Шели Милър
Докосни зората (18)

18

Свещеникът бе първият, който им поднесе поздравления, Гордън ги прие и благодари по доста грубоват начин и със здраво, лишено от изисканост, ръкостискане. Той се обърна, когато Зики и някои други от пазачите се приближиха, после се отдалечи заедно с тях, за да полеят събитието.

Хелър, от своя страна, стоеше и се взираше в падрето. Не знаеше какво да мисли. Някак незабележимо той бе пропуснал една от най-значимите части от церемонията, когато свещеникът ги обявява за съпруг и съпруга.

— Отче? Исках да попитам…

Той се усмихна широко и равните му бели зъби проблеснаха.

— Какво искате да знаете?

— Ами, питах се…

На верандата зад тях тримата музиканти удариха един звучен акорд, дръпнаха струните на китарите и запяха песен. Решена да зададе въпроса си въпреки шума, Хелър се повдигна на пръсти и заговори почти на ухото на свещеника, но той само поклати глава, давайки да се разбере, че не я чува.

Хелър отстъпи крачка назад, а отчето сви безпомощно рамене. Тя кимна с глава в знак на разбиране, после се обърна и се отдалечи, объркването се бе отпечатало върху лицето й като смръщена гримаса. От другата страна на двора Марта даваше нареждания на помощниците си да открият храната и пазачите вече си взимаха чинии и се нареждаха на опашка.

Въпросът все още измъчваше ума й и тя пак хвърли поглед към свещеника. Дали беше възможно той де се е досетил за обстоятелствата около женитбата й? Навярно някой от прислужниците му бе казал.

Свещеникът слезе от верандата точно когато Абигейл се канеше да пресече двора, за да отиде при Хелър. Той протегна ръка да я възпре, после взе дланта й в своята и я поведе към едно по-тихо място, близо до стената на къщата.

Застанала сама насред двора, стиснала кошничката с цветя пред себе си, Хелър разбираше, че отсега нататък щеше да е винаги самотна, независимо колко хора има около нея. Внезапно повя топъл летен ветрец, сякаш да й донесе утеха, погали лицето й и повдигна краищата на бялото rebozo. Но тя просто не можеше да бъде утешена. Затова дръпна дантеления шал, смъкна го от главата си и го захвърли на земята заедно с кошничката цветя.

Музикантите спряха да свирят и всички очи се насочиха към Хелър. Тя също втренчи рязко погледа си във вторачените лица, приканваше ги, предизвикваше ги да кажат поне една дума. Вятърът се усилваше и вече развяваше полите около краката й. С явно пренебрежително изражение Хелър вирна брадичка и се насочи към Абигейл и свещеника.

Тогава до нея достигна един звук, какъвто не беше чувала досега и тя спря. Обърна се по посока на вятъра и с лице към дърветата. Звукът долетя отново, все още далечен, но този път по-силен. Какво беше това? Крясък на орел? Ранено животно? Тя вдигна глава, да се вслуша по-добре и пак го чу.

Земята под краката й започна да вибрира като при слабо земетресение. Трептенията бяха съпроводени от приглушен тропот. Замръзнала на мястото си, Хелър видя голяма черна маса да се задава по пътя. През дърветата. Към къщата.

— Venganza!^[1]

Жените запищяха и се притиснаха една в друга.

И пак се понесе викът:

— Venganza! Venganza!

Пазачите се втурнаха към спалните помещения да си вземат оръжията.

— El Jefe! Той идва! — изкрещя Марта.

El Jefe? Хелър хвърли поглед към нея, за да разбере отговора, но видя само страх.

Тропотът ставаше все по-силен и земята се тресеше.

Тъмната маса придоби форма.

Сърцето й затуптя силно от боязън и предчувствие. „Хоакин!“ Хелър притисна с длани лицето си, за да не произнесе отново името му.

Конят се носеше в пълен галоп и тропот между дърветата. Яздейки почти легнал върху шията му, Хоакин викаше отново и отново и вятърът разнасяше гласа му.

Хоакин! Той беше великолепен — облечен целият в черно — като дявол, който летеше със смъртоносна скорост, черното му наметало се развяваше зад него! Щом стигна вътрешния двор, конят прескочи една от пригодените маси, отрупана с прясно изпечени тортили, и се устреми към Хелър.

Името му отново се отрони от устните й. „Хоакин!“

Като дръпна здраво поводите и за миг почти спря коня, Хоакин се приведе ниско от едната страна на седлото, сграбчи Хелър през кръста и я метна горе, при себе си.

Хелър пищеше, докато той я вдигаше.

— Невеста за невеста, Моугър — извика Хоакин над главата й, пришпори коня и се насочи към дърветата. Без да съзнава колко здраво я държи той, Хелър не спираше да пищи. Беше сигурна, че всеки миг ще я изпусне. Силите нямаше да й стигнат. Хелър се боеше, че ако се съпротивлява, само ще влоши нещата, затова си наложи да стои неподвижна, притисната към ръката около кръста й.

Докато стигнаха края на гъстите дървета, Хелър вече се боеше, че ще се прекърши на две. И когато мислеше, че повече няма да издържи нито миг, Хоакин внезапно подвикна на коня и дръпна поводите. Така след няколко минути езда, които на нея й се сториха по-скоро часове, те най-после спряха и той я изтегли докрай върху седлото и я взе в прегръдките си.

— Хелър, querida, добре ли си? Заболя ли те?

Тя едва смогваше да диша, камо ли да говори. Беше обвила ръце около кръста му и се страхуваше да помръдне.

— Съжалявам, че те изплаших, но нищо друго не можех да сторя, докато не се измъкнем оттам.

— Аз… Аз те мразя! — успя да промълви с големи усилия, стисна го още по-силно и той отвърна със същото.

— Que? Мразиш ме? — Приглушеният смях отекна в ухото й, което бе притиснато до бузата му. — И защо ме мразиш, Хелър? Току-що рискувах живота си и този на Ел Тигре, за да те спася! Dios!

— Говори ясно, дявол де те вземе, искам да знам какво казваш!

Той стисна ръцете й и нежно я поотдръпна от себе си.

— Значи си ми muy — исках да кажа много сърдита, така ли?

— Да! Мислех, че си ме изоставил.

— А-а, разбирам. Но и ти трябва да разбереш, че беше по-добре да не знаеш кога точно ще дойда за теб.

Хелър изпадна в дива ярост.

— Кога точно ще дойдеш? Ти не се появи толкова време, че вече бях сигурна, че изобщо няма да дойдеш! Нямаш представа колко ужасно се чувствах, смятайки, че ще си остана негова затворничка. Просто се поболявах при мисълта за сватбения ден… и за първата брачна нощ. И всичко това, защото ти си решил, че е по-добре да не знам нищо!

Колкото и да бе голямо огорчението й, тя усети, че гневът й преминава в чувство на безсилие и единственото, което успя да направи, бе да го потисне в себе си, вместо да започне да налага Хоакин с юмруци.

— Зная. Зная. И много съжалявам за това — продума той с успокояващ глас, какъвто човек би ползвал, за да усмири буйно дете. Продължавайки да държи ръцете й, той я настани по-удобно върху седлото. — Мислех, че ако разбереш кога точно ще дойда за теб, нетърпението ти може да те издаде. А не желаех да излагам на риск безопасността ти.

Сега пък се опитваше да обърне нещата и да изкара безопасността й причина за своето поведение, но тя нямаше да се хване на тази въдица.

— Мисля, че съм достатъчно голяма и разумна й умея да пазя тайни — отвърна тя рязко, после стисна зъби и затвори очи. Не искаше да спори. Не искаше да се разправя. Искаше единствено да се чувства спокойна и сигурна, че е в безопасност и повече няма да види Лутър Моугър.

Изведнъж една ужасяваща мисъл я накара да изтръпне.

— Абигейл! — Лицето й пребледня като току-що изгрялата луна. — Какво ще стане с Абигейл? Не можеш да я изоставиш там сама! Той ще й причини болка! Знам го!

— Леля ти е в безопасност, Хелър. — Той кимна с глава в посоката, от която бяха дошли. — И е в добри ръце.

Големият дорест кон тъкмо излизаше на поляната. Свещеникът! А зад него седеше Абигейл, яхнала по мъжки коня и хванала се здраво с ръце през кръста му.

— Hola, amigo! — подвикна облеченият в черно отец и спря коня си до този на Хоакин. После възкликна усмихнат. — Ама как само се появи, El Jefe! Все едно стадо мустанги препускаше между дърветата.

— Лельо?

Абигейл надникна иззад гърба на отчето.

— Ето ме, скъпа! Цяла и невредима, струва ми се, макар все още да не разбирам какво точно става.

Хоакин и Лино се разсмяха.

— Спасиха ни, лельо.

— Е, това и аз го разбрах, но кои са тези мъже, Хелър?

Хоакин докосна ръба на шапката си:

— Buenos noches, сеньора. Ако проявите малко търпение, ще ви обясним всичко. Но първо трябва да ви отведем и двете на сигурно място в лагера.

 

 

В лагера всички полудяха от радост, когато Хоакин и Лино се появиха с Хелър и Абигейл. Мъжете хвърляха сомбрерата си във въздуха, а жените развяваха своите rebozos. Хоакин и Лино слязоха от конете и отведоха двете жени до огъня, където Пепе наливаше димящо кафе в тенекиени канчета.

Абигейл отказа на Пепе:

— Не искам кафе. Искам само да знам кои сте вие.

Хелър се приближи до леля си и я прегърна през раменете.

— Лельо! — намеси се тя, после се обърна към Хоакин: — Свали маската, за да те види.

— Дон Рикардо!

— Не, Абигейл. Хоакин Муриета. Надявам се да ми простите този малък маскарад.

Абигейл сбърчи бялото си чело и му хвърли замислен поглед:

— А вие кой сте, ако мога да запитам? — каза тя, обръщайки се към падрето.

Той свали шапка и направи дълбок поклон:

— Лино Торал, сеньора. Лейтенантът на Хоакин.

— И не сте свещеник?

— Бивш свещеник. Ние пресрещнахме истинския, взехме от него някои необходими вещи и го изпратихме обратно в Ейнджълс Кемп с една торба злато за бедните, което го направи доста сговорчив.

Хелър се сепна — значението на думите му я порази със силата на бостънска снежна буря.

— В такъв случай, това означава, че… Церемонията…? — Тя затаи дъх, а кестенявите й очи заблестяха с надежда.

— Ти защо мислиш, че не ви обявих за съпруг и съпруга? — каза проста Лино.

Хелър изпусна шумно дъха, който сдържаше, сведе глава и се втренчи в земята. Стомахът й яростно се преобърна и тя се люшна напред, търсейки опора само в пръстите на краката си.

И Лино, и Абигейл протегнаха ръце към нея, но онзи, който я хвана, бе Хоакин. Както бе приведена леко напред, той мушна ръка под свивката на коленете й, вдигна я и я сгуши в ръцете си като в люлка.

— Хелър! О, горкичката ми — извика Абигейл. — Боя се, че всичко това й дойде твърде много. Дали няма тук някъде място, където да я занесем и да я сложим да легне?

Хоакин вече се бе насочил към пещерата.

— Si, сеньора. Последвайте ме.

Вътре в помещението, което Хоакин ползваше за спалня, положиха Хелър върху купчината кожи, които му служеха за легло.

Абигейл потърси помощта на Лино, за да коленичи край нея.

— Ще ми трябва мокра кърпа — помоли тя и отмахна разчорлената коса от лицето на племенницата си. — Хелър, събуди се, скъпа. — Тя я потупа по бузите. Хоакин се бе изправил при краката на Хелър и тревогата го правеше да изглежда уплашен. Лино се върна с кърпата и Абигейл изтри с нея лицето и шията на Хелър.

— Хайде, Хелър. Свести се!

Хелър бавно започна да идва на себе си. Тя повдигна първо единия си клепач и видя размазаната физиономия на Абигейл. Чувстваше езика си надебелен и скован. Едва успя да промълви: „Мисля, че ми се повръща, лельо“, преди да се извърне настрана и да повърне. Не беше яла нищо от сутринта и сега от празния й стомах излезе само жлъчен сок. Хоакин също коленичи до главата й, взе кърпата от Абигейл и избърса изцапаните й устни. Чувстваше се отговорен за неразположението на Хелър, макар да бе сигурен, че то е резултат от страха, притесненията и шока. Може би наистина трябваше да я предупреди кога смята да я отведе, а тя щеше да опази истинската му самоличност в тайна.

Хелър се опита да се привдигне и да седне, но той настоя да остане легнала. След като повърна изглеждаше много бледа и отпаднала. Имаше нужда от почивка.

— Аз ще остана при нея, сеньора, докато вие се настаните и отдъхнете — предложи услугите се той. — Лино, погрижи са за госпожата, por favor, да не й липсва нищо.

Абигейл сбърчи нос и впери поглед в него.

Хоакин също не отмести очи.

— Всичко с нея ще бъде наред, сеньора.

— Аз не се безпокоя заради Хелър, а заради вас. Как да ви поверя грижите за нея, след онова, което сторихте? Представяхте се за друг човек. Лъгахте ни. И бог знае още какво!

— Всичко ще е наред, лельо — прошепна Хелър, с дрезгав глас.

— Хелър, скъпа…

Хелър се пресегна и потупа Абигейл по ръката.

— Ще се оправя. Наистина.

Лино предложи на Абигейл ръка, която тя охотно прие. Изправи се и изсумтя, а погледът, който отправи към Хоакин, беше непоколебим.

— Хелър е моята гордост и радост, сеньор Муриета. Благодарение на нея животът ми придоби смисъл. Ако й се случи нещо лошо по ваша вина… — От очите й бликнаха сълзи.

Хоакин се изправи и улови ръцете на възрастната жена.

— Никога не бих допуснал да пострада по моя вина, сеньора. Тя придаде смисъл и на моя живот! — Той сведе поглед към нея и видя несигурната й, но щастлива усмивка. — Ама вие наистина приличате на моята tia. — После поклати глава. — Само че на вас дадох по-голям букет от чадъри. Ще трябва да ми обещаете никога да не й казвате това.

Той чу как тя ахна и вдигна брадичка. Придаде си вид на оскърбена, но той знаеше, че това е само шеговита преструвка.

В този миг тя го бутна настрани и бързо премахна всички следи от своята сантименталност.

— Знам какво се е случило помежду ви с Хелър и честно казано смятам, че сте се възползвали от нейната невинност — заяви тя недвусмислено. — Както и да е, надявам се да сте разбрали поне, че я обичате. Защото знам, че тя ви обича, макар упоритостта да не й позволява да го признае. Да бяхте видели само колко се разстрои, когато онзи път ви прекъснах в стаята и вие си тръгнахте. Е, сега, след като се намерихте отново… Така да е! Разбирате ли, годините минават, аз остарявам и бих искала, преди да умра, да видя Хелър щастливо задомена и с няколко дечица!

— Деца? — Хоакин отметна глава назад и се разсмя. — Вие имате още много години пред вас, сеньора Пейтън. — Той я предаде на Лино, който търпеливо чакаше отстрани.

Хелър спеше дълбоко. Хоакин се приведе над нея и потри нежно бузата й с кокалчетата на пръстите си.

— Mi vida. Mi corazon! — прошепна той, после свали ботушите си, покри я с мексиканско вълнено наметало и прилегна до нея.

 

 

Когато Хелър се събуди вече се зазоряваше. Дезориентирана и уплашена, тя седна на леглото и извика в тъмното: „Гордън? Не, Гордън, моля те!“.

Хоакин също бе заспал край нея. Пресегна се и хвана ръката й.

— Ш-ш-т, всичко е наред. Никой няма да те нарани.

— Дон Рикардо?

— Не, Хелър. Хоакин.

Тя се обърна към него:

— Моля те! Умолявам те, обещай ми, че никога повече няма да му позволиш да се доближи до мен. Моля те, Хоакин. Мразя го! Той е чудовище.

Хоакин я притисна в обятията си и положи главата й върху рамото си.

— Обещавам, Хелър — прошепна тихо и нежно погали с устни слепоочието й. — Поспи още, querida. — Едва бе произнесъл тези думи, когато тя въздъхна и затвори пак очи.

 

 

Буквално за една нощ животът на Хелър и Абигейл се бе променил изцяло. Тя и Абигейл вече не бяха затворнички на някакъв ненормалник. Нямаше го ужасът от първата брачна нощ. Нямаше я заплахата за бой с камшик. Тя можеше отново да сложи мечтите и спомените си на мястото им в съзнанието си — можеше да прави всичко, което пожелае.

Хелър прекара деня плътно до Хоакин, като същевременно се запознаваше с основните помещения и тунели в пещерата, с лагера, с мъжете и жените, които съставляваха отряда на El Jefe.

В процеса на разговорите, водени главно на английски заради нея, както се убеди тя, Хелър научи подробности за фантастичния начин, по който се бе събрал и формирал този отряд. Не всички бяха роднини и приятели на мъжете, заробени от Лутър Моугър, но пък всички бяха предани на един човек — Хоакин Муриета, El Jefe. И бяха превърнали неговата кауза в своя.

След като бе прочела белетристичната история на неговото минало, сега Хелър чувстваше, че има уникалния шанс да наблюдава неговото настояще. В много отношения той повтаряше своята собствена история, вършейки нещата, които бе извършвал и преди — търсеше лично отмъщение срещу един изключително жесток враг — същия враг — бореше се за кауза, в която вярваше, и предвождаше отряд от предани мъже и жени.

Той наистина беше загадка, този човек, Хоакин Муриета. Образован джентълмен. Водач. Опасен бандит. Отмъстител.

И самотник, помисли си тя, като Ел Сид.

Хелър нямаше търпение да научи колкото се може повече за него. И да го обича през всички оставащи години.

Тя се запозна и с Пепе Лопес, и с Пако. Пепе, спомни си тя, бе човекът, върнал някога Хоакин към живота. Пако, неговото магаре, беше постоянният спътник на Пепе. Дребничкото дългоухо животно следваше Пепе почти навсякъде, където той ходеше, покорно пристъпваше зад него, с наведена глава и прибрани назад уши. Когато Пепе спираше, Пако го побутваше с муцуна в гърба, за да го накара да продължи.

Хелър бързо разкри единствената слабост на Пако, когато го погали по вътрешната страна на ушите. Пако изпъна здравата си мускулеста шия и разтегли назад устни, откривайки големи жълтеникави зъби. А щом тя го остави, той зарева и тя си помисли, че никога не бе чувала нищо толкова скръбно.

Хелър и Хоакин прекараха следобеда, разговаряйки помежду си в най-ниската зала на пещерата, седнали на големи плоски камъни край подземната река.

Макар да не бе лесна задача да накара пестеливия на приказки Хоакин да говори, тя все пак успя да изтръгне някои сведения за Моугър. Той й разказа какви действия бяха предприели двамата с Лино срещу него в Сан Франциско.

— И кога точно започна това? — Хелър искаше да знае, въпреки че вече имаше доста ясна представа.

— Вечерта, когато той придружаваше теб и Абигейл във Фоксхол Тиътър да гледате представлението на Елена. Проверявах го да видя дали ме е познал.

— Спомням си. Той сравни въпросите ти с испанската инквизиция. — Тя го погледна, очаквателно. — Ами ако те беше познал?

Изражението му бе замислено.

— Предполагам, че щях да го застрелям на място.

Хелър си представи сцената и си помисли какъв късмет бяха имали всички тогава, че Моугър не беше познал Хоакин. Той продължи да говори и й разказа как бе проникнал в дома на Моугър и беше откраднал камшика, после за уговорката му с китайския търговец, който снабдяваше Моугър със стоки, и накрая за това как те двамата с Лино доста резултатно бяха прекратили банковия кредит за Моугър и бяха подали информация на агентите на Уелс Фаргоу.

Докато той говореше, Хелър имаше възможност да съпостави действията му с реакциите на Лутър Моугър, на които тя самата беше свидетел.

— Сега е твой ред — заяви внезапно Хоакин. Колкото той беше пестелив на думи, толкова жадуваше да слуша, особено що се отнася до Хелър. Искаше да знае всичко, което можеше да научи за нея. Макар и неохотно, тя му разказа за детството си във Файв Пойнтс, за майка си, за това как Абигейл я бе намерила и прибрала в Бостън, за училището и за безрадостните години след него.

— Дойдох в Сан Франциско, за да докажа нещо на себе си. Че независимо от произхода си, съм усвоила изкуството да бъда дама. — Тя наведе глава. — Съзнавам колко глупаво звучи това сега, но по онова време беше най-важното нещо на света.

— Не мисля, че е глупаво, Хелър. — Той я прегърна през раменете й. — А сега готова ли си да кажеш с какво Моугър те принуди да се съгласиш да се омъжиш за него и да дойдеш в Ел Дорадо?

Хелър потъна в мълчание. После, като се бореше с ужаса, който дори споменът за случилото се предизвикваше у нея, тя започна да разказва събитията в тяхната последователност — първо как се събуди от необичайните шумове в стаята си, после напоеният с етер парцал…

Разказа му за страховете си, че Гордън може действително да изпълни заканата си и да взриви бостънския влак. Само за едно нещо не успя да се насили да говори — за своето изнасилване. И се съмняваше, че някога ще е в състояние да го сподели с него.

Хоакин усети вълнението й и я взе в прегръдките си.

— Хоакин! Хоакин! — Викът на Лино кънтеше из пещерата. Хоакин и Хелър се втурнаха по посока на гласа. Срещнаха се с него в една друга, по-малка зала.

— Лино, какво има?

— Добре, че те намерих, El Jefe. Четирима от хората на Моугър са напуснали на коне долината и са се насочили към Марипоса. Носели са завивки за спане на открито и препускали с пълна сила.

Хоакин се замисли върху евентуалните последствия от това раздвижване.

— Време е да действаме.

— Si, mi jefe.

На мъжете, които чакаха около денонощно горящия огън, Хоакин каза:

— Утре сутрин, mi amigos, отиваме в Ел Дорадо и освобождаваме някои наши compadres, както го бяхме планирали. Пригответе си оръжията и непременно уточнете още веднъж позициите, които трябва да заемете. — После се обърна и се запъти към картата.

Хелър си взе една топла тортила и застана близо до тях, за да ги слуша как обсъждат стратегията си. Те продължиха след това с разпределението на хората, обсъдиха евентуалното използване на динамит, воденето на допълнителни коне и как най-добре да се възползват от момента на изненада.

— Пазачите, които охраняват работата по реката, са разположени тук и тук — каза Хоакин, посочвайки местата с тънко борово клонче. — Лагерът на робите е ето там, точно при завоя на реката. Половината роби ще чакат смяната си, оковани в лагера, докато другата половина работи в реката. Коритата за промиване са тук и долу, а робите на смяна са приковани с вериги за тях непрекъснато. Те са охранявани ето от това място на брега, а лагерът им е там.

На Хелър й трябваха само няколко минути, за да се ориентира по обозначенията на картата и да разбере кое за какво е. След това вече можеше лесно да следи разговора им. Само споменаването на коритата за промиване я объркваше.

— Какво представляват тези корита? — попита тя, като се премести по-плътно до Хоакин.

— Груби дървени корита, където се отмива пръстта от наносния пясък — обясни той с явно нетърпение и без да се направи труда да я погледне.

При други обстоятелства сигурно щеше да се засегне от подобно безцеремонно отношение, но неговото описание — колкото и да бе кратко, раздвижи паметта й. В деня преди сватбата Гордън пак беше настоял да се разходят покрай реката. Този път стигнаха по-далече от обикновено и той й показа как се добива златото. Работниците изгребваха с лопати речната тиня и я хвърляха в странни на вид дървени съоръжения. Коритата за промиване. Робите носеха железни окови, подобни на онези, каквито имаше в дома на Гордън в Сан Франциско, и бяха привързани с вериги за коритата. Само че лагерът им не беше там, където посочваше Хоакин.

— Хоакин — каза тя и го потупа по рамото.

— Si. Какво има, Хелър? — Но пак не се обърна.

Хелър застана пред него, за да привлече вниманието му.

— Робите, които работят на коритата… лагерът им не е там, а тук — обясни тя и посочи с върха на пръста си картата. Разказа им и как се е сдобила с информацията, а после отстъпи назад и нервно облиза устните си.

Лино само констатира очевидното.

— Значи лагерът е бил преместен.

Хоакин гледаше втренчено картата.

— Виждаш ли нещо друго, което да ти изглежда невярно? — Той повдигна тъмните си очи и Хелър усети особената важност на въпроса му.

— Не, но пък и не мога да кажа, че познавам изцяло Ел Дорадо — само местата, до които Лутър ме допускаше.

Един мускул започна да потръпва на бузата на Хоакин, издавайки чувството му на безсилие.

— Съжалявам, че бях груб с теб, Хелър. Твоята информация е изключително важна. Може да спаси човешки животи. Ние всички тук ти дължим огромна благодарност. — Той се изправи и пристъпи към нея.

Хелър бе сигурна, че той се кани да я целуне и възбудено очакваше момента. Тя пое дълбоко дъх, когато той обхвана брадичката й с длан, наведе се към нея и докосна с устни нейните. Целувката продължи само миг. Но това мигновение Хелър никога нямаше да забрави. Когато Хоакин се отдръпна и насочи отново вниманието си към картата, тя се запита как една кратка целувка може да окаже такова завладяващо въздействие.

Към залез-слънце Пепе и Уонг Хо започнаха да привикват хората за вечеря. Хелър и Абигейл се заловиха с готовност да помагат при разнасянето на тенекиените чинии, пълни с храна. Накрая и Хелър взе своята порция и приседна на един пън. Тя тъкмо разглеждаше месото, чудейки се какво ли може да е, когато Лино Торал се настани до нея.

— Това е яребица — осведоми я той, и започна да се храни.

— О, и аз тъкмо се питах… — Следвайки примера на Лино, тя вдигна парчето и отхапа малко. — Много е хубаво. Изненадана съм. Всъщност, не точно изненадана. Може би облекчена е по-подходящата дума. Не бях сигурна какво трябва да очаквам. — Хелър осъзна, че води безсмислен разговор, когато в действителност искаше да го разпита за Хоакин. — Сеньор Торал…

— Лино, моля.

Тя се разсмя.

— Добре тогава, Лино. Ти очевидно си приятел и доверен човек на Хоакин. Има толкова неща за него, които не зная, а бих искала да науча, но се боя, че никога няма да ги разбера от него. Останах с впечатлението, че той не желае да говори за себе си.

— Хоакин е доста затворен човек — заяви Лино. — Но аз бих могъл да ти кажа каквото те интересува, без да предам доверието му.

— Откога се познавате?

— Израснахме заедно. Майките ни бяха приятелки, а нашите две хасиенди се намираха само на няколко мили разстояние.

— А баща му? Прилича ли Хоакин на него? Сигурно е оказал много силно влияние за оформянето на такъв син.

— Хоакин никога не е виждал баща си и това между другото е тема, която не бих зачеквал, ако бях на твое място. Баща му е бил янки и се е казвал Рос. Пристигнал в Калифорния от Вирджиния, заедно с по-малкия си брат. И двамата били строителни инженери, наети на работа от влиятелните и заможни донове. Запознал се е с майката на Хоакин, когато била на гости у своя братовчедка в Сан Диего, но не след дълго я изоставил, без да подозира, че тя очаква дете.

Хелър кимна, защото прекрасно разбираше.

— Знам какво е да израснеш като копеле. А предполагам, че за едно момче нещата са още по-трудни. — Тя се съсредоточи, обмисляйки как точно да зададе следващия въпрос. — Лино, питам се каква всъщност е връзката между Хоакин и Елена Валдес. Тя изглеждат толкова… предани един на друг.

Лино кимна.

— Тази история води началото си от преди много години. Елена израсна близо до нас. Тя обича Хоакин от времето, когато стана достатъчно голяма, за да осъзнае значението на тази дума.

— Но той се е оженил за Росита — отбеляза Хелър — Елена трябва да е била много разстроена.

Лино завъртя очи и се ухили.

— Разстроена? Si, може и така да се каже.

Хелър се намръщи.

— Лино, ти ли беше този, който намери Хоакин, след като Моугър го преби с камшика?

— Аз и Елена. Отивахме на гости у тях и го намерихме. Той настоя да погребем Росита, преди да направим каквото и да е за него. Елена беше единствената, която не показа скръбта си — не проля и една сълза. Но тя се грижеше за Хоакин денонощно в продължение на седмици, докато не се оправи. Тя беше неотлъчно до него и след засадата при Кантуа. Ако не бяха Пепе и Елена, Хоакин щеше да е мъртъв.

Хелър сведе поглед към чинията. Очевидно си бе съставила погрешно мнение за сеньоритата с остър език — тя не се оказваше уличница в крайна сметка. Беше, за жалост, само една отчаяно влюбена жена.

— Мъчно ми е за нея — каза Хелър тъжно, — защото Хоакин винаги ще обича Росита.

Едва беше произнесла тези думи и сама осъзна колко са верни. И те като удар поразиха нейните собствени чувства. Даде си сметка, че онова, което иска да узнае, е дали Хоакин би могъл да обича и нея. И ако това станеше, дали тя самата може да понесе мисълта, че притежава само половината от сърцето му?

— Затова прави всичко, нали? — Тя обърна поглед към група мъже, които изглеждаха погълнати от разговор. — Заради нея.

— Si — съгласи се Лино. — Той винаги ще обича Росита, Хелър. Тя беше почти дете, когато се ожени за нея и такава си остана, когато издъхна в ръцете му. Той донесе тялото й тук и я погреба на най-далечното място, в дъното на пещерата.

— Тук? О, господи! Не знаех. — Ледени тръпки полазиха по гърба на Хелър.

— Недей да ставаш като Елена и да ревнуваш от тази любов, Хелър. Трябва да я уважаваш. Росита винаги ще бъде част от живота му — един сладостно горчив спомен. Но спомените не могат да навредят никому. Благодарение на теб El Jefe отново се научи да обича. А ти ще му станеш чудесна съпруга.

Хелър се разсмя.

— Съпруга? — После бързо стана сериозна. — А ти знаеш ли дали той ме обича? — Направо не можеше да повярва, че разговаря така с практически непознат човек, но имаше нещо в непринуденото му държание, което я предразполагаше да му се довери. После си спомни, че е бил монах…

— Si, знам, че El Jefe те обича! И щом всичко това приключи, той ще те отведе обратно в Мексико и там ще направим истинска сватба и фиеста.

Хелър съзнаваше, че Лино й говори, но не чуваше и дума от онова, което казва. Взираше се в пълната си с фасул чиния и чувстваше как стомахът й се преобръща. Тя я остави настрана и се изправи.

— Благодаря, Лино. Стана ми по-добре, като поговорих с теб. Аз… — Тя усети замайване и се подпря на рамото на Лино, за да не падне. — Май станах прекалено бързо. Леко ми се зави свят. Съжалявам, ако се държа нелюбезно, но мисля, че трябва да се прибера и да полегна.

Едва се беше сгушила в кожите, когато в помещението влезе Хоакин и запали малка газена лампа.

— Лино каза, че не си си изяла вечерята и не се чувстваш добре. Може би имаш нужда от лекар?

— Не ми трябва лекар — възпротиви се тя, развълнувана от разтревожения му поглед. — Просто не съм привикната към храната на Уонг Хо. Не бях виждала такава странна комбинация — мексикански боб и яребица по китайски. — Тя покри уста с длан, за да заглуши кикота се, но не успя да го възпре. А когато Хоакин се разсмя, тя също избухна в силен смях и това продължи, докато по лицето й не потекоха сълзи. — Влюбена съм в теб, знаеш ли — заяви тя, изненадана от собственото си смело признание. Не бе възнамерявала да го каже, то просто й се изплъзна.

Той коленичи до нея и докосна кичурче от косата й.

— И аз те обичам, mia cara. Не вярвах, че мога пак да го кажа на някого.

— Хоакин, има толкова много неща, за които трябва да поговорим. Искам да ми разкажеш за Росита. Бих желала да разбера що за човек е била тя. — Дали съм хубава колкото нея? — продължи мислено Хелър. — И дали мога да те задоволявам, както тя го е правила? — Беше нелепо да се пита доколко може да се сравнява с мъртва жена, но тя просто нямаше сили да се въздържи. По всичко изглеждаше, че Росита няма равна на себе си. Как смееше Хелър да се надява, че ще успее да я замени? — А и да ти кажа всичките тези недоразумения…

Хоакин сложи пръст на устните й.

— Спри, Хелър. Росита е мъртва, а недоразуменията, които имахме с теб, вече са в миналото. Сега трябва да мислим само за нашето бъдеще, за новите дни, които ни очакват. — Той разкопча ризата си и я захвърли настрани.

В светилната на газената лампа раменете му с добре очертани мускули заблестяха като разтопено злато. Тя мигом се изпълни с копнеж да се пресегне и да докосне къдравите косъмчета, които покриваха широките му гърди, да проследи с пръсти тъмната пътечка, спускаща се от тях към колана на панталоните и по-надолу.

Той се извърна гърбом към нея, свали ботушите и събу панталона. Очите й се разшириха от изумление, когато видя дузината и повече следи от камшик, набраздили гърба му. Дълбоки белези! Ужасяващи белези! Хелър се изправи и погали с върха на пръстите си избелелите ръбчета.

— О, Хоакин!

После разтвори длани, изви леко пръсти, долепи ги до широкия му гръб и започна бавно да го масажира. Разтри раменете, размачка нежно мускулите под широките му плещи, притисна многократно с палци различни чувствителни точки по протежение на гръбнака.

— Добре ли ти е така?

Одобрителното му кимване я окуражи да се приближи по-плътно зад него и да го облегне върху себе си, докато масажираше горната част на ръцете му. Под повърхността на кожата се виждаха големи вени, които изпъкваха, въпреки че мускулите му сега бяха в покой. Хелър затвори очи и си позволи нова волност — обгърна кръста му с ръце и започна да масажира корема, който незабавно се стегна при допира й. Тя дълбоко се съмняваше, че би проявила подобна смелост, ако беше с лице към него.

— Хелър. — Той се извърна и я грабна в прегръдките си. — Ти не преставаш да ме изненадваш! — Започна да разкопчава роклята — сватбената й рокля! — Тези дни ще ти купя няколко нови рокли, без копчета!

Тя се разсмя и се сгуши в него.

— Не мисля, че продават такива.

— Тогава ще намерим шивачка, която да ги ушие по поръчка. Но не искам всеки път, щом изпитам желание, да водя тази битка с копчетата! — Нетърпението му достигна краен предел и той не изчака тя да се освободи от роклята, за да започне да я целува.

— А мислиш ли, че това ще се случва често? — попита Хелър, а гласът й звучеше дрезгаво от копнеж.

Той промърмори почти неразбрано, едва отлепяйки устни от нейните.

— Всеки ден до края на живота ни! — Устата му стана пламенно настъпателна, извиваше се върху нейната и страстно искаше тя да я отвори за него. А когато Хелър откликна на желанията му, неговият горещ, настойчиво търсещ език изтръгна от нея поредица от чувствени стенания, които само засилиха желанието му.

Хоакин откликна на тези стенания със страст, която изненада дори и него самия. Той никога не губеше контрол в отношенията си с жените. Гордееше се, че е мъж, който успява да запази самообладание дори когато се отдава на сексуалните си удоволствия. Сега обаче това започваше да се променя — променяше се толкова бързо, че той просто нямаше време да осъзнае какво става.

От нощта, преживяна с Хелър в хотелската й стая, Хоакин не спираше да мечтае за мига, когато пак ще я държи в прегръдките си, ще я докосва, ще я люби… Той прекара много безсънни нощи в мисли за нея, припомняйки си нейната самонадеяност и свенливост. Тогава се бе питал нееднократно какво ли може да означава това. Сега вече знаеше. И сякаш тъкмо поради това, че знаеше, изпитваше още по-неутолима нужда от нея. Казваше си, че не трябва да бъде така настойчив, защото правенето на любов все още е ново изживяване за Хелър, но сега бързо откри, че го командва не разумът, а тялото му.

Хоакин я положи върху дебелия пласт кожи. Тя се сгуши уютно там и протегна ръце към него — неустоимо предложение за Хоакин. Той я освободи бързешком от останалите й дрехи, покри знойното й тяло със своето и чак тогава си отдъхна с облекчение.

Ето къде му беше мястото и тук щеше да си остане завинаги, зарече се той! Хелър бе всичко, което един мъж може да желае, Ел Дорадо на сърцето му, неговата златна награда. Света да обърнеше от търсене, нямаше да открие друга като нея — огън и мед в едно, помисли Хоакин и не за пръв път.

Той я притегли върху себе си и я целуна, после я повдигна още малко и засмука гръдта й. Имаше вкус на мед. Той подръпна стегнатите зърна с уста и погъделичка твърдите пъпки с език. Дочу как Хелър затаи накъсаното си дихание и усети как тялото й сякаш оживява върху неговото. Краката й обгърнаха бедрата му и тя се раздвижи отгоре му с все по-нарастваща настойчивост. Хелър буквално вибрираше от копнеж — копнеж, който по нищо не отстъпваше на неговия. Хоакин обгърна с длани кръста й и ласкаво започна да я придърпва все по-надолу и по-надолу, докато твърдият връх на неговата мъжественост се притисна до интимната сърцевина на нейната женска същност. Горещата й влага накара чувствата му да се завъртят в бесен вихър.

— Хоакин… не мисля, че така…

— Довери ми се, querida, има много начини, по които можеш да се любиш. — Той я повдигна за бедрата и после бавно я спусна върху себе си. Простена в екстаз, когато потъна дълбоко в нея и нейната женственост го обгърна плътно.

— Dios, караш ме да губя контрол над себе си. Караш ме… — Думите замряха на устните му, докато той се стараеше да навлезе колкото се може по-навътре в тялото й. — Толкова ми е… хубаво с теб — промълви Хоакин. И като сграбчи отново бедрата й, започна да я насочва в подходящия ритъм. Почувства последователното стягане и разпускане на мускулите й, но същевременно усещаше, че тя не съзнава изключителното удоволствие, което нейния спонтанен отклик му доставяше.

Изгубен в света на неудържимите си чувствени изживявания, Хоакин престана да играе ролята на учител и остави Хелър да следва собствените си желания. Както стоеше изправена над него, тя изви внезапно гръб назад, подобно на дъга, а великолепните й разпуснати коси се изсипаха зад нея и погъделичкаха бедрата му.

Когато страстта му стана още по-неустоима, тя се приведе обратно напред и положи длани на гърдите му за опора. Сега къдриците й образуваха плътна завеса, която обгърна и двамата.

— Хоакин… аз…

Той усети отчаянието в гласа й и знаеше точно какво иска в този миг.

— Разбирам, Хелър. Разбирам. Скоро. Съвсем скоро — увери я той. Държейки я здраво, Хоакин я обърна по гръб и размени позициите им, после проникна още по-дълбоко в нея и се задвижи с цялата страст, на която беше способен. Почти незабавно той усети как тялото на Хелър се разтърсва от спазми и чу виковете й на удоволствие. Остави я за момент да изживее най-пълно чувствената наслада и след това побърза да задоволи и себе си, като с един последен мощен тласък изпълни утробата й със своето семе.

Минутите минаваха, а те лежаха все така вкопчени един в друг, свързани интимно, и тихо разговаряха.

— Не мисля, че някога ще те разбера, Хоакин Муриета. — Гласът й прозвуча дрезгав, несвойски и леко задъхан.

Освободи се от нея и простена от внезапно обгърналия го хлад.

— Това толкова ли е важно за теб? — Легна на една страна, покри с длан гръдта й и нежно я стисна.

— Да. И дори не знам защо. Знам само, че е така.

Хоакин се приповдигна и прокара език по зърното й.

— Какво толкова има за разбиране? Казах ти и преди. Аз съм мъж… и не съм по-различен от всички останали.

Тя също се обърна и го загледа с проницателен поглед.

— Не, Хоакин. Не е вярно. Ти не си като другите мъже. Сега вече го знам. Онзи пазач беше прав и макар да не съм съгласна с определението странен, убедена съм, че в теб има нещо различно — нещо, което не може да се обясни! Сякаш притежаваш особен вид магия. А и мълвата… Искам да знам, да разбера.

Как можеше Хоакин да й обясни онова, което сам не разбираше?

— Няма никаква магия, Хелър, само способност на хората да виждат онова, което е пред очите им. — Ръката му нежно и с любов галеше меката кожа на корема й.

Тя сгуши глава на рамото му.

— Кой си те, Хоакин? Мъж? Мит? Дявол? Или ангел? Кажи ми, за да знам!

— Просто мъж, Хелър. Мъж, който те обича и винаги ще те обича.

„Нима можеше да го каже по-ясно от това?“ — Росита беше неговото минало, младостта му, така, както майка й беше нейното минало и младост. За Хоакин това минало беше останало безвъзвратно зад гърба му и той се чувстваше свободен да отвори сърцето си за бъдещето, за тяхното бъдеще. С напредването на нощта Хелър продължаваше да мисли за завоите и обратите, настъпили в живота й, и за онова, което изпитваше към майка си.

Тя сподави едно ридание и освободи емоциите, стаени в душата й след онзи толкова откровен разговор с Абигейл. „Прощавам ти, мамо! Моля те, прости ми и ти!“, прошепна Хелър в безмълвната тишина на пещерата.

Хоакин промърмори в съня си и се пресегна да я притегли към себе си. Хелър се сгуши по-плътно в извивката на ръката му, вдъхна от топлината на неговото стегнато, мускулесто тяло и си помисли, че никога не се е чувствала по-добре и по-обичана.

След това най-накрая заспа.