Шели Милър
Докосни зората (20)

20

Марта беше тази, която, говорейки тихо и напевно окуражителни и успокоителни думи, занесе Хелър до нейната стая, след като Моугър бе спрял да я бие и беше отишъл в салона да пуши лулата си. Пак Марта я настани в леглото, което предвидливо беше разчистила от възглавниците и завивките, за да не се докосва разранената й кожа до нищо друго, освен до хладните чаршафи.

Хелър бе благодарна за помощта на Марта. Така, както трепереха краката й и се чувстваше отмаляла, със сигурност нямаше да успее сама да се довлече до стаята. Изгарящата болка надминаваше всичко, което бе преживявала досега. Беше сто пъти по-страшно, отколкото предишния бой и все пак Хелър подсъзнателно усещаше, че тази болка не можеше да се сравнява със страданията, изтърпени от Алварадо или Хоакин.

— Това не толкоз лошо, колкот’ онова момче Алварадо — каза старата мексиканска готвачка, английският й бе развален и труден за разбиране. Забележката й донесе малко утешение на Хелър. — Аз мисли, ти може оправи се, но аз тревожи се за малкото. — Хелър повдигна клепачи и Марта отговори утвърдително на безмълвния й въпрос: — Si, аз зная за малкото. Аз има очи, уши. Аз грижи се много за жената на El Jefe и моли се за негово дете.

На Хелър й се искаше да се довери на интуицията си, но се боеше. Марта готвеше за Гордън. А тя самата бе разменила едва няколко думи с нея за всичките дни, откакто бе пристигнала.

— Защо? Защо искаш да ми помогнеш? — Костваше й усилие дори само да си мърда устните.

Изражението на Марта стана мрачно.

— Преди много години El Jefe спасява живот на Марта. Аз няма забрави.

Това запали искрата на надеждата.

— Марта, трябва да ми помогнеш — осмели се да каже тя, решила, че вече няма какво да губи.

— Si, аз обещала, аз помага теб.

Хелър затвори очи и се помоли да успее да накара жената да я разбере правилно.

— Не! Не на мен… искам да кажа… — Тя изплака от безсилие. После облиза устни и започна отново, бавно и отчетливо. — Аз трябва да предам едно съобщение на El Jefe. Трябва да го предупредя. — Тя сподави едно ридание. — Бележката… в дървото. Тя е пълна лъжа, Марта. Принудиха ме да я напиша! — Тя опита да се привдигне, но Марта я задържа.

— Не, сеньорита. Ти трябва много почива. Заради малкото.

Хелър не се чувстваше достатъчно силна да се бори както с болката, така и с Марта, затова се предаде и се сви на леглото.

— Тогава се налага ти да го направиш, Марта. Ти трябва да предадеш на El Jefe, че всичко в бележката е лъжа. Разбираш ли? Ако не го сториш… Гордън и Мърдок, те ще го убият!

— Si, аз comprende, но как аз направи това?

С последни сили Хелър се опита да обясни на Марта как да стигне до пещерата.

— Ще трябва да вземеш кон и… Дай ми парче хартия и нещо за писане. Ще ти нарисувам карта.

Марта само поклати глава.

— О, не, сеньорита. Марта не язди кон.

Хелър изпусна дълга въздишка и искрицата надежда угасна в гърдите й. Осъзнала поражението си, тя се разрида.

През цялата нощ Марта остана неотлъчно до леглото на Хелър, налагаше й гърба със студени компреси и следеше да не вдигне температура.

Два дни по-късно, в събота, докато Марта беше в кухнята и разтребваше след сутрешното хранене, вратата на Хелър се отвори с трясък. Не й трябваше време, за да се сети кой е.

Миризмата на опиум се бе просмукала в дрехите на Гордън и тя го разпознаваше безпогрешно. Не беше го виждала от вечерта, когато я би с камшика.

— Ставай, Хелър!

Тя лежеше по корем, с лице към прозореца, където лекият ветрец раздвижваше завесите. Беше гола, с изключение на муселинения чаршаф, с който Марта грижливо бе покрила задните й части и краката. Гордън захвърли чаршафа настрани, сграбчи я за ръцете и рязко я дръпна от леглото.

Хелър нададе неудържим вик от болка. Гърбът вече бе започнал лека-полека да се оправя, но кожата беше стегната и опъната силно върху плешките.

— Гордън — тя произнесе името му, дишайки тежко и накъсано, — ако някога си държал на мен, дори малко… Моля те, умолявам те, не ме наранявай повече!

— Да съм държал на теб? — Гласът му изплющя върху нея като камшика преди два дни. — Да, по дяволите, аз държах на теб! Всъщност ти си първата и единствена жена, на която някога съм държал. Мътните да те вземат, Хелър, аз дори си въобразих, че съм влюбен в теб! Но това беше преди ти да ме предадеш и то заради моя враг. — Той се разтрепери от ярост, а лешниковите му очи потъмняха до цвета на тъмносивото буреносно небе. — Имаш ли въобще представа на какво ме подложи любовникът ти през последните двадесет години? — скръцна със зъби той. — Не е минал и ден, без да съжалявам, че приех оная работа да прогоня Муриета от участъка му.

Хелър мигновено вдигна глава.

— Някой те е наел? Кой? — Тя моментално забрави и голотата си, и болката.

— Не знам кой. Така и не узнах. Аз просто взех парите, подбрах трима души и свърших онова, за което ми бяха платили. Не зададох повече никакви въпроси! — Той насочи поглед надолу към нея. — А сега се обличай! Мърдок ни е организирал едно хубаво малко рандеву. — Той я отблъсна сърдито от себе си.

Рандеву? Хелър прехапа долната си устна, за да не се разплаче и се запъти към скрина. Навеждайки се колкото може по-бавно и предпазливо, тя извади нощницата от чекмеджето и я нахлузи през главата си. Това беше единствената й дреха, която не я стягаше и не прилепваше плътно към тялото. Да се наведе още повече, за да си обуе обувките, й бе абсолютно невъзможно и тъй като Гордън очевидно нямаше намерение да й помогне, тя реши да тръгне без тях.

— Нещо ми подсказва, че леля ти едва ли би одобрила тези одежди, Хелър — отбеляза Гордън саркастично и я побутна към вратата, която извеждаше към верандата.

Като се въоръжи с цялата си гордост, Хелър вдигна глава и излезе навън. Доведоха два коня и ги вързаха за дървото, в което тя оставяше бележките за Хоакин. Хелър съобрази, че единият от конете трябва да е за нея, събра всичкия си кураж, постави ръка на седлото, после крака си в стремето и го възседна. Болката я разкъса, сякаш ноктите на орел се забиха в гърба й — от шията до кръста, от едната половина до другата и отвътре навън. Тя стегна зъби с всички сили, за да не запищи.

Щом и Гордън възседна коня си, той измъкна поводите от ръцете й.

— Ще ги взема, да не би по някакъв начин да се изкушиш да вършиш глупости.

Той подкара двата коня в бърз тръс към северния край на долината, после се изкачиха по един обрасъл с борове хълм. На върха на хълма той дръпна поводите и конете спряха.

Цялата долина лежеше пред погледа на Хелър, а в далечината тя видя скалистото плато, което водеше към пещерата. Долу под тях, измежду гъстите дървета, заобикаляйки къщата, се появи взетият под наем фургон и се насочи към изхода на долината.

Сега вече Хелър знаеше какво имаха предвид те под рандеву. Гордън я бе довел тук, на върха на хълма, да наблюдава засадата. Фургонът и охраната, споменати в съобщението, което я принудиха да напише, щяха да играят ролята на примамка, да подлъжат Хоакин и хората му да напуснат скривалището си и да излязат на открито, за да попаднат в капана.

Без да изпуска поводите на Хелър, Гордън изравни двата коня. Измъкна от джоба си парче въже и свърза здраво китките й, а края на въжето завърза за извитата дръжка на седлото.

— Ако не се беше намесила, Хелър, Муриета сигурно щеше да постигне отмъщението си. — Той се протегна през седлото и напъха носна кърпичка в устата й. Докато се опитваше да извади още една, тя успя да изплюе първата.

— О, той така или иначе ще си отмъсти — отвърна Хелър рязко, като вече не си правеше труда да прикрива омразата си. Усмихна се студено и тържествуващо. — Защото, не се съмнявай, че каквото и да му направите, той ще се върне. — Тя понижи гласа си с една октава. — Не можеш да го убиеш, Гордън. Никой не може да убие Хоакин Муриета!

Гордън се изхили високо.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Хелър? Че Муриета е безсмъртен?

Тя вирна брадичка и безстрашно посрещна погледа му.

— И сам знаеш отговора на този въпрос. Ти ми кажи! — отвърна със същата ледена усмивка. Блъфираше естествено. Не би й хрумнало да се забърка в подобна игра, ако не бе хваната Гордън да се взира с празен поглед в стената на салона, което породи в нея догадки относно странното му многозначително поведение.

— Млъкни, дявол да те вземе! — Преди да успее да промълви и дума, той натика обратно кърпата в устата й, а втората омота около главата й и я върза отзад. — Никой не е безсмъртен. И Муриета е обикновен човек — с дяволски голям късмет досега!

Хелър си помисли, че и да се бе провалила във всичко друго, поне бе посяла семето на съмнението дълбоко у него. Ако Хоакин бъдеше убит, Гордън щеше непрестанно да се пита дали призракът му няма да го посети отново някой ден.

Гордън се изправи на седлото.

— Всеки момент ще се появи El Bandido Notorio. — Той се разсмя с приглушен злорад смях. — Ето — продължи той само след секунда, посочвайки облаците прах, които се надигнаха в долината. — Какво ти казах?

Хелър не можеше просто да седи там и да не предприеме нищо. Като дишаше дълбоко през носа, тя напълни дробовете си с въздух и се опита да пищи през кърпата.

Гордън пак се разсмя.

— Викай колкото искаш, от тук не може да те чуе.

Хелър знаеше, че онова, което Гордън казва, е самата истина, но независимо от всичко продължаваше с опитите, отново и отново, докато остана без дъх и се наложи да престане. Тя се отпусна тежко напред върху седлото, поемайки с мъка всяка глътка въздух. Изпод притворените си клепачи видя, че Мърдок и хората му са се прикрили зад струпани на едно място огромни речни камъни, а хората на Моугър изчакваха зад завоя на пътя. Погледът й обиколи трите групи мъже. Очите й се изпълниха със сълзи, които бликнаха буйно и неудържимо по бузите й и попиваха надолу в кърпата. Тялото й се разтърси от необуздани ридания.

Хоакин, Лино и целият им отряд щяха да умрат този ден и то по нейна вина! Планът, който беше измислила, й се струваше толкова лесен и безопасен. Сега й се искаше да не е действала импулсивно. Само ако беше обмислила нещата по-задълбочено…

Секундите се нижеха.

Гордън се присегна през конете да провери пак завързани ли са китките й. Когато тя го погледна, той обясни.

— За всеки случай, любов моя! Не бих желал пак да ти хрумне някоя глупост.

Хелър изскимтя зад кърпата, когато забеляза Хоакин и хората му да ограждат наетия товарен фургон.

Не! Господи! Не! Моля те, Хоакин, виж опасността! — Но тя знаеше, че той няма да го направи, че не може да го направи, преди да е станало прекалено късно.

Когато кочияшът на фургона се обърна и зърна преследващите го ездачи, той размаха камшика и конят му се покри с пяна от бързото препускане, но щом хората на Хоакин откриха огън по него, той дръпна поводите и го спря. После двамата с човека от охраната, седнал до него на капрата, захвърлиха оръжията, вдигнаха ръце и се престориха, че се предават.

Тогава дойде ред на Мърдок да действа. Той нададе боен вик като индианците и направи знак с ръка на хората си да атакуват. В същото време охранителите на Гордън, предвождани от Ханк, се появиха иззад завоя. Хоакин обърна коня и извика на отряда си да се оттегли, но както и Хелър бе предугадила, вече беше прекалено късно. Те бяха обградени.

Прахоляк и барутен дим се издигнаха към небето и замъглиха въздуха. Изстрелите от пистолети, пушки и карабини се сляха в общ грохот, наподобяващ непрекъсната експлозия. Хелър се изправи на стремената. Видя първо един мъж, после втори да се свличат от конете след това пък кон изцвили болезнено и падна, хвърляйки ездача си на земята. Друг се впусна стремглаво напред, после си вдигна на задните си крака.

Сред оглушителния трясък от изстрели и викове се дочу командата на Хоакин за отстъпление. Очо и Сантос застреляха четирима от пазачите на Мърдок, това осигури пролука в обръча, която даде възможност на останалите от отряда да избягат. Оттеглящите се ездачи пришпориха конете и бързо изчезнаха между дърветата, докато Хоакин остана на мястото си, а двата колта в ръцете му бълваха огън, за да осигурят прикритие за хората му.

Тогава Хелър видя Мърдок да се прокрадва зад Хоакин.

— Не-е! — изпищя тя през кърпата.

Мърдок измъкна пушката си от калъфа, прицели се и стреля право в гърба на Хоакин.

Сърцето на Хелър замря и тялото й остана без въздух.

Самотният куршум повали Хоакин от седлото, накара го да се преметне през коня и да се просне във високата кафеникава трева, обрасла около камъните.

Все още държейки пушката, Мърдок вдиша ръка над главата.

— Улучих го! Муриета е мъртъв! — Той слезе от коня и с широка крачка се отправи към мястото, където бе паднал Хоакин, като същевременно не преставаше да крещи: — Великият Хоакин! Прочутият калифорнийски бандит! El Bandido Notorio! Едно тъмно петно се раздвижи сред тревата. Очите на Хелър се разшириха, а сърцето й се изпълни с надежда. Тя примигна, сякаш нямаше вяра на замъгленото си зрение.

Видя го отново и остана без дъх. Хвърли крадешком поглед към Гордън — той се взираше в същото място. Дори започна да се надига от седлото, за да има по-добра видимост.

Мислейки трескаво, Хелър обгърна със завързаните си ръце предната издигната част на седлото и срита коня в хълбоците. Той се стресна и се изправи на задни крака, което принуди Гордън да се хвърли да удържи животното.

Долу под тях Мърдок вървеше през тревата — отиваше да прибере плячката си. Внезапно Хоакин изскочи иззад един голям камък, стиснал в ръка бълващия огън колт. Мърдок се олюля назад с израз на ненадейно объркване, после тялото му сякаш се смачка и той падна. Преди още да е докоснал земята, Хоакин се метна на коня и препусна между дърветата.

Гордън нададе разярен вик, хвърли поводите на Хелър и в галоп се понесе надолу по хълма. Нито за миг не се обърна, за да види какво ще се случи с жената, която оставяше зад гърба си.

 

 

Поводите паднаха свободно през шията на коня и пред седлото. Хелър повдигна коляно и успя да ги подхване с босия си крак, после ги придърпа обратно до предната издигната част на седлото, където можеше да задържи кожения ремък между пръстите си и да го издърпа колкото е необходимо. Налагаше се да използва и краката, и стъпалата си, за да направлява коня, но тя вярваше, че ще се справи. Трябваше да се справи!

Като обърна коня, Хелър пое надолу по хълма и към завоя на пътя, където пазачите на Моугър бяха причакали Хоакин. Незабелязана от никого, тя премина на другата страна. Насочи се към скалите в края на долината, откъдето започваше изкачването към планината и пещерата там. Щом стигна на височина над върховете на дърветата, тя спря и хвърли поглед назад.

Най-малко дузина тела лежаха на дъното на долината. От мястото, където стоеше, те изглеждаха с размерите на кукли и тя не можеше да ги разпознае. Близо да големите камъни се бяха скупчили Гордън и хората му. Внезапно те се обърнаха, смушиха оседланите си коне и също се насочиха към планината. Сърцето на Хелър се сви. Те знаеха как да стигнат до лагера. Тя смушка коня и препусна в галоп. Припомняйки си някогашните уроци по езда, Хелър се приведе максимално напред върху седлото, за да облекчи изкачването на животното по склона. Не беше съвсем сигурна, но й се струваше, че едва ли я очаква много път. Въпреки това минутите се нижеха и изглеждаха часове, а тя се молеше да има достатъчно сили да достигне крайната си цел.

Тъкмо вече беше изкачила билото на планината, когато конят й се подплаши — шестима въоръжени мексиканци изскочиха измежду дърветата и преградиха пътя й. Хелър можеше единствено да скимти зад кърпата, най-после един от тях я позна, пристъпи напред, свали кърпата от устата й и сряза въжето на китките.

— Моугър! Идва насам! — закрещя тя. После погледна през рамо. — На няколко минути път са след мен!

— Лейтенант Лино — извика един от мъжете, който тя си спомни, че се казва Мани. — Грингата се върна.

Лино Торал се появи веднага откъм главната зала на пещерата. Лицето му беше изцапано с кръв и мръсотия, изражението — враждебно.

— Голяма наглост трябва да имаш, за да се дойдеш тук след всичко, което направи. Не си ли доволна? Или искаш да наблюдаваш как умира El Jefe?

— Лино, за бога! Пазачите на Моугър са зад мен. Моля те, събери хората си!

Лино кимна с глава към останалите.

— Заемете позиции — беше единственото, което той каза. После хвана коня на Хелър и го отведе в другия край на лагера, при заграждението за животните.

Но когато Хелър понечи да слезе на земята, той я възпря.

— Не можеш да останеш! Тук не си желана.

Тя се вгледа в него, изпълнена с отчаяние.

— Лино, трябва да ме изслушаш. Аз обичам Хоакин. Никога не бих му сторила зло. Нито пък на когото и да било друг. Мислех, че Моугър и Мърдок са повярвали на историята ми. Дадоха да се разбере, че е така. Не подозирах, че следят всяка моя стъпка. Господи, Лино, само ако знаех…

— Ти причини голяма болка на El Jefe с последното си съобщение. — Гласът му бе пълнен с горчивина — На всички ни причини голяма болка! Загубихме пет души там долу. Пет души, Хелър! Добри хора, със съпруги и деца, с близки, които държат на тях и разчитат на тях. Независимо дали си знаела, че те следят или не, това нямаше да се случи, ако ти не беше толкова безразсъдна да отидеш на своя глава да шпионираш в Ел Дорадо.

Думите му я нараниха дълбоко, защото той беше прав. Не можеше да го отрече. Тя сведе глава. После с тих глас помоли:

— Моля, те, пусни ме да го видя, Лино. Само веднъж. След това ще си отида. Кълна си! Само веднъж!

Силна експлозия под билото на планината подплаши коня й. Хелър се хлъзна от лявата страна на седлото и падна върху Лино, който обаче успя да я сграбчи, преди да е докоснала земята. Без да иска, тя нададе силен писък, когато изгарящата болка прониза гърба й.

Той я задържа пред себе си.

— Ти само се моли силно и се надявай този динамит да е свършил работа и никой от тях да не се е измъкнал, иначе…

— Аз не съм ги довела тук, Лино.

Само секунди след експлозията Абигейл се появи на входа на пещерата.

— Хелър! О, господи, Хелър!

Хелър се хвърли напред с разтворени ръце и грабна леля си в прегръдките си.

— О, лельо! Видях, че Мърдок простреля Хоакин в гърба, но после той пак се качи на коня… Колко лошо е ранен?

Очите на Абигейл се изпълниха със сълзи.

— Много лошо, скъпа. Наистина много лошо! Пепе казва, че куршумът е заседнал до самия гръбнак. Сега той се приготвя да го извади, но съвсем не е сигурен в крайния изход.

Хелър пусна леля си и застана лице в лице с Лино.

— Позволи ми да отида при него, Лино. Той сега има нужда от мен.

Очите на Лино останаха студени, без капка съчувствие.

— Не, той не се нуждае от теб. Елена е при него. Тя е всичко, което му трябва. Върни се в Ел Дорадо! Вземи и леля си!

— Не мога да се върна. Гордън, Моугър ще ме убие!

— Ти се негово надеждно доверено лице, Хелър. Защо би желал те убива?

— Ами, защото… Защото аз… — Гласът й секна, както и способността да се защити. Тя покри с длани лицето си и се опита да потисне надигащата се истерична вълна, която заплашваше да я погълне. Не можеше да обвинява Лино, че отказва да я пусне да види Хоакин, той вярваше, че така го предпазва, но макар Хелър да разбираше основанията му, това с нищо не намаляваше нейната болка. Тя погледна отново към Лино и отправи още една молба:

— Поне ми позволи да остана, докато разбера дали ще живее, или ще умре. Няма да се доближавам до него. Заклевам се! Щом разбера, ще си тръгна, но не ме принуждавай да го направя, преди да знам, Лино. Няма да го понеса! Умолявам те, независимо какво мислиш за мен, разреши ми поне това.

Той кимна.

— Може да останеш, докато Пепе потвърди едното или другото, но при никакви обстоятелства няма да се доближаваш до него и да се опитваш да видиш El Jefe. Comprende? — Преди тя да успее да отвърне, той се завъртя на пети и се отдалечи с широки крачки.

Щом Абигейл прибра Хелър в помещението, където спеше, тя настани племенницата си върху сламеника, изми лицето й и среса обърканите й коси.

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи? — попита Абигейл плахо. — Гордън нарани ли те? Да не би той? — тя се извърна настрани, очевидно нямаше смелост да произнесе думите.

Хелър поклати глава.

— Не, не ме е насилвал пак.

Абигейл нежно обхвана с длани лицето й.

— Тогава какво ти направи, Хелър? Как те нарани?

Хелър се отдръпна от нея, повдигна внимателно мръсната нощница над бедрата, после я измъкна бавно през главата.

— Той отново ме би с камшик, лельо, но тази път наистина ме нарани жестоко — каза тя, като се обърна и показа гърба си.

Абигейл ахна присегна се плахо и едва докосна с върха на пръстите си кожата на Хелър.

— Мили боже!

Притиснала нощницата към гърдите си, Хелър се извърна пак към нея. Лицето на Абигейл беше съвсем бледо, а очите я гледаха ужасено.

— Моля те, лельо, умолявам те да не споменаваш нищо за това пред никого!

— Но, Хелър…

— Не! Не бива! Имам си съображения! — настоя тя и Абигейл неохотно се съгласи, после отиде да потърси допълнително одеяло. В отсъствието на леля си, Хелър се измъчваше заради спонтанното си решение. Тя не се съмняваше, че ако покаже на Лино раните от ударите с камшика, той ще се убеди, че тя не предала никого — нито Хоакин, нито хората му. Със сигурност щеше да й се извини незабавно и да си вземе обратно всички ужасни думи, с които я засегна. Но тя не можеше да заличи истинността на онова, което Лино каза, нито да промени стореното от нея. Тя бе твърде наивна и глупава да си въобрази, че е в състояние да изиграе Сам Мърдок — човек, който си изкарваше прехраната, като преследваше и убиваше други хора. Ако беше слушала внимателно — ама наистина внимателно — докато Хоакин и Лино обсъждаха Мърдок помежду си, сигурно нямаше така непреклонно да се стреми да доказва колко полезна може да бъде.

Полезна! Е, много помогна на Хоакин, няма що! Помогна му да попадне право в засадата!

Студени тръпки пробягаха по гърба й, а разкаянието като ледена буца смрази гърдите й. Имаше неща, които не могат да бъдат извинени, нито поправени или пък простени!

Тя се замисли и над думите на Лино, че Елена е всичко, от което Хоакин се нуждае. Лино го познаваше най-добре. А човек трябваше да е сляп, за да не види колко много Елена обича Хоакин. Екзотичната сеньорита не бе преставала да го обича две десетилетия. Всяка дума, която произнасяше, и всеки жест, който правеше, доказваше силата на чувствата й. Тя беше стояла неизменно до него и в добро, и в лошо. Беше се грижила за него, когато е бил ранен. Елена е била неотлъчно край него, когато е имал нужда да поговори с някого, или когато се е чувствал самотен.

Тя и сега беше там, до него.

По ирония на съдбата Елена Валдес обичаше Хоакин, както той бе обичал своята съпруга, Росита.

Хелър си облече пак нощницата и се сви на топло под одеялото на Абигейл. Толкова неща се случиха от времето, когато пристигна в Сан Франциско и слезе от платформата на влака сред развълнуваната тълпа. Тя предприе това пътуване, с цел да изпробва себе си, да докаже, че се е издигнала над долния си произход и се е превърнала в дама.

Какво не би дала да можеше да върне времето назад! Нещата, които знаеше сега, биха й дали самоувереност да предизвика Елизабет Пениуърт, като й каже, че няма нищо срамно в това да си незаконно дете. Щеше да я увери, че е била зачената с любов и ако не е било нещастното стечение на обстоятелствата, майка й и Джералд Пейтън са щели да се оженят и тя — тяхната дъщеря — да се роди и израсне в Бостън.

Нещастно стечение на обстоятелствата! Колко добре разбираше сега значението на тези думи! Също като майка си и тя едва бе изпитала страстта и любовта, когато целият й живот се обърна с главата надолу. И ето я сега — също като нея — разделена от човека, когото обича, на път да преживее самотата на майчинството.

Изпита лекота в сърцето, щом си помисли за детето, което носеше. Досега не бе имала време да подреди нещата: голямото значение на самопризнанието на Гордън, прозорливите разкрития на Марта. Досега!

Но сега осъзна, че Хоакин бе този, на когото бе подарила скъпоценния си дар, както го нарече Абигейл — своята девственост. Нейното дете беше от Хоакин, не от Гордън Пиърс. Но радостта й бе примесена с болка. Както собствения й баща Джералд Пейтън, така и Хоакин никога нямаше да узнае, че е участвал в създаването на това дете.

Напълно изтощена, Хелър потъна в дълбок, неспокоен сън.

Събуди се късно следобед на следващия ден, Пепе седеше край нея с кръстосани крака и пееше протяжна тъжна песен. Той спря, когато Хелър отвори очи. Разбрала погрешно присъствието му, тя мигом изпадна в паника.

— Хоакин, той… мъртъв ли е?

— Не. Още е жив. Но куршумът беше заседнал дълбоко. Изгуби много кръв. — Пепе поклати глава.

Следващите четири дни бяха истинско мъчение. Пепе не се появи повече и никой не желаеше да разговаря с нея и Абигейл за Хоакин. И тя предположи най-лошото — той умираше!

Хелър беше ходила по нужда, когато на връщане неочаквано се размина с Елена. Те не размениха нито дума, нито пък показаха по някакъв начин, че въобще се познават. Действайки импулсивно, Хелър се втурна към лагера и незабавно се промъкна в помещението, което обитаваше Хоакин, нарушавайки по този начин обещанието си. Но тя трябваше да го види за последен път! Трябваше да се сбогува с него!

Хоакин лежеше върху натрупани кожи, главата му бе леко повдигната, а мускулестите ръце — неподвижни край тялото. Около кръста му бе привързана широка ивица бинт. Над него гръдният кош беше съвсем открит. Одеяло на червени и сиви райета покриваше долната част на тялото му. Хелър коленичи мълчешком до главата му, копнееше да протегне ръка и да го погали, но не се осмеляваше, боеше се, че може да го събуди и да го обезпокои с присъствието си.

— Обичам те, Хоакин Муриета — произнесе тя толкова тихо, че почти не се чу звук. — Никога не съм мислила да ти причиня зло! Ще направя всичко по силите си да поправя стореното, да ти докажа своята преданост и любов!

Очите на Хоакин бавно се отвориха.

— Хе… лър? — Баритоновият му глас звучеше изнемощял и дрезгав.

Тя само стисна зъби, без да смее да помръдне. Само след миг той затвори пак очи и потъна в сън. Съсипана от скръб, Хелър се изправи и напусна помещението, убедена, че е видяла Хоакин за последен път.

 

 

До тази сутрин и самият Хоакин бе убеден, че наистина умира. Дори Пепе не му даваше големи надежди, но както и преди неговите мехлеми и отвари, заедно с лечебната сила на ръцете и монотонните му песни, сътвориха чудо с тялото на Хоакин. Днес, пет дни след като бе прострелян, той успя да се поизправи и седна. Болеше го цялото тяло и се чувстваше като в ада, но всъщност не се оплакваше от болката — тя му напомняше, че е жив. През последните пет дни бе спал толкова много, че щеше да му стигне за другите шест живота, които според Елена му оставаха.

Това беше третият път, когато Хоакин се измъкваше на косъм от смъртта. Макар че в известен смисъл той да съжаляваше, че е оцелял — смъртта щеше да го освободи от ужасната клетва и да го защити от собствената му безупречна почтеност.

Той прекара половината сутрин, раздвоен между наранените си чувства, че Хелър не бе дошла да го види, нито се бе поинтересувала за състоянието му, и гнева от това, че го бе предала. С какво беше заслужил нейната ненавист? Той знаеше, че тя ще му е ядосана, защото не я спаси по-рано. И защото не й се довери достатъчно, за да разкрие пред нея плана си. Очевидно е страдала повече от това, отколкото от страха да не бъде изоставена. Той й бе обяснил съображенията си и вярваше, че го е разбрала и му е простила. Е, явно беше сгрешил.

Макар и силно огорчен, Хоакин осъзна, че той и само той носи вина за всичко случило се. Преди всичко негова грешка беше, че Хелър въобще дойде в Ел Дорадо. Тя случайно се оказа на пътя на неговото отмъщение. И вместо да се покаже търпелив и да изчака, докато Хелър си замине, или поне да промени намеренията си така, че да не бъде застрашена, той си послужи с нея като с пешка на шахматна дъска, за да изиграе играта си с Моугър.

Утре, когато ще има повече сили, ще помоли Лино да я доведе при него. Двамата ще поговорят. И той ще разбере какво терзае ума й. После ще й каже колко много я обича.

 

 

Сякаш болката от предстоящата смърт на Хоакин не й бе достатъчна, та Хелър започна да се измъчва от угризения, че по нейна вина той няма да изпълни клетвата си да отмъсти за Росита. През целия следобед и през нощта тя не престана да мисли за всички онези хора, които бяха пряко или косвено наранени и убити от Лутър Моугър. И само поради нейното вмешателство Хоакин нямаше да осъществи така добре замисления си план за отмъщение. Как й се искаше да може поне нещо да направи…

 

 

Лунната светлина показваше пътя й надолу на слизане от планината. Хелър видя как експлозията, предизвикана от динамита, бе отнесла голям участък от склона и внимаваше да насочва коня към вътрешната страна. От дочутите полугласно разменяни приказки из лагера знаеше, че двама от хората на Моугър са били убити при експлозията, така че не се учудваше повече защо Моугър не се връщаше да нападне лагера.

Конят на Лино изцвили тихо и тя го потупа по шията. Освен него бе откраднала още револвер с кобур — един от ценните предмети в главната зала. Ако положението не беше толкова сериозно, тя положително щеше да се поздрави за дързостта си. Хелър се запита разсеяно какво ли би помислила Елизабет Пениуърт, ако видеше сега ученичката си — облечена в раирана мексиканска риза, възседнала коня по мъжки и с кобур, пристегнат на кръста. Ако някога пак имаше шанса да говори с Елизабет, нищо не би й доставило по-голяма удоволствие от това да каже на многоуважаваната мис Пениуърт, че просто има по-важни неща от благоприличието и благоразумието. Любовта например! Честта! Отмъщението!

Когато зърна светлините на къщата, Хелър се разтрепери, но не смяташе да позволи на нещо толкова незначително като страха да й попречи да извърши онова, което бе намислила.

Тя спря коня на няколко ярда встрани от къщата. Завърза животното на Лино за едно дърво и внимателно заобиколи заграждението за конете и тоалетната. Не се виждаше никой от охраната, но тя вече имаше достатъчно опит, за да бъде нащрек — за всеки случай. Спря се да изчака и да наблюдава. После почака още малко. Стори й се безкрайно дълго време. Най-после, придобила увереност, че никой не я наблюдава, тя се измъкна от прикритието си, прибяга до верандата, отвори вратата и се вмъкна в тъмната спалня. Стаята беше цялата изпотрошена, покривките на леглото и завесите висяха, разкъсани на парцали. Сякаш Гордън бе… О, господи! Дори с очите си да видеше как извършва онова, което беше направил, нямаше да се уплаши повече! Гледката почти я накара да побегне и да потърси безопасност. Нейната предишна спалня бе станала сцена за яростта на Гордън — и на камшика му!

Хелър пое дълбоко дъх, направи усилие да възвърне куража си, после отвори отново вратата и крадешком тръгна по коридора. За един миг си помисли, че къщата е празна, но след това усети миризмата на дима. Опиум. И до сто години да живееше, нямаше да може да заточи спомена за тази гадно сладникава миризма в ноздрите си.

Подобно на котка, която дебне плячката си, стъпка по стъпка, Хелър стигна до салона. Гордън седеше в дълбоко тапицирано кресло и гледаше в стената. Лампата за нагряване на опиума, поставена близо до него, пращеше и черният й дим се издигаше като облак над нея.

— Дойдох вместо Хоакин — каза Хелър с глас, който едва ли можеше да оприличи на своя собствен. — Дойдох да отмъстя за Росита Муриета и за всички останали жени, които си наранил и умъртвил. Дойдох да те убия!