Шели Милър
Докосни зората (16)

16

След като спусна завесите, Хелър видя книгата, която бе загубила неотдавна, да лежи върху възглавницата й. Значи той я беше донесъл. Тя се сви върху леглото с твърдото намерение да я прочете. Още с първите страници авторът, Жълтата птица, даваше ясно да се разбере, че симпатизира на Хоакин, описвайки го като „забележително кротък и миролюбив по характер“. В многословната и картинна проза се говореше за красивото момиче от щата Сонора, за което Хоакин се бе оженил, за техния участък с богати златни находища по река Станислаус и как всичко бе завършило с ужасен акт на насилие, когато пияните американци нахълтали в дома на Хоакин. В останалата част от книгата подробно се описваше клетвата за отмъщение на Хоакин, неговия разбойнически живот и накрая смъртта му при Аройо Кантуа.

На зазоряване Хелър приключи с четенето и сложи книгата настрана. Прозина се, протегна се, стана от леглото и отиде до прозореца. Отдръпна със замъглени от сълзи очи завесите и се загледа в яркооранжевото небе.

Тъжната история на Хоакин притискаше тягостно съзнанието й, докато наблюдаваше как слънцето изгрява и оранжевото постепенно избледнява до розово. Гордън Пиърс, или по-точно Лутър Моугър, беше отнел всичко на Хоакин — участъка му със злато, дома му и жената, която обичаше. Всъщност, помисли си тя с въздишка, Хоакин имаше всички основания за отмъщение. Чудеше се само какви обстоятелства му бяха попречили да открие Моугър досега и да приключи с него, както с останалите трима мъже. Питаше се още що за човек би посветил толкова години — целия си живот — на една-единствена кауза. Трябва безумно да е обичал Росита, за да отдели толкова много време на непрестанни опити да отмъсти за нея.

Взирайки се между дърветата към проблясващата лента на реката, Хелър се мъчеше да си представи колко голяма и силна любов може да изпитва един мъж към една жена, та да е готов да убие заради нея — любов, която продължава дори след смъртта й.

Ето, за такава любов копнееше и тя самата!

Тъгата й се превърна в безпокойство, когато на ум й дойде друга мисъл — този път тревожна. Според написаното в книгата, Хоакин се бе превърнал в безмилостен бандит и жесток убиец — отмъщаваше не само на онези, които му бяха сторили зло, но и на всички останали американци. След като беше прочела книгата и сама го бе срещнала вече два пъти, тя до голяма степен вярваше на описанието му, дадено от автора, и не се съмняваше, че физически той е способен да извърши престъпленията, които му се приписваха. И все пак Хоакин й бе дал книгата, напълно съзнавайки какви умозаключения може тя да си направи. Това само по себе си бе достатъчно красноречиво и показваше що за човек е той.

Някакви гласове близо до прозореца прекъснаха мислите й. Хелър обърна глава и видя двама мъже на не повече от двадесетина фута разстояние, облегнати на стената на покрития склад. Тя предпазливо спусна завесите с надежда, че не са я видели. Тъкмо тръгваше към леглото да оправи завивките, когато дочу един въпрос, чийто отговор също не можеше да устои да не чуе.

— Какво рече Пиърс? Видял ли е призрака? — Гласът на мъжа звучеше провлечено, с ясно изразен южняшки говор.

Вторият говореше доста развален английски и това накара Хелър да се върне до прозореца, за да не пропусне нито дума.

— Нъл’ съм ти рекъл и преди, Ханк. Няма ник’ви призраци! Въобще няма тъквоз нещо кат’ призраци! Обаче да, той гу е видял, и още как! И цял’та нощ не е спал, ъми е ходил нъсам-нътам, кът’ миеща мечкъ в клеткъ!

Ханк звучеше уморено и ядосано:

— Трябва да е бил призрак, защото Муриета е мъртъв! Убит от рейнджърите през петдесет и трета. Помня го много добре, как си помня името! А и го писаха във всички вестници.

— Да, бе, дубре, мож’ да е убит, мож’ дъ не е! Кой дъ знае к’во ста’а! Таки’а ми ти работи с Муриета! К’вот’ да пра’и ня’а доказателства. Умен е тоз’ човек, така си е! Есента на петдесет и вторъ рекох дъ поиграя малку комар и ет’ ти го той там нъблизо. Видях как съ спра’ и с един кумърджия дет’ мами. Най-бързото вадене на ножа, дет’ мож’ си представи. И убийствено няма грешка! Полицейска хайка на коне влетя в града, обаче Муриета кат’ светкавица, светна и изчезна през един тунел в подземието на Фандандо Хол. Полицията не спираше дъ го търси, обаче тря’аше да се върне, щото задухъха ветровете на Санта Ана. Обаче после пак се върнаха, по-зли от стършели. Ама не откриха ни следа от него. Изчезна — точно кат’ минълата нош. Почти кат’ че… А-а, не, няма да кажа к’во си мисля, ама ше ти кажа ей т’ва, пък ти си мисли каквот’ щеш — Хоакин Муриета въобще не е обикновен човек. Не го знам к’во е точно, обаче има нещо много странно в него.

Настъпи продължителна тишина и Хелър се зачуди дали разговорът им не бе приключил и те не си бяха отишли. После мъжът на име Ханк пак проговори:

— Питам се какво ли му е притрябвал на Муриета шефът?

— Ми за да го убие, то е много ясно! Чух да казвът, че Пиърс не е Пиърс, ’ми се казвъл Лутър Моугър и таз’ тук’ къща си била някога на Муриета.

Хелър ахна, смаяна от последната информация. Значи Ел Дорадо е бил домът на Хоакин? Нищо чудно, че се движеше така лесно наоколо, без пазачите да го видят. Любопитството й нарасна и тя изслуша цялата му история, много подобна на онази, която вече беше прочела. Накрая й стана съвсем ясно едно нещо — Хоакин Муриета се бе превърнал в легенда за Калифорния.

След като мъжете си тръгнаха, Хелър се изми, облече се и почука на вратата на Абигейл. Оставаха няколко минути до осем, когато излязоха на верандата и застанаха пред салона. С гръб към тях, Гордън Пиърс крещеше на група мъже с нещастни, мрачни лица.

— Какво означава това — изчезнал е? Той е жив човек, за бога, както и проклетият му кон! Толкова плът и кръв няма как просто да изчезнат. Все трябва да са отишли някъде!

Един от мъжете пристъпи напред.

— Ник и аз препуснахме незабавно след него още щом го чухме да вика, но когато се изкачихме на възвишението, вече го нямаше, а и луната се скри. Стана тъмно като в рог, и глутница вълци не биха го намерили!

Прокарвайки пръсти през косата си, Гордън грубо и отсечено даде заповедите си.

— От сега нататък искам шест души да охраняват входа към долината! Конете да са оседлани непрекъснато! Ако видите някой или нещо подозрително, незабавно го хващате и го докарвате при мен. Ясно ли е?

Мъжете закимаха с глави и тръгнаха да се разотиват.

— Още една минута, дявол ви взел! Не съм свършил! Искам още четирима души допълнителна охрана за превозвачите на златото днес следобед!

— Четирима? Но, шефе, тогава няма да ни достигнат хората за нощната смяна — оплака се Ник.

— О, ако поработите още по няколко часа, ще ви стигнат!

Ник направи гримаса, завъртя очи и се обърна да си върви.

В този миг Абигейл кихна и Гордън рязко се извърна към тях.

Хелър забеляза разрошената му коса и смачканите дрехи — всъщност дрехите бяха същите, с които беше облечен снощи. Наистина изглеждаше така, сякаш е прекарал безсънна нощ.

Той се загледа в Хелър с предизвикателен поглед, после изрева на най-близко стоящия до него мъж:

— Кажи на Зики, че съм готов за Алварадо!

Изражението на лицето претърпя невероятна промяна и ъгълчетата на устата му бавно се повдигнаха в усмивка.

— Добро утро, Хелър, Абигейл. — Той посочи с жест два чамови стола. — Ако вие, дами, благоволите да заемете местата си, представлението може да започне.

— Представление ли? — повтори Абигейл, докато се преместваше към посочения й стол.

Гордън изглеждаше особено доволен от себе си.

— Да, представление. Трябва да призная, че то не отговаря на критериите на Сан Франциско, но мисля, че въпреки всичко ще предизвика интереса ви. Предупреждавам ви обаче, че не е разрешено да напускате местата си по време на целия спектакъл. — С повдигнат пръст той даде сигнал на двама от хората си да заемат позиции отстрани до столовете на Хелър и Абигейл. Виждайки смаяните лица на дамите, той само попита:

— Достатъчно ясен ли съм?

Хелър безмълвно се настани на мястото си. Колкото и малко да познаваше Гордън Пиърс, или Лутър Моугър, както тя вече започваше да го нарича в себе си, бе ясно, че представлението, което той им предлагаше, едва ли щеше да й хареса.

Откъм реката се появиха двама мъже и излязоха на празното място пред къщата. Единият — млад мексиканец, с горд и непокорен дух — вървеше, препъвайки се, защото другият зад него постоянно го блъскаше в гърба с дулото на пушката си.

— Зики, закопчай го за стълба! — разпореди се Гордън разсеяно, докато вървеше към края на верандата. Там взе два намотани камшика и започна внимателно да ги разглежда.

Зики блъсна затворника към дървения кол, забит в земята. Гордън хвърли поглед през рамо:

— Не, не този. Другият! — нареди той и посочи с пръст подпорната колона, която се намираше точно пред Хелър и Абигейл.

Осъзнавайки вече на какво тя и леля й щяха да станат свидетели, Хелър скочи на крака.

— Гордън, ако това е твоята представа за шега, не я намирам ни най-малко смешна.

— Седни, Хелър! Няма да търпя женски истерии!

— Но, Гордън, каквото и да е сторил този човек, положително не заслужава нещо толкова жестоко като боя с камшик. Моля те, сигурно има и други начини, по-малко строги, да накажеш един свой служител.

Той се разсмя, стана сериозен, после отново се разсмя:

— Не служител, Хелър, а роб! Пазачите са ми служители — работниците са роби.

— Роби?

Ужасена, тя се вгледа в красивия млад мъж. Той целият бе мръсен — косата, лицето, ръцете. Ризата и панталоните му бяха дори по-мръсни и висяха на парцали, а краката му бяха боси.

Гордън се усмихна.

— Аз за всичко използвам роби, Хелър. Ти знаеш това. — Той размота камшика от преплетени ивици кожа и цялата му дължина легна на пода пред него. — Сядай, Хелър!

Хелър побърза да заеме отново мястото си. Тя улови ръцете на Абигейл и й каза няколко успокоителни думи.

Зики вече бе приключил със закопчаването на китките на Алварадо в железни белезници, които висяха на къси вериги от върха на колоната.

— Готово, шефе — обяви Зики.

Без да бърза, Гордън излезе на поляната. Той я пресече, като влачеше камшика зад себе си, стигна до началото на дърветата и се обърна. Пазачите се отдръпнаха в широк кръг, за да са сигурни, че са извън обсега на двадесетфутовата дължина на камшика.

Гордън зае разкрачена стойка и попита:

— Готов ли си, Алварадо? Знам, че това не те интересува особено, но ти ще ми помогнеш да предадем на тези дами един урок по дисциплина. Постарай се да направиш добро представление.

Робът Алварадо погледна през рамо към Гордън.

— Ще се постарая да те пратя в гроба, гринго — куче такова!

Без да произнесе и дума, Гордън вдигна дясната си ръка и размаха камшика.

Хелър чу как той изсвистя, докато цепеше въздуха към целта. Тя цялата се сви от спомените, които звукът пробуди в нея, после изпищя, чувайки изпълнения с болка вик на Алварадо. Вкопчи се в Абигейл — а леля й в нея, докато камшикът отново и отново се извиваше на дъга и се стрелваше напред, подобно на гладен тигър, да „ръфа“ парчета от гърба на младия мексиканец. Със стичащи се по страните й сълзи Хелър улови изцъкления от страдание поглед на Алварадо. „Бъди смел“, прошепна тя, едва помръдвайки устни. „Скоро ще се свърши“.

Но не стана така. Продължаваше още и още, докато Алварадо изгуби съзнание. Най-после Зики пристъпи в образувания от хората кръг, тъкмо когато Гордън се приготвяше за поредния си удар.

— Няма да понесе повече, шефе! Ще го убиеш.

 

 

Хоакин стигна хребета на покрития с борове хълм по същото време, когато фургонът и охраняващите го десетима ездачи тъкмо минаваха през единствения достъп до долината. Той вдигна високо ръка, изчаквайки ги да стигнат точно под него, после рязко я спусна надолу и това бе сигнал Леви Ортега да освободи камъните, които да преградят прохода пред фургона.

Конете, запрегнати в него, изцвилиха и се вдигнаха на задните си крака, уплашени от лавината, която се търкаляше надолу по хълма. Оглушителен тътен тресеше земята, конете се втурнаха напред, което накара фургона да се обърне, а двамата мъже в него да изхвръкнат навън. Хората от охраната, които имаха по-добра възможност да удържат конете си, просто ги обърнаха и полетяха обратно, за да избегнат опасността. Но, втурвайки се по пътя, по който току-що бяха дошли, те попаднаха на стена от мексикански bandidos, размахали заплашително пушки, карабини и револвери.

От върха на хълма, Хоакин с гордост наблюдаваше хората си. Те бяха много добри, изпълнени със силно желание да се бият за неговата кауза и за своята. Само за няколко дни се бяха превърнали в истински боен отряд, предани на своя водач и лоялни помежду си.

Хоакин смушка Ел Тигре в хълбоците и конят бързо препусна по стръмния склон, докато той самият дърпаше здраво юздите и се накланяше назад, за да се задържи на седлото. Под него продължаваха да се сриват камъни и пръст, като вдигаха облаци прахоляк. Той стигна долу и се придвижи до челото на групата.

— Добър ден, сеньори. В случай че не ме познавате, аз съм Хоакин Муриета, а това тук са хората ми. Няма да ви сторим нищо лошо. Искаме само да ни дадете златото, което превозвате с фургона, и можете да продължите пътя си.

— И к’во ше нъпра’иш, ако пък не искаме да ти го дадем? — обади се един от пазачите.

— Млъкни, Ханк! — намеси се друг от мъжете. — Това злато не значи нищо за нас и проклет да съм, ако взема да се бия за него.

— Мъдро решение, сеньор! — Като насочи пак вниманието си към Ханк, Хоакин добави: — Не искате да загубите живота си заради малко злато, нали? — Той се взираше съсредоточено в мъжа, съзнавайки, че той е тип човек, който би се поперчил с храбростта си, предизвиквайки стълкновение.

Лино нареди на пазачите на Моугър да хвърлят оръжията си на земята. Мъжът, наречен Ханк, измъкна пушката си от кобура на седлото и я хвърли пред коня си.

— Сега и колта, por favor.

Като гледаше право в Хоакин, Ханк се присегна назад и докосна дръжката на револвера.

— Само през трупа ми, мексикано! — изкрещя той, докато се опитваше да извади оръжието. Но преди да успее, куршумът на Хоакин измина разстоянието до ръката му, като раздроби костта и разкъса мускулите.

С все още димящ пистолет Хоакин се приближи до Ханк, който се превиваше и вайкаше над ранената си ръка и измъкна оръжието му от кобура.

— Трябваше да ме послушаш, гринго. Казах, че не желаем да ви сторим зло. А сега слизай от коня!

— Всички слизайте от конете! — изкомандва Лино и размаха револвера си за респект. — Хайде, съберете се накуп! — Докато Лино се оправяше с мъжете, Леви и Сантос подбраха конете и ги подкараха нанякъде. — И какво ще правим с тези храбри мъже, mi jefe?

Хоакин обикаляше наоколо върху коня и се правеше на дълбоко замислен. После прехвърли крак през седлото.

— Завържи ги заедно, китка за китка, и след това съедини първия с последния, така че да образуват плътен кръг. Ще е интересно да видим как ще решат кой да ги води по обратния път.

Лино се захили злорадо:

— Si, mi jefe. — И даде знак на мъжете да протегнат по една ръка.

— Uno momento por favor. Преди да ги завържеш, освободи ги от дрехите им. От всичките! Така нещата ще станат още по-интересни. — Хоакин се разсмя и потупа Ел Тигре по гладката шия.

— Събличай се! — заповяда Лино — До голо, бързо!

Докато пазачите сваляха дрехите си, хората на Хоакин събраха захвърлените оръжия и ги прибраха в дисагите. Хоакин метна на Лино едно въже и го загледа как свързва мъжете един за друг, а после първия за последния, така че да образуват кръг, в който всички бяха с лице навън.

Ханк се изплю ядосано и даде воля на гнева си.

— Т’ва няма да ти се размине, Муриета! Шефът ше те преследва и ще те убие — да пукна, ако не стане!

Хоакин само се взираше в него.

Лино беше този, който даде последната заповед:

— Кажи на шефа си, че отсега нататък нищо няма да влиза или излиза от тази долина, ако Хоакин Муриета не даде разрешение за това! Comprendes? — Като не получи отговор, Лино измъкна револвера си и изстреля четири куршума само на сантиметри разстояние от голите стъпала на Ханк.

Ханк заподскача подобно на жаба в горещ тиган.

— Добре. Добре. Разбрах — крещеше той. — Ще му кажа.

— Bueno! Muy Bueno! А сега дим да ви няма, преди да съм решил да ви използвам вместо мишени.

Разбойниците започнаха да се смеят гръмогласно, когато голите мъже започнаха да се дърпат и теглят помежду си, докато се опитваха да заемат подходящо положение за тръгване. След няколко бурни и злополучни опита те се насочиха към Ел Дорадо с такава бавна крачка, че без съмнение щяха да стигнат целта си най-рано вечерта.

Тази нощ в лагера огънят на Пепе стана център на празненство. Към отряда се бяха присъединили няколко жени и когато Леви Ортега започна да дрънка на китарата, те запяха с ясни и силни гласове весели мексикански песни. Като въртяха и повдигаха пъстрите си поли, жените танцуваха около пламъците, а присъстващите пляскаха с ръце и викаха: Ole! Ole!

Трима от мъжете влязоха вътре в пещерата да поиграят комар. Друга група пък изпробваха уменията се да въртят камшика, като поваляха борови шишарки, закрепени по околните скали. Над огъня се печеше дивеч на шиш, а гърнето с фасул клокочеше като разтопена лава.

Хоакин обикаляше из лагера, спирайки се от време на време да поговори с някои от хората си, голяма част от които имаха приятели или роднини, взети за роби от Гордън. Той изслушваше притесненията им за живота на обичните им близки и търпеливо обясняваше как смята да им върне свободата. Седнал на голям камък близо до входа на пещерата, немият Очо си плетеше юзда за коня от косми, взети от гривата и опашката му.

Лино, движейки се някак вдървено, се приближи до Хоакин:

— Ние с Пепе вече заложихме динамита. Ще е съвсем достатъчен да разруши работата по реката.

— Какво ти е на крака? — попита Хоакин.

Лино се опита да смени темата, но Хоакин рязко го прекъсна.

— Изритаха ме — отвърна Лино, без се впуска в подробности.

— Изритаха? Кой те изрита? — продължи да подпитва Хоакин, изпълнен с подозрения към държанието на приятеля си.

Лино измънка едва чуто:

— Пако.

— Магаренцето на Пепе те е ритнало? — Въпреки старанието си Хоакин не можа да не избухне в смях. Сигурно щеше да успее да се сдържи, ако Лино не му хвърлил такъв презрителен поглед.

— Магаренце. Пако не е малко магаренце, Хоакин. Той е демон от ада, който тежи двеста кила и ме мрази с пълна сила! Само ме чака да го погледна, та да разтегли устни и да заскърца със зъби. — Лино скръсти ръце на гърдите си и се обърна, правейки се, че не обръща внимание на смеха на Хоакин. — Между другото, колко дълго живеят магаретата? — запита той след кратък размисъл. — Струва ми се, че Пако е надживял времето, когато е бил полезен, ако въобще е имало такова време.

Хоакин придаде на гласа си сериозност и отвърна:

— Живеят толкова дълго, колкото старите магьосници, Лино. Вечно! — каза той, после пак се засмя и отмина.

В този момент един ездач влезе, галопирайки, в лагера и завика Хоакин. Конят беше потен и задъхан. Бяла пяна се стичаше по краищата на плъстената покривка под седлото му. Мъжът разказа как са пребили Хуан Алварадо с камшик и как Хелър и Абигейл са били принудени да гледат.

От тъмнината се появи Сантос Алварадо и пристъпи към светлината на огъня. Лицето му приличаше на маска от болката и гнева.

— Жив ли е брат ми?

— Si, но е ужасно наранен.

— Трябва да отида при него — каза Сантос и тръгна към куриера.

Хоакин протегна ръка и го спря насред пътя.

— Не, приятелю. Не може да отидеш. Би било безразсъдно дръзко и ще те убият. Най-добре да измислим план…

— Я стига! Ти и твоите планове! Ще отнеме много време. А брат ми умира… — Леви Ортега остави китарата и се приближи към тях, както впрочем и останалите мъже и жени. — Играеш си на котка и мишка със стария си враг, докато ние… ние страдаме.

Хоакин се държеше твърдо.

— Съжалявам за брат ти, но не можеш просто да се появиш там. Ще те застрелят още преди да стигнеш до него. Хората на Моугър са три пъти повече от нас.

— Тогава защо не заповяда да убием онези негодници днес следобед? Така щяхме да намалим броя им поне с десет.

— Значи очакваш да наредя избиването на десет души? Без дори да им дам възможност да се защитят? Аз не правя подобни неща, mi amigo, но ако ти ги правиш, тогава пътищата ни вероятно трябва да се разделят. — Настъпи дълга пауза, през която Хоакин стисна отпуснатите си ръце в юмруци. После се отдръпва от Алварадо и се обърна към останалите: — Чуйте ме всички! Смятах, че сме се разбрали как трябва да се правят нещата, но очевидно не сме! Ако някой от вас не одобрява начина ми на действие, нека го каже сега, защото няма да допусна неподчинение на заповедите ми. Ние ще освободим робите и ще пипнем Моугър, но без да се превърнем в хладнокръвни убийци. Това ясно ли е?

Чу се сподавен ропот, но в крайна сметка всички мъже кимнаха одобрително.

— А какво ще стане с брат ми? — извика Сантос.

Хоакин се пообърна и само каза:

— Ние с Лино ще помогнем на брат ти.

По-късно същата нощ, след като подробно разпитаха куриера, Хоакин и Лино яхнаха конете и се спуснаха надолу от планината, промъкнаха се покрай нехайните пазачи и навлязоха между боровете, ограждащи къщата. Хуан Алварадо лежеше върху сламеник до кухненската врата, където готвачката Марта се грижеше за него. Когато тя се оттегли за няколко минути, Хоакин се прокрадна по пътеката, прехвърли се на верандата, вдигна Алварадо така, както беше в безсъзнание и го отнесе под прикритието на дърветата, където Лино му помогна да го метнат напреко върху седлото на Хоакин.

— Изглежда ми зле — отбеляза Лино, след като и Хоакин се покачи на коня зад отпуснатото тяло на Алварадо.

— Той е млад. Ще се оправи — каза само Хоакин и обърна Ел Тигре в посоката, от която бяха дошли. Много предпазливо те преминаха пак покрай охраната, надявайки се Алварадо да не дойде в съзнание тъкмо тогава и да издаде звуци, преди да са успели да се измъкнат. Хоакин разбираше, че отговорът, който даде на Лино, изглеждаше доста студен и бездушен, но в действителност гледката на окървавените превръзки на Алварадо и ясният спомен за онова, което преживява, го потресоха. Той се помъчи да го прихване по друг начин, за да не би случайно да увеличи страданията му. Чакаше ги кратко, но трудно изкачване нагоре по хълма пред тях. За Алварадо сигурно щеше да е най-добре изобщо да не дойде в съзнание, докато го носят, физическата болка, която трябваше да понесе през безкрайните седмици на лечение — ако въобще можеше да се излекува — щеше да го накара хиляди пъти да пожелае смъртта. А омразата, която щеше да изпълни сърцето му…

Хоакин знаеше всичко за омразата!

Заради нея той бе забравил как да обича… докато Хелър не се появи в живота му.