Бренда Джойс
Виолетов огън (1)

Пролог

Ню Йорк

Първи ноември, 1873

— Рейд, толкова се радвам, че дойде.

Рейд Браг се усмихваше непринудено и невероятно очарователно, докато разтърсваше ръката на Албърт Ван Хорн. Току-що бе влязъл в огромното фоайе с мраморни колони в дома на Ван Хорн на Четиринадесета улица. Високите пет метра тавани бяха украсени с умело изрисувани ангелчета, които се носеха сред кълбета от облаци. Стълбището и внушителните перила от палисандрово дърво и месинг се извиваха нагоре към полуетажа между партера и първия етаж. Стъпалата бяха застлани с ориенталски килим в кралско червено. Класически бюстове се мръщеха на Рейд от зелените си мраморни пиедестали, а от тавана висеше полилей с размерите на две големи пиана. Безбройните кристали по него блестяха. Рейд беше виждал немалко чудесно обзаведени къщи, но даже и той беше впечатлен.

— Удоволствието е мое, Албърт. Ти знаеш това — отвърна той с непринудена сърдечност.

Албърт Ван Хорн, който бе финансирал строежа на железопътни линии още отпреди избухването на Гражданската война, отвърна на усмивката на Рейд. Той прегърна младежа и те закрачиха заедно по просторния черно-бял мраморен коридор.

— Как си, Рейд?

— Добре, сър, а вие?

— Чувствам се възможно най-здрав — отвърна Ван Хорн. — Чух да казват, че скоро пак ще ни напуснеш.

— Да, сър, боя се, че е така.

— Има нещо, което искам да обсъдя с теб, преди да си тръгнеш — Ван Хорн поклати глава. — Рейд, след няколко години ще станеш на тридесет. Ти се върна току-що от Европа, а сега потегляш отново. Време е да помислиш как да се установиш някъде за постоянно. Построй си къща. Пусни корени.

— Боя се, че този път бизнесът, а не удоволствието ме отвеждат далеч оттук. Направих рискована инвестиция в една мина във Ванкувър. Видяхме много зор, за да почнем разработката й. Отивам там, за да открия какво или кой задържа работите.

— Смяташ ли, че забавянето се дължи на нечия грешка? — запита Ван Хорн.

— Може би грешката е умишлена — отвърна Рейд с изненадващо рязка студенина в гласа си. Той беше прекрасен мъж, висок, с широки рамене, без тлъстини по бедрата си и почернял от живота на открито. Косата му бе яркоруса, а лицето му бе съвършено изваяно. Но сега бе изчезнал вроденият му чар, на който никой не можеше да устои, защото той се подсилваше от приятната му външност. Сега Рейд придоби неочаквано заплашителен вид.

Двамата влязоха в огромния разкошен салон. Под краката им се простираха дебели персийски килими, а таванът над главите им бе украсен със стенописи. Салонът не беше съвсем пълен, защото днешната вечеря представляваше само интимно събиране на двадесетина души. Всички носеха официално вечерно облекло.

Рейд огледа набързо стаята, като кимаше на тези, които бяха най-близо до него и търсеше с очи приветливата и доста пълна мисис Ван Хорн.

— Джослин, чудесно е, че те виждам отново — възкликна сърдечно той и целуна ръката й. — Виждам, че пак сте боядисвали. Домът ви изглежда прекрасно.

— О, така ли мислиш? — попита загрижено Джослин, докато хапеше пълната си долна устна и скръстваше ръцете си над внушителния бюст. — Питам се дали червеното и моравото наистина си отиват. Рейд, ти имаш толкова добър вкус. Кажи ми искрено, наистина ли смяташ, че всичко изглежда както трябва?

— Достойно е само за крале и техните кралици — отвърна той, след което й се усмихна сияйно и се престори, че й се покланя. — Госпожо.

Тя се изкикоти.

Тадеус Паркър, магнат, който се занимаваше с продажби на недвижима собственост и му бе добър приятел, се приближи и му стисна силно ръката.

— Приятно ми е да те видя, момчето ми. Чух, че си преживял доста луди приключения. Катерил си се по урвите в Алпите, а?

Рейд се усмихна.

— Ние наричаме това алпинизъм, Тад. Това е съвсем обикновен спорт.

— Съвсем обикновен начин да се самоубиеш, ако ме питаш.

Рейд се подсмихна.

— Половината тръпка идва от риска. Но аз нямам намерение да се самоубивам — има твърде много неща, които не съм постигнал засега.

— Имаш късмет, че си се родил под щастлива звезда — заяви Паркър. — Защото едно падане е достатъчно, за да се свърши с теб. Знаеш ли, Рейд, колко много хора биха дали всичко, за да имат твоя късмет.

Рейд вдигна вежда.

— В бизнеса, на карти или с жените?

Паркър се засмя:

— И в трите случая!

— Как е Елизабет? — попита Рейд. — А момичетата? Последния път, когато ги видях двете, за малко да си загубя сърцето, и то два пъти!

Паркър засия от щастие.

— Елизабет е много добре, благодаря ти, а момичетата са чули, разбира се, че си в града и молят за среща с теб.

Дъщерите на Паркър бяха съответно на тринадесет и петнадесет години и всъщност бяха твърде обикновени на вид, за да се търкалят обожателите в краката им.

— Ще се отбия утре при теб — обеща Рейд. — Донесъл съм им няколко подаръка от Париж.

— Ще ги разглезиш — укори го нежно Паркър.

Рейд се подсмихна. На бузите му се появиха две дълбоки трапчинки.

— Как да не ги глезя? — призна искрено той.

Кимна на един стоманен магнат, на един текстилен крал, на издателя на нюйоркския Ивнинг Поуст и на известния адвокат на висшето общество Брадли Мартин и жена му Корнелия. Тъкмо се канеше да се приближи до последния, когато нещо твърдо го блъсна по ръката. Съдейки по удара, той помисли, че това е бастунът на старата мисис Андерсън. Обърна се с усмивка. Смушкаха го още веднъж. Миниатюрната белокоса жена гледаше гневно.

— Влизаш тук и разговаряш с всеки друг в стаята, само не и с мен, разбойник такъв!

Рейд хвана подобната на клещи ръка с огромен изумруден пръстен и я целуна галантно.

— Ти си много по-бърза от мен, Беатрис. Знаеш това.

Тя се намръщи.

— Не си ми идвал на гости от седмица, момко!

— Бях при теб вчера, не си ли спомняш? — изрече той кротко, като все още я държеше за ръката. Страховитата вдовица някога беше жена на виден банкер и бе несравнима домакиня. Поради това все още се съобразяваха с нея и я канеха на всички приеми, въпреки че според някои, тя не беше много добре с паметта си.

— Харесаха ли ти френските шоколади, които ти донесох?

Посърналите й сини очи внезапно светнаха.

— Разбира се! Следващия път ми донеси не една кутия, а две!

Рейд не се удържа и се засмя.

— Беатрис, не си изяла цялата кутия, нали?

— Разбира се, че не съм — обиди се тя.

Той докосна шала й, друг негов подарък. Той беше яркозелен и беше направен от най-фина коприна. Цветът му изобщо не отиваше на светлосинята й рокля.

— Виждам, че шалът ти отива?

Тя омекна.

— Прекрасен е, Рейд. Нося го всеки ден. Но следващия път, когато ходиш в чужбина, трябва да ме вземеш със себе си. Тогава ще мога сама да си купувам шалове и сладкиши. Не съм била в Париж от толкова отдавна. Знаеш, че няма да стана по-млада.

Мисис Андерсън отдавна беше надхвърлила осемдесетте.

— Пътуването е дълго и трудно — изрече тихо и сериозно Рейд. — Щом пристигна в Лондон, се чувствам изтощен цяла седмица. Пътуването е ужасно.

— Хм — тя сви устни. — Да, спомням си, че пътуването е твърде продължително. Може би е прекалено дълго за жена на моята възраст.

— Беатрис, само ми кажи какво желаеш да ти донеса следващия път и ще го имаш.

— Ти си добро момче — рече тя и го докосна по бузата.

— Благодаря ти — отвърна той. След това й намигна с весело пламъче в сините си очи. — Знам.

Бастунът й отново се стовари върху ръката му.

— Високомерието първата стъпка към греха.

Рейд само се засмя.

Към тях крачеше Ван Хорн, придружен от поразителна руса жена.

— Познаваш ли се с моята племенница, Рейд? — запита той.

— Тя се казва Патриша Дарнинг. Може би си виждал мъжа й в Лондон?

Рейд се обърна към прекрасната блондинка. Взе ръката й и я целуна непринудено.

— Не, не съм имал удоволствието да срещна мистър Дарнинг. Но се познавам с очарователната му жена — отговори той, а трапчинките се очертаха ясно по бузите му — и затова знам, че Дарнинг е голям късметлия.

Патриша го гледаше втренчено.

— Благодаря ви. Чух, че току-що сте се завърнал от Европа? — попита учтиво тя.

— Да. Посетих Алпите, Париж и Лондон.

— Колко хубаво — каза тихо тя.

Рейд насочи вниманието си отново към Ван Хорн.

— Между другото, докато бях в Англия на посещение при брат ми, се отбих в един конезавод в Девън и купих жребец и две кобили за разплод. Кобилите са с доказани качества, но Албърт — изрече Рейд с блеснали очи, — така се казва жребецът, е превъзходен. Истински победител.

— Защо не ми разкажеш за всичко това утре на закуска в клуба?

На лицето на Рейд се появи ослепителна усмивка.

— Добре. Ще успеем да обсъдим също и работата, за която ти споменах по-рано.

Ван Хорн се съгласи и се отдалечи, за да обърне внимание и на другите си гости.

— Липсваше ми днес — каза Патриша с тих и предпазлив глас. — Отбих се в твоя хотел, но те нямаше. Чаках те един час, Рейд.

— Съжалявам, Триш, но бях на среща — той се усмихваше, докато оглеждаше стаята. А после, понеже никой не им обръщаше внимание, Рейд я погледна в очите. В погледа й се четеше опияняващо обещание. Лека усмивка заигра по прекрасната извивка на устните му. Ръката му докосна кръста й. Палецът му се задвижи страстно по сатенената й рокля. Той се приближи до нея.

— По-късно ще успеем да наваксаме за изгубеното време, не смяташ ли? — провлеченият му говор беше на чист западно — тексаски диалект. Едновременно с това беше нежен като коприна и груб като шкурка.

— Да се срещнем на горния етаж в синята стая за гости след половин час — прошепна Патриша и се отдалечи.

За миг Рейд се загледа след нея, но вече беше късно да й възрази. Припомни си последната им изпълнена с горещи страсти среща. Патриша започна да намеква, че е готова да се разведе с мъжа си Дарнинг. Също така заразпитва Рейд за неговия брат Ник, който, въпреки че бе четвърт индианец като него, бе настоящият лорд Шелтън, граф на Драгмор.

Фактът, че майката на Ник и Рейд бе последната дъщеря на лорд Шелтън, не бе тайна, но Рейд никога не беше споменавал за него. Не знаеше как Патриша бе узнала това, но сигурно бе наела детективи. А когато една жена почне да прави проучвания, е, това означава, че тя със сигурност има сериозни намерения.

Рейд реши, че трябва да сложи край на нейните машинации, като й каже истината. Не беше готов да се установи някъде за постоянно и се съмняваше, че ще бъде в състояние да стори това в близкото десетилетие. Не че имаше нещо против брака. Някой ден ще срещне подходящата жена и ще има семейство като това ма баща си. Но този ден все още бе твърде отдалечен, а целият свят навън го очакваше. След Коледа възнамеряваше да отплува към Китай на търговския клипер, от който бе купил наскоро дялове. В края на краищата, досега не бе ходил в Ориента. Въпреки това, не можеше да не изпита леко съжаление към Патриша, макар че никога не й бе обещавал нищо, а тя вече бе омъжена. Защо всички жени искаха да се омъжат за него? И най-вече тези от подходящия тип. Още преди да бе спечелил първия си милион, те започваха да мислят за олтара тутакси, щом го зърнеха.

Рейд разговаряше непринудено с гостите на Ван Хорн, като намираше време да размени две думи с всеки, но точно тридесет минути по-късно влезе в синята стая за гости и затвори зад гърба си тежката врата от палисандрово дърво. Никой мъж не би изтълкувал погрешно погледа на чакащата Патриша. Рейд я притегли бавно и плътно до себе си.

— Здравей, Триш — каза тихо той. Гальовните му и чувствени устни докоснаха нежно нейните. Езикът му нахлу в устата й. Вече бе напълно възбуден и притисна горещата си и твърда изпъкналост в нея, като я търкаше гъвкаво нагоре-надолу. Тя простена. Той обгърна с ръка малката й гърда и я замачка.

— О, Рейд, Рейд — изпъшка тя. Ръцете й се заплетоха диво в гъстата му руса коса.

— Зная, скъпа, зная — изохка той в отговор.

Роклята й я покриваше до петите и беше по последна парижка мода. Дрехата имаше турнюр и огъващи се обръчи, което ядосваше много Рейд — особено в моменти като сегашния. Той ги вдигна до кръста й с умела решителност. Ръката му се насочи незабавно към нейното бедро, нежно движейки се по вътрешната му страна към прекрасното възвишение, където се съединяваха краката й. Тя отстъпи назад и се долепи до вратата. Той намери сръчно отвора в късичкото й копринено бельо и стигна до влажната гореща плът. Замилва я нежно, изследвайки я упорито, като плъзгаше ръката си. Тя потръпна и изстена.

Той я целуна леко, едва-едва, закачливо. Езикът му си играеше с нейния и я измъчваше.

— Хайде, скъпа, хайде, почувствай върховното блаженство — изрече той. Провлеченият му глас звучеше неясно и настоятелно.

Тя изохка. Гласът й бе нисък и дрезгав. След това се напрегна и извика няколко пъти.

— Скъпа — прошепна той, докато смъкваше бързо панталоните си. Възбуден и разрошен, сви колене и проникна в нея. Тя изпъшка. Той също.

Краката й се обвиха около кръста му, а гърбът й се опря на вратата. Тя го яздеше, докато той се движеше ритмично и енергично, а лицето му бе заровено в шията й.

— Рейд — изскимтя тя. — Мисля… ох. — Тя изхълца.

Той избухна в нея. От гърлото му се изтръгна дрезгав стон. Спазъм след спазъм разтърсваха горещото тяло на Патриша.

След това двамата възстановиха нормалното си дишане. Докато си оправяха дрехите, Рейд стискаше нежно кръста й.

— Сладка моя — измърмори той, — хайде да тръгваме веднага, преди да забележат, че ни няма.

Тя му хвърли поглед, в който се четеше пълно обожание.

Двадесет минути по-късно те седяха на масата пред белите ленени покривки, кристалните съдове и чашите с „Шато Ротшилд“. Разговорът скоро се насочи към скандала на деня, аферата Уудхъл.

Виктория Уудхъл и сестра й бяха започнали да печатат един екстремистки женски седмичник, който се застъпваше, между другото и за правото на жените да обичат, когото си пожелаят. Неотдавна Виктория Уудхъл бе обвинила Хенри Уорд Бийчър, лидера на Националната женска асоциация на суфражетките^[1], че има любовна връзка с Елизабет Тилтън, жената на един редактор, който бе привърженик на реформите. Уудхъл бе нарекла Бийчър лицемер и страхливец заради това, че не поддържа открито идеята за свободната любов. Асоциацията за правата на жените отвърна на това обвинение, като скъса връзките си със сестрите Уудхъл, които бяха арестувани под претекст, че отпечатват порнографска литература. Вестниците в момента пишеха само за този скандал, като се стараеха да изровят и най-незначителната клюка.

— Според мен Уудхъл е виновна — обяви Корнелия Мартин. — Представете си само, тя е печатала разкази за свободната любов в малкото си вестниче. И това ако не е порнография.

— Целият вестник е порнографски — заяви Ван Хорн. — Да се застъпваш за свободна любов между жените и мъжете? Боже мой, това е атеистично!

Рейд не успя да удържи смеха си, когато чу това.

— Аз пък смятам, че свободната любов е интересна идея — прошепна сухо той.

Патриша го изгледа гневно. Някои от мъжете се изхилиха.

— Запази за себе си неприличните си възгледи, младежо — заговори с креслив глас Беатрис Андерсън.

Рейд отвърна на намръщването й с неприкрито намигване.

— От самото начало — продължи Ван Хорн — тези активистки не бяха нищо друго, освен едни мъжемразки и неморални привърженички на безразборната и свободна любов — това е съвсем очевидно.

— Така е — съгласи се Тадеъс Паркър.

— Всъщност, аз съм изцяло за правото на жените да гласуват — каза издателят Брадфорд Еймс. — Но докато имат такива агитаторки, които се опитват да разрушат нашите американски институции, боя се, че никога няма да спечелят правото да гласуват.

— Смятате ли, че ще я осъдят? — попита Патриша, като имаше предвид Виктория Уудхъл.

Започна оживен спор, който продължи през време на цялата вечеря.

След това дамите се оттеглиха в салона на кафе и сладкиши, а мъжете се уединиха при брендито и цигарите си в библиотеката.

— Две — каза Рейд. Стискаше здраво цигара между зъбите си. В библиотеката беше съвсем тихо. Почти не се чуваше друг шум, освен приглушените мъжки гласове и рядкото иззвънтяване на чашите с бренди. Рейд вдигна небрежно двете карти, които раздаващият плесна на излъсканата дъбова маса.

Беше свалил черния си вечерен фрак и копринената вратовръзка. Ръкавите му бяха навити до лактите и показваха едрите му силни ръце. Сребристосинята му жилетка бе разкопчана и падаше свободно върху широките му гърди. Смукваше си от цигарата, докато наблюдаваше съсредоточено как Ван Хорн взима две карти, Паркър — една, Брадфорд Еймс — две, а Мартин — три.

Подобно на другите стаи в дома на Ван Хорн, библиотеката беше разкошно обзаведена. В шарките на ориенталския килим се преплитаха червено, тюркоазно и златисто. Стените бяха тапицирани със златист брокат, а завесите бяха от кадифе с цвят на злато. Дървените части бяха махагонови, мебелите — от палисандрово дърво. Те бяха дело на прочутия нюйоркски майстор Хенри Белтър.

— Аз ще обявя анонс — каза провлечено Рейд.

Внезапно отвън прозвуча писък. Звучеше като: „Освободете!“

— Какво става, по дяволите? — попита Еймс и дръпна дългия си мустак.

Рейд сви рамене. След това се чу дрънчене от строшена чаша и нов пронизителен крясък, който определено звучеше като: „Свобода за жените!“

За миг всички в библиотеката застинаха на място. След това Рейд стана и се запъти енергично към вратата. Когато я отвори, се чу нов трясък. Някъде близо до фоайето един глас извика: „Долу мъжката тирания!“

После някой изпищя отново, този път истерично. Гласът не можеше да се сбърка. Той принадлежеше на мисис Ван Хорн:

— Махнете я от пианото ми!

Рейд се озова до вратата на библиотеката преди всички други и се затича по коридора. Спря рязко, когато пред очите му се появи гледка, която го разсмя.

Висока слаба жена, облечена в безформена вълнена рокля и с боне, което прикриваше половината от овалното й лице, стоеше върху пианото в центъра на луксозния салон, а жените стояха прави и гледаха стреснато.

— Дами — извика тя, — ние не сме само творения на бога. Ние имаме граждански права според закона и според четиринадесетата поправка на Конституцията. Имаме право да гласуваме подобно на освободените негри!

— Спрете я — простена Джослин Ван Хорн. — Тя ще ми счупи пианото!

— Как се е вмъкнала тук? — запита вбесено Ван Хорн. — Вън от дома ми!

При тези думи жената извади спокойно един револвер изпод шала си. Множеството ахна.

— Не и преди да съм свършила речта си — извика тя, оглеждайки свирепо струпаните хора в стаята. — Вашите слуги няма да ме спрат — продължи тя, като говореше все по-силно, — защото правото е на моя страна и вие ще ме изслушате.

Тя размаха оръжието във въздуха. Корнелия Мартин изпищя и Тад Паркър се хвърли към неканената гостенка, която му се изплъзна умело. Рейд оглеждаше с любопитство револвера й. Това беше стар Колт с пет куршума от 1840-а или приблизително около тази година. Рейд се съмняваше много дали той изобщо може да стреля. Това обстоятелство доста го забавляваше.

— Дами — извика натрапницата, — само очевидната несправедливост ме води тук тази вечер. Помъчих се да стигна до вас, преборих се смело с мъжете — тирани на вратата ви и минах през стените, които ви държат затворени, за да проповядвам идеите на движението за женски права. Утре е денят на изборите. Моля ви, умолявам ви — идете в избирателните пунктове! Поискайте си правата! Последвайте примера на безстрашната ни водачка, Сюзън Б. Ентъни…

— Намирате се в чужд дом! — изкрещя Ван Хорн. — Предупреждавам ви да слезете веднага от пианото или ще изпратя да повикат полицията.

Рейд се усмихваше.

Овалното лице на жената вече не беше бяло като слонова кост, а бе почервеняло силно.

— Дами — продължи тя, като не обърна никакво внимание на мисис Ван Хорн, — защо веднага, щом се омъжим, преставаме да съществуваме в очите на закона? От този момент нататък ние ставаме владение на нашите мъже. Те взимат нашата собственост, лишават ни от правата ни и ни налагат наказания, когато им хрумне! Ако не сме омъжени и притежаваме собственост, ни налагат данъци, за да подпомагаме правителство, което не ни разрешава да имаме свои представителки. Длъжни сме да си поискаме правото да си кажем мнението за нашето правителство. Моля ви всички, идете утре в избирателните пунктове!

— Направи нещо, Рейд — помоли обърканата Джослин. — Боже мой, няма да преживея това. Тя ще ме съсипе. Мъжемразка, привърженичка на свободната любов, да нахлува в собствения ми дом!

Устата на Рейд го заболя от смях.

— Хайде, слезте, мадам — започна да я придумва той тихо. Протегна ръка и направи крачка напред. Подготви се да скочи на стола до пианото.

Тя насочи оръжието право в гърдите му.

— Стой на място! Не съм свършила. Аз…

Един от слугите на Ван Хорн се приближаваше тихомълком. Джослин му правеше отчаяно знаци. Жената се обърна назад точно на време. При това й движение револверът гръмна случайно и я накара да подскочи. Всички отскочиха назад.

— Изпратете някой да повика полицията — извика Ван Хорн, без да се обръща конкретно към някого в стаята. През това време жена му рухна на пода. — Вижте само! Жена ми припадна! Искам да арестуват натрапницата!

Междувременно суфражетката се бе съвзела напълно от шока. Кичури червена коса бяха изскочили от бонето й и обграждаха като рамка лицето й.

— Утре трябва да идем в избирателните пунктове! Длъжни сме да опитаме да сложим край на мъжката тирания и на господството им, което се крепи на насилието, а не на правото!

— Не мога да повярвам на очите си — каза Брадфорд Еймс.

— Тя е луда — съгласи се Патриша.

Непознатата извика, вече триумфално:

— Не става дума само за гласуването! Трябва да се освободим от всяко господство! Не позволявайте на тези извратени филистимляни^[2] да използват вашите тела, за да задоволяват своята похот! Освободете се напълно! Ние сме равноправни с тях! — тя се разпали толкова, че ръцете й се задвижиха като криле на вятърна мелница. Последваха два случайни изстрела, които се забиха в дъсчения таван, без да причинят вреда на някого.

Рейд отново започна да се смее.

— Ама това наистина ли се случва? — запита Тадеъс Паркър.

— Това е безчинство! — изкрещя Ван Хорн. — Къде са полицаите?

— Никога не съм виждал нещо подобно — призна с усмивка на уста Рейд на Тад. — А съм виждал какво ли не, повярвай ми.

— Длъжни сме да поемем отговорностите си! — извика червенокосата. — И то сега! — Всички присъстващи в салона се свиха от ужас, когато изтрещя нов изстрел от револвера, този път умишлено насочен в тавана. Рейд се засмя пак — не успя да се сдържи — и поклати глава. Помисли си, че ако жената не внимава, ще си има неприятности.

— Отиде ли някой да повика полицията? — запита Паркър.

— Току-що изпратих кочияша — отвърна Еймс.

— Не бива да им отстъпваме! — изкрещя силно жената. — Не бива да се омъжваме за някой от тези тирани, да носим децата им, да готвим храната им и да топлим леглото им — това е отстъпление!

Рейд се усмихна. Дали тя не беше малко откачена? Наистина ли очакваше жените да зарежат мъжете си? Да изоставят брака? Той се изкиска и пристъпи напред.

Еманципантката се завъртя бързо и се оказа с лице към него. Насочи оръжието в гърдите му.

Той забеляза малката остра брадичка и пълните кораловочервени устни, които намръщената жена бе свила решително.

— Хайде, слез, скъпа.

— Не се приближавай — предупреди го тя. — Филистимлянин! Донжуан! Тиранин!

Той скочи на пианото, тъй като знаеше, че не са й останали повече куршуми. Зад нея имаше дълга махагонова маса, покрита с порцеланови чаши, вази от Ориента и други антикварни предмети. Тя се хвърли натам. Рейд я последва. Обви с ръце кръста й и я притисна към себе си. Тялото й бе горещо, меко и примамливо като на всяка друга жена. Тя започна да се бори. Той се подсмихна.

— Трябваше да си преброиш куршумите, сладурче — каза тихо той с провлечения си глас.

— Свиня! — изпищя тя.

Той забеляза какво го заплашва точно навреме — тя замахваше да го удари с лакът в слабините противно на всички правила в боя. Постъпката й бе напълно непристойна за една дама. Той се извъртя, а тя скочи от пианото на масата, пристъпи несигурно напред и събори с трясък на пода чиниите и вазите.

На хубавото лице на Рейд се появи широка усмивка и той скочи след нея. Хлъзна се по силно излъсканото дърво. Събори няколко пълни с бренди чаши. И други чаши паднаха и се счупиха. Жената изпищя, сграбчи една ваза от края на масата и я вдигна заплашително. Рейд едва успя да я спре. Държеше ръцете си вдигнати нагоре. Сините му очи блестяха.

— Остави вазата на място! — изрече увещаващо той. Гласът му бе сладък като мед.

— Деспот! — извика тя и я хвърли.

Той се наведе бързо. Така постъпиха и Ван Хорн и още двама гости, които се случиха да стоят срещу нея. Вазата не уцели никого и се разби в стената. Рейд се хвърли върху жената. Тя изкрещя, когато той я вдигна и метна на рамото си с главата надолу, а след това се понесе по пода с такава лекота, сякаш тя е безтегловна. Ръката му се беше разположила съвсем интимно върху съвършено оформените й задни части. Тя започна да се извива и да рита. После сграбчи кичури от косата му.

— Пусни ме, животно такова!

С едната си ръка той улови и двете й китки и ги притисна до гърдите си.

— Какво да правя с нея? — попита той.

— Задръж я вън, докато дойде полицаят — нареди Ван Хорн.

Рейд излезе с големи крачки от стаята и тръгна по коридора. Долови, че всички шепнат оживено наоколо. Товарът му сипеше обиди и съскаше от раменете му.

— Махни си ръцете от мен, мръснико!

Той се усмихна и излезе навън в нощта.

— Обещаваш ли да се държиш прилично? — запита той.

— Да — изпъшка тя. — Само ме свали на земята.

Той пусна ръцете й и тъй като не успя да се сдържи, плъзна отново свободната си ръка по твърдия й закръглен ханш. Въпреки че бе облечена в развлечени и безформени дрехи, тя не бе съумяла да прикрие напълно изключителната си фигура. Жената замахна с юмрук към ухото му, за да го накаже за дързостта му. Ръката й отскочи от него, без да му причини вреда. Той я свали на земята внимателно и бавно — тялото й се хлъзна надолу и застана срещу неговото. Горната част на покритата й с боне глава се озова до брадичката му. Тя бе сравнително висока за жена. За миг те се гледаха безмълвно.

На улицата бе тъмно, но Рейд забеляза, макар и бегло, че лицето й има нежни черти, скулите й са високи, а очите — големи и тъмни. Помисли си изненадано: „Ой, ама тя е хубава“

Тя се вгледа в лицето му, което не бе засенчено от шапка. Видя, че то е съвършено оформено и има чувствени и пълни устни. Това беше най-хубавото лице, което тя беше виждала някога. Кой знае защо това я вбеси още повече.

Той се усмихна.

Тя гледаше гневно.

— Не се безпокой — прошепна той. Ръцете му стиснаха раменете й. — Няма да позволя на полицията да те хване.

Погледите им се кръстосаха за още един кратък миг. Неговият бе сърдечен, нейният — леденостуден. След това тя го ритна в пищяла с всичка сила.

Той се хвана за коляното, а тя побягна в нощта.