Шели Милър
Докосни зората (6)

6

Ранните утринни часове точно преди изгрев, бяха любимата част от деня за Хелър. Но не и тази сутрин. Днес тя се събуди с мисли за изминалата нощ — за разговора между нея и дон Рикардо във фоайето на театъра. Какво беше казал? Че той е спрял кървенето на раната?

Тя моментално седна в леглото: „Значи той го е направил, не Абигейл!“, възкликна тя ужасено. „Той се е погрижил за раната и я е превързал!“ Което означаваше… Тя обгърна главата си с ръце и се тръшна обратно върху възглавниците. Защо ли й трябваше толкова време, за да го осъзнае — та нали когато Абигейл я намери, раната вече беше превързана!

Бузите й пламнаха от притеснение. Без да иска си представи как високият испанец къса дрехите й, бори се с корсета й. Той беше съсипал костюма й, блузката… корсета. Мили боже, простена тя. Дали я беше докосвал? Ама, разбира се, как иначе! Другото бе невъзможно. А дали си бе позволил известни волности, правейки се на доктор? Това тя никога нямаше да узнае. Но защо Елена не се беше погрижила за нея? Обикновено жените са по-добри в тези неща. Хелър не можеше да си представи Елена да стои безропотно и да наблюдава как Дон Рикардо се разпорежда с нея.

Стига! Хелър закри лицето си с ръце. Сама се довеждаше до лудост с въпроси, чиито отговори никога нямаше да узнае. Колкото и да бе трудно, трябваше да загърби инцидента и да го забрави.

Сякаш можеше някога да забрави дон Рикардо Монтаньос!

И сто години да живее, винаги щеше да помни онова, което се случи между тях — всяка дума, всеки жест, всяко докосване. Неговото мургаво лице и насмешливото му, подигравателното му изражение щяха да я преследват и в сънищата. И въпреки че го ненавиждаше заради смущението и унижението си, тя не можеше да забрави и друго — уютната топлина и успокояващата сила на прегръдката му — и невероятния миг, когато устата му запечати с целувка нейната. Дъхът му имаше вкус на вятър, а устните — на бренди.

Накрая, загубила всяка надежда, че ще успее да спре стремително бягащите си мисли, Хелър грабна дневника от нощното шкафче и се зае да обмисля как по-добре да опише вечерта, прекарана във Фоксхол Тиътър.

Заниманието се оказа напълно безполезно. Мърморейки с раздразнение, тя отхвърли завивките, скочи от леглото и започна да се приготвя за излизане.

 

 

Един час по-късно, навън пред хотела, Хелър гледаше учудено наоколо, докато Гордън Пиърс ги придружаваше двете с Абигейл до своя файтон. Сякаш всичко, което имаше колела, бе докарано тук, за да бъдат транспортирани гостите от Бостън и техните придружители на седем мили от града до Клиф Хауз, в самия край на Пойнт Лоубс Роуд.

След като помогна на Абигейл да се настани на задната седалка, Гордън Пиърс отбеляза точка в своя полза, защото убеди Хелър да седне до него на капрата. После чевръсто се покачи и той до нея, взе в ръце поводите и подкара дорестите жребци. Хвърляйки поглед през рамо, Хелър срещна предупредителния взор на леля си, която изразяваше възмущението си от разпределението на местата със смръщени вежди и вирната брадичка.

Сега, в неспокойните сутрешни часове, когато опитваше да се справя със собствените си мисли, Хелър искаше повече от всичко церемонията при Клиф Хауз да мине добре.

Защото днес беше денят, заради който бе дошла в Сан Франциско. Днес щеше да докаже, че е достойна за секретарка по културните въпроси на Търговския съюз — трябваше да отрази дословно речта и като домакиня да даде тон на цялото тържество, организирано от Александър Райе. Въпреки че поверените й отговорности я караха да се чувства изнервена, тя изпитваше и въодушевление и очакваше с нетърпение предизвикателството. Ето защо прие търпеливо многозначителния поглед на Абигейл и отвърна с друг, който сякаш я умоляваше да прояви снизхождение.

От океана повяваше хладен бриз и носеше мириса му, който се усилваше с приближаването към брега. После видяха прочутия ресторант, разположен в северозападния край на Сан Франциско, на един нос над синия Пасифик. В далечината, зад постройката с плосък покрив, Хелър зърна две платноходки с високи мачти и издути от вятъра платна да се носят грациозно по облятата в слънце водна повърхност към пролива Голдън Гейт, със стръмно спускащата се суша от двете му страни.

След като предадоха конете на прислужниците, тримата се присъединиха към голямата група, която вече се насочваше по стръмните дървени стъпала надолу към брега. Шумното бърборене на повече от двеста души се сливаше с гръмогласния рев на големите тюлени, скупчени върху една скала, известна като Сийл Рок, на стотина фута навътре от сушата.

Щом стъпи на пясъчния плаж, Хелър засенчи очи с ръка и се загледа към Сийл Рок. Десетки любопитни тюлени, подпрени на предните си перки, се поклащаха и извиваха лъскавите си глави, докато разглеждаха прииждащата тълпа.

— Вярваш ли, че някой ще чуе и дума от речта при целия този шум? — попита Хелър, като се наклони към Абигейл, за да не трябва да вика. Абигейл пък притисна с длани ушите си.

— Не знам. — Тя започна де се смее. — Мили боже, ама че гласовити тюлени, нали?

Хелър също избухна в смях. Внезапно нещо и хрумна, тя извади дневника и драсна набързо няколко реда, за да не пропусне да включи тюлените и техните лудории в описанията си. Малко хумор нямаше да е излишен, особено след сухата и лишена от вдъхновение нейна рецензия за снощното представление в театъра.

Едва беше завършила със записките и Александър Райе й направи знак да го последва. Като пристъпваше внимателно, Хелър отиде до самата вода и спря. Александър обаче продължи да крачи нататък по една пътечка, докато стигна до група скали с плоска горна част. После той зае подходящо място и призова тълпата за малко внимание. Хелър отвори дневника и зачака. Почувства се обхваната от вълна на гражданска гордост, когато той церемониално извади бутилката с вода, взета от залива на Масачузетс. Александър го издигна високо и изля половината от съдържанието му в океана, после го допълни с вода от Пасифика.

— Днешното събитие е не само тържествено, но и от изключителна важност. — Гласът му ечеше с пълна сила, надвиквайки какофонията на ревящите тюлени. — Сливането на тези води от двата океана олицетворява и смесването на…

Щом свърши, Хелър затвори дневника, мушна го под мишницата си и заръкопляска. Аплодисментите стихнаха постепенно и тя вдигна ръка да привлече отново вниманието на публиката.

— Дами и господа, членове на Бостънския търговски съюз и на Търговската камара на Сан Франциско — почти изкрещя тя, за да надвика грохота на океанските вълни и рева на тюлените. — Моля ви, съберете се по-близо един до друг и се хванете за ръце. Ще ви дам тон за песен, която е напълно подходяща и уместна за събитието, събрало ни тук днес.

Хелър пое дълбоко дъх и започна да пее с нарастващо въодушевление „Америка“, след което, за огромно нейно облекчение, церемонията приключи.

Александър я съпроводи обратно до дървените стъпала. Той хвърли през рамо поглед към тюлените и се разсмя с дълбок гърлен глас.

— Тези сигурно са републиканци.

Лицето на Хелър засия и тя даде воля на избликналия смях. Изведнъж усети нечия ръка да я хваща, спря и рязко се извърна.

— О, Гордън! — възкликна Хелър и дъхът й секна от изненада. Той се бе появил до нея, сякаш от нищото.

— Моля за извинение, не исках да ви стресна, но имах голямо желание да се запозная с вашия уважаем ръководител.

Хваната на тясно от неговата безцеремонност, Хелър произнесе сковано:

— Да, разбира се. — Тя се обърна към Александър с извинително изражение и ги представи един на друг.

* * *

Малко по-късно тяхната компания бе отведена до голяма маса в близост с редицата прозорци, които гледаха към океана и Сийл Рок. Само секунди след като заеха местата си, Хелър и Александър Райе се видяха наобиколени от група ентусиазирани мъже и жени, които нямаха търпение да изкажат поздравленията си за съдържателната церемония. До този момент Хелър бе гледала на своята роля като важна единствено за самата нея, но сърдечните благодарности и многобройните комплименти я накараха да почувства, че наистина е изпълнила онова, за което е дошла.

Когато най-после и последният доброжелател си отиде на своята маса, Хелър се усмихна и разстла салфетката на скута си. Внезапно и необяснимо тя се почувства страшно изгладняла и устата й се изпълни със слюнка, долавяйки изключителните аромати, които се носеха от кухнята.

Подносът пристигна на тяхната маса, отрупан с множество блюда с различни меса, полети със сосове и красиво гарнирани със зеленчуци, които напомняха за кулинарното съвършенство на най-добрите хотели по Източното крайбрежие. Хелър едва сдържа лукавата си усмивка, като си представи как Елизабет Пениуърт чете описанията й на наистински цивилизования и изтънчен Сан Франциско — описания, коренно различни от представата за диво и мръсно индианско селище, която й бе внушила бившата й наставница.

По време на обяда разговорът се завъртя около Гордън. Абигейл, както Хелър забеляза, доста нападателно го разпитваше за бизнес интересите му и за преимуществата, които очаква от обединението на Изтока и Запада. Отговорите му, макар и пълни с наблюдения и размишления, не бяха в никакъв случай конкретни по отношение на действителните му делови операции. Хелър остана с впечатлението, че той предпочита да запази сферата си на дейност неразкрита.

— Вие ме изненадвате, мистър Пиърс — внезапно каза Абигейл само от желание да го прекъсне.

— Моля, наричайте ме Гордън, а ако позволите, и аз ще ви наричам Абигейл.

Абигейл прочисти гърлото си.

— Та, както казах, мистър Пиърс, вие ме изненадвате. Повечето джентълмени не се интересуват от развитието на интелектуалното и нравствено възпитание. Именно по тази причина Хелър и аз сме тук. Защото смятаме, че за всеки човек е важно да получи възможност да опознае и развие афинитет към изящните изкуства, хуманитарните науки и в най-широк смисъл към науката въобще като нещо отделно, различно от професионалните си умения. Вие, разбира се, сте съгласен, нали?

Хелър се сви на стола. Абигейл се държеше подчертано нелюбезно. Нейната неприязън към Гордън беше видна колкото носа й, но по всичко личеше, че тя ни най-малко не се интересува кой е забелязал това.

Той отговори доста сковано:

— Аз… Ами… да, разбира си. — Усмивката изчезна от лицето му, но миг по-късно се върна и той съобщи: — Всъщност, отскоро започнах да създавам своя колещия от произведения на изкуството.

Хелър се оживи и се приведе малко напред.

— О-о? Навярно бих могла да я видя? Частните колекции са толкова интересни. — Хелър трябваше да каже нещо, за да възпре Абигейл, преди положението да е станало още по-неловко.

— Можем да посетим и някой от местните музеи. Аз особено много харесвам портрети.

Проскърцването на стола на Александър Райе върху твърдия дървен под сложи край на разговора.

— Боя се, че трябва да ви помоля за извинение, Абигейл, Гордън — каза той, като се изправи, — но мис Пейтън и аз имаме още някои задължения, които се налага да изпълним преди връщането ни в града. Беше ми приятно, Гордън — допълни той и протегна ръка на младия мъж. После се обърна към Абигейл: — Обещавам да върна племенницата ви в определеното за тръгване време.

Останали сами, Абигейл и Гордън се погледнаха през масата.

Онова, което Абигейл изпитваше към Гордън, беше доста по-различно от обикновена мнителност. Тя беше възмутена от неотдавнашния му опит за фамилиарничене. Надяваше се да го е поставила на мястото му. Опитвайки чая, тя наблюдаваше как Гордън проследява с поглед бавното придвижване на Хелър и Александър към изхода на помещението.

— Тя е прекрасна млада жена — отбеляза Гордън. — Сигурно много се гордеете с нея.

Той махна салфетката и трохите се изсипаха на пода.

Абигейл проследи действието едва ли не зяпнала от изненада. Подозренията й се потвърждаваха — Гордън Пиърс не беше никакъв джентълмен!

— Наистина се гордея с нея — успя да запази тя спокойствие, напълно противоречащо на шока от отвратителните му маниери. Абигейл постави безшумно чаената чаша върху чинийката и добави: — Тя ми е като дъщеря.

— Вие нямате ли свои деца?

— Не. Просто реших да не се омъжвам. И в това отношение, бих казала, че двете с Хелър си приличаме.

Гордън изглеждаше слисан.

— Моля? Не разбирам какво имате предвид.

Абигейл вирна брадичка и повдигна едната си вежда.

— Хелър не се интересува от женитба, мистър Пиърс.

Гордън я наблюдаваше съсредоточено.

— Има ли специална причина да ми кажете това?

— Тълкувайте го както ви е угодно, мистър Пиърс. Аз само отбелязвам един факт. Хелър не желае съпруг. — Гледайки го право в очите, тя добави: — Вече е отказала на десетки млади мъже.

Той се приведе напред, като облегна лакти на масата.

— Вие не ме харесвате, нали?

— Дали ви харесвам или не, няма никакво значение.

— О, напротив! Според мен вие имате огромно влияние върху Хелър. Може да ви стана по-симпатичен, ако ви призная, че тя е точно онова, което очаквам да бъде една съпруга.

— Несъмнено! — Абигейл се изправи и постави подобаващо салфетката на масата до чинията. — Но както вече ви казах, тя няма намерение да се омъжва.

Гордън не изглеждаше ни най-малко разколебан.

— Трябва ли да помоля за разрешението ви да я ухажвам?

— Хелър е на двадесет и шест години, мистър Пиърс. Тя сама взима решенията си.

— Ще го запомня.

 

 

Хоакин крачеше напред-назад из стаята, когато Лино отвори вратата. Без всякакви предисловия той незабавно му разказа как е попаднал на Моугър в театъра.

— Сега се подвизава под името Гордън Пиърс — обяви Хоакин, а гласът му беше толкова страховит, колкото и свъсената му физиономия. — Определен е от Търговската камара на Сан Франциско да придружава из града две дами от Бостън — Хелър и Абигейл Пейтън. — Той престана да крачи и застана до прозореца, който гледаше към Ледърсдорф Стрийт.

— Хелър — червенокосата, за която ми говори?

— Същата. — Гласът му звучеше безизразно. — Ти беше прав за Моугър. Ако не знаех как стоят нещата, можех да се закълна, че е променил поведението си и е станал джентълмен. Успял е да заблуди всички останали с красивата си къща, скъпите дрехи по поръчка и изисканите си маниери. Не подозирах, че притежава подобни таланти. — Той запали пурета и подпря обутите си в ботуши крака на ръба на най-близкия стол. — Колко жалко, че е трябвало да се труди така упорито и да се сдобие с нов живот само за да го загуби! — Той пое дълбоко от дима, после хвърли пуретата през прозореца. Пушенето не му доставяше предишното удоволствие.

— Колко жалко! — повтори Лино с лишен от угризения глас.

— Сега искам да отидеш в управлението на Търговската камара и да помолиш да ти дадат програмата за гостуването на Бостънския търговски съюз. Така ще научим къде можем да открием мистър Пиърс през следващите няколко дни. Ако задават въпроси, кажи им… Е, няма значение. Все ще измислиш нещо.

Докато Лино се върне, мина почти час. През това време мрачното настроение на Хоакин се бе поразведрило.

— Питаха ли защо я искаш?

Лино измъкна лист хартия от джоба си, разгъна го и го подаде на Хоакин.

— Казах им, че съм от вестника. Не само че се зарадваха да ми услужат, но и настояха лично да ми я препишат.

Хоакин се настани на масата до прозореца и започна да изучава програмата. Щом очите му стигнаха края на страницата, дясната му буза потръпна конвулсивно, а устата му се сви в доволна гримаса. Той вдигна поглед към Лино, който се бе облегнал върху писалището.

— Както изглежда, amigo, ще ходим на бал с маски в събота вечер. — Хоакин се наклони напред заедно със стола, чиито задни крака останаха да стърчат във въздуха.

Лино се засмя тихичко.

— Това означава, предполагам, че ще трябват костюми. — Той се извърна и започна да изучава лицето си в огледалото над писалището. — Мисля, че ще изглеждам доста правдоподобно в ролята на францискански монах. Не намираш ли? — Той се засмя лукаво. Когато Хоакин кимна в знак на съгласие, Лино продължи да се шегува: — А ти, mi jefe… ти би могъл да се появиш като рицар на Кръглата маса. Или като самия крал Артур! Не, не — поклати глава — римлянин! Цезар! — продължи той, примижавайки с очи, сякаш да го разгледа по-добре. — Ще изглеждаш привлекателен в тога, нали? — Убийственият поглед на Хоакин накара Лино да се дръпне на безопасно разстояние. — Или може би… — С гръб към Хоакин, той бавно измъкна ножа си от калъфката. — Може би трябва да се маскираш като Хоакин Муриета, El Bandido Notorio! Появяването ти ще се превърне в грандиозно събитие, нещо, което със сигурност ще се запомни. — Той вдиша ръка, завъртя я, сякаш се прицелва, и запрати ножа към листа с програмата.

Хоакин се хвърли напред и в миг го отби с ръка.

— Радвам се да видя, че животът на чифликчия не е отнел бързината на ръцете ти, mi jefe.

— Нито пък е намалил способността ми да стрелям с револвер, уменията ми да боравя с въже или подвизите ми в леглото. Както виждаш, не съм си губил времето през всичките тези години.

Те избухнаха в смях и сякаш забравиха за времето. Пак бяха онези момчета, които се присмиваха един другиму по най-незначителни поводи и си споделяха тайни. Накрая Хоакин каза:

— Хубаво е, че отново си до мен, mi amigo. Заедно ще накараме Лутър Моугър да си плати за престъпленията.

Минало и настояще се преплетоха и израженията им пак станаха сериозни. Те седнаха и се заеха да обсъждат останалата част от програмата, след което решиха до края на деня Лино да проучи всички дела на Лутър Моугър — като се почне от клуба, в който членува, и политическите му пристрастия, та чак до банковите му сметки.

Хоакин, от своя страна, трябваше са разбере колкото се може повече за личния живот на Моугър. Добре знаеше, че най-много се научава за един човек, когато надзърнеш в дома му и тъй като по програма Моугър щеше да прекара деня с Хелър и Абигейл, това изглеждаше идеалното време да осъществи проучването си.

Хоакин нае каретата пред хотела. Първо откараха Лино до търговския център, после Хоакин нареди на кочияша да го заведе до Китайския квартал, откъдето щеше да вземе Хоп Фонг.

На път за Ринкън Хил Хоп Фонг слушаше внимателно плана на Хоакин. После момчето определи цената си. Уговорената сума бе доста повече, отколкото Хоакин възнамеряваше да му плати, но момчето се пазареше хитро и обеща, че ще си заслужи парите.

— Можеш да ни оставиш на върха на хълма — каза Хоакин на кочияша. Той му плати и двамата с китайчето се запътиха надолу по улицата към стилната къща на Моугър. На Хоп Фонг Хоакин нареди:

— Ще почукаш на вратата и когато ти отворят, ще кажеш, че търсиш работа като помощник в конюшнята. Ако те отпратят, защото не им трябва такъв, помоли поне да ти дадат нещо за ядене, понеже си гладен. Онова, което искам от теб, е на всяка цена да проникнеш вътре и да преброиш слугите. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Ти иска, аз прави!

Хоакин изглеждаше изпълнен със съмнения, но изпрати момчето напред, а сам остана да наблюдава, скрит в сянката на едно дърво. Вратата отвори същият слуга китаец, който Хоакин бе видял и предния ден, когато двамата с Лино проследиха Моугър до дома му. Сега Хоакин чу как той и момчето разговаряха на китайски, после мъжът пусна Хоп Фонг в къщата. Хоакин се облегна по-удобно на ствола на дървото и зачака. Мина почти половин час, преди момчето да се върне. Носеше пътна торба хляб.

— Защо се забави толкова?

— Ти казал аз казва на слуга, че гладен, затова аз ял.

Изгубил вече търпение, Хоакин прокара пръсти през косата си и надолу по врата.

— И сега, като напълни корема си, ще ми кажеш ли колко слуги преброи?

— Един.

— Един? Сигурен ли си? Няма ли готвач? Иконом?

— Чум Сун казва, той готви, той чисти. Чум Сун казва, шеф много сметкаджия. Не плаща друг китаец прави к’вото Чум Сун може прави. Той казва, шеф…

Хоакин затисна с ръка устата на момчето, защото вратата на къщата на Моугър се отвори и оттам излезе Чум Сун. Хоп Фонг побърза да отмахне пръстите му, като тихомълком го увери, че няма да говори. Видяха как слугата заключи вратата и тръгна. Пое надолу по хълма към магазинчето, носейки пазарска чанта в ръка.

Хоакин погледна към Хоп Фонг.

— Значи си сигурен, че няма друг в къщата? — Момчето отговори с настойчиво утвърдително кимане. — Хайде тогава. Време е да започнеш да заработваш парите, които обещах да ти платя.

Високият гъст плет покрай източната страна на къщата създаваше естествено прикритие, зад което Хоакин спокойно повдигна Хоп Фонг до перваза на прозореца. Той се отвори лесно и момчето се плъзна вътре. Секунди по-късно то отвори задната врата и Хоакин се вмъкна в къщата.

Те бързо претърсиха горния етаж. Всички стаи се отваряха към централното преддверие, осветено отгоре, от тавана, с матова светлина. Още щом Хоакин натисна дръжката на вратата в най-горната част на стълбата, той вече знаеше, че това е спалнята на Моугър. Миришеше на опиум — гадно сладникав аромат. Въздухът беше наситен с него. Леглото от махагон, прекалено натруфено с украсата си от дърворезба, заемаше по-голямата част от стената срещу прозореца, цялото в червен брокат. Завесите на прозореца и на гардеробното помещение бяха от същата тежка, кървавочервена материя. Китайските мебели и вишневочервените килими напомняха на Хоакин за един луксозен публичен дом, който бе посетил веднъж в Лос Анджелис.

Той пристъпи вътре и се огледа. Всички лични принадлежности на Моугър бяха прилежно подредени. Прекалено прилежно, реши Хоакин миг по-късно, като разгледа предметите за личен тоалет на Моугър. Те бяха строени изрядно в права редица върху скрина, на равни разстояния един от друг, идеално разположени. Прецизно! Той изкриви злобно уста. После започна да отваря последователно чекмеджетата на скрина и да разглежда съдържанието им. И тук всичко беше в идеален порядък, прецизно разположено. И изглеждаше съвсем ново и скъпо.

Хоп Фонг го повика при масичката до леглото и му посочи парче плътна, мъхеста попивателна хартия.

Написаното беше с надебелени черни букви, писецът очевидно е бил разкривен или изтъпен. Все пак думите се четяха ясно: Хелър Пейтън.

Хоакин смачка бележката и я хвърли обратно на масичката. Тогава видя и личните принадлежности на Моугър за пушене на опиум — златно, приготвено за употреба наргиле с пръстен от слонова кост около мундщука и табакера от бизонски рог, пълна с няколко унции от най-доброкачествения опиум, който можеше да се купи с пари.

Лутър Моугър беше придобил скъпи навици — смъртоносни при това, ако се съди по онези ходещи скелети от подземния свят на Китайския квартал, които нагледно показваха как се отразява прекомерното удоволствие от опиума.

Долният етаж също бе мебелиран в китайски стил, но му липсваше драматичното въздействие от спалнята на Моугър. Гостната бе великолепно декорирана с предмети от редки видове дърво с кристални и златни украси, подът беше покрит с разкошни бели килими. След бързо, но щателно претърсване на основните помещения Хоакин намери вратата на библиотеката.

Формално погледнато, това не приличаше точно на библиотека — поне в сравнение с неговата собствена в Ранчо Муриета, която съдържаше над две хиляди книги, описани в каталог и много разнообразни по тематика.

В библиотеката на Моугър имаше стотина книги, разположени върху дъбови лавици. Тематично се ограничаваха до китайските обичаи, американската политика, добив на злато, счетоводство и етикет. Тази, последната група, Хоакин разгледа с извънредно голямо любопитство. Етикет?! Той проучи заглавията едно по едно и се усмихна, защото вече започваше да проумява същността на врага си и да разбира какво се опитва да постигне. Хоакин обърна гръб на лавиците и седна пред голямо писалище с извит сгъваем капак. И тук всичко бе старателно подредено. Прецизно поставено на място. Хоакин си напомни да внимава и да остави нещата, както ги беше намерил.

В първото чекмедже откри дебели счетоводни книги, най-горната с етикет „Сан Франциско“. Вътре под надписа „Приходи“ имаше списъци с разни неща: сгъваеми ветрила, шишенца с енфие, купички за ориз, водопроводни тръби и коприна. Все китайски стоки. Общият приход от всички артикули за първата година възлизаше на по-малко от пет хиляди долара. Не е кой знае какво богатство, помисли Хоакин, но и със сигурност не беше достатъчно да покрие графата „Разходи“, която възлизаше на повече от двадесет хиляди долара. Под това наименование бяха вписани стойностите на закупените стоки, обичайните разноски за домакинството, ипотеката и заплатата на китайския прислужник. Онова, което накара Хоакин да се замисли, бяха многобройните вписвания (от квитанции) за Кентън Чарли, всяко за по четиристотин долара, и още за „Собственост на Дрейк“ и за „Опиум и Т. Хендерсън“. Хоакин взе молив от писалището на Моугър, преписа всички разписки и продължи да претърсва чекмеджетата. Във второто намери купчина неплатени сметки — за чифт коне за карета, за частен открит файтон, за диамантена игла за вратовръзка и за дрехи от няколко магазина за мъжка мода. В останалите чекмеджета имаше папки, пълни с квитанции за покупки през последните пет години, канцеларски материали, бележки и кореспонденция. Но онова, което беше в последното чекмеджета, накара ръката на Хоакин да замръзне във въздуха, преди да успее да го докосне.

Огромен камшик за добитък. В секундата, в която го зърна, вече знаеше, че кованата златна дръжка носи инициалите „Л. М.“.

Камшикът лежеше навит като змия на дъното на чекмеджето.

Хоакин се взираше в него, неспособен нито да помръдне, нито дори да диша…

… Болката бе по-ужасна от всичко, което бе изпитвал. Сякаш проблясващи бели мълнии разсичаха раменете и гърба му, като същевременно раздираха дрехите и плътта на ивици. Той затвори очи и пое дълбоко дъх в очакване на следващия удар.

И отново камшикът изсвистя във въздуха, шибвайки този път врата му. Той заглуши вика вътре в себе си, а главата му клюмна безпомощно напред. За чест от секундата си помисли, че вратът му е прекършен. А малко след това вече съжаляваше, че не е!

— Как ми се искаше твоята малка курва да бе доживяла да види това! — Моугър поднови броенето. — Осем. Девет. Десет.

Хоакин сякаш се съвзе от думите на Моугър. Той изправи глава и стисна зъби. Трябва да оцелее и да отмъсти за Росита, повтаряше си той отново и отново, а намеренията и заканите му се стопяваха в мрак всеки път, щом Моугър изплющяваше с камшика върху тялото му.

— Петнадесет. Стигат ли ти, мексикано? Научи ли си урока?

Коленете на Хоакин се огънаха и той се свлече върху кола. Ризата му висеше на кървави парцали по него. Той се мъчеше да поеме дъх, но Моугър не спираше, а грубият му смях ечеше в ушите на Хоакин.

Кога всъщност престана, той така и не разбра. Със замъглени от обилно стичащата се пот очи Хоакин видя пред себе си чифт ботуши и кованата златна дръжка на камшика, която блестеше на слънцето.

— Щеше ми се да поостана още малко, но аз и момчетата ми трябва да вървим. Довечера ни чака голяма игра на покер. И много красиви момичета.

Хоакин гледаше камшика.

— Трябваше да ме убиеш, гринго!

— Че защо да те убивам? Сега ще можеш да пообиколиш наоколо и да кажеш на всички твои amigos к’во се случва с мексиканите, дет’ грабят хубавата американска земя. Ако си умен, ще им кажеш да се връщат, откьдет’ са дошли!

— Моугър — извика Хоакин, виждайки, че мъжът се отдалечава към приятелите си. — Аз съм Хоакин. Запомни това име!

Качил се вече върху коня, Моугър подвикна в отговор:

— Дадено, мексикано. Adios amigo!

 

 

— К’во става, шеф? Ти зле?

Накъсаните думи на Хоп Фонг накараха Хоакин да дойде на себе си.

— Не. Аз… разглеждах тези разписки: „Собственост на Дрейк“ и „Кентън Чарли“.

— Хоп Фонг много доволен, той момче, не момиче. Кентън Чарли не добър, мошеник, той продава майка, сестра.

Хоакин извади камшика от чекмеджето и извъртя стола на мястото му.

— Какво каза?

— Лош човек Кентън Чарли. Той купи сестра, майка, четир’сет долара, продава четиристотин. Прави мно-о-ого пари. Продаде много роби.

 

 

Докато стигнаха началото на Китайския квартал, където Хоакин остави Хоп Фонг, той бе успял да разгадае какво се крие зад всички разходни вписвания на Моугър, с изключение на едно. Кентън Чарли явно беше търговец на проститутки, чийто бизнес бе да продава китайски деца, млади момичета и жени в сексуално робство. Пазарът на роби, научи Хоакин от момчето, което предоставяше информация от първа ръка — същото бе сполетяло майка му и сестра му — се беше превърнал в огромен бизнес за Сан Франциско и за цяла Калифорния. По-голямата част от продадените бяха на възраст между дванадесет и четиринадесет години. И повечето умираха, преди да навършат двадесет. Високата смъртност налагаше необходимостта от стотици нови попълнения, което пък означаваше непрекъснат внос на хора. „Собственост на Дрейк“, обясни Хоп Фонг, бе специализирана фирма за дискретно предлагане на човешка плът.

Хоакин влезе в хотела мрачен и навъсен, а служителят от рецепцията му направи знак да се приближи и му подаде една бележка. Хоакин разпозна завъртяния почерк на Елена и си я пъхна в джоба. Щом се прибра в стаята, той захвърли откраднатия камшик на пода и започна да разхлабва дрехите си, за да се почувства по-удобно. Описанието на Хоп Фонг за търговията на роби в Китайския квартал го караше да побеснява от ярост. Той грабна един стол, извъртя го и седна с лице към облегалката.

Хелър!

Трябваше да я предупреди за истинската същност на нейния придружител. Но щеше ли тя да му повярва? И защо да го прави? В нейните очи Моугър беше джентълмен, а той, Хоакин — негодник.

На свързващата двете стаи врата се почука и Хоакин извика на Лино да влезе.

— Изглеждаш като излязъл от ада. Какво се е случило?

Бавно и почти без желание Хоакин му разказа за посещението си в къщата на Моугър и описа подробно какво беше видял. Записите в счетоводната книга остави за накрая.

— Ако може да се вярва на Хоп Фонг, а аз мисля, че може, купуването и продаването на китайски жени и млади момичета в сексуално робство е обичайна практика. — Той изпука кокалчетата на пръстите си. — И макар властите да знаят за това, не правят нищо да го предотвратят.

Лино седна и се облегна на масата.

— И колко квитанции имаше там за Кентън Чарли?

— Аз преброих поне дузина от началото на годината и още толкова за „Собствеността на Дрейк“.

Лино се облегна назад и се прекръсти.

— Открих и още нещо, но него си го донесох тук. Малък спомен от посещението ми. — Той се пресегна зад себе си и сграбчи камшика.

Лино скочи от стола.

— Това да не е каквото си мисля? — Той го взе от ръката на Хоакин и разгледа златната дръжка. — По всичко изглежда, че и за него преживяването е било толкова незабравимо, колкото и за теб. — Той връчи обратно камшика на Хоакин и се върна на мястото си.

Хоакин го пъхна под леглото.

— А сега ти кажи какво откри.

Лино не бързаше да отговори.

— Той не е богат, но има стабилно финансово, политическо и обществено положение. Дамите от хайлайфа го считат подходящ кандидат за своите дъщери и го канят на всички соарета, но той не е проявил определен интерес към нито една жена. Моите приятели банкери споделиха с мен, че той рядко може да бъде видян в местните клубове за мъже, нито пък има репутацията на човек, пристрастен към пиене или хазарт. Изглежда харесван и уважаван. — Лино направи пауза, колкото да потърси в джоба си една бележка. Намери я и продължи: — Открих коя е банката — най-голямата в Сан Франциско, както сигурно се досещаш. Моугър има огромна ипотека върху къщата на Ринкън Хил, което не е необичайно, освен че доста е изостанал с вноските и е кандидатствал за порядъчно голям заем. При създалите се обстоятелства не мога да си представя, че банката ще му го отпусне, но все още не са му отказали.

— Може да има други авоари, с които да гарантира заема.

Лино сви рамене.

— Нищо не открих, поне засега. Но има още някои източници, които трябва да проверя. Ти обаче си прав. Трябва да притежава и други средства, освен приходите от вноса на стоки. Сто процента съм сигурен, че не може да поддържа сегашния си начин на живот само чрез този бизнес.

— А сведенията от Сан Куентин?

— Работя по въпроса.

Сетил се внезапно, Хоакин донесе сакото си и порови в джоба. Измъкна листа хартия, на който бе преписал разписките от счетоводната книга.

— Това може и да не се окаже важно, но Моугър е извършвал многократни плащания от по хиляда долара на Т. Хендерсън. — Той подаде листа на Лино. — Хайде да вървим долу да вечеряме. Там ще си продължим разговора.

Лино се извини за момент и отиде да си смени сакото и да изтрие праха от ботушите си.

Докато го чакаше, Хоакин извади програмата на Камарата и видя, че датата за отпътуване на Бостънския търговски съюз беше следващата събота.

След една седмица и един ден. Не е кой знае колко време, помисли си Хоакин, за да ухажва Моугър Хелър и да я убеди да стане негова жена, ако, разбира се, това възнамеряваше да направи. Но в този случай Хелър ще бъде в относителна безопасност. Моугър едва ли би рискувал да нарани бъдещата си съпруга, когато очаква да получи толкова много от този брак, който според Хоакин въобще нямаше да се осъществи, ако врагът му беше опознал поне малко Хелър Пейтън.

Все пак смяташе да я държи под око. Както и Моугър.