Шели Милър
Докосни зората (5)

5

През изминалите години Хоакин бе гледал десетки пъти Елена да танцува — в баровете на златотърсачите в Калифорния, на мексиканските фиести и в неговите собствени лагери, където поддържаше духа на хората му. Но никога не я беше виждал да танцува като тази вечер. Тя бе създала всяка своя стъпка и движение, за да съблазнява и примамва. И беше великолепна — не просто усъвършенствала се в изкуството си, а завършена талантлива актриса. Хоакин се гордееше с нея. Но тъмните й жарки погледи, които знаеше, че са преназначени за него — единствено и само за него — го караха да се чувства неловко. Осъзна, че не изпитва същото към нея. Кога се бе случило? Нямаше представа, но усещаше, че еротичните й движения повече не му въздействат. Той вдигна чашата с бренди до устните си и на една глътка изпи остатъка от съдържанието й. После я остави празна на масичката, хвърли случаен поглед към затаената публика и видя…

Dios!

Цялата проклета публика гледаше право в него!

Без да показва и следа от силния гняв, който накара кръвта му да запулсира във вените, той бавно насочи поглед обратно към сцената. Заглушавайки звука на китарата, Елена извика Оле! и простря ръце пред себе си. Застанала там на сцената, тя сякаш се протягаше да стигне до него, после ги сви в китките и с плавни движения започна да ги извива последователно ту към него, ту към себе си, все едно го викаше.

Хоакин се престори на развеселен от поканата — той се засмя и направи жест, с който отказваше предложението. Но всъщност не му беше забавно. Ни най-малко! Не биваше да идва, трябваше да се сети, че тя ще намери начин да си разчисти сметките с него заради онова, което тя нарече прекалено любезно държание към Хелър Пейтън.

В душата му забушува буря. Той отметна назад глава и впи поглед в Елена. Прелъстителната й усмивка мигом се хлъзна от лицето й, сякаш бе късче лед. Китарата настойчиво я подканяше да възобнови танца, но когато тя го направи, стъпалото й се оплете в края на роклята и тя тромаво пропусна една стъпка.

 

 

Хелър не бе издържала дълго със затворени очи и сега, както и всички останали в залата, наблюдаваше драмата между танцьорката и мъжа от ложата до сцената — дон Рикардо. Страните й пламнаха, защото с всяка следваща секунда движенията на Елена ставаха все по-примамващи. Хелър вдигна програмата и започна да разхлажда лицето си. Вдъхна жадно и дълбоко освежаващия въздух, който изпълни дробовете й. Креслото, въпреки мекотата на тапицерията, й се стори неудобно. Тя хвърли вината за това върху трите пласта фусти и се повдигна да се намести по-добре. Въртенето й предизвика косия поглед на Абигейл, която само промълви: „Почти свърши, скъпа“ и я потупа по ръката. Хелър замръзна от изненада. Не, леля й положително не се опитва да намекне нещо. Ами ако… Хелър преглътна така усърдно, та чак ушите й изпукаха. Какъв ужас! Ами ако Абигейл мислеше… Хелър се застави да спре. Не желаеше даже да си представя какво може да си мисли Абигейл. Това щеше да е нейната гибел.

Хелър изви шия и се загледа право напред. Държи се като глупачка. Абигейл сигурно имаше предвид, че се е уморила от седене. Че няма търпение да тръгнат. Че е отегчена. Леля й беше прекалено изискана дама, за да си мисли каквото и да било друго — както и тя самата не трябваше да го прави! Но как пък можеше човек да се възпре от това?

С крайчето на окото си Хелър видя дон Рикардо да довършва питието си и да поглежда към публиката. Въобразяваше ли си или наистина улови в погледа му проблясък на гняв?

Викът на Елена Оле! привлече вниманието на Хелър обратно към сцената, където танцьорката се спъна в роклята си, а Хелър изпита чувство на удовлетворение. Обърна се да види реакцията на дон Рикардо, но за нейно разочарование и същевременно облекчение видя, че си е отишъл.

 

 

Малко по-късно, навън пред театъра, Хелър се наслаждаваше на прохладата и свежия въздух. Досега не беше се случвало да очаква края на някое представление с такава радост. Съмняваше се, че би издържала вътре още дълго. Копнееше за лекия бриз, същият, който я накара да изостави шапката си в хотелската стая, но нощта беше тиха и безветрена.

Макар да й бе неприятно да признае, Хелър съзнаваше ясно какъв е проблемът, защо пулсът й бие така учестено, а тялото й гори, сякаш бе прекарала вечерта пред буен огън. Всичко се дължеше на сексуалния дуел между Елена Валдес и дон Рикардо, на който стана свидетел: той беше причина за влошеното й физическо състояние. Не стига че бе наблюдавала това непристойно публично афиширане на чувства, каза си тя с укор, но и по непростим начин допусна да съпреживее страстта им като своя. Сега се питаше как би могла да предотврати това да се случи.

Гордън Пиърс отведе двете жени малко встрани от шумния поток хора, който се изсипваше от театъра. После ги остави с извинението, че отива да потърси кочияша на каретата им.

Очаквайки с нетърпение вечерта да свърши, да се върне в хотела и да забрави какво е видяла и почувствала, Хелър бръкна за носната кърпа, после с трепереща ръка попи потта по челото си.

— Боже, Хелър, изглеждаш трескава. Боли ли те нещо? Да не се е отворила раната? — заразпитва я Абигейл със загриженост.

— О, добре съм, благодаря. Само съм уморена. Денят беше дълъг. — Тя пъхна обратно кърпичката в чантата и сложи ръка на устата си да прикрие неизбежната за случая прозявка.

Абигейл само се усмихна.

— Да, така е, трябва да призная, че не помня друг спектакъл да ме е забавлявал повече. Не смогнах да преброя бисовете. Шест ли бяха, осем ли? А букетите рози! Сигурно имаше поне две дузини! Не съм виждала подобно нещо през живота си. Просто съкрушително!

Хелър рядко бе чувала Абигейл да говори с такъв изблик на чувства за някое представление.

— Просто съкрушително — съгласи се тя, защото не желаеше да попарва ентусиазма на леля си. — Нямам търпение да го опиша в дневника — допълни още и мигом съжали.

Абигейл засия.

— О, да, скъпа, направи го! И не пести думите. Опиши го колкото можеш по-колоритно. — Секунда по-късно обаче размисли и се коригира — Е, не съвсем колоритно…

Хелър кимна, но реши да си спести коментара.

— Между другото, скъпа — Абигейл смени темата на разговора, — какво те задържа толкова дълго във фоайето? Мислех, че вървиш след мен, но като изкачих стълбите, ти не беше там.

Хелър очакваше въпроси и коментари от Абигейл във връзка с поведението й към дон Рикардо, но се надяваше леля й да се въздържи, докато се приберат в хотела. За щастие Гордън се върна и спести на Хелър необходимостта да съчини някоя история.

— Съжалявам за чакането, дами. Боя се, че каретата ще се забави още няколко минути. Ако бях предвидил, че ще е такава навалица, щях да накарам моя кочияш да дойде по-рано. Но нямах представа, че сеньорита Валдес е толкова популярна. Дори спектакълът на Лота Крабтрий миналия месец привлече по-малко хора в театъра. — Пиърс вдигна глава и зарея поглед, без да го спира конкретно на някого, като смотолеви, сякаш мислеше на глас — Знаете ли, много е странно.

Обърканото му изражение накара Хелър да попита:

— Кое е странно, мистър Пиърс?

Вниманието му оставаше все така разсеяно.

— Сеньорита Валдес… напомня ми за някого. — Той явно продължаваше да мисли на глас. — Чух, че изнасяла представления из цяла Европа, дори пред крале и кралици, но мога да се закълна, съм я виждал тук… в Калифорния. — Той поклати глава.

— Може би я бъркате с Лола Монтес — подсказа му Абигейл с готовност. — Веднъж я гледах в Ню Йорк. Стиловете им много си приличат.

Гордън Пиърс кимна.

— Да, има прилика. Никога няма да забравя коронния номер на Лола — прочутия или по-скоро трябва да кажа, скандалния танц на паяка! Гледах я в мините на Мърфи и… — Той рязко замлъкна и се закашля насила, все едно си прочистваше гърлото. — Извинете, боя се, че си загубих гласа за момент. — После се разсмя насила. — А ето че сега си забравих и мисълта. Все едно. Това не е важно. Важното е, дами, че вече е време да ви съпроводя до хотела. Утре имате натоварена програма. Сутринта ще посетим Клиф Хауз, следобед трябва да поръчате костюмите си за маскения бал.

Хелър слушаше с почти пълна липса на интерес. Не само знаеше цялата програма наизуст, но и какво се изисква лично от нея да свърши. Утре в Клиф Хауз Александър Райе ще смеси шишенцето с морска вода, която бе взета от бостънското пристанище, с вода от калифорнийския бряг. Церемонията щеше да символизира културното и икономическо сливане на Атлантика и Пасифика. Всяка дума от речта му трябва да бъде дословно отразена в дневника й, заедно с пълното описание на Клиф Хауз, атмосферните условия, вида и поведението на присъстващите. Хелър тихо въздъхна. Сега точно не й беше до това. Може би по-късно, след като си почине, подреди в главата си събитията от последните двадесет и четири часа и ги намести на подходящите им места в общата картина. Чак тогава вероятно ще успее да насочи вниманието си към утрешния ден. Сега се нуждаеше единствено от почивка, но с тази скорост, с която се придвижваха каретите, сигурно трябваше да чакат до след полунощ.

Хелър тъкмо се канеше да попита дали не може сами да си намерят каретата, когато усети, че някой я наблюдава. Кожата й настръхна като на гъска. Тя извърна глава вляво, после вдясно, искаше да открие причината за неприятното чувство. Търсенето й не се увенча с успех, но усещането продължаваше. Хелър се завъртя почти в кръг.

И тогава го видя.

На не повече от трийсетина стъпки зад нея стоеше дон Рикардо, небрежно облегнат на уличния фенер, скръстил ръце на гърдите си. Тя и за миг не се усъмни, че именно той е човекът, който я наблюдава. Въпросът беше — от колко време. Той отпусна ръце, бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади дълга, тънка пурета. Пъхна крайчето й между устните са и приведе глава към клечка кибрит. Тя пламна зад прикритието на ръката му и огря с топла златиста светлина мургавото му лице, подчертавайки още по-ясно релефа му. Дон Рикардо вдигна очи над прихлупената си длан и срещна нейните с поглед, който я накара да затаи дъх.

Той знаеше! Хелър усети хладните тръпки на страха да докосват всеки нерв в тялото й. Знаеше какви мисли се въртят в главата й. Дори още по-лошо (ако това въобще беше възможно) знаеше точно какво чувства тя. Хелър можеше да го прочете в дяволски черните му очи, да го прозре в дръзкия начин, по който той наклони глава, докато продължаваше да се взира в нея.

— А, ето това е нашата — обяви в същия миг Гордън Пиърс. Като пренебрегна доста неучтиво предложената й от него ръка, Хелър забърза към каретата, качи се и седна на срещуположната страна колкото се може по-далеко от вълнуващия взор на дон Рикардо. Тя оправи гънките на роклята, настани се удобно и после крадешком надзърна през прозорчето да види дали той още е там и дали я наблюдава.

Там беше!

И се усмихваше предизвикателно! Внезапен порив на вятъра, появил се незнайно откъде, премина през тълпата чакащи хора, развя поли и наметала, измъкна програмите от ръцете и вдигна прахоляк и хартийки. Едно кичурче червено-златиста коса се освободи от грижливо подредената прическа на Хелър, шибна я през очите и закри за миг гледката. Тя побърза да го отмахне и отново потърси с поглед дон Рикардо.

Той си беше отишъл.

* * *

Строгата лекция, която Хелър се бе приготвила да изслуша, щом се приберат в хотела, така и не се състоя. Тъкмо обратното — Абигейл сякаш нарочно избягваше всякакви разговори, свързани със сеньор Монтаньос или Елена Валдес, и Хелър й бе благодарна за това, независимо от причината. Тя само целуна леля си и побърза да се прибере в стаята, съседна на нейната.

Щом вратата се затвори зад гърба й, Хелър реши, че трябва да се отпусне и да сложи в ред безбройните си мисли. Но скоро се оказа, че колкото повече премисляше случилото се, толкова повече се разстройваше. Да върви всичко по дяволите! Станалото — станало! Край! Ако имаше малко късмет, никога вече нямаше да срещне дон Рикардо или Елена Валдес!

След като разкопча всички телени копчета отзад на роклята, Хелър се запъти подобно на сомнамбул към тоалетната масичка. Успя да стигне до нея, седна и се зае да оправя косата си, измъквайки дългите дървени фуркети един по един. Махна и последния и кичурите се разсипаха безредно по гърба и раменете й. Тя зарови пръсти в тях и започна да масажира местата, където фуркетите бяха притискали кожата й. Главата я болеше, но не само от фуркетите, отбеляза тя скръбно.

В съзнанието й за миг се мярна образът на танцуващата Елена и това накара Хелър рязко да прекрати дейността си. Елена Валдес беше жена, по която мъжете лудееха. Човек трябваше да е сляп, за да не забележи копнежа по мъжките лица в залата. Загледана в огледалото, Хелър се зае да изучава бледия цвят на кожата и светлите си коси. Започна да извива глава по различни начини, да повдига вежди или да ги смръщва леко, да нагласява устни във всякакви положения, да помръдва с рамо. Накрая си избра една поза, която й се стори достатъчно прелъстителна, и застана в нея. Какво ли щеше да си помисли дон Рикардо, ако я видеше така? И щеше ли да я погледне по същия начин, по който гледаше Елена?

 

 

— Копеле! — крещеше Елена. — Свиня! Кучи син! Първо ме правиш на глупачка, после ме убиваш с поглед!

— Смятай се за голяма късметлийка, че само погледът ми бе убийствен, Елена — отвърна Хоакин с леден и твърд като кремък глас. — Лека нощ. — Той се запъти към вратата на гримьорната й.

— Caro mio! Почакай! Не разбирам защо се гневиш? Ти беше единствената причина да се разгорещя така страстно.

— Но твоят малък акт на съблазняване насочи очите на всички в залата към мен. Къде останаха страховете ти, че ще ме разпознаят?

Елена нададе лек писък:

— Прости ми, Хоакин. Не помислих!

— Дяволски си права, че не помисли. Ако не бях се измъкнал оттам преди края на представлението… — Той поклати глава. — Не знам какво ти става, Елена.

Тя заплака тихо и седна на канапето.

Хоакин неохотно приседна до нея и я прегърна. Сълзите й бяха истински, а разкаянието — някак обезпокоително. Той притегли главата й върху рамото си, затвори очи и се замисли за годините, през които се познаваха. Някои от тях бяха хубави. Други лоши. Ако можеше да я обича както тя очакваше, животът му сигурно щеше да е по-малко объркан.

Кога, запита се той, любовта й се бе превърнала в обсебване? Или винаги е била такава? Доколкото помнеше, още преди да се ожени за Росита, Елена вече му предлагаше любовта си.

Тя се сгуши по-близо до него и прошепна:

— Но моят танц те заинтригува, нали? Накарах ли те да пожелаеш Елена? — Тонът й беше съблазняващ.

— Si. Заинтригува ме. Дори нещо повече. Никога не съм те виждал да танцуваш така добре. Беше magnifico! Но ти го знаеш.

— Si. Знам го — призна си тя, като същевременно започна да разкопчава ризата му. — Минаха много години, откакто танцувах за теб. Последният път…

Хоакин хвана ръката й и я отдръпна:

— Трябва да поговорим.

Гласът й прозвуча раздразнено.

— Не искам да говорим. Искам да се любим.

Той я отстрани от себе си и се изправи.

Елена също скочи на крака.

— Заради онази гринга е, нали? — Очите й се разшириха, а лицето й се изкриви от злоба. — Знаех си! Разбрах по погледа ти, че я искаш. По същия начин гледаше Росита. — Тя го предизвикваше с очи, после протегна ръка и прокара пръсти по бузата му. — Много години те чаках, прекрасни мой vaquero. Няма да те пусна да си отидеш. Сега ти принадлежиш на мен! На никоя друга!

Хоакин я сграбчи за ръката и стисна пръстите й.

— Превърнала си се в истинска вещица и зла жена. Buenos noches, Елена.

 

 

Хоакин се върна в своята хотелска стая, измъкна контрабандно внесеното шише уиски от вътрешния си джоб и се усмихна, докато го отпушваше. Ако го хванеха, че пие в помещенията на хотела, щяха да го изхвърлят на мига! Тази забавна мисъл му донесе истинско облекчение след тревожния сблъсък с Елена. Той се разсмя, надигна шишето и отпи жадно. Уискито изгори с огнена диря вътрешностите му, от гърлото до стомаха. Очите му се насълзиха, по челото му избиха капчици пот. Хоакин отлепи бутилката от устните си и разгледа етикета — известна калифорнийска марка, която винаги беше харесвал, но тази вечер то имаше вкус на най-обикновен алкохол. Той отнесе шишето до прозореца и веднага застана нащрек при вида на съседната сграда — солидната й тухлена стена беше на не повече от една ръка разстояние. Облегна се на рамката, вдъхна дълбоко нощния въздух и се замисли какъв ли е бил онзи негов поглед, който е подсказал на Елена, че той желае Росита преди и Хелър Пейтън сега. Реши, че сигурно е издал с нещо мислите си, когато откри къде точно се намира раната на Хелър.

Той се наведе и свали ботушите и ги захвърли в ъгъла, после отново надигна шишето и този път истински се наслади на течния огън. Топлината, която се разнесе по цялото му тяло бе почти толкова приятна, колкото мигът, когато докосна гръдта на Хелър. Мисълта му политна по-нататък, към театъра и целувката с нея и нова, различна наслада запали всичко в него. Не бе срещал друга жена като скованата неомъжена бостънка, чиято студенина се стопи, сякаш бе масло, оставено на слънце, щом я взе в прегръдките си. Спомни си колко малка беше и колко бледа — притежаваше същата крехкост като Росита някога. След като изгуби жена си, той започна да предпочита жени с големи, сочни гърди, широк ханш и закръглени бедра. Сам се убеждаваше, че именно такива харесва, че те са неговия тип.

Досега.

В мис Хелър Пейтън нямаше нищо голямо, освен очевидната й ненавист към него и желанието да му я демонстрира. И въпреки това той не можеше да забрави нито усещането за гърдите и, нито меките й устни.

Хоакин свали всички дрехи от себе си и остана прав, загледан в шишето. Очите на Хелър имаха цвят на марково уиски. Останалата част от лицето й мигом изплува от съзнанието му — изящната уста с пухкава долна устна и малката издадена брадичка, която намекваше за тази нейна твърдоглава решителност.

Той пак се замисли и си даде сметка, че първо бе привлечен от косите й. Именно те я правеха нещо много повече от очарователна жена. Правеха я красива! Едва ли щеше някога да забрави мига, когато я внесе в стаята на Елена и я положи на леглото. Шапката й падна на пода и освободените кичури се разпиляха по възглавницата като огнени езици.

Ненавиждаше модните прически с техните фалшиви коси и сложни украшения — пера, препарирани птички и господ знае още какво. Ако Хелър Пейтън беше негова жена, той щеше да настоява тя да носи косата си непрекъснато пусната, както бог бе отредил. Цветът и изобилието от къдрици бяха достатъчна украса.

Негова жена ли? Какво си въобразяваше, по дяволите?

Той стисна мрачно устни, сграбчи бутилката уиски за гърлото и я отнесе със себе си в леглото. Още няколко глътки и щеше да се освободи от грижите, налегнали ума му — поне тази нощ нямаше повече да мисли по какъв начин да каже сбогом на Елена и защо не може да заличи образа на червенокосата девица, чието сърце бе ледено като бостънска зима, а кръвта й — синя като небето на Сонора.

Хоакин се облегна на желязната табла на леглото, отпи една голяма глътка и остави бутилката до себе си. Уискито добре си вършеше работата. Той започна да притваря очи и да се отдава на сънлива отпуснатост, когато сякаш нежен бриз докосна лицето му. Росита, прошепна той, ела при мен. Протегна ръка и…

… я привлече така плътно към себе си, че усети горещия й дъх върху лицето си. Росита. Толкова млада! Толкова прекрасна! Обичаше я с цялото си същество. Денят му беше изпълнен с копнеж да се прибере у дома и да я люби бавно и красиво.

— Хей, ти там вътре!

Хоакин скочи, но преди още да достигне ножа, който висеше отстрани над старинния креват, вратата се отвори с трясък.

— Само посмей да пипнеш това оръжие за глигани, мексиканецо, и ще те закова на стената! — Мъжът говореше завалено и се клатушкаше несигурно.

Хоакин бавно отдръпна ръка, като не изпускаше от поглед пияния гринго:

— Кой сте вие?

— Името ми не те интересува, мазнико.

— Но какво желаете, сеньор? — попита Хоакин, като се надяваше, че раболепният му тон и маниери ще усмирят мъжа и ще го отпратят по-бързо да си върви по пътя. — Ще искате ли храна? Ще накарам жена си да ви приготви. Или злато? Имам само една малка торбичка, но съм готов да я разделя с вас.

— Хубаво говориш, мексикано, много хубаво — почти кат’ янки, обаче не си янки, нали? Ти си нищо, само презрян мексикано, дет’ си присвоява чужди земи.

Отвън долетя тропот на препускащи копита — знак за приближаването на още няколко ездачи.

— Хей! Дейви! Джед! Сам! Влизайте, момчета. Елате да се запознаете с… как каза, че ти е името, мазнико?

Хоакин се поколеба.

— Муриета. Хоакин Муриета.

— Сеньор Муриета и неговата курва.

Хоакин настръхна, но усети пръстите на Росита да стискат ръката му, умолявайки го да сдържа гнева си. Той щеше да го сдържи много по-успешно, ако имаше оръжие. С един мъж можеше да се справи, но с четирима… Те нахлуха в колибата и по вида им той веднага разбра, че ги очаква беда — американски хищници, които търсеха лесна плячка.

Росита дръпна своя шал от таблата на леглото и го уви около главата и раменете си.

— Ще приготвя кафе, сеньори, и ястие от царевица и месо. — Тя се запъти към печката, където се топлеше кафето.

Най-високият от четиримата обаче протегна ръка, сграбчи я и я притегли в хватката си:

— Аз пък шъ тъ накаръм да забраиш за яденето, миличка!

Хоакин се хвърли към мъжа, който държеше жена му. Заби юмрук в лицето на Дейви — цялото на червени петна от уискито — и се готвеше да го удари отново, когато усети нещо да се забива в гърба му.

— Разкарай се, мексикано. И глей да се държиш прилично, че може да се ядосам и да дръпна спусъка. Не съм застрелвал досега човек в гърба, поне доколкото си спомням…

— Длъжник съм ти, Моугър — каза Дейви, когато Хоакин бавно отстъпи назад.

— Умолявам ви, сеньори. — Росита го удари на молба. — Нищо не сме ви сторили. Вървете си. Оставете ни на мира.

Дейви улови отново плячката си и я притисна още по-силно.

— О, ама разбира се, скъпа, веднага щом старият Дейви получи тука малко удоволствие. Доста време мина откак’ не съм имал жена, а ти — ти си таквоз сладко малко парче. Чак не ми съ искъ дъ тъ делъ.

Росита изпищя, когато Дейви пъхна ръка под роклята и стисна гърдата й. Той пък закрещя доволно.

— О-о! Закръгленка кат’ гургулица и писка кат’ нея.

Хоакин се завъртя светкавично, вдигна дясното си коляно, изпъна крак и изби револвера от ръката на тартора им. После пак се нахвърли върху мъжа, сграбчил жена му. Изненадващото нападение му даваше предимство, но само за момент. Когато и другите двама мъже се включиха в сблъсъка, той разбра, че е загубил.

Те го наобиколиха, събориха го на пода и започнаха да го ритат, докато не се обля в кръв и не се преви на две от болка.

— Сърце мое! — плачеше Росита — Живот мой!

— Мислиш си, че мно’о тъ бива за побоища, мексикано — Моугър се дръпна назад, докато приятелите му го натискаха на пода, — но не ставаш. Да видим сега дали твоята курва шъ съ справи по-добре.

— Не! — Думата раздра гърлото на Хоакин. — Не! Madre de Dios. Не!

Моугър грабна парче въже, провесено близо до вратата, хвърли го на Дейви, който овърза китките на Хоакин зад гърба му. Когато свърши, Моугър се приближи до него, приведе се и каза:

— Това ще е за урок на всички мексиканци. Таз’ земя не е ваша. Тя е на янките. И на нас ни дойде до гуша вие, чужденците, да добивате злато от нашите реки и потоци и да си го отнасяте у вас, в Мексико. Чуваш ли ме, Муриета? Да кажеш на своите compadres. Разбра ли ме?

Хоакин потръпна от вонящия му на уиски дъх.

— Айде, Моугър, вече мъ сърби навсякъде да се взема мойто от таз’ малка курва — каза Дейви.

Росита лежеше просната на леглото, с парцал, натикан между зъбите и широко разтворени ръце и крака, здраво завързани за страничните пръчки на леглото.

— Спри тогава да дрънкаш и се хващай на работа, нямаме цял ден на разположение.

Дейви смъкна панталоните си и ги захвърли на пода. Смехът му, докато разкъсваше дрехите на Росита, ечеше в ушите на Хоакин.

Той лежеше на пода и блъскаше, и риташе да се освободи, въпреки раните от въжетата, но не можеше да се изправи. Въобще нищо не можеше да направи — нищо-нищичко, за да спаси любимата си жена. Оставаше му само да лежи там и да слуша как писъците й раздират въздуха, докато Дейви, последван от Сам и Джед, а накрая и от мъжа, когото наричаха Моугър, я изнасилваха.

Когато всички се изредиха, Моугър и Джед извлякоха Хоакин навън при кола, на който връзваше коня си. Този път Джед стегна ръцете му за кола, а Моугър стоеше наблизо и наблюдаваше.

— Наистина си имаш чудесна женичка, Муриета. Стегната като пружинка на часовник. Не помня някога да съм се забавлявал така. Нищо, че трябваше да я споделям с другите.

Хоакин извърна глава към него и се изплю. Храчката уцели Моугър точно където трябва, под кръста.

— Донеси ми големия камшик, Дейви! Искам да съм сигурен, че сеньор Муриета ще разбере урока.

Моугър заотстъпва назад, като броеше крачките си. Дейви му подаде дългия, тежък камшик за добитък. Когато стигна двайсет, той спря, разви камшика, замахна и го остави да полети…

 

 

— Хоакин? Хоакин? Събуди се!

Хоакин отвори очи и видя тревожното изражение на Лино.

— Издаваш странни звуци, mi amigo. Добре ли си?

Хоакин продължаваше да мълчи. Минало и настояще бяха все така преплетени в съзнанието му. Той целият беше плувнат в пот.

Лино вдигна празната бутилка уиски от пода.

— Мисля, че си прекалил с пиенето.

Разтреперан, Хоакин успя да се повдигне и да седне.

— Очевидно не е било достатъчно!