си.

— Да, благодаря — произнесе тя сковано, но с подходяща интонация. — Съжалявам, че ви създадох неудобства.

Елена наведе глава с царствен вид и съпроводи двете жени до вратата.

Полагайки съзнателно усилие да не забелязва развеселеното подсмихване на сеньор Монтаньос, Хелър последва Абигейл навън и затвори вратата след себе си.

В коридора се спря и разтреперана пое дъх, докато слушаше звънкия женски смях.

Стигнаха до стълбите и Абигейл предложи да я остави за малко, а тя самата да попита за номерата на стаите им.

— Ще можеш ли да ме изчакаш тук, докато намеря служителя от рецепцията? Изглеждаш ужасно бледа.

— Добре съм — убедително отвърна Хелър, но в действителност съвсем не беше така. Всъщност през целия си живот на се бе чувствала по-ужасно. Освен физическата болка, страдаше нетърпимо от унижение заради нанесената обида. Той беше прозрял истинската й същност.

В този момент на Хелър й се искаше да бе послушала Елизабет Пениуърт да си остане у дома, където й бе мястото.

 

 

Когато Хоакин излезе от хотела, навън вече нямаше тълпи, които да го забавят. Той придърпа периферията на шапката ниско на челото си и се отправи на север по Монтгомъри Стрийт.

Дори в такъв ранен час преди зазоряване градът кипеше от дейност. Продавачи на плодове и търговци на риба бързаха да изложат стоката си за ранобудните купувачи. По улиците се движеха карети с плътно спуснати завески, които дискретно прибираха посетителите на среднощни пирове и увеселения по техните домове и хотели. Хоакин лесно се приспособяваше към градския живот, но продължаваше да не го харесва. Той ненавиждаше порядките на така нареченото цивилизовано общество, с неговите престорени приятелски отношения и с клюките зад гърба, които местните хора намираха за особено интересно развлечение. Но най-много от всичко мразеше ограниченото пространство на самия град, то просто го задушаваше. Не му беше мястото тук, нито в която и да е друга пренаселена територия. След по-малко от двадесет и четири часа той вече копнееше да чуе среднощния вой на койота, звука на вятъра, който свири в дърветата, и тихото цвилене на коня си Ел Тигре.

Ботушите му глухо потропваха по калдъръма. Звукът отекваше в главата му, накъсвайки и без друго тревожните мисли. Как можа да сбърка върха на един дамски чадър с дуло на револвер? Нима годините, през които живееше в хасиенда и се правеше на чифликчия, бяха притъпили сетивата му? Черните му вежди се смръщиха заплашително, обезсърчавайки минаващия наблизо пияница да му поиска някоя монета.

Хоакин пресече Буш Стрийт и мислите му също поеха в различна посока — мис Хелър Пейтън. Не беше срещал друга като нея — огън и мед, обединени в едно. От елегантните всекидневни обувки от ярешка кожа до смешната малка шапчица с перо, закрепена върху изобилието от медночервени къдрици, прибрани на висок кок, тя представляваше образец на пуританска превзетост, но ирландският й акцент, от друга страна, напълно противоречеше на този образ на аристократична изтънченост, който тя искаше да си придаде.

Хоакин свърна вляво от Калифорния Стрийт по една тясна уличка и стигна до Уот Чиър Хауз. Сигурен бе, че Лино го чака.

 

 

Изщракването на ключа в ключалката събуди Лино Торал от лекия му като на котка сън. Той наостри уши към вратата, тялото му и умът му мигновено застанаха нащрек. Инстинктивно се пресегна и измъкна ножа от фината кожена калъфка. Усети приятната хладина на резбованата му дръжка от слонова кост върху пръстите си като успокоително ръкостискане със стар приятел. В умелите ръце на Лино това оръжие — точно копие на ножа на Хоакин — беше толкова опасно, колкото и револвер, а често пъти дори повече, защото действаше безшумно.

Топката на бравата се завъртя. Вратата изскърца на несмазаните си панти и се отвори.

Лино се взираше в тъмнината. Нищо. Ушите му се напрегнаха да доловят звук — какъвто и да е звук, изщракване на спусък, шумолене на дреха, дихание… Ноздрите му потръпнаха, усетили аромат на цвете. Гардении. Познаваше този мирис. Но откъде? От кого? Умът му работеше с бясна скорост, за да направи връзката.

Някакъв предмет полетя в стаята и се приземи в краката му. Лино се усмихна и се наведе да вдигне от пода шапката, а когато се изправи, видя тъмните очертания на мъжка фигура, облегната на вратата.

— Ставаш невнимателен, amigo.

Запалена клечка кибрит освети мургавото лице на говорещия. Той поднесе пламъка към края на пурата и вдъхна дълбоко дима.

— Не съм невнимателен, mi jefe, само объркан от твоето… прекрасно благоухание.

Лино се надигна от стола и се запъти към приятеля си.

— Que? — Хоакин протегна ръка да стисне ръката на Лино в топла прегръдка.

— Ароматът ти mi jefe. Гардения, нали? Любимото на Елена.

Хоакин стисна челюсти. Клечката кибрит изгоря почти до пръстите му, преди той да я угаси.

— Прости ми, приятелю, явно аз съм този, който е станал невнимателен.

Той затвори вратата зад себе си и спусна резето.

Лино прибра ножа в калъфа на колана.

— И аз щях да съм такъв след нощ с Елена Валдес. — Той потупа Хоакин по гърба и се засмя сърдечно, но спря веднага, защото Хоакин не се присъедини към него. — Не ти ли беше забавно?

— Si, но умът ми е зает с много други неща.

Хоакин свали сакото и ножа си и ги остави на стола. После с възможно най-малко думи разказа събитията от последните няколко часа, пропускайки хаотичните си мисли за Хелър Пейтън.

— И какво толкова? Объркал си се. Ти се обикновен човек, нали? Не си легендата, в която са те превърнали хората.

— Това ли съм аз, Лино, легенда?

— Si. Ти си Хоакин Муриета, El Bandido. Освен това си и El Jefe.

— Не, Лино. El Jefe умря в Аройо Кантуа.

— Si. Yo comprendo — сви рамене Лино. — Но не съм дошъл да обсъждам твоята смърт, mi amigo. Дойдох да ти кажа, че Лутър Моугър не е вече в затвора. Той е тук, в Сан Франциско.

Съобщението на Лино бе така неочаквано, че свари Хоакин напълно неподготвен. Лицето му просто се вцепени от изумление. От телеграмата на приятеля му, заради която дойде в Сан Франциско, ставаше ясно, само че Лино има информация за Моугър, но нито дума за това, че той е вън от затвора. Макар че му оставаха още две години от присъдата.

— Избягал ли е?

— Нямам представа. Знам само, че го видях. Както си пиех питието, вдигнах поглед и го видях. Първоначално не бях сигурен, че това изобщо е Моугър — гладко избръснат и в модни скъпи дрехи. Приближих се, колкото посмях, защото си мислех, че щом аз съм го разпознал, ще ме познае и той.

— И… позна ли те?

— Не. Даже погледна към мен. — Лино се наведе и угаси забравената от Хоакин пура. — Това не е онзи Лутър Моугър, който знаеш, amigo. Станал е… делови човек и ако се съди по вида му, очевидно е придобил известно богатство и изисканост. Проследих го до Китайския квартал, като се движех с някаква процесия. Той влезе в един храм — и дълго не излизаше оттам. Най-после почуках на вратата и поисках да вляза и аз, но не ме пуснаха. Нищо не разбрах от обясненията на китаеца, затова си тръгнах, но да пукна, ако мога да си спомня къде беше мястото. Оттогава все разпитвам насам-натам и научих, че някои от тези китайски храмове са с ограничен достъп и имат списъци за членство на заможни бели пушачи на опиум. Така и не можах да науча обаче за кои точно храмове става дума.

Хоакин седна на ръба на леглото и отпусна глава към коленете си. Моугър вън от затвора, след всички тези години. И защо неговият информатор не го бе уведомил? Нали затова му плащаше — да го държи в течение на всички действия на Моугър. Моментното мълчание на Хоакин се проточи десетократно повече, преди той отново да вдигне очи.

— Първо, искам да изпратиш една телеграма и да разбера дали е избягал от затвора. После ще отидем в Китайския квартал и ще намерим онзи храм.

Лино кимна.

— Така си и мислех. Но преди това нека ти покажа нещо. — Той взе два листа хартия от нощното шкафче ги подаде на Хоакин. — Ето как е изглеждал Моугър преди седемнадесет години и как изглеждаше преди две седмици.

Очите на Хоакин се присвиха от омраза, докато разглеждаше направените с молив скици на Лутър Моугър.

— Откъде ги взе?

— Научих някои полезни неща в Източния правен факултет, където ме изпрати, и само едно нещо в онзи проклет манастир, където отидох по своя воля — и то беше да скицирам лица, защото нямаше какво друго да правя.

Хоакин се разсмя и Лино се присъедини към него.

— Днес следобед отиваме в Китайския квартал.