Ребека Брандуейн
Краят на дъгата (26)

Глава двадесет и пета

Грегъри Гълч, Колорадо, 1881 г.

Има различни начини да служим на Бога, Джослин — бе казала веднъж преподобната майка Мария, а няколко месеца по-късно бе допълнила: „Видя ли, дъще, Бог и на теб ти отреди задача. Той, който вижда всичко, знае, че има нужда от теб, тук в Сентръл Сити, но не като монахиня, а като жената, която ще внесе светлина в тъмнината на Даренго де Навар и която ще даде покрив на бездомните. Ти извърши тези неща и Бог те благослови“.

Така е наистина — си мислеше Джослин, застанала на балкона пред спалнята в къщата на Кейзи Стрийт, зареяна в мечти. Беше се загледала в червената тухлена сграда в центъра на Грегъри Гълч — манастира на урсулинките, подслон за вдовици и сираци. Към небето се издигаше висока камбанария. От мястото си чуваше как Даренго разговаря с децата — Чиско, тригодишните близнаци Блаз и Блуинз, Раул, който беше на година и половина, и малкия Сиймъс, чийто принос към разговора се състоеше предимно от радостни писъци.

Сутринта бе валяло и когато сега погледна прекрасната дъга над върховете, Джослин чу как малките молят баща си да им разкаже приказката, която дядо им разказваше често — една стара ирландска легенда за духове и гърне злато на края на дъгата. Младата жена безмълвно се засмя като чу версията на мъжа си — в нея духовете по потаен начин се бяха превърнали в разнородна тълпа златотърсачи, а гърнето злато бе станало богата жилка в някоя мина. Странно защо, един от мъжете, разбойник и комарджия и явно малко побъркан, яхна коня си и потегли нанякъде с един ангел с огненочервена коса и забрави за всички съкровища, докато ангелът нежно му напомни, че с тези пари би могло да се построи хубав манастир с камбана от чисто злато в камбанарията, за да намерят там подслон всички страдалци. И понеже Господ бе чул молитвите му, симпатичният разбойник веднага се съгласи…

След малко Джослин разбра по дрънченето на сребърните мексикански шпори, че Даренго е влязъл в къщата и е дошъл при нея на балкона. Той я прегърна през кръста и устните му се долепиха до шията й. Тя радостно потръпна.

— Обичам те! — прошепна той дрезгаво и нежно. — Обичам те, mi vida, mi alma^[1]. Колко те обичам, Джоси!

— И аз те обичам, Даренго, от сърце и душа те обичам, макар че обърка малко приказката, която разказа на децата.

— Какво съм объркал, querida? Кажи!

— Не, всичко си беше както трябва — отвърна тя и потисна смеха си, когато той бавно, но решително я обърна към себе си и започна да целува очите, нослето и устните й. — Обърка само някои подробности, това е.

— Така ли? — Ръцете му изтеглиха един фуркет от косата й, после втори и още един и накрая тежката й грива се разпиля между пръстите му, докато той продължаваше да я целува все по-настойчиво и раздели устните й с език. — И какво по-точно сбърках? — промълви той след дълга целувка.

— Ами… как да ти кажа… не знам ти какво мислиш — прошепна Джослин, когато той я вдигна на ръце и я занесе до леглото. — Но според мен на края на всяка дъга няма гърне злато, а късче от Рая.

Даренго внимателно я положи да легне и се замисли за момент. След това въздъхна дълбоко от любов и страст, пое жена си в обятията си и призна, че е права.