Шели Милър
Докосни зората (4)

4

Силно тропане в съседната стая изтръгна Хелър от съня. Тя промърмори нещо с раздразнение. Не желаеше да става — поне не веднага. Без друго съвсем скоро трябваше да се изправи пред новия ден и всичко онова, което той й носеше. Но в момента още искаше да е сама.

Хелър се обърна в леглото и простена. Тъпата болка, която движението й причини, предизвика още по-болезнени спомени. Тя простена отново — този път от отчаяние. Мили боже, как опитът да спаси Абигейл се превърна в най-унизителното преживяване в живота й? Откъслечни картини от падането на Абигейл, блясъкът на стоманеното острие и черните като на дявол очи прелитаха зад спуснатите й клепачи. А в съзнанието й отекваха думите на дон Рикардо „глупава женска суета“ и „мое чудесно ирландско момиче, не си дама“.

Хелър отметна завивката, седна и сви колене към гърдите си. После облегна назад глава и впери поглед в тавана, припомняйки си по-важните неща преди пристигането на влака. Бе си представяла всичко в такава идеализирана светлина — как ще стане най-способната секретарка по културните въпроси, която Търговският съюз някога е имал — как ще забавлява Елизабет Пениуърт с анекдоти за важните хора, които е срещнала, и забележителностите, които е видяла — как ще докаже на себе си веднъж завинаги, че наистина се е превърнала в „дама“.

Е, доказа се, няма що — доказа каква празноглава гъска е! Още при първата критична ситуация забрави благоприличието и благоразумието, на които я бяха учили. Дори по-лошо — възвърна си ирландския говор! А беше абсолютно сигурна, че с това поне се е справила!

Изпълнена с отвращение, склони глава и заби брадичка в ямката между коленете си. Как щеше да посрещне идващия ден и Абигейл? А не дай боже да попадне пак на дон Рикардо или на онази язвителна сеньора Валдес! Колко ли дни, месеци, години трябва да минат, за да се заличи споменът в съзнанието й? О, каква ирония! Това просто нямаше да се случи! Никога! Хелър не беше човек, който лесно забравя подобни унижения. Абигейл го наричаше недостатък в характера, но истината бе, че има неща, които човек не може да преодолее, колкото и да се старае.

Изпълнена с такива безрадостни мисли, Хелър сграбчи възглавницата, сви я на топка и запокити през стаята.

— О-о! — извика Абигейл, която тъкмо се показваше от междинната врата и възглавницата я удари право в лицето.

Хелър скочи от леглото и се втурна боса през стаята да помогне на леля си, попаднала в облак от перушина, изскочила от една дупка във възглавницата.

— Боже, Хелър Пейтън! — Абигейл говореше накъсано, плюейки валмата гъши пух. — Какви детинщини вършиш!

Тя отблъсна с раздразнение непохватните опити на Хелър да й се притече на помощ и сама се добра до близкия стол.

— О, лельо, не мога да ти опиша колко съжалявам! Не те видях. Бях толкова ядосана… и… ами аз… мислех си за случилото се тази нощ… и каква глупачка се показах. Заболя ли те?

Тя започна да чисти перушината от корсажа на леля си и от стегнато свития й кок.

— Спри да бърбориш, дете — скастри я Абигейл и махна с ръка да я отпъди като досадна муха. — Добре съм. Е, малко стресната от такова неочаквано посрещане, но физически невредима.

Дори смутена и объркана, Абигейл запазваше безукорното си резервирано държание.

Хелър прибра възглавницата от пода. Инстинктът й подсказваше, че леля й няма да отмине инцидента без обсъждане и наистина, само след няколко секунди, Абигейл показа, че остава вярна на себе си.

— Исках да погледна раната ти и бързах да го направя, преди да започнеш да се обличаш. — Тя даде знак на Хелър да се приближи и да застане пред нея, после повдигна ризата й. — Боли ли те много, скъпа? — попита тя, отстранявайки превръзката със сребърната си ножичка за бродерия.

Хелър наведе глава да погледне и потръпна.

— Наболява ме леко. Дано не ми се сърдиш, че заспах, докато си ме превързвала. Просто не можех да си държа очите отворени.

— Разбира се, че не, скъпа. Върви към подобрение, но няма да слагаш корсет, докато не зарасне напълно. Може да се възпали, ако се притиска.

Хелър се ужаси.

— Да не нося корсет? Но нали ако е покрита с превръзка… — Тя отиде до огледалото на тоалетката да се разгледа по-добре. Влажна коричка покриваше продупченото място с големина колкото нокътя на палеца й. — Предполагам, че си права — обърна се Хелър към леля си, която я чакаше с мехлем и чиста превръзка.

Абигейл кимна одобрително и прикрепи здраво бинта.

— А сега би ли ми казала защо получих възглавница в лицето вместо поздрав?

— Вече ти казах. Бях малко ядосана, това е всичко.

— Малко ядосана? Та ти едва не ме събори! По-скоро си била много ядосана. Мислех, че скъпата мис Пениуърт те е научила по-успешно да обуздаваш ирландския си темперамент.

Обезсърчена, Хелър си призна.

— Така е, направи го. Не тя се провали, а аз. Аз загубих контрол над себе си — забравих какво са ме учили. Държах се като… като дивачката, която бях, преди да ме прибереш. След всичко, което направи да ми помогнеш, чувствам, че съм те разочаровала.

Абигейл се изправи и изсумтя пренебрежително:

— О, за бога, Хелър! Ти беше обезумяла. Току-що те бяха ранили или поне така мислеше. Свести се в чужда стая, с непознати хора, които се суетяха около теб. Беше уплашена и объркана. Кой на твое място не би загубил за малко самообладание? Истината, млада госпожице, е, че аз се гордея с теб. Дълбоко се съмнявам, че бих се държала толкова храбро, ако бях попаднала в същата ситуация. — После, снижавайки глас, тя добави нежно: — Ти рискува живота си, Хелър, рискува го, за да спасиш моя! — Абигейл се пресегна и стисна ръката й.

Хелър се усмихна неуверено и поклати глава:

— О, лельо! Хранех толкова големи надежди. Имах такива амбиции… Мечтая да се гордееш с мен! Искам Александър Райе да чувства, че е направил добър избор в мое лице, че заслужавам доверието му. Той бе достатъчно любезен, като не се спря пред нищо, докато не ме назначи за секретар по културните въпроси. Онзи мъж… сеньор Монтаньос… Той ми наговори такива неща, че… Принизи ме, унизи ме! И това му доставяше удоволствие!

Хелър се втурна към леглото, хвърли се върху него и впери очи в стената. Малко по-късно тя продължи:

— Има нещо странно в него. Различава се от всички, които познавам. Кара ме да се чувствам беззащитна и уязвима. Това не ми харесва. От една страна ми е неловко, а от друга… О, не знам.

Потънала в мисли, Хелър прокара пръст по долната си устна, после загриза нокътя си. Тя погледна към Абигейл и осъзна, че думите й звучат несвързано. С пресилена усмивка махна небрежно, сякаш да заличи казаното.

— Беше ужасно. Той беше ужасен. Моля се на бога никога вече да не го срещна!

Абигейл наблюдаваше Хелър със смесица от любопитство и изненада, а после реши да сподели какво мисли за дон Рикардо:

— Сигурно имаш право, скъпа, но след като той обясни поведението си, не бе никак трудно да се разбере защо е действал така. — Тя се усмихна, после леко се засмя. — Знаеш ли, в много отношения ми напомня за баща ти. Същото високомерие. Същата вбесяваща, безочлива самонадеяност. И това излъчване на неукротима сила. Толкова интересен мъж, ако мога така да се изразя, толкова неотразим! И красив! Много красив! Все опасни качества за един мъж — от женска гледна точка, разбира се. — Тя намигна закачливо, докато гледаше втренчено племенницата си.

В съзнанието на Хелър мигом изникна яркият образ на дон Рикардо и тя с мъка преглътна буцата, заседнала на гърлото й. Да, помисли си Хелър, той е всичко онова, което Абигейл каза, само определението „красив“ не й се струваше достатъчно всеобхватно да предаде уникалното естество на неговата външност. Хелър се съмняваше, че може да се намери една-единствена дума. Той наистина беше много красив, загадъчно красив, прелъстително красив. Не, едно прилагателно определено не стигаше. И как само се движеше — с такава самоувереност! Тя сякаш го виждаше в спомена си да крачи широко към нея, да я сграбчва, да я притиска силно. Тръпки пробягаха по гърба й чак до тила. Сила! Той излъчваше сила. И не просто физическа, а жизнена — на тялото и духа.

Хелър не познаваше баща си, затова нямаше как да види приликите, които изтъкваше Абигейл, но тя можеше да сравнява дон Рикардо със своя любим герой Ел Сид — смел испански воин от единадесети век, чийто героични дела го бяха превърнали в легенда. В един бостънски музей, който бе посетила преди три години заедно с Елизабет Пениуърт, имаше портрет на Ел Сид и оттогава тя не спираше да мечтае за него.

Хелър тръсна глава, сякаш да се освободи от мислите си. После скочи от леглото, запъти се с леки стъпки към огледалото и се зае яростно да разресва косите си.

— Признавам, че той притежава известна мъжествена привлекателност, която много жени биха приели за неустоима. — Гласът й бе студен и безизразен. — Но не и аз! Според мен той е прекалено арогантен и изключително недодялан. Очевидно не е джентълмен! — заяви тя, произнасяйки последните думи подчертано натъртено и с надежда да убеди Абигейл.

Абигейл, от своя страна, гледаше втренчено отражението на Хелър в огледалото. Лицето на племенницата й копираше омерзеното изражение на Елизабет Пениуърт, което Хелър бе възприела като свое. Но този път Абигейл не се вбеси както обикновено. Слава богу, всичко се оказваше само една фасада в крайна сметка. Тя го подозираше от дълго време, но най-после имаше доказателства. Истинската Хелър — жизнената, емоционална Хелър — беше оцеляла въпреки превзетите нравоучения на Елизабет Пениуърт и оставаше все така непроменена. Абигейл я бе наблюдавала внимателно докато обсъждаха дон Рикардо. Сега едва се сдържа да не й отвърне по-рязко и предизвикателно, но вместо това погледна часовника си и я подкани да побърза с тоалета.

— Чака ни ден, изпълнен с преживявания и разглеждане на забележителности. Така че не се бави. Не трябва да закъсняваме.

 

 

— Дами и господа. Може ли да помоля за вашето внимание?

Шумно разговарящата група хора, струпани в украсеното с цветя фоайе на хотела, се умълча, когато Александър Райе извиси глас:

— Искам да напомня на всички, че ще се срещнем пак тук, във фоайето, по същото време утре сутрин. А сега, онези от вас, които отиват да разглеждат китайския параход „Джапан“, моля последвайте мистър Елдридж навън. За другите, които ще разглеждат града, съм подготвил списък от членове на Търговската камара в Сан Франциско, готови да окажат всякаква помощ, да осигурят транспорт и да бъдат персонални водачи.

Хелър погледна Абигейл, а тя пък се намръщи. Преди да напуснат стаите, леля й бе изразила желание те двете да разглеждат самостоятелно забележителностите — с удобно за тях темпо.

— Дами — един мъжки глас отклони вниманието на Хелър от Александър Райе. — Позволете да се представя — каза той и свали шапка с прекомерно отработен жест на конте. — Аз съм Гордън Пиърс. От Камарата ме определиха за ваш водач и придружител.

Така, както беше без шапка, идеално подстриганата му и пригладена светла коса блестеше на слънчевите лъчи, които струяха през високите прозорци.

Хелър видя Абигейл да удостоява представянето на мистър Пиърс с царствено кимване. И веднага след това видя изражението й да се сменя с възмутено удивление, когато той внезапно протегна ръка и разтърси нейната.

— О-о! О, да, разбира се. Приятно ми е. — Тя дръпна ръка и я прибра плътно до тялото си. — Аз съм Абигейл Пейтън, а това е племенницата ми Хелър Пейтън. Моля, простете изненадата ми, ние просто не знаехме до преди минута, че ще ни бъдете придружител. — Тя бързо и подробно го огледа от глава до пети. — Както и да е… вероятно ще се окажете полезен. Предполагам, че сте добре запознат с най-популярните забавления в този град.

Изкусно модулираният й глас бе натежал от стаена заплаха — забавен трик, с който тя често въздействаше на непознати.

Усмивката на Гордън Пиърс се изпари. Той се поклони сковано и тържествено от кръста.

— Аз съм на вашите услуги, мадам. — Гласът му съвсем определено звучеше напрегнато, а самоувереният му израз бе изчезнал като усмивката. — Аз… или по-скоро ние — членовете на Камарата — ще направим всичко възможно, за да бъде престоят ви тук незабравим.

Хелър едва се сдържаше да не се разсмее. Абигейл очевидно бе притеснила мъжа. Егото му се сриваше пред очите й, но чест му правеше, че успя доста бързо да се съвземе.

— Днес е щастлив ден. Много рядко се случва две толкова прекрасни дами да ми окажат честта да ги придружавам на разходка из града. — Очите му с цвят на лешник, засенчени от тежки, отпуснати клепачи, се задържаха върху Хелър, разглеждайки я доста по-безцеремонно, отколкото позволяваха добрите маниери.

Възмутена от този щателен оглед и неприкрит интерес, който обхващаше всичко в нея, от перото на шапката до върха на обувките, Хелър се насили за една усмивка, която трябваше да изразява поласкана признателност за вниманието, но веднага след това възвърна резервираното си поведение и полуобърната, се загледа в редицата бостънци, които напускаха фоайето на хотела.

— Откъде искате да започнем, дами? — попита Гордън Пиърс ентусиазирано. — Китайският квартал? Магазините? Или предпочитате Удуъртс Гардънс? Не съм ходил там, откакто докараха черните лебеди и тюлените.

Хелър смяташе, че решението трябва да вземе леля й. Затова, показвайки безразличие към предложенията на мъжа, тя се зае да оправя белите си колосани ръкавици.

Абигейл изглеждаше, че обмисля възможностите, но преди да отговори, Гордън Пиърс смело пристъпи към нея и й предложи ръката си. Той направи същия жест и към Хелър, която неохотно прие и го последва навън от хотела, където ги чакаше нов и блестящ частен файтон, теглен от чифт абсолютно еднакви дорести коне.

 

 

С напредването на сутринта слънцето вече бе разсеяло мъглата. Силният дневен бриз не спираше опустошителната си игра с перото върху шапката на Хелър. Само да се приберат в хотела, зарече се тя, ще окачи шапката в стаята и ще я забрави там до края на престоя им. Лошото й настроение, призна тя пред себе си, защото съзнаваше, че се държи раздразнително, враждебно и грубо, вероятно бе резултат от нощната й злополука. Умираше от желание да изпитва неприязън към мистър Пиърс или към който и да е друг мъж, изпречил се на пътя й. Но след един час, прекаран изненадващо приятно в разглеждане на забележителностите на града, тя осъзна, че се опитва да овладее негодуванието си и да се държи по-приветливо.

Гордън Пиърс беше представителен, хубав мъж — макар и не точно красив — със светлоруса коса, хлътнали лешникови очи и тъмни мустаци, които му придаваха изисканост. Хелър предположи, че е малко над четиридесетте. Беше роден в Калифорния, научи тя, занимаваше се с внос на стоки от цял свят и притежаваше къща на Ринкън Хил.

След встъпителната разходка из Удуъртс Гардънс Хелър реши, че въпреки някои свои странности мистър Пиърс беше не само добър водач, но и очарователен придружител. Може би не всичко бе загубено в крайна сметка.

Те спряха да пият чай, преди да се върнат в хотела, и Хелър отрази първите си впечатления в дневника на пътуването, който щеше да предостави на Александър Райе, за да послужи като официален документ — хроника на посещението им. Тя написа:

„За селище, създадено в съвсем близкото минало — едва преди двадесет и четири години — Сан Франциско е много развит в архитектурно и икономическо отношение град. Неговото население може с право да изпитва голяма гражданска гордост, дори по-голяма от нормалната. Един особено забележителен пример на архитектурен прогрес е новопостроеният Гранд Хотел, където са настанени членовете на Бостънския търговски съюз. Освен изисканото обзавеждане, хотелът е проектиран с всички съвременни удобства, включително най-новата, удивителна телеграфна система, която не само позволява постоянна връзка между стаите, но и между тях и хотелската администрация!“

Абигейл се усмихна при вида на вглъбената Хелър. Просто нямаше търпение да прочете написаното и да сравни впечатленията им. Знаеше, че и двете са очаровани от града, защото вярваше, че и племенницата й чувства същото като нея. Абигейл обаче изпитваше известна доза любопитство към техния придружител, която надвишаваше нормалното. По някаква причина — и тя не можеше да си даде сметка каква — мистър Гордън Пиърс събуждаше подозренията й. Той несъмнено беше очарователен човек, даже прекалено, хрумна й, докато го наблюдаваше изпод бонето си. И имаше доста странни светски обноски — начинът, по който се здрависа с нея, или пък безцеремонното оглеждане на физическите данни на Хелър. Ако тя лично не се бе погрижила племенницата й да усвои изискани маниери, сигурно нямаше да обърне внимание на тези му действия. Дори да приемеше, че принципите и правилата в бостънското общество се различават от онези в Сан Франциско, със сигурност имаше някои общоприети норми, с които мистър Пиърс се съобразяваше по доста своеобразен начин.

И все пак, реши Абигейл, няма да е справедливо да осъжда човека, без да го е опознала по-добре. Дори да не е от изискано семейство, той пак може да е джентълмен, макар и постигнал всичко със собствени сили. Тя не робуваше на типично бостънския снобизъм, та да оценява качествата на един човек само според фамилното му име или размера на банковата му сметка.

На път обратно към хотела, Гордън ги преведе по Монтгомъри Стрийт, гъсто застроена с дву- и триетажни сгради. Той демонстрираше рядко срещаната гордост от своя град и говореше с ентусиазъм за всичко — от калдъръма на улиците до газените фенери. Независимо от подозренията си, Абигейл се радваше да види, че Хелър е изоставила донякъде отбранителното поведение и се забавлява. Подобни моменти бяха истинска рядкост, откакто тя беше завършила Академията за млади дами на Пениуърт.

 

 

Фоксхол Тиътър беше най-новото и най-прекрасно място за развлечение в Сан Франциско, построено едва в началото на годината. Тази вечер украсеното с огледала преддверие бе претъпкано от представителите на висшето общество на Бостън и Сан Франциско, издокарани в блестящи одежди с пера, кожи и бижута. Хелър носеше чудесна и скъпа рокля на Уорт от рипсена коприна в коралово розово, с допълнителна пола от брюкселска дантела, драпирана назад като кошничка. Венец от розови цветчета се бе сгушил в косите й, голямата огърлица, подчертана от коралов медальон, се спускаше ниско в корсажа и се разполагаше уютно във вдлъбнатинката между гърдите й.

Гордън Пиърс, елегантен в черния си фрак, колосана бяла риза и широка вратовръзка, украсена с огромен блестящ диамант, представи Хелър и Абигейл на няколко свои колеги — членове на камарата, и техните съпруги.

Като си мислеше, че ще трябва да попълни впоследствие дневника, Хелър вложи цялото си внимание да запомни имената на хората, маниерите им и различните теми на разговор — все неща, които според нея биха заинтересували другите членове на Съюза, останали по някакви причини в Бостън.

Най-често разговорите се въртяха около френско-пруския конфликт. Хелър дочу Гордън да казва на Абигейл, че както пишело във в. „Алта Калифорния“, кралят на Прусия и Бисмарк били отишли в Енис, където се намирал и руският цар. Робърт Суейн пък добави, че много се спекулира по въпроса дали Наполеон и неговата армия биха успели да задържат позициите си срещу прусаците, ако конфронтацията стане факт.

Хелър усети познато смъдене в носа и мъчейки се да се справи с него, се огледа наоколо да открие източника на страданието си. Големите кошници с оранжерийни рози, които висяха от сводестия таван на преддверието, й напомниха онова, което беше чела за висящите градини на Вавилон. Розите не й бяха любими цветя, защото имаше алергия към тях. Сега се молеше само да не стоят още дълго тук, в очакване представлението да започне.

Абигейл се отдели от разговарящите и докосна ръката й.

— Я виж, скъпа. Това не е ли синьор Монтаньос?

Хелър, която търсеше в чантичката си носна кърпа, вдигна очи. Наистина беше сеньор Монтаньос. Внезапно трепетно очакване запулсира в основата на гръбнака й, разпръсквайки трептенията си като лъчи нагоре по гърба и раменете. Кърпичката беше забравена, когато той се огледа и срещна очите й. После се запъти към нея, а черната му вечерна пелерина се разтвори и лумна, подобно на ален пламък, с подплатата си от червен атлаз, разкривайки великолепно ушит фрак, бяла копринена риза и плътно прилепнали черни панталони. Походката му беше широка и уверена — като на котка, устремена към беззащитна птичка. Очите му проблясваха с палави искрици, сякаш четеше мислите й — мисли, които никоя дама не би си позволила.

Той беше на по-малко от един метър разстояние, когато Хелър кихна. Закачливо предизвикателните и къдрици заподскачаха подобно на стегнати пружинки върху голите рамене. Тя пак зарови из чантата си за кърпичка.

Преди заплахата от повторно кихане да стане реалност, някой размаха голяма бяла кърпа пред лицето й. Хелър я прие без капка колебание и тъкмо навреме.

— На вашите услуги, сеньорита Пейтън!

Мина известно време преди Хелър да се успокои достатъчно, за да отговори:

— Благодаря — каза тя, опитвайки се да си възвърне хладнокръвното държание. — Каква непредвидена изненада да се срещнем отново. — Тя му протегна облечената си в ръкавица ръка, като очакваше с основание, че ще пожелае да я поздрави, но вместо това той пое ръката на Абигейл и я поднесе към устните си.

— Сеньора Пейтън, за мен е истинско удоволствие да ви видя отново. Харесва ли ви престоят в Сан Франциско?

С подчертано равнодушие, каквото всъщност далече не изпитваше, Хелър свали незабелязано ръката си и я скри в гънките на роклята.

Абигейл отговори с истинско въодушевление, сякаш не забелязваше неловкото положение на племенницата си.

— О, да, извънредно много, сеньор! Сан Франциско е доста по-различен от онова, което очаквах — макар да не съм съвсем сигурна какво точно очаквах, ако ме разбирате правилно.

— Да. Напълно ви разбирам. Аз самият не съм бил в града от дълго време. Толкова се е променил! Когато го напуснах, не беше нищо повече от малко индианско селище.

После той се засмя на нещо, казано от Абигейл, а Хелър видя как й хвърли закачлив поглед и настръхна от раздразнение.

Гордън Пиърс се извини на Робърт Суейн и се обърна към новодошлия.

— Мис Пейтън, ще бъдете ли така добра да ме представите на вашия приятел?

— Приятел? — Тя повиши глас. От къде на къде Гордън Пиърс реши, че дон Рикардо й е приятел? — Мисля, че не сте разбрали. Не сме приятели. Съвсем не! Срещнахме се случайно в навалицата, когато… — Хелър усети крака на Абигейл да настъпва нейния. — Простете! Колко неучтиво от моя страна. Сеньор Монтаньос, позволете да ви представя мистър Гордън Пиърс от Търговската камара на Сан Франциско. Мистър Пиърс бе определен за наш придружител при всички мероприятия по време на престоя ни.

Кръвта запулсира в слепоочията на Хоакин, когато вдигна поглед и застана очи в очи с врага си Лутър Моугър. Той кимна официално за поздрав към придружителя на Хелър. После наклони глава към нея и прошепна:

— Радвам се да видя, че сте се възстановили след премеждието.

Хелър отвори уста да отвърне язвително, но преди да заговори, усети как неодобрителният натиск на Абигейл стана по-осезателен. Промени намерението си и се задоволи само с един изгарящ поглед, който той прие с израз на изненада.

Пиърс побърза да се намеси.

— Какво премеждие?

Хелър прехапа долната си устна. Дявол да го вземе този испанец, заради него се налагаше да обяснява. И дявол да го вземе Гордън Пиърс, беше толкова невъзпитан да пита за нещо, което определено не трябваше да чуе. Мъже!

— Боя се, че сеньор Монтаньос преувеличава. Нощес, като слязохме от влака, попаднахме в навалицата, която се бе устремила към подиума и малко ни поблъскаха насам-натам. После сеньор Монтаньос ни помогна да се измъкнем и да се доберем до хотела.

Свъсените вежди на Хелър и стиснатите й устни изпратиха предупреждение към испанеца да запази мълчание — той го прие явно пренебрежително, като само сви рамене, но все пак не го престъпи.

— Съжалявам да го чуя — каза Пиърс. — Ние — имам предвид Камарата — нямахме представа колко хора ще дойдат на посрещането. Трябваше вероятно да извикаме повече полицаи — махна с ръка. — От друга страна, фактът, че се събра такова множество, говори за голямото уважение към вас, Хелър, и вашата група и е доказателство, че гражданите на Сан Франциско нямат търпение да се възползват от всичко, което Търговският съюз може да им предложи.

Лино е прав, помисли си Хоакин, като гледаше втренчено Моугър и същевременно се стараеше да се държи така, сякаш всичко беше наред. Лутър Моугър не беше предишният човек, поне не в очите на хайлайфа на Сан Франциско. Сега той беше Гордън Пиърс — заможният бизнесмен. Гордън Пиърс, уважаваният член на обществото. Гордън Пиърс, придружителят на Хелър и Абигейл Пейтън.

Сигурно и самият Хоакин щеше почти да повярва, че трансформацията му е факт, ако не беше го проследил до Китайския квартал и не бе видял как си купува кутийка опиум и как се пазари за китайска робиня.

След като си тръгна оттам, те с Лино го последваха до луксозната му къща на Ринкън Хил, часове наред стояха отвън да наблюдават и да кроят планове.

Хоакин сви юмруци. Боже как мразеше Моугър! Челюстите му и мускулите на врата се сковаха, вдървиха се, а устата му пресъхна като коритото на река Кантуа. Много скоро, обеща си той, ще настъпи денят, часът, мигът, в който чакането ще свърши и ще си отмъсти! Не днес, не и утре, но скоро ще успее да осъществи всичко, което е намислил, за да бъде унищожението на Моугър пълно! Хоакин отпусна юмруци и втренчи поглед във врага си:

— Не сме ли се срещали и преди, сеньор Пиърс? Изглеждате ми познат. — Той усети леден мраз да се просмуква в гърдите му. Трябваше да разбере дати Моугър го е познат. Само тогава можеше да реши как да действа по-нататък.

Хлътналите очи на Гордън Пиърс се присвиха още повече, когато срещнаха погледа на Хоакин. Той сякаш внимателно обмисляше въпроса, преди да отговори:

— Да. Спомням си… — започна той, но после спря рязко — Не присъствахте ли на фиестата у Фернандес миналата зима?

Хоакин издиша въздуха, който задържаше до момента:

— Не — поклати глава той. — Прекарвам повечето време в Сан Диего, където работя в ранчото си и се грижа за семейните дела. В Сан Франциско идвам само от време на време и то по работа. Навярно ви помня отнякъде другаде, не от тук. Ейнджълс Кемп, може би? Или Мините на Мърфи?

Раздвижването на въздуха, причинено от минаващата край тях група хора, донесе до Хоакин острия мирис на брилянтин на Моугър. Нищо чудно, че Хелър кихаше. Беше ужасен!

Отговорът на Моугър дойде бързо, даже прекалено бързо, придружен от хихикане:

— Това започва да ми прилича на разпит, но отговорът е съвсем прост. Никога не съм бил на местата, които споменахте.

Хоакин се наклони назад, застанал на пети. Той притискаше Моугър и усещаше неудобството му.

— Може би на търг за добитък тогава? Семейството ми развъжда едър рогат добитък. Затова и аз съм тук, за търга, искам да продам няколко от моите бикове, удостоени с награди.

Преди Гордън Пиърс да успее да каже каквото и да било, Хелър ги прекъсна:

— Убедена съм, че вашата сеньорита би купила всичко, което предлагате за продан, сеньор Монтаньос. О-ох!

В този миг Абигейл изпусна мънистената си чантичка, за да отвлече вниманието от лекия вик на болка, който издаде Хелър.

— О, боже мой! Колко съм непохватна.

Гордън Пиърс едва успя да я вдигне и да й я подаде, когато друг член на Камарата се спря да го поздрави със силно ръкостискане, това предизвика поредната серия представяния и нова тема за разговор.

Хоакин слушаше всяка дума на Моугър, наблюдаваше всяко негово движение. Негодникът беше отличен актьор. Никой, дори Абигейл Пейтън, за която той подозираше, че е много по-проницателна от племенницата си, не би и помислил, че Гордън Пиърс може да е нещо различно от съвършения джентълмен, за какъвто се представяше. Хоакин забеляза и начина, по който той гледа Хелър — сякаш бе част от имуществото му — и разбра едно: Моугър я искаше.

Хоакин обърна тревожен взор към Хелър — търсеше в изражението й някакви знаци, издаващи отношението й към Моугър. Видя недвусмислено безразличие и си отдъхна с облекчение. Моугър явно не беше неин тип. Макар да бе попреминала възрастта за порядъчен брак, тя изглеждаше невероятно наивна по отношение на мъжете. Но това само я правеше по-интересна. Дали е била някога сгодена и изоставена пред олтара, или пък положението на неомъжена жена бе неин личен избор? Ако имаше мъж, готов да остави Хелър Пейтън пред олтара, той трябва да бе кръгъл глупак! Сега в розовата си рокля тя изглеждаше дори по-прекрасна, отколкото Хоакин си я спомняше. А косата й, въпреки смешните къдрици, приличаше на изпредени нишки от мед. Никога досега, през целия си живот, той не бе изпитвал такъв отчаяно силен копнеж да се пресегне и да докосне нещо.

Една спонтанно възникнала мисъл — че Моугър може да причини на Хелър същото, което бе сторил на Росита — накара Хоакин да затаи дъх. Той мигом плъзна ръка под палтото си и усети инкрустираната дръжка на ножа.

Не позволявай никой да те види. Просто се приближи до него и го намушкай, докато те гледа право в очите.

Хоакин не можеше да не си представи колко добре би се почувствал да забие ножа в сърцето на Моугър и да знае, че най-накрая, след всички тези години, е изпълнил клетвата си да отмъсти.

Какво още чакаш? Преди Моугър да осъзнае, че е бил прободен, ти вече ще си избягал далече.

До този момент Хоакин не бе мислил много-много какво ще се случи с него, ако или когато намери Моугър и го убие. Последствията от този негов акт на отмъщение някак си не бяха успели да намерят място в съзнанието му. Вероятно защото не означаваха нищо за него — нямаше цена, която да не бе готов да плати с радост.

Под прикритието на палтото си той измъкна ножа от калъфа.

Убий го! Убий го! Убий го!

Колебанието на Хоакин продължи само миг по-дълго, отколкото трябваше, но това бе достатъчно да отприщи мислите му. Само да намушка Моугър, и всичко щеше да свърши — чакането, преследването, омразата. Въпреки логиката, която му казваше, че човек може да умре само веднъж, Хоакин не вярваше в това. Той самият бе умирал множество пъти през тези години. Имаше различни видове смърт, краят на живота бе само един от тях.

Той се замисли за плановете, които крояха с Лино за унищожението на Лутър Моугър. Колко ли пъти щеше да умре той, ако успееха да ги осъществят всичките? С безпогрешна точност Хоакин върна ножа обратно в кожения калъф и отпусна ръка край тялото си. Веднъж поне по изключение можеше да е търпелив — като Лино — и да почака най-подходящия момент.

Над главите им газените полилеи започнаха да примигват и да потъмняват — сигнал за публиката, че е време да заеме местата си. Хоакин усети облекчение, че моментът за взимане на решение вече не бе в негова власт. Той отстъпи крачка назад се поклони:

— Надявам се представлението да ви хареса, сеньорита Пейтън.

Очите му оставаха приковани в нейните.

— Сигурна съм в това. — Гласът й бе твърд като ново седло.

Абигейл хвана плътно под ръка Гордън Пиърс и те двамата се вляха в потока хора, които се насочваха към залата.

— Да побързаме да си заемем местата. Нали не искаме да пропуснем началото!

Преди Хелър да успее да се присъедини към тях, Хоакин улови облечената й в ръкавица ръка.

— Надявах се, че сте ми простили, но сега виждам, че не е така.

Хелър ахна от изненада и опита да издърпа ръката си.

— Незабавно ме пуснете или ще…

— Ще… какво? Ще пищите? Ще тропате с крака? Никак не ми се вярва — няма да е пристойно за една дама да покаже такъв избухлив нрав. — С крайчеца на окото си Хоакин вида Абигейл и Лутър Моугър да изчезват по стълбите.

— Какво точно желаете, сеньор? Прошка? Е, добре. Прощавам ви, защото това е великодушно, но никога няма да забравя, че ме унижихте!

— Унижил съм ви? И как? Като ви измъкнах от тълпата, след като припаднахте? Като се погрижих за раната ви и ви спасих да не умрете от загуба на кръв? Като изразих възмущението си от корсета, с който се изтезавахте? — Той прокара ръка по гърба й и се усмихна — Или може би възнегодувахте срещу мен, защото разбрах, че не сте точно онова, за което се представяте?

— Аз… — Очите на Хелър заблестяха от неприязън и той усети, че е докоснал оголен нерв.

Хоакин освободи китката й, но я сграби за лакътя.

— Чуй ме, бостънке. Самозванци ще има винаги, някои — като теб например — само се опитват да променят представата за себе си. Но други се правят на онова, което не са, защото се налага да опазят тайните си. — Той повдигна брадичката й и се вгледа в нейните сърдити, влажни кестеняви очи. — Знам, че сега не проумяваш за какво ти говоря и се моля на бога, никога да не разбереш, но мисля, че трябва да бъдеш предупредена. Трябва да спреш да се предоверяваш на хората. Не бива да вярваш на всичко, което ти казват. — Той отмахна една златна къдрица от бузата й. — Гордън Пиърс, например. Какво знаеш за този мъж?

Въпросителният й поглед мигом го възпря да продължи. Ако кажеше истината за нейния придружител, щеше да провали своите собствени планове, ако пък не го направеше… Щеше ли и тя да стане жертва като Росита? Господи, ако това се случеше, той нямаше да го преживее. Почувства се притиснат до стената, хванат в капан. Разбра, че от този момент нататък Хелър Пейтън щеше да стои между него и Лутър Моугър — не защото тя го искаше, а защото Лутър щеше да я използва за своя изгода.

Хоакин нямаше намерение да я целуне, поне докато не погледна полуотворените й устни. Тогава не можа да устои. Тя бе така съблазнително красива, застанала там, с порозовяло като роклята си лице и с коси, блестящи като златото на Ел Дорадо. И ухаеше толкова хубаво на лимони. Свежо и чисто! Той я притегли още по-близо към себе си и постави свободната си ръка на тила й. Беше по-дребничка, отколкото я помнеше, главата й стигаше точно до под брадичката му. Малка. Изящна. Нежна. Женствена.

И не се бореше с него! Оказваше съпротива, но не се бореше. Той погледна към сведеното й лице. Усещаше горещия й дъх на шията си. По дяволите!

Хоакин наклони глава и докосна устните й със своите. Почувства тялото й да се разтърсва от трепет, после се отпусна — стана почти безволево меко. Той я притисна по-силно, за да я задържи — толкова силно, че я усети плътно до себе си, усети и натиска на гърдите й върху своите. Влажната й уста сякаш го подканяше да я изследва, нейният сладостен вкус освободи дълго таения му копнеж. Мили боже, тя наистина беше онова, което той си представяше, че би могла да бъде — момиче и жена, и блудница — по малко от всичко. Почувства се като необуздан младеж, който преживява първата си целувка. Мина му през ум да я грабне и да я отнесе далече от тук, но после осъзна колко абсурдна е подобна мисъл. Та те живееха в 1870 година, за бога! Не в средновековна Англия. А и той не беше варварин.

Хоакин се откъсна от устните на Хелър и се отдръпна:

— Простете. Не биваше да правя това. — Той протегна ръка, но тя се отскубна на безопасно разстояние.

— Вие сте един езичник, дон Рикардо! Нецивилизован дивак с маниери на козел! — извика тя и побягна.

Хоакин отметна глава назад и се разсмя. Всичко у нея бе дяволски привлекателно, дори ирландската й природа.

— Довиждане, бостънке!

 

 

Със зачервено лице и замаяна глава Хелър се вмъкна тромаво в богато украсената централна ложа и зае мястото си, като грижливо отбягваше погледа на Абигейл, която със сигурност имаше какво да каже за непростимото й държание. Но каквото и да кажеше леля й, едва ли щеше да е сравнимо с онова, което тя сама си казваше. През тези няколко минути, докато прекоси тичешком фоайето, изкачи стълбите и намери ложата, Хелър се нарече с всички възможни обидни епитети, които й дойдоха наум, за това, че позволи на дон Рикардо да я целуне, и с още няколко, дори по-груби, подходящи само за Кау Бей — заради начина, по който сама отвърна на целувката му.

Хелър усети очите на Абигейл да я наблюдават, но се престори, че не забелязва погледа й. Пристигането на Чарлз Крокър (когото Абигейл вече познаваше) в съседната ложа навреме отклони вниманието на леля й и остави Хелър сама с мислите й и с все още разтуптяното й сърце. Тя стисна ръце така силно, че чак кокалчетата й побеляха. И други мъже — красиви, богати — я бяха целували преди, но никога по същия начин. Не биха се осмелили! Капчици пот избиха на слепоочията й и се започнаха да се стичат надолу. Тя бръкна в ръкава на роклята да извади кърпичката си. Неговата кърпа! Хелър мигновено я пусна — гледаше как пада на пода, а после я избута с тока на обувката си на скрито под стола. Да можеше със същата лекота да се освободи и от мислите за дон Рикардо… В интерес на истината, ако той я бе целунал не във фоайето на театъра, а другаде, на някое уединено място — тя без съмнение щеше да го насърчи да продължи. Независимо от факта, че това бе едва втората им случайна среща, за Хелър бе ясно, че дон Рикардо притежава обезпокоителната способност да изважда на показ най-лошите й страни. Освен всичко оставало той я караше да осъзнае, че се самозалъгва, като си мисли, че няма нужда от мъж. Всъщност онова, което имаше предвид, бе, че не желае съпруг, който да направлява живота й и да определя какво може да прави и какво не. А то бе съвсем различно от желанието да има мъж, с когото да се люби. Хелър потръпна от смущаващата откровеност на мислите си. Някак неосъзнато бе започнала да си въобразява, че стои над тези основни човешки инстинкти. Реалността на собствения й копнеж й подейства като плесница по бузата.

А сега, попаднала в плен на обърканите си чувства, последното нещо, което желаеше, бе следващите два часа да се преструва, че се забавлява. Всъщност искаше да се върне в хотела. Искаше да си отиде у дома. В Бостън. Нищо не вървеше както трябва. Нещата бързо отиваха от лошо към по-лошо.

Хелър взе програмата от малката кръгла масичка между столовете и я прегледа. Името на Елена Валдес бе отпечатано с големи черни букви най-отгоре на страницата. Сърцето на Хелър се сви още повече, но тогава полилеите над главите им угаснаха и театърът потъна в тъмнина.

От мястото на оркестъра долетяха първите звуци на испанска китара. Другите инструменти си присъединиха към нея, но китарата продължаваше да доминира. Хелър се съсредоточи върху сцената, макар очите й още да не бяха привикнали с тъмнината. После светлините на рампата грейнаха, обливайки пространството с блясък. Зелената кадифена завеса се вдигна и Елина Валдес, в костюм на мексиканска селянка, се появи с танцова стъпка да приеме овациите на публиката. Така както беше прибрала косите си в две дълги плитки, тя изглеждаше много по-млада от истинската си възраст, която трябваше да е поне тридесет и пет години, заключи Хелър злостно.

Хелър следеше представлението с явно предубедени очи. Жалко наистина, че от всички развлечения, които можеше да избере, Гордън Пиърс бе предпочел тъкмо това, в което Елена Валдес изпълняваше главната роля. Погледът на Хелър блуждаеше от сцената към шумно аплодиращата публика. Тя се облегна напред и заоглежда морето от човешки лица. Много от тях познаваше от Търговския съюз — други бяха нови, от Камарата, но никъде не зърна онова лице, което търсеше. Тя насочи вниманието си към сцената и тогава периферното й зрение улови проблясък от червен атлаз от другата страна на залата.

— Лельо! Бързо ми дай лорнета си! — Хелър грабна очилата от ръцете на Абигейл и погледна към ложата, разположена до самата сцена.

Това беше той.

Тя видя как свали пелерината, хвърли я на празния стол и седна. Настани се удобно и си наля питие от шишето, поставено на масичката край него.

Хелър свали лорнета и огледа масичката до Гордън Пиърс, а после и онези в съседните ложи. Никъде нямаше освежителни напитки — защо само при дон Рикардо? Кой бе той, та се ползваше с такива специални привилегии? От срещата във фоайето бе станало ясно, че Гордън Пиърс никога не е виждал дон Рикардо, а той, както изглежда, познаваше всички важни хора тук. Хелър вдигна отново лорнета, пренебрегвайки тайното гласче, което й напомняше, че е невъзпитано да се заглежда така. При други обстоятелства, да, заспори тя със съвестта си. Но в този случай да го наблюдава открито, свободно и незабелязано от когото и да било, й се струваше вид компенсация — даже съвсем недостатъчна компенсация — за унижението, на което той я бе подложил. А и какво може да притесни един човек, щом не знае, че е наблюдаван?

Той изглеждаше разположил се прекалено удобно в широкото тапицирано кресло. Прекалено отпуснат и доволен като голям черен котарак. Беше опънал обутите си в ботуши крака върху кадифено столче, а ръката му лежеше на бедрото. Държеше чаша бренди между пръстите си и с палец поглаждаше ръба й. Имаше вид на човек, чието внимание е приковано от действието на сцената. Всъщност изглеждаше абсолютно погълнат от него. Хелър видя как дясната му буза потрепна, а ъгълчето на устата му се повдигна едва забележимо. Когато публиката започна да се смее, разсмя се и той и Хелър бе поразена колко различен стана изведнъж — беше още по-красив, когато се усмихваше. После отпи от брендито, устните му едва докоснаха ръба на чашата. Като целувка, каза си тя и незабавно се почувства ужасена и разгневена от посоката на мислите си.

Хелър затвори с леко щракване лорнета върху дланта си, прибра го в сребърното калъфче и го върна на Абигейл, която й благодари шепнешком.

С изправена брадичка и стиснати зъби тя отправи поглед към сцената. Едва в края на първата част от спектакъла, когато залата се освети по-ярко и Абигейл сподели, че сеньорита Валдес й напомня за Лола Монтес, Хелър осъзна, че не е чула нито една песен и не е видяла нито един танц. Вместо това отново се бе заслушала във вътрешния си глас. С подчертано ирландски акцент той я ругаеше, че е допуснала дон Рикардо да я целуне, и я упрекваше, че това й е доставило удоволствие. Ти си празноглава глупачка, момиче, щом даваш на тоз’ негодник да те целува. Ти трябваше да си тая, дет’ съ дърпа, не той! И после трябваше да му пернеш една здрава плесница за безочието! Ти си достойна дъщеря на майка си, Хелър О’Шей, не се съмнявай! И не го забравяй!

Хелър затвори очи и отчаяно пожела гласът да млъкне. Дон Рикардо се беше възползвал от обстановката и от нея. Тя усети очите й да се пълнят със сълзи, затова се стегна и съвзе. Окуражена от собствената си твърдост, Хелър реши, че най-доброто лекарства — макар и временно — е да се съсредоточи изцяло върху спектакъла. Тя остави програмата в скута си, настани се удобно на стола и се приготви да изтърпи представлението до края. Полилеите над главите им притъмняха отново и светлините на рампата заляха с блясък сцената. Този път завесата в дъното й бе изрисувана с испански мотиви и картини от Калифорния от началния период на разработването на мините. Елена, сега облечена в огненочервена рокля, гарнирана с черна испанска дантела, танцуваше по сцената. Костюмът обгръщаше чувственото й тяло толкова плътно, че сигурно щеше да се пръсне по шевовете, каза си Хелър.

В театъра цареше пълна тишина, все едно бе празен. Бавно и прелъстително Елена пъхна ръка в корсажа си и измъкна чифт кастанети. Тя се усмихна на публиката — флиртуваше с нея — правеше се, че не знае как да използва кастанетите. Изтрака веднъж, за опит. Два пъти… изглеждаше изненадана. Три пъти — и се усмихна. После се засмя високо и извика: Оле!

С точно премерени движения тя затропа с десния се крак по дървения под. Пета, пръсти. Пета, пръсти. Пета, пръсти, пета. Металните капачета отдолу на обувката й сякаш отмерваха ритъма на стакатото върху опънатите нерви на Хелър.

Елена започна да разтърсва високомерно глава, разлюлявайки косата си, докато тя се разпусна и се разсипа на разкошни вълни по врата и раменете. Тя вдигна ръце над главата си и заизвива кръста и китките си, като в същото време тракането на кастанетите ставаше все по-силно и по-бързо.

— Para usted, caro mio. За теб, любов моя! — надвика звука им тя и като жив пламък се понесе вихрено в кръг по сцената, докато сянката й се мяташе, подобно на тъмен призрак, върху завесата в дъното. Щом стигна пак средата на сцената, тя спря и се обърна към публиката, после се наведе, хвана края на роклята и започна много бавно да я повдига нагоре — до глезена, до прасеца, до коляното, до бедрото.

След това изведнъж я пусна обратно, а Хелър издиша стаения си дъх и примигна. Не беше виждала такъв танц, нито такава танцьорка! Чувственото стакато на потропващите й по пода крака сякаш блъскаше в стените на залата и се отразяваше от тях. Целият свят за Елена се бе съсредоточил в тясното пространство на сцената и тя играеше, възползвайки се от всичките му възможности.

Нямаше нужда Хелър да иска пак лорнета от леля си, за да види страстното изражение върху лицето на Елена. Очите й бяха приковани в балкона, яркочервените устни — леко присвити и издадени, сякаш готови за целувка. Хелър проследи взора на Елена до ложата на дон Рикардо.

Сърцето й замря, когато улови неговия ответен поглед към танцьорката. Неспособна да понесе това и секунда повече, Хелър затвори очи и се помоли вечерта да свърши.