Шели Милър
Докосни зората (17)

17

Две нощи след първото си посещение Хоакин се появи отново в спалнята на Хелър и я изтръгна от неспокойния й сън. „Хелър!“, прошепна той името й, коленичил на едно коляно край леглото.

Тя отвори незабавно очи и миг по-късно бе съвсем будна. Без да разсъждава, обгърна с ръце шията му и го привлече към себе си.

— Какво стана? Той нарани ли те? Ами Абигейл?

Хелър възнамеряваше да го посрещне с новината, че вече е разкрила истинската му самоличност, но събитията от последните два дни бяха придали маловажност на този въпрос. Какво значение имаше как всъщност се казва? Той беше мъжът, когото тя обичаше.

Хелър се притисна плътно към него, сякаш искаше част от силата му да се влее и в нея.

— Не. Не ни е сторил зло, но… На следващата сутрин, след като ти дойде тук, той ни принуди да гледаме… — Тя го притегли още повече, търсейки успокоение. — Накара ни да седим и да гледаме как преби един човек с камшик почти до смърт. — Тя стисна силно очи при спомена за разкъсаното и окървавено тяло на Алварадо.

— Негодник! — просъска Хоакин, вдигна глава и се загледа през прозореца. — И защо го направи, защото разбра, че аз съм бил тук?

Хелър се отдръпна от него и поклати глава.

— Не, вече го беше намислил, а твоето появяване не промени намеренията му. — Тя се повдигна в леглото и притисна завивката към гърдите си. — Приличаше на разгневен бик, крещеше и се зъбеше на всички. Заповяда на шестима пазачи да охраняват входа на долината и нареди конете да стоят непрекъснато оседлани. После преби момчето с камшика. Даже не смогнах да преброя ударите. Един от хората му трябваше да го спре, преди да го е убил на място. — Хелър напълно загуби контрол върху себе си, отхвърли завивката и се примъкна към ръба на леглото. — Не биваше пак да идваш! Не и сега! Не и докато нещата не се поуталожат малко!

— Нямам намерение да ги чакам да се уталожат. Да не оставям Моугър на мира е част от плана ми. Искам той непрекъснато да се притеснява и да се чуди какво следва да се случи!

Хелър стисна устни и се намръщи.

— Но, Хоакин! Колко още хора трябва да пострадат или да умрат междувременно? Той използва тук труда на роби. Така каза, макар аз самата да не съм ги видяла. Ами ако реши да отмъсти, като си го изкара на тях, на мен или на Абигейл?

Нещо подобно на разкаяние се мярна по лицето му.

— Трябва да ми се довериш, Хелър. Съзнавам, че ти е трудно да разбереш защо ми е нужно всичко това. Понякога и аз самият не се разбирам. Сигурно ти се струва, че се превръщаш в жертва на моето отмъщение и вероятно е така донякъде, но на мен ми трябва още време. — Той приклекна пред нея и постави длани върху ръцете й. — Не мисля, че има голяма вероятност Моугър да ти причини зло. От това, което виждам, той гледа на теб като на своето бъдеще… Колкото до останалите… Ако възникнат съмнения, че той се кани да предприеме нещо, ние ще му попречим. Отрядът ми нараства с всеки изминал ден, имам хора, които непрекъснато наблюдават Ел Дорадо. При първите признаци, че се задават неприятности, ще се намесим и ще ги предотвратим.

— Онова момче, Алварадо — промълви тя отчаяно, — сигурно е умряло. Попитах за него, а те ми казаха, че си е отишъл. Беше толкова млад, толкова хубав младеж.

— Не е умрял, Хелър. Отнесохме го в нашия лагер и сега там се грижат добре за него.

Тя го погледна и лицето й засия.

— Дошли сте да го вземете? О, Хоакин! Така ми олекна. Не можех да спра да мисля за него. Клетият му гръб… Беше… ужасно! Представям си колко го е боляло! Когато Моугър… — Тя рязко спря по средата на думата. Ако му кажеше, че Моугър я е бил с камшик, той сигурно щеше да се почувства длъжен да спаси нея и Абигейл незабавно, при все че му е нужна тук, в ранчото, да му предава информация. Хелър обхвана с длани глава и се престори на толкова развълнувана, че не може да продължи.

— Няма да крия, той е много зле, но ще оживее.

Хелър изпусна въздишка на пресилено облекчение. Сега трябваше да смени темата. С нещо по-общо и по-безболезнено.

— Прочетох книгата, която ми остави, и дочух някои от пазачите да говорят за теб. Вече знам защо така безпрепятствено идваш и си отиваш. Ел Дорадо някога е бил твой, нали?

— Преди много време. — Погледът в очите му блуждаеше. — Росита и аз бяхме много млади, когато открихме долината. Вярвахме, че бог я е сътворил за нас. Оградихме участъка, построихме къща и мечтаехме за бъдещето. Но ти си чела книгата, знаеш.

— Това ли е къщата, която ти и тя сте построили?

— Днешният салон е на мястото на първоначалната постройка. Всичко останало го е добавил Моугър.

— Значи салонът е мястото, където… — Тя се поколеба, почти уплашена да продължи, заради празнотата в очите му. — Росита е била изнасилена и убита? — Съществуваше ли въобще безболезнена тема на разговор, запита се Хелър.

— Si. — Той издиша въздуха на пресекулки.

— Книгата, Хоакин…

— Si, книгата. Някои неща в нея са верни, други са плод на богатото въображение на разказвача. Един ден сигурно сам ще ти разкажа всичко.

— Но в книгата се казва, че… си умрял.

— Трябва да призная, че в онзи момент и аз се чувствах така. Все още не знам какво точно се случи. Всичко, което помня, е един стар човек и магарето му, надвесили се над мен. Той ме увери, че няма да умра. — Хоакин направи жест с ръце, сякаш пропъждаше нещо.

— Единият от пазачите, които подслушах, си спомни, че те е срещал много отдавна. Той, изглежда, вярва, че в теб има нещо особено. — Тя сведе поглед, чувстваше се притеснена да довърши. — Твърдеше, че ти не си обикновен човек.

Поглаждайки брадичката си, той отново се обърна към нея.

— Нямам отговор на това Хелър. Мога само да ти кажа, че съм човек като всички останали.

Хелър помисли, че думите му звучат доста уклончиво, но пък какво очакваше да й каже? Че притежава някаква вълшебна сила? Че е магьосник? Сякаш въобще съществуват такива неща. Нелепо беше даже да се допуска подобна възможност и все пак… Имаше някои въпроси, които трябваше да бъдат обяснени. Както и да е, едно бе сигурно — той е необикновен човек! Щеше й се дори да вярва, че притежава вълшебна сила. Тогава можеше просто да направи заклинание и да върне нея и Абигейл у дома, в Бостън.

— Хелър.

Произнасянето на името й наруши хода на нейните мисли. Тя се опита да се съсредоточи.

— Нямам цяла нощ на разположение. Дойдох да те предупредя да се подготвиш. Отсега нататък нещата тук много ще се усложнят. Аз все още държа да науча датата на венчавката, но това може да почака. Знам, че едва ли ще е толкова скоро. Никак няма да ти е лесно, Хелър. Моугър все повече и повече ще губи почва под краката си и отчаяно ще се опитва да компенсира това. И ти ще трябва да си особено предпазлива.

Зениците й се разшириха, когато един въпрос ненадейно й хрумна в главата.

— Хоакин. Ти ли организира засадата при превозването на златото и изпрати всички онези мъже обратно… — Тя млъкна, чувствайки се неловко да каже какво бе видяла.

Той довърши вместо нея:

— … голи и завързани един за друг?

Кръвта нахлу в главата на Хелър и тя погледна косо. Успя само да кимне с глава.

— Нима Моугър не е оценил малката ми шега?

Весели пламъчета проблеснаха в очите му, а полегатите бръчки от двете страни на устата му станаха по-дълбоки. Хелър се сви, стараейки се да потисне кикота си, но когато се обърна и видя широката му усмивка, вече не можеше да спре напушилия я смях.

Преди да излезе и звук обаче, той се наведе над нея и впи устни в нейните, заглушавайки изблика й. Притисна я назад към леглото и тялото му почти я покри цялата. После откъсна за миг устни и прошепна: „Ш-ш-т, ще ме издадеш!“. Но и той самият се смееше, притиснал уста в бузата й.

Хелър просто не можеше да заличи от съзнанието си гледката на десетте голи мъже. Ту се смееше, ту преглъщаше смеха си, но се стараеше да не повишава глас.

— Беше толкова… беше толкова забавно! — Цялото й тяло се тресеше. — Около къщата има много дървета. Те се опитваха да се скупчат колкото се може повече, после пък да се движат в две успоредни линии, но все не успяваха, накрая вкупом се търколиха на двора, паднаха един върху друг, псуваха, и викаха. — Тя пак се постара да потисне смеха си, но просто не беше в състояние.

— Ш-ш-т, Хелър! — Той я целуна отново страстно и обсебващо и превърна смеха й в приглушени стенания. Споменът за голите мъже изчезна. Сега съзнанието й бе заето изцяло и единствено от онова, което той правеше. А той движеше устни по очертанията на лицето й, после я целуна непосредствено под брадичката и продължи надолу по шията, чак до началото на гърлото.

Приятният гъдел от наболата му брада предизвика тръпки на възбуда по гърба й и тя бързо обхвана лицето му с длани. Извърна го към себе си така, че да може да се взре дълбоко в очите му.

— Ти си джентълмен, нали?

— Когато се налага.

— Сега се налага — прошепна тя задъхано. — Защото волята ми се стопява, когато става въпрос за теб, не мога да ти устоя, нито да се противопоставя на онова, което вършиш. — Тя докосна с палци устните му.

А върху тях се появи едва забележима усмивка.

— Аз не искам да ми устояваш. Искам да те любя!

Тя се прилепи плътно към него, притиснала тяло в неговото. Но изведнъж тревожна камбана заби в главата й. Не можеше да му позволи да я люби — не и тук, не и сега! Беше прекалено опасно. Никога нямаше да си прости, ако той пострада заради нея. Хелър реши, че тъкмо сега е подходящият момент да му разкрие, че знае кой е всъщност. Това щеше да поохлади страстта му.

— Ако ти позволя да ме любиш, би означавало да изневеря на любовта си към дон Рикардо. — Тя усети как той се напрегна. — А ти не би желал да постъпя така, нали?

Той се отдръпна и понечи да се изправи.

— Не, не бих! Късно е. Най-добре да тръгвам.

Хелър прекъсна внезапната му припряност.

— Хоакин, почакай! — Тя го обгърна с ръце и го притегли към себе си. — Можеш да ми се довериш. Знам кой си и кой не си. Защото не смяташ ли, че има неща, които един мъж няма как да скрие от една жена? Например собственият си мирис и вкус — прошепна тя и леко прокара устни по него — или пък начина, по който се чувства… — Тя погали с длани раменете му, шията, косите. После развърза връзките на платнената маска и я изтегли назад.

— От кога знаеш? — изправи се той.

— Подозирам го от нощта на бала, но не бях напълно сигурна до миналата вечер, когато си тръгна. Акцентът ти те издаде.

— Не ми ли се сърдиш?

— Не. Постъпил си както си сметнал за правилно. Не те виня за това, но съм ти много ядосана, защото ме караше така силно да те желая, та чак да изпитвам болка от това.

— Хелър…

Тя само го отпрати с ръка.

— Трябва да си вървиш.

Хоакин се поколеба, загледан в изражението й. После се обърна и тръгна, а наметалото се залюля край краката му.

— Adios, mi cara.

И се изгуби подобно на призрак, стопи се в нощта.

 

 

Измина почти седмица, преди Хелър да го види отново. Но чуваше да се говори за него буквално всяка минута през деня — от прислужниците, от охраната и най-вече от самия Гордън.

Както и преди той се появи в стаята й посред нощ. Тя го увери, че вече е разучила всички подробности, свързани с къщата, и сега се запознава с околната местност, докъдето й разрешаваха да ходи. Предаде му отделни фрази и откъслечни разговори, които бе подслушала, свързани с плановете на Моугър да попречи на Хоакин и хората му да нападнат ранчото. Разкри му абсолютно всичко, което според нея можеше да му е от полза, включително и това как Моугър прекарва вечерите си.

— Седи в салона, вторачен в отсрещната стена и пуши противно миризливата си лула.

Тя беше силно впечатлена от начина, по който нейните незначителни наглед наблюдения се оказаха полезни. Съвсем маловажни неща като някои навици на обитателите на ранчото помогнаха на Хоакин да всее голям смут сред охраната, фалшиви отпечатъци от стъпки, оставени под прозореца на Моугър по време, когато Хелър знаеше, че той ходи при реката, причиниха огромна бъркотия и изпратиха пазачите да гонят вятъра.

Не след дълго Ел Дорадо се превърна във всичко друго, освен в място на спокойствие и бездействие. Хелър неколкократно ставаше свидетел на безумието на Гордън. След като трети товар злато бе ограбен при транспортиране, той обвини двама от охраната, че са пренебрегнали задълженията си, заповяда да ги вържат и ги нашиба с камшик.

Продоволствието на ранчото също бе отрязано и Хелър забеляза това по време на хранене. На масата определено липсваха пресни плодове и зеленчуци.

Всякакви връзки с външния свят бяха преустановени и на практика Моугър се оказа затворник, също както и Абигейл.

Късно една нощ експлозия причини голямо скално срутване точно на мястото, където работеха робите. Тонове скална маса и пръст запълниха речното дъно и върнаха цялата дейност по разработването на златното находище почти на изходна точка, както чу тя самият Гордън да казва.

На другия ден след експлозията, на свечеряване, Гордън почука на вратата на Хелър и я изненада с поканата да се разходят заедно покрай реката. С изключение на онази първа нощ, когато той насилствено нахлу при нея, и на деня, в който трябваше да гледат боя с камшик, Гордън се държеше внимателно и изтънчено. До голяма степен напомняше джентълмена, за какъвто тя първоначално го бе смятала. Сега въпреки че се чувстваше крайно отегчена, тя му отказа. Той обаче беше настойчив и превърна поканата в заповед. Хелър нямаше друг избор, освен да я изпълни. Когато излязоха навън, тя реши да се възползва от ситуацията и да извлече облаги за себе си — или по-скоро за Хоакин — като внимателно наблюдава всичко.

— Исках да поговоря с теб за сватбата ни — започна Гордън, насочвайки се заедно с нея към гората. — Определил съм датата — осми юли. След като произнесем брачните си клетви, ще има фиеста. Всичко ще бъде на открито, под дърветата. Бих желал да знам дали нямаш някои специални изисквания или нужди.

Неговата грижовност я накара да стане подозрителна. Той бе наясно, че тя не желае да се омъжва за него, защо тогава смяташе, че ще се интересува от сватбата? Като си спомни, че трябва да е предпазлива, Хелър устоя на изкушението да му каже какво мисли за неговите планове и се постара да звучи дружелюбно.

— Не, благодаря, не се нуждая от нищо специално. — Но тя почувства, че въпреки усилията й той усеща нейната неприязън.

— Ами сватбена рокля? Мога да накарам сестрата на Марта да ти помогне да я ушиете от платовете, които държа тук на склад. Не искам да се омъжиш без нея, Хелър. Няма да допусна това да се случи! Като моя съпруга ти ще имаш всички удобства и най-елегантните неща, които могат да се купят с пари.

Словоизлиянията му отключиха „вратата“, през която тя упорито отказваше да мине.

— А щастието и любовта, Гордън? За мен това са много по-важни неща от една булчинска рокля.

— И тях ще ги имаме — увери я той със самочувствие.

Те продължиха да вървят по песъчливия бряг на реката, докато стигнаха мястото, където тя се разделяше на ръкави. Хелър спря и се наведе да вземе едно блестящо речно камъче.

— Не можеш да ме накараш да те обичам, Гордън. Не го ли разбираш? Не можеш да купиш любовта! Тя е нещо, което се дарява доброволно.

Той измъкна камъчето от пръстите й и го запрати в реката.

— Но любовта е и нещо, което се появява постепенно. Ти ще се научиш да ме обичаш и тогава ще открием щастието. — Той сграбчи ръцете й и я притегли към себе си. — Изпитвал съм омраза към повечето жени, които съм познавал, Хелър, но ти… ти си различна. Опитах се и теб да те намразя, но не можах. Нещо в теб е по-особено, не приличаш на останалите жени, които съм срещал.

— И каква връзка има това с всичко останало?

— Връзката е, че искам да престанеш да ме ненавиждаш. Искам да простиш и да забравиш! Беше грешка, че отнех девствеността ти, сбърках и като те принудих със страх да се подчиняваш. Вече го разбирам и бих желал да ти се реванширам, ако ми позволиш. Искам да те обичам… и ти да ме обичаш.

Изявлението му я изненада. Това, че той призна любовта си, й даваше нещо, от което бе лишена до момента — Власт! Изведнъж осъзна, че може да го накара да страда.

— Боя се, че искаш твърде много от мен, Гордън. Помня какво ми каза веднъж майка ми, когато беше огорчена: „Нито времето, нито прошката могат да заличат записаното в женското сърце“.

— Надявам се заради теб самата това да не е вярно — заяви той и я поведе обратно към къщата. — Ако не ме лъже паметта, в брачната клетва се споменава: „докато смъртта ни раздели“. Това е много дълго време, Хелър. Много дълго време!

Когато се прибра в стаята си, Хелър разказа на Абигейл за разговора с Гордън.

— Той се е влюбил в мен, лельо. Не мисля, че е възнамерявал да го прави, но се е случило.

— Така изглежда. Не проумявам само как има наглостта да те моли да го обичаш след всичко, което стори. Но всъщност и двете с теб знаем, че той е луд. Такива хора не мислят рационално и не действат нормално. Ти трябва много да внимаваш да не го разгневиш. Не се знае какво ще направи. А ние просто ще търсим начин да избягаме оттук и то колкото се може по-бързо.

— Да, лельо, зная. Струва ми се, че се сещам как да го направим, но не бих искала да ти казвам, преди да съм напълно сигурна, затова потърпи още малко, докато уредя нещата. — Тя вдигна бродерията, с която се бе захванала от отчаяние и за да запълва с нещо времето си и разгледа неравните, разкривени бодове. Съжаляваше, че не може да сподели с Абигейл плановете на Хоакин за тяхното бягство. Горката й стара леля се стараеше храбро да прикрива страха си. Но в името на безопасността им Хоакин настояваше тя да не разкрива плановете му дори пред Абигейл.

Сега на Хелър внезапно й хрумна, че ако Хоакин ги измъкне от ранчото, те ще трябва да яздят. Но да се качат по двама на кон означаваше животните да се движат по-бавно и опасността Гордън и хората му да ги хванат ставаше по-голяма, отколкото ако всяка яздеше отделен кон. Хелър бе обучавана да седи, както повечето дами, странично на седлото, но понякога, по време на уроците по езда, инструкторът я оставяше самичка и тя разседлаваше кобилата си и яхваше широкия й гръб. Така откри, че много повече й допада да язди, възседнала коня като мъж. Следователно тя нямаше защо да се притеснява за себе си, а само за Абигейл.

— Можеш ли да яздиш кон, лельо? — попита Хелър неочаквано.

— Кон? Разбира се, че мога да яздя кон. Да не мислиш, че цял живот съм живяла в града. Бях отгледана във ферма. Е, преди доста много години, но смятам, че още мога да се справя.

Хелър си даде сметка, че всъщност въобще не познава леля си. Представата за изисканата достопочтена бостънска дама Абигейл Пейтън върху кон й се стори направо комична.

Сега, когато вече знаеше датата на сватбата, Хелър нямаше търпение Хоакин пак да я посети. Макар той да не бе уточнил кога и как смята да организира бягството им, тя вътрешно бе убедена, че това ще е именно денят на сватбата, когато повечето пазачи ще бъдат събрани на едно място. Но имаше и друго — струваше се й се, че за Хоакин да прекъсне венчавката и да попречи тя да се осъществи, би означавало още един начин да постигне отмъщението си.

Тя стоя будна до късно през нощта, не можеше да заспи и си мислеше какви ли опасности ги очакват. Дали в плана на Хоакин влизаше да обгради къщата? А имаше ли достатъчно хора, за да го стори? Щяха ли да стрелят? Или може би той щеше да се появи предишната нощ, както вече го бе правил, и щеше да открадне нея и Абигейл? Хелър просто нямаше търпение да го разпита. Очакването щеше да помогне на дните й да се нижат по-бързо.

Все пак тя негодуваше до известна степен, че се налага да чака, за да бъде спасена, защото той можеше да ги освободи едва ли не когато пожелае. Но Хелър бе станала пионка в неговата игра на отмъщение, а той беше решил да я „мести“ само когато ходът ще е печеливш за него. И при все че си даваше сметка на какво е подложена заради него, тя разбираше мотивите му и искрено се надяваше усилията й да му помогнат да постигне целта си.

Мина цяла една седмица, а от Хоакин нямаше и следа. Пазачите успяха да изнесат малък товар злато от долината и да се върнат без инциденти. След това Гордън изпрати два празни фургона до Ейнджълс Кемп за най-необходимите продукти, накара хората си да занесат и бележка до местния свещеник, в която го молеше да извърши сватбената церемония. Те трябваше също да телеграфират на Александър Райе от името на Абигейл, за да го уведомят кога тя ще се качи на влака и ще потегли обратно към Бостън.

Вечерта се спускаше над долината, когато Хелър отиде в салона да вземе пак книгата със стихове, която бе оставила там предишната вечер и видя, че отвън на верандата са се събрали група пазачи. Тя прибра полите си, за да не шумолят, придвижи се безшумно към отворения прозорец и застана там, залепила гръб до стената. Те говореха за Хоакин. Един от тях изрази облекчението си, че скоро не е имало инциденти и нещата явно се връщат към нормалния си ход. Друг пък добави, че според него bandidos са се уморили от своите игрички и са се оттеглили. „В края на краищата“, продължи той, „златото, което извозваме от Ел Дорадо, е много малко в сравнение с онова, което се добива от другите мини край реките Станислаус и Америкън.“

Хелър се върна в стаята си потисната. Щеше й се да не беше подслушала тъкмо този разговор. Ако казаното от мъжете бе истина, тя и леля й никога нямаше да напуснат Ел Дорадо. Но не можеше да е истина, рече си тя! Хоакин не би изоставил две беззащитни жени. Нито пък би се отказал от отмъщение, чието осъществяване очаква от години.

 

 

С всеки изминал ден Хелър все повече се убеждаваше, че Хоакин няма никакво намерение да спасява нея и Абигейл. Освен това вече не се случваха злополуки, нито друг вид бъркотии. Като че ли той наистина беше изчезнал.

Когато настъпи утрото на сватбения й ден, а от Хоакин нямаше и следа, Хелър не знаеше какво друго да си мисли, освен че той действително ги е изоставил, а това на практика означаваше, че сватбата щеше да се състои, както бе предвидено. После Абигейл щеше да се върне в Бостън, а тя да остане сама с Гордън.

Мисълта за първата брачна нощ, както и за многобройните следващи интимни нощи, които тя трябваше да споделя с Гордън, накараха гърлото й да се свие, а очите й се премрежиха от сълзи. За нищо на света нямаше да го обикне! И десет пъти по-изискан джентълмен да станеше, тя пак нямаше да го обикне! А без обич, правенето на любов щеше да бъде просто секс. Но като си помисли за сексуалните перверзии на Гордън, направо й прилоша.

След онзи следобед, когато Гордън я помоли да се разходят покрай реката и тя откри, че той се е влюбил в нея, имаше още няколко покани, на които не й беше разрешено да откаже — пикник на поляната зад къщата, вечеря на свещи под боровете и разходка на коне до един прекрасен водопад, няколко мили нагоре по реката. Той беше образец на аристократична изтънченост и се отнасяше към нея с изключителен респект, клонящ към благоговение.

 

 

Свещеникът пристигна малко преди здрачаване, когато Лу започна да пали многоцветните книжни фенери, които висяха от покрива над верандата и от дърветата. От прозореца на стаята си Хелър, заедно с Абигейл, видяха високия, широкоплещест мъж, който влезе във вътрешния двор, яхнал голям дорест кон.

— Струва ми се, че ще е повече на мястото си в някой светски салон, отколкото на амвона — отбеляза Абигейл сухо. Тя беше облечена в черна рокля с дълги ръкави и носеше черната си кехлибарена огърлица. Когато Гордън я помоли да си сложи нещо по-цветно за сватбата, Абигейл му отказа разпалено, обяснявайки му, че що се отнася до нея, тя по-скоро ще се чувства като на погребение.

— Не съм виждала друг подобен свещеник — съгласи се и Хелър и кимна с глава. — Прекалено млад е и прекалено хубав! — Въпреки черните одежди от сукно, които му придаваха изискан вид, единственият наистина свещенически атрибут беше бялата му католическа якичка. Той слезе от коня и измъкна една черна книга от дисагите.

— Нямаме много време да те приготвим — каза Абигейл, като приглаждаше някакви несъществуващи гънки върху сватбената рокля на Хелър, която изобщо не беше булчинска, а чудесна всекидневна рокля в ментовозелен цвят, със стръкчета избродирани теменужки, които украсяваха деколтето, ръкавите и полите.

Хелър дръпна завесите и ги затвори с апатично изражение.

— Може би… ако успея да говоря с падрето насаме и да му кажа, че са ме принудили да… Не, няма никакъв смисъл! Дори той да прояви разбиране, Гордън ще намери начин да го накара да извърши церемонията.

— След като се омъжиш, скъпа, Гордън ще спази обещанието си и ще ме пусне да си вървя. Бъди сигурна, че аз незабавно ще потърся помощ при властите. Те ще изпратят полицейски отряд да те спаси. А щом се отървеш от този ненормалник, ще намерим начин да разтрогнем брака. Няма значение как. Важното е само да успееш да се избавиш от този ненормалник, а него да го тикнат в затвора, където му е мястото.

Хелър сложи предупредително пръст на устните си.

— Много внимавай, лельо, да не те чуе, иначе няма да спази обещанието си.

— Зная, скъпа. Аз…

Почукване на вратата прекъсна онова, което Абигейл се канеше да каже.

— Време е, сеньора, сеньорита…

Беше Марта, готвачката, която ги викаше.

— Идваме веднага — подвикна Хелър в отговор. После се обърна и се хвърли в обятията на Абигейл.

— Хайде, хайде, скъпа — напевно започна да я успокоява Абигейл. — Трябва да си храбра. Нали не искаш Гордън Пиърс да те помисли за малодушна.

Хелър се отдръпна от нея.

— Не. Не искам той да ме мисли за малодушна. Със сигурност ще намери начин да се възползва от това.

Хелър отвори вратата, която извеждаше към верандата и двете с Абигейл се отправиха към мястото, където чакаше Гордън. Той бе облечен в тъмнокафяв костюм със сребриста жилетка от брокат и скъп джобен часовник на верижка. Русата му коса беше безукорно подредена, бакенбардите — грижливо подрязани. Изглеждаше й по-хубав от всякога. Как е възможно, запита се тя, един човек да е с толкова приятна външност, а с толкова зъл характер?

Той тръгна към нея усмихнат.

— Изглеждаш чудесно в тази рокля, Хелър, но всяка булка трябва да има воал и букет. — Той даде знак на един от прислужниците, който й поднесе малка кошничка, пълна с диви горски цветя. — Хайде, вземи ги. — Хелър пое предложената й кошничка, а Гордън извади изпод сакото си бяло дантелено rebozo. Разгъна го, положи го върху главата й и нежно оправи краищата му по раменете. — Ето сега — рече той и се усмихна пак със задоволство — приличаш на истинска булка!

Слънцето се спускаше зад планината и следобедът тихо преминаваше в привечер. По настояване на Гордън, Хелър го последва на обиколка около къщата. Тя се спря, преди да премине покрай половин дузината, отрупани с храна маси, изпускащи традиционните мексикански аромати. Беше отслабнала през последните седмици, докато я държаха тук като затворничка, храната вече не я привличаше и тя ядеше само колкото да спре настойчивото стържене в стомаха си. Сега усещаше, че й се гади, и се чудеше дали няма да й прилошее.

Те завиха зад ъгъла и Хелър видя книжните китайски фенери. Колкото и да не й се искаше, тя призна, че са красиви. Нанизани червени и зелени люти чушлета висяха на подпорните колони, които поддържаха покрива — и на които биеха с камшик наказаните роби, напомни си Хелър. Някой засвири на цигулка. Прислужниците, облечени в мексиканските си премени, стояха строени в редица, както повечето хора от охраната, и очакваха булката и младоженецът да се появят във вътрешния двор. Свещеникът бе застанал сам на верандата и ги гледаше как се приближават.

— Готови сме, отче — заяви Гордън, като доведе Хелър до стъпалата.

Тя хвърли поглед към Абигейл, по чието лице се стичаха сълзи. Като си наложи да се стегне, за да не покаже как се чувства и надявайки се стомахът й да издържи, Хелър пое дълбоко въздух и погледна свещеника, чието изражение омекна, сякаш искаше да й подскаже, че я разбира.

Но не я разбираше. Не би могъл. Нямаше представа какво щяха да й причинят неговите благочестиви думи.

— Приятели, събрали сме се тук… — започна той с тържествен глас. След като поздрави присъстващите, каза няколко думи за нерушимостта на свещения съюз.

Хелър слушаше, но не чуваше. Макар че по рождение беше ирландска католичка, отглеждането й във Файв Пойнтс не й бе дало никаква възможност да се заинтересува по-силно нито от църквата, нито от религията. На практика тя не знаеше нищо за католическата си принадлежност, ако не се смяташе молитвената броеница, която майка й я бе научила да използва. Единствената й близост със свещеник беше, когато на деветгодишна възраст я хванаха, че се опитва да му пребърка джобовете. Той я накара да стои на колене пред олтара часове наред и с броеницата в ръце да изрича покаяния. Вторият път беше, когато свещеникът дойде в Кау Бей, защото същия този ден майка й бе издъхнала.

Падрето премина направо към молитвата като говореше на латински, докато Хелър разглеждаше кожените му ботуши със заострени върхове. Какво ли би казала Елизабет Пениуърт, питаше се тя, за свещеник с ботуши за езда? Дали би го причислила към категорията варвари? Или свещениците се изключваха по принцип? Единственият варварин обаче, когото Хелър бе срещнала в живота си, сега стоеше изправен до нея. Бъдещият й съпруг.

Молитвата се оказа изненадващо кратка. Хелър се надяваше, че ще успее да издържи церемонията, без да рухне психически, но сега внезапно очите й се изпълниха със сълзи. Тя измъкна кърпичката, която Абигейл бе пъхнала в ръкава й в последната минута, и избърса очи. Извърна се едва-едва и погледна леля си. Абигейл я бе спасила от Файв Пойнтс, беше й дала дом и всичката любов, доброта и разбиране, за които едно момиче може да мечтае. Сега настъпи моментът да й се отплати. Като си омъжваше за Гордън, тя й осигуряваше възможност да напусне Ел Дорадо.

— Ти, Хелър Пейтън, взимаш ли този мъж, Гордън Пиърс, за свой законен, пред бога и пред хората, съпруг?

Тя се поколеба и усети как Гордън я смушка. Господи, как го мразеше — мразеше и онова, което я заставяше да прави! А колкото до Хоакин Муриета… И него го мразеше!

Беше й дал надежда само за да я зареже в пълна безизходица.

— Аз… ами да — промълви тя накрая. Но това бяха просто думи. С крайчето на окото си тя зърна неодобрителното изражение на Гордън, но се престори, че не го е видяла. Бе спазила обещанието да каже „да“. Ако той е очаквал тя да прелива от щастие, това си беше негова работа.

После Гордън надяна на пръста й скромна златна халка и отчето ги благослови:

— Живейте в мир, деца мои — завърши той и премина към закриване на церемонията.