Шели Милър
Докосни зората (21)

21

Бележката, оставена от Хелър, изясняваше всичко случило се, след като тя на своя глава бе отишла в Ел Дорадо. Освен това тя молеше Абигейл, Лино и останалите от отряда да намерят сили в душата си да й простят за проявената глупост. „Този път обаче няма да се проваля!“, пишеше Хелър в края на бележката.

Независимо от късния час Абигейл не се колеба дълго как да постъпи — тя отиде право в главната зала, където намери Лино.

— Хоакин трябва да види това — каза Лино, като разгледа набързо бележката.

Абигейл видимо се притесни.

— Не, Лино. Моля те, не го тревожи. Не бива последните часове на човек да са изпълнени с безпокойство.

Лино я изгледа снизходително.

— Мисля, че той ще иска да знае.

Хоакин бе прекарал доста неспокойна вечер с Лино и няколко мъже в обсъждане на окончателния план за превземане на Ел Дорадо. Споразумяха се нападението да е след два дни. Хоакин чувстваше, че до тогава ще е възстановил до голяма степен силите си. Но дори да не станеше така, той не можеше да си позволи повече да изчаква. Безпокоеше се, че предвид всичко случило се, Моугър ще прехвърли отмъщението си върху останалите роби.

— El Jefe — каза Лино, влизайки във вътрешното помещение. Хоакин седеше до масата и разсеяно драскаше с ножа чертички върху дървената й повърхност. — Хелър се е върнала в Ел Дорадо.

Хоакин се изправи и потръпна от схващането на краката си.

— Защо? — Абигейл стоеше до Лино, изражението й го подготви за най-лошото.

— Не съм сигурна… — Абигейл извиваше носната си кърпичка. — Ние… тя мислеше, че умираш. Чувстваше се отговорна.

— Отишла е да убие Моугър — заяви Хоакин с равен глас, който незабавно стана гневен, когато попита: — И вие й разрешихте да го направи?

Очите на Абигейл се напълниха със сълзи.

— Отидох до тоалетната, а когато се върнах, тя беше тръгнала. Ако побързаш, можеш да я настигнеш.

Кипейки от яд, Хоакин измъкна парчето хартия от ръката й и бързо го прочете. Madre de Dios! Той захвърли листчето, грабна от масата дългия нож и го пъхна в ножницата под червения пояс около кръста си. После прекара ремъка с двата кобура около горната част на бедрата и пристегна здраво кожените каишки.

— Лино, кажи на хората, че има промяна в плана. Ще нападнем Ел Дорадо още тази нощ! Незабавно!

Абигейл пристъпи колебливо към него и докосна ръката му.

— Бъди внимателен с нея, Хоакин. Тя е в ужасно разстроена. Не съм я виждала досега в подобно състояние — обвинява себе си за засадата, поема на гърба си цялата отговорност за мъжете, които загинаха, терзае се за теб, мислейки, че умираш. А на всичко отгоре онзи ужасен човек я беше пребил с камшика. Божичко, горкото дете, гърбът й беше целият в рани от ударите.

Хоакин замръзна, както проверяваше барабаните на револверите.

— Моугър я е бил с камшик?

Абигейл закърши ръце:

— О, господи! Тя ме накара да обещая, че на никого няма да кажа.

Хоакин тръгна да излиза, после се обърна, придърпа Абигейл към себе си и я прегърна:

— Всичко ще бъде наред. Ще я намеря и ще я върна!

 

 

Втренченият поглед на Моугър обиколи салона, сякаш той очакваше да се види обкръжен.

— Тук сме само ти, аз и духът на Росита — каза Хелър, без дори с едно трепване да издаде вътрешния си страх от пистолета, който държеше пред себе си като скиптър. Трябваше само да натисне спусъка, да стреля и всичко щеше да свърши. Но и Хелър, подобно на Хоакин, изпитваше необходимост да продължи агонията, дори само за няколко минути, колкото да се надсмее над неговите собствени страхове. — Разбрах, че тази стая всъщност е била първоначалната къща. — Тя посочи с пистолета стената. — Там ли се намираше леглото на Хоакин и Росита, на тази стена? Там ли я изнасилихте ти и приятелчетата ти? А после преби ли я с камшика?

Лутър присви очи. Ръцете му се свиха в стегнати юмруци, но Хелър нямаше намерение да го оставя на мира.

— Да, естествено, че си го направил. Боят с камшик е нещо, което ти доставя огромно удоволствие. Колко от онези китайски робини, които купуваше, си убил с бича? А правиш ли си чертички на дръжката на камшика, както бандитите правят по оръжията си? — Подигравките се търкаляха една след друга от устата й.

Той се изправи. Очите му бяха студени и безмилостни.

Пренебрегвайки напълно заплашителния му вид, Хелър наклони глава и му хвърли презрителен поглед.

— Но от всички убити от теб, Росита е единствената, чийто дух идва да те спохожда, нали?

Преди два месеца Хелър не би била способна да говори на когото и да е, дори на човек, когото ненавижда, по този саркастичен начин. Нито пък би могла да насочи револвер към някого с намерение да го убие. Но нещата се бяха променили. Тя се бе променила.

Лутър Моугър пристъпи напред и протегна ръка към пистолета й. В този миг обаче изстрел отекна във въздуха и той рязко спря.

— Сигурно нещо се е случило в лагера на робите — каза той и се обърна към вратата да излезе.

— Стой на място или ще те застрелям! — Хелър запъна петлето на револвера и със задоволство видя, че лицето му пребледнява.

 

 

Хоакин и хората му оставиха конете край реката, малко по-долу от лагера на робите. Той подаде сигнала и те незабавно обградиха мястото. Всеки имаше определена задача и макар този път охраната да ги превъзхождаше числено, елементът на изненада работеше в тяхна полза.

Безшумен като котка, Хоакин се промъкна зад единия наблюдателен пост. Той се хвърли върху мъжа, сграбчи го през шията и го стисна, държа го, докато дишането му спря и тялото се свлече на земята.

Пазачите седяха около огъня и си приказваха тихичко. Сега, когато Мърдок вече го нямаше да ги командва, те се бяха върнали към предишния си отпуснат начин на живот.

Хоакин се усмихна. Щеше да е по-лесно, отколкото мислеше. Той даде на хората си няколко секунди да се приближат достатъчно и когато се убеди, че всичко е готово, с точен изстрел изхвърли тенекиеното канче от ръката на единия от пазачите. Нощта мигновено лумна в пламъци от последвалата стрелба. Пазачите заизмъкваха револверите от кобурите и също откриха огън по тъмнината около тях. Bandidos обаче ясно виждаха мишените си, открояващи се на светлината на огъня.

Само няколко минути след първоначалния изстрел Хоакин излезе на открито и извика:

— Всичко свърши, amigos!

Остави Лино да се оправя със ситуацията и да следи за изпълнението на заповедите, а сам той се върна на мястото, където бе завързал Ел Тигре. Започна да се чувства уморен и отпаднал, но не можеше да позволи това да го спре. Трябваше да спаси Хелър от Моугър.

Не знаеше със сигурност колко хора са останали да охраняват къщата, но беше убеден, че са готови за нападението, защото неминуемо са чули изстрелите край реката.

Както и подозираше, една двойка пазачи бяха заели позиция до хамбара, друга — край заграждението за конете и трета — в близост до пътя. Ако имаше още, то Хоакин не ги виждаше, но трябваше да приеме, че са там някъде и го причакват, въоръжени. Като търсеше прикритие, промъквайки се между дърветата, Хоакин предпазливо обиколи къщата, надзърташе през прозорците, с надеждата да види нещо, което да му подскаже къде е Хелър. Видя я заедно с Моугър в салона. Не се мяркаха пазачи в близост до кухнята, затова Хоакин бързо прибяга към вратата.

Кухнята миришеше на ароматно свинско и топли пресни тортили. Хоакин измъкна револверите и крадешком са запромъква покрай стената. Спря се едва когато стигна до сводестия вход към салона. В огледалото над камината той видя отраженията на Хелър и Моугър. Дръпна се мигновено назад смаян, после погледна отново, Хелър беше насочила револвер към Моугър.

— Не можеш да ме застреляш, Хелър — заяви Моугър с убеден тон. — Не си устроена така, че да отнемаш човешки живот.

— Преди няколко седмици сигурно щях да се съглася с теб — потвърди Хелър, — но нещата се промениха. Аз се промених, в случай че не си забелязал — каза тя, повтаряйки на глас мислите си от преди малко. — И знаеш ли, до голяма степен ти си причината за тази промяна. Първо, като ме накара да повярвам, че си ме компрометирал, после като представи нещата така, все едно съм предала Хоакин, и накрая, като ме накара насила да наблюдавам засадата. О, почти щях да забравя боя с камшик. Още ли мислиш, че не съм в състояние да отнема човешки живот — и конкретно твоя? Е, помисли пак!

Тя повдигна още малко ръката с револвера до височината на рамото си, а палецът й стоеше непохватно върху спусъка.

Лутър отстъпи назад и се спъна в едно малко столче.

— Не ставай глупава, Хелър. Размисли какво правиш. Ако ме убиеш, ще трябва да живееш до края на живота си с чувството за вина. Ами бебето ти? И какво ще стане, когато хората разберат, че си убила невъоръжен човек? Ами те ще…

Бебе? Хоакин обърна очи към тавана. Хелър е бременна? Dios! Защо не му беше казала?

Отвън долетя тропот на копита и проехтяха изстрели. После се чу експлозия близо до къщата. Динамит.

Хелър погледна към прозореца.

Лутър Моугър използва момента и с един скок премина разстоянието, което ги разделяше. Блъсва Хелър към стената и изби револвера от ръката й. Той прелетя през стаята и падна върху едно кресло.

Хоакин изскочи като котка от скривалището си и изстреля два куршума близо до главата на Моугър.

Моугър се дръпна стреснат назад, успя да запази равновесие, обърна се и застана с лице срещу врага си. Дишайки тежко, той каза:

— Е, най-после се срещаме лице в лице, без маски.

Хоакин прибра обратно револверите в кобурите.

— Как предпочиташ да умреш, Моугър? Куршум? Нож? Ръкопашен бой? Изборът е твой. Дълго чаках този миг. Да сложа край на живота ти, ще означава, че отмъщението ми е приключило.

Хелър си подпря на стената, търсейки опора.

— Хоакин! — Гласът й звучеше дрезгаво, натежал от чувства. Тя тръгна към него, но той й направи знак да се върне и да не мърда. — Мислех, че умираш. Затова напуснах лагера — да отмъстя за теб и Росита.

Той й хвърли поглед през рамо.

— Знам, Хелър, и съжалявам. Не бях разбрал. Трябваше веднага да дойда при теб и да ти кажа. Просто не помислих.

Тогава от коридора долетя друг глас.

— Една жена може да направи много за мъжа, когото обича. — Това беше Елена. — Аз би трябвало да знам това, нали El Jefe? — Тя се появи иззад стената и застана в цял ръст пред тях. В ръката си държеше револвер с една цев, насочен право към Хоакин.

— Елена! Какво търсиш тук?

Елена се разсмя.

— Дойдох за теб, Хоакин. Последвах те, както винаги съм го правила, но повече няма да го правя. Ти за пореден предаде любовта ми!

— По дяволите… — Той тръгна към нея.

— Не, не — възпря го тя и изпрати предупредителен изстрел пред краката му. — Не се приближавай до мен или ще ме принудиш да те убия, преди да съм готова да го сторя. — Той спря. — Gracias. А сега извади двата револвера от кобурите, сложи ги на пода и много леко ги бутни към мен. — Когато той започна да се колебае, Елена изпрати един куршум над главата му. — Револверите, por favor!

Хоакин се подчини неохотно, после се дръпна назад и застана пред Хелър, за да я предпази.

— Колко благороден жест, Хоакин, но ти винаги си бил аристократ по душа. Посвети целия си живот на борба за благородни каузи. Превърна се в онова, което los gringos наричат легенда. Дори след много години — много години след като умреш — хората ще говорят за онова, което си извършил. „Viva, Хоакин!“, ще крещят те.

Внезапно вратите на салона се отвориха с трясък под напора на вихрушка от прахоляк. Елена трябваше да вдигне ръка и да закрие очи, за да се предпази от нахлулия в помещението вятър.

Моугър се стрелна към стола и докопа револвера на Хелър.

— Хоакин! — извика Хелър предупредително.

Хоакин мигом мушна ръка под пояса си. Измъкна я и ножът полетя през стаята. Хладното оръжие безпогрешно намери мишената и се заби в гърдите на Моугър.

Моугър замръзна на място. Инстинктивно сви пръсти и револверът изгърмя, изпращайки куршума наслуки. После започна да се свлича към земята, но успя да се хване за стола.

— Ти още не си си отмъстил, Муриета — каза Моугър, едва поемайки си въздух.

— Какво означава това, Моугър?

— Някой ме нае, за да те прогоня от земята ти и да убия жена ти. И докато този човек е жив…

По лицето на Хоакин премина сянка на съмнение.

— Не ти вярвам!

— Истина е! — извика Хелър зад гърба му.

Моугър понечи да отвори уста, но от нея излезе само гъргорене и кръв.

Хоакин разтърси безжизненото му тяло.

— Кой? Дявол да те вземе, кой беше?

Хелър прекоси тичешком стаята и го обгърна с ръце.

— Спри! Хоакин! Престани! Той така и не е разбрал кой го е наел. Който и да е бил, не е искал да се разкрие пред Моугър.

— Тогава значи нищо не е приключило! — Хоакин се извърна настрана. — И никога няма да приключи — прошепна той.

— Si, приключи, querido. — Елена изпусна револвера си и той тупна глухо на пода.

— Хоакин! Елена е простреляна. — Хелър пак се втурна през стаята, този път към Елена.

След секунда и Хоакин беше при нея, вдигна Елена на ръце и я пренесе на канапето. Той разкъса дрехите й и намери раната.

— Ранена е в корема. — Притисна дупката с една ръка, а с другата започна да развива пояса от кръста си. — Хелър, виж дали Пепе е отвън.

Хелър тръгна към вратата, но зърна Лино и Пепе, които вече се приближаваха към салона. Тържествуващите им усмивки отстъпиха на мрачното изражение, когато видяха Хоакин надвесен над Елена.

Лино хвана Хелър за ръка и я отведе по-настрани да не пречат, а Пепе забърза към Хоакин.

— Трябва да й помогнеш, Пепе — каза Хоакин. — Ти си единственият, който може. Използвай магиите, дето правеше на мен, и я спаси. — Пепе кимна, а Хоакин се поотмести и коленичи до главата на Елена. — По дяволите, Елена! Какво те прихвана всъщност? Защо направи това?

Елена се усмихна едва-едва.

— Ти най-добре от всички би трябвало да знаеш защо, Хоакин. Само ти си обичал толкова силно, колкото аз обичах теб! Но аз съм ревнива. По-скоро бих понесла да те видя мъртъв, отколкото да те дам на друга жена. — Тя изскърца със зъби и впери поглед в тавана. — Сега вече мога да ти кажа… аз накарах моя баща да наеме Лутър Моугър. Мислех, че като убият Росита, ти ще се върнеш при мен, но сгреших. Прости ми, Хоакин! Прости ми!

Хоакин се дръпна рязко като ужилен. Лицето му побледня и заприлича на пергамент.

— Ти? Ти и твоят баща сте наели Моугър да убие… — Думите сякаш го задушаваха. Чу Хелър да плаче, но не бе в състояние да се обърне.

Пепе се отдръпна назад.

— Не става и с магии, amigo. Тя не иска да живее.

— Te amo, обичам те, Хоакин — извика Елена. — Винаги съм те обичала! Ще ми простиш ли? — Тя протегна ръка. — Por favor, querido mio!

Хоакин не помръдна. Само едно мускулче потрепваше отстрани на устата му.

След дълга пауза той се отпусна до нея, после отдръпна тъмен кичур коси от бузата й. Знаеше, че трябва да остави нещата каквито са.

— Прощавам ти, Елена — прошепна той. Наведе се напред и целуна полуотворените й устни.

— Gracias, мой храбър, vaquero. Vaya con Dios! — Ръката й докосна леко неговата и се отпусна настрани.

— Елена!

— Ела, Хелър — настоя Лино кротко. — Той има нужда от време да преосмисли нещата.

Той я изведе навън и й помогна да възседне един кон. Преди да дръпне поводите и да потегли, Хелър хвърли поглед назад през разтворените врати — Хоакин все още бе коленичил до тялото на Елена и продължаваше да държи ръката й. С изключение на Пепе, Хоакин и още един-двама, които останаха в Ел Дорадо, всички останали поеха обратно към планината. Отдавна бе минало полунощ. Радостните викове на хората от отряда се смесваха с тези на робите, възседнали по двама взетите от Ел Дорадо коне.

— Какво ще стане с тях? — попита Хелър. Тя имаше предвид деветимата останали живи пазачи на Моугър, които яздеха пред нея и Лино.

— Ще бъдат отведени в Марипоса и съдени. Надявам се да ги обесят, ако питаш мен.

— Ами аз?

— Зависи само от теб самата, Хелър. Хоакин те обича.

— И аз мислех така за известно време, но сега… вече не съм толкова сигурна.

 

 

— Смятам, че трябва незабавно да си съберем багажа от Ел Дорадо и да тръгнем възможно най-бързо — каза Хелър на Абигейл веднага след пристигането си в лагера. — Колкото по-бързо тръгнем, толкова по-скоро ще вземем влак и ще се върнем в Бостън, където ни е мястото. Всичко случило се тук… стана по моя вина. Дори Хоакин да ме обича и да иска да бъда с него, аз не мисля, че мога да се приспособя към този начин на живот. Той е твърде… първичен, твърде суров. Елизабет Пениуърт беше права за едно, лельо. Западняците са диваци. Аз… — Тя избухна в ридания и скри лице в дланите си.

— Хелър, скъпа, не бива да обвиняваш себе си. Ти не носиш отговорност за нищо. — Абигейл протегна ръце и прегърна племенницата си. — А колкото до заминаването… можеш да вземеш решение и по-късно, след като си починеш и възстановиш силите си.

Хелър изглеждаше замаяна и посърнала.

— Да, лельо, права си — каза тя вяло. — Не желая да вземам прибързани решения. Смятам да легна за малко и да си почина. Чувствам се ужасно изморена.

Малко преди зазоряване сънят на Хелър бе смутен от силно пеене. Тя се протегна, прозина се и се обърна на другата страна, но мястото до нея върху импровизираното легло, бе празно. Притеснена от отсъствието на Абигейл, тя стана и тръгна към изхода. Колкото по-навън отиваше, толкова по-силни ставаха гласовете, а вече се дочуваха и звуци на китара.

Грамаден, буйно пламтящ огън осветяваше целия лагер, чиито обитатели се бяха увеличили значително, допълнени от освободените роби и новодошлите — някои от тях Хелър бе виждала и знаеше, че са прислужници в Ел Дорадо. Пепе и още двама мъже преминаха близо до нея, те пееха и размахваха тенекиените чаши в ритъма на китарата.

Фиеста! Хелър сви ъгълчетата на устатата си в мрачна гримаса. Как можеха те да празнуват в такъв момент? Току-що бяха загинали хора. Дори телата им още не бяха погребани.

Лино остави хубавата сеньорита, с която танцуваше, и се запъти към нея.

— Не одобряваш ли нашето празненство?

Хелър му хвърли поглед, пълен с горчивина.

— Да одобрявам? Не, не го одобрявам! Мисля, че това е проява на варварство — да пееш и танцуваш, когато… — Тя спря, защото риданието й попречи да продължи.

Лино само сви рамене.

— Сигурно е така според бостънските норми за поведение. Но тук не е Бостън, Хелър. Погледни тези хора. — Той посочи към групата. — Те дойдоха в Ел Дорадо по една-единствена причина. Бяха чули, че Хоакин Муриета се нуждае от помощта им да освободи робите в Ел Дорадо. Вярно е, че много от тях имаха приятели или роднини сред робите, но не всички. Някои дойдоха само заради честта и привилегията да яздят рамо до рамо с El Jefe и да служат на неговата кауза. Да, загинаха хора! За съжаление, това беше неизбежно, но те го знаеха — всички, без изключение! Те обаче победиха и сега се радват, че са останали живи. Това именно празнуват днес, Хелър. Животът! Не смъртта. Мисля, че ти ги съдиш прибързано, както аз теб след засадата. — Хелър вдигна очи и срещна втренчения му поглед. — Не биваше да те обвинявам, че си предала Хоакин. Надявам се да ми простиш!

Правейки неимоверни усилия да се държи на крака, тя отвърна:

— Няма какво да ти прощавам, Лино. Знам, че се опитваше да го предпазиш. И аз щях да направя същото. — Пресегна се и стисна ръката му. — А сега, би ли ме извинил, чувствам се ужасно уморена. Смятам пак да полегна и да се опитам още малко да…

Изведнъж сред пеенето се открои един глас, който се провикна:

— Viva, Хоакин!

Китарата млъкна незабавно и всички разговори секнаха. Откъм пътя, който водеше надолу към Ел Дорадо, се появи Хоакин, яхнал Ел Тигре. Великолепният кон запристъпя нетърпеливо под ездача си, когато той дръпна поводите и го спря на място. Група мъже начело с Хуан Алварадо изминаха тичешком разстоянието до него и свалиха Хоакин от коня. Със смях и викове те почти занесоха своя предводител до огъня.

Леви Ортега дрънна един акорд на китарата, след което подхвана поредната танцова мелодия.

Хелър стоеше в сянката, настрани от веселбата, но нуждата от почивка вече не заемаше основно място в ума й. Без предупреждение Лино я сграбчи за ръката и я затегли към танцуващите край огъня.

— Лино, моля те. Не искам да танцувам — възпротиви се тя.

— Това е празненство за живота, Хелър. Забрави ли?

Тя въздъхна и кимна в знак на съгласие, после улови ръката на Лино. Той започна да й показва основете стъпки, но Хелър дори не се стараеше да ги запомни.

Независимо от вътрешната й нагласа обаче, танцът, музиката и прекрасната лунна нощ оказаха своето въздействие върху нея. Тя затвори очи. Мислите й я отведоха на друго място, в една хотелска стая в Сан Франциско, където Хоакин стоеше до прозореца, а лунната светлина позлатяваше тялото му. Устните й се раздвижиха едва забележимо, докато тя се усмихваше на спомена и после се отдаде на танца.

— За някой специален човек ли е предназначена тази усмивка, сеньорита?

Хоакин я гледаше как бавно отваря очи. Той вдигна ръка и я протегна към нея, но тя отскочи назад, сякаш го предизвикваше. Усмивката й изглеждаше особено загадъчна, сякаш не изразяваше веселие, а някакво обещание за все още несбъднати неща.

Хелър вдигна предизвикателно ръце над главата си и защрака с пръсти в ритъма на китарата. Останалите танцьори започнаха един по един да се оттеглят встрани — и те като Хоакин бяха очаровани от танца на Хелър. Не се чуваше друг звук, освен мелодията на китарата — нито цвилене на кон, нито дори пращенето на съчки в огъня.

Хоакин беше омаян! Беше влюбен!

Неспособен да се сдържа повече, той пристъпи към нея. Обиколи я с ръце на бедрата, после тя него. По някакъв тайнствен начин те сякаш предусещаха взаимно движенията си, все едно предварително бяха репетирали стъпките. После заеха обща позиция, телата им изправени толкова близо, че почти се докосваха.

Музиката спря, а те продължаваха да стоят лице в лице, неподвижни като истинска жива картина, символ на спираща дъха страст.

Хелър не можеше да откъсне очи от него. Красивите му мургави черти и обаятелната му мъжественост просто стопяваха решимостта й. Създаваха в нея хаос от емоции и чувства, защото тя много добре знаеше, че ако сега не се обърне и не избяга в пещерата, ако му позволи да й говори, да я докосне, никога няма да е състояние да го остави и да се върне у дома. Хелър понечи да се извърне с голямо усилие на волята.

Но Хоакин я улови за ръката и я задържа с лице към себе си.

— Не ме напускай, Хелър! Нито сега, нито когато и да било!

Тя просто не смееше да проговори, но трябваше да каже нещо.

— Не мога да остана с теб, Хоакин. Прекалено много неща стоят помежду ни — Росита, Елена. Не приличам на никоя от тях. Не мога да заема ничие място.

— Аз и не бих искал да го правиш, querida!

— Но ти толкова много си ги обичал.

— Обичах Росита, но то беше отдавна, Хелър. В младостта ми. А Елена… държах много на Елена, но никога не съм я обичал. И тя го знаеше. Винаги го е знаела. Предполагам, че затова се опита да ме убие. — Той я взе в прегръдките си и зарови лице в блестящите й коси.

Преди Хелър да разбере какво става, Хоакин я взе на ръце и я понесе далече от фиестата към края на лагера, на скалите, надвесени над бързата река.

Там той я пусна и те застанаха един до друг, вперили погледи в небето, което пред очите й променяше цвета си — от сиво-синьо, до нежнорозово и златно — златото на Ел Дорадо. Зад тях Леви Ортега продължаваше да свири на китарата, тихо и нежно. Любовна песен!

— Обичам те, Хоакин, но се страхувам. Случиха се толкова неща! Как бихме могли да преодолеем всичко това?

— Като си вярваме и се доверяваме един на друг. И аз те обичам Хелър! Обичам те повече, отколкото съм в състояние да изразя. Заедно ще съумеем да загърбим миналото си и да започнем нов живот.

— О, Хоакин! — въздъхна тя, после облегна буза на гърдите му и се загледа в слънцето, което бавно изплуваше над върха на планината. — Толкова много искам да ти вярвам… — прошепна Хелър. После постави длан на корема си и се замисли за своето дете, за тяхното дете!

— Виж, Хелър. Слънцето. Новият ден! Ново начало! Какво ще кажеш?

— Ще кажа — да! Мисля, че когато се отнася до теб, аз винаги ще казвам да!

— Хубаво, защото страшно мразя думата не!

Тя се облегна цялата на него и го погледна.

— Кой си ти, Хоакин? Какво си наистина? Човек, легенда, дявол или ангел?

Той сведе очи към вдигнатото й лице и само се усмихна. Появил се ненадейно откъде, топлият утринен ветрец ги обгърна в прегръдката си…