Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rainbow’s End, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Алеко Дянков, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 47 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Violeta_63 (2009)
- Разпознаване и корекция
- plqsak (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- in82qh (2013)
Издание:
Ребека Брандуейн. Краят на дъгата
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 1994
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 954-445-012-8
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Краят на дъгата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Краят на дъгата | |
Rainbows End | |
Автор | Върнър Виндж |
---|---|
Първо издание | 2006 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | научна фантастика |
Вид | роман |
Краят на дъгата (на английски: Rainbows End) е научнофантастичен роман от американския писател Върнър Виндж. Книгата е носител на Награда Хюго за най-добър роман за 2007 година.
Сюжет
Действието се развива през 2025 г. в Сан Диего, САЩ. Робърт Гу, който бавно се възстановява от Болест на Алцхаймер, ще открие колко много се е развила технологията през последните години и трябва отново да се върне в училище... Много идеи и едно отлично описано, възможно бъдеще.
Издания на български език
- 2007 — „Краят на дъгата“ — изд. Бард, ISBN 978-954-585-769-0
Глава втора
Сентръл Сити, Колорадо, 1877 г.
За несвикнал човек, пътуването се оказа дълго и уморително. Но въпреки това Джослин през цялото време беше концентрирана като въжеиграчка, болна от мъка и страх, но и от напрежение. Не можеше да се успокои. Бе пропътувала половин континент и сега целта бе съвсем наблизо, сгушила се в Скалистите планини, които само преди няколко минути израснаха на хоризонта. Ярките лъчи на пролетното слънце огряваха върховете издигащи се над пищната безбрежна прерия. Те приличаха на диаманти и аметисти, на сапфири и смарагди, наредени като блестяща огърлица върху деколтето на жена, носеща златоткан корсаж. Величествено и грабващо дъха предизвикателство, на което малко мъже можеха да устоят! Хиляди бяха дошли, за да ограбят това недокоснато от човешка ръка кътче, така близко до небето и рая. Колко ли авантюристи бяха загинали по пътя към него? Прекалено много, ако се съди по изоставените инструменти и гробовете покрай линията, които Джослин бе видяла по време на дългото пътуване… И татко е мъртъв — убит, защото е пречел на алчния си партньор от „Краят на дъгата“. Мисълта за тази смърт измъчваше сърцето на момичето, но то решително я потискаше, не искаше още да погледне истината в очите. Дълбоко в себе си щеше да се съмнява в неговата кончина, докато не види гроба му. Противно на всеки разумен довод, дотогава тя щеше да се надява, че господин Килиън е допуснал страшна грешка, и че баща й все още е жив!
Влакът на компанията Колорадо Сентръл, който Джослин бе взела в Голдън, се изкачваше на запад. Релсите се виеха в далечината към Джеймс Парк, а колелата ритмично потракваха нагоре по лъкатушещите дерета на каньона Клиър Крийк. Едно време реката беше бистра, но мелниците за смилане на руда й бяха придали мътен сиво-зелен цвят. Пуфтящ и задъхан от дългото изкачване, локомотивът най-сетне спря на малката гара Блек Хоук, последната спирка на старата линия.
Когато влакът удари скърцащи спирачки, Джослин се наведе напред и залепи лице към прозореца, с противоречаща на всякаква логика надежда, че ще види навън един великан с червена брада и коса. Така си спомняше баща си. В планинския въздух дишането й се затрудняваше, стана и по-лошо заради буцата, заседнала на гърлото й. Татко й го нямаше, а положително щеше да дойде, ако беше жив. Отчаяна, младата жена се огледа отново, за по-сигурно. През пелена от сълзи тя виждаше само нагъсто построените тухлени сгради на града, покрити със слой прах от мелниците, леярните и рафинериите, с които Блек Хоук бе известен.
Половината руда, добита в окръга Гилпин се преработваше тук, знаеше Джослин от писмата на баща си. Убеди се сама, когато чу оглушителното тракане и стържене на машините. Шумът бе непоносим. Избърса очите си, махна се от прозореца и събра нещата си. Преди да слезе от влака се огледа още веднъж, да не би да е забравила нещо. Все още се надяваше, баща й да се появи като по чудо.
Напразни надежди! Никой не беше дошъл да я вземе от гарата, само един стар дрипав бездомник, облегнал се на стената й обърна внимание. Изглеждаше сънлив или пиян и я проследи с поглед изпод широкополата си вехта шапка. Джослин веднага му обърна гръб, понеже оглеждането му я смути. Не беше забравила какво стана с Роузи и какво щеше да се случи и на самата нея, затова се пазеше дори посред бял ден, някой да не я заговори, особено в този чужд град, пълен с народ. За по-сигурно се приближи до кондуктора. Тук искаше да изчака свалянето на куфара си, понеже си помисли, че компанията Колорадо Сентръл е отговорна за спокойствието на пътниците. В една ръка нервно стискаше чантата си, а в другата държеше големия дървен кръст, закачен на тънко въженце около врата й. Слава Богу, беше си облякла послушническите одежди, като че ли бяха ризница, способна да я предпази от опасностите на този грешен свят.
Когато слезе на перона, какофонията на Блек Хоук й се стори още по-оглушителна. Носеше се отвратителна миризма и тя притисна кърпичка към носа си, за да филтрира поне малко замърсения въздух. Накъдето и да погледнеше, виждаше комини, подобни на църковни кули, бълващи сажди и дим към небето. Над града се стелеха безкрайни черни облаци, от които валеше пепел. Още от сега се радваше на стаята си в пансиона на госпожа Хариета Мънроу, където господин Килиън я бе настанил. Там щеше да измие мръсотията, която я покриваше от глава до пети.
След като свалиха куфара й от багажния вагон, тя помоли един безобидно изглеждащ младеж, застанал пред хотел „Гилпин“ срещу гарата, да занесе багажа й до станцията на Уелс Фарго, откъдето щеше да вземе дилижанса през Грегъри Гълч до Сентръл Сити. Купи си билет и се настани на мястото си. След пролетните дъждове колата бе оплескана с кал. Натовариха я и потеглиха.
Когато кочияшът подкара шестте кафяви коня, Джослин се захласна по гледката, която се откриваше през прозореца на подскачащия дилижанс. Не бе виждала преди това такава бъркотия от къщи и хора. Селищата Голд Дъст — с прякор „Малкият китайски квартал“, заради китайците, които промиваха тук злато — Блек Хоук, Маунтън Сити, Сентръл Сити, Догтаун и Невадавил бяха така преплетени едно в друго, че приличаха на пъстра черга, изтъкана от разноцветни парцали. Сградите, накачулени едва ли не безразборно една върху друга в тесните долчинки, образуваха „най-богатата квадратна миля на света“. Така наричаха тази местност, където копнеш ли, бликаше злато. Всички дървета по баирите бяха изсечени, а цял лабиринт от мини, мелници за руда, леярни, конюшни, кръчми, дюкяни, хотели и къщи покриваше всяка педя свободна земя. Тесните и криви странични улички бяха в пълен безпорядък, а постройките, някои от които се крепяха на подпори, стърчаха под най-причудливи ъгли и можеха всеки момент да се сгромолясат в калта. Верандите на къщите, кацнали на склоновете, като че ли бяха издигнати върху покривите на по-долните съседи. Скоро Джослин щеше да научи, че някои от дъвчещите тютюн граждани се оплакваха, че не можели да си плюят през прозорците, от страх да не улучат комшийски комин и да не изгасят огъня. Една част от постройките бе отвратителна, други, като например така наречената Дантелена къща, бяха прекрасни. Тук-таме се срещаха готически елементи във викторианската архитектура на елегантните домове по склоновете, особено по улица „Кейси“. През 1863 година неграмотният ирландец Пат Кейси бе купил парцела за две хиляди долара. Още в ранните години той бе забогатял и искаше да си построи по-кратък път от мината си в Чеиз Гълч до тази в Невадавил. Това бе само един пример за волностите, които си позволяваха щастливите златотърсачи в Грегъри Гълч.
Търговският център се намираше на кръстовището на улиците „Лорънс“, „Еврика“ и „Главна“, които се срещаха под много странен остър ъгъл. От тук Главна се изкачваше нагоре по хълма. На това необикновено кръстовище се издигаше къщата на Голдман, с магазин за дрехи и кръчма. Наричаха я просто „Кьошето на Голдман“, защото представляваше клиновидна постройка, докато Първа национална банка на отсрещния ъгъл заемаше пространство, много по-широко от прав ъгъл. Банката, редакцията на вестника, закусвалнята, аптеката, модния салон, бръснарницата и още много магазинчета бяха прилепени едни към други като сардели в консерва.
Почти всички търговски сгради бяха построени от добре изпечени тухли. Предишните дървени къщи с изкуствените двуетажни фасади бяха изгорели при опустошителните пожари през 1873 и 1874 година. Ред О’Рурк бе писал на дъщеря си, че за малко щял да се взриви и магазинът за експлозиви на Дж. О. Рейнълдс, ако не била госпожа Рейнълдс, която смело намокрила всичките си чаршафи и ги закачила по прозорци и врати, макар че пламъците обгорили полите й. Вторият пожар тръгнал от алея Достъл, където живеели бедните китайски емигранти. При един техен празник фойерверките им подпалили хартиените гирлянди. Разярената тълпа за малко да линчува горките китайци, но разумни граждани успели тайно да ги изведат от града.
Джослин сега за пръв път виждаше нещата, които баща й описваше в писмата си, и той още повече й липсваше. Когато дилижансът пристигна в Сентръл Сити и спря пред станцията на Уелс Фарго Експрес, тя отново несъзнателно се огледа за татко си. Отчаяно въздъхна и слезе от колата.
— Госпожица О’Рурк? — Елегантен джентълмен с побеляла коса се приближаваше към нея.
— Да…? — предпазливо отговори момичето.
— Позволете да ви се представя. Аз съм Патрик Килиън, адвоката на баща ви — изрече господинът със силен ирландски акцент. Той свали шапката си и леко се поклони. — Много се радвам да се запозная с вас, госпожице, макар че съжалявам, че се срещаме при такива тъжни обстоятелства. Разрешете ми, моля, да изкажа най-искрените си съболезнования за преждевременната смърт на баща ви. Ред О’Рурк бе великолепен човек и мой добър приятел.
— Благодаря ви, господин Килиън — отвърна тихо Джослин. Изпитваше благодарност за учтивите думи и му подаде ръка. — Смъртта на татко бе ужасен удар за мен, още не мога да го повярвам. Трябва да си призная, през целия път от Бостън все се надявах да има някаква грешка и той да ме чака на гарата. Но него го нямаше…
— Така е, госпожице — поклати глава Килиън. Стисна протегнатата й ръка сърдечно и съчувствено. — Повярвайте, много добре знам какво изпитвате. И на мен ми липсва. Много дълги зимни вечери сме прекарали заедно, играли сме шах… Мъчно ми е за него, но… такъв е животът. Той ни напусна и не може да става дума за грешка. Макар че още не сме намерили трупа му, а възстановяването на мината се проточва. От онази злочеста нощ на експлозията в „Краят на дъгата“, никой не го е виждал. Ред вложи цялата си сила и енергия в тази мина, тя беше част от самия него. Не би си заминал, без да каже нито дума, повярвайте ми! И нали намериха шапката му между камънаците… Страхувам се, госпожице, че няма съмнение — той е мъртъв, погребан под канарите.
— Знам… знам — призна си Джослин, прехапвайки устни. — Но толкова ми е трудно да се откажа от надеждата!
— Когато загубим близък човек, винаги е така. Времето ще заличи раните ви, госпожице О’Рурк!
Килиън споделяше тъгата й и замълча за момент. След това продължи по-стегнато:
— Надявам се, пътуването ви да е било приятно. Сигурно сега сте изморена и искате колкото се може по-бързо да се приберете в пансиона. Ако нямате нищо против, ще ви закарам с колата. Ето я, там отсреща. Това ли е багажа ви? — попита той и посочи единствения куфар, останал на улицата.
Джослин кимна. Мъжът взе куфара и я заведе до колата. Беше точно пладне, часът на смяна в мините. Джослин забеляза по склоновете да слизат групички мъже, отправяйки се към градчетата в ниското. След работния ден миньорите бяха мръсни до уши, повечето от тях представляваха зле облечена сбирщина, но всички носеха здрави ботуши. Момичето долови тракането на тенекиените канчета, с които мъжете се хранеха. Почти като хармоничен контрапункт на песента на бригадирите — си помисли тя. Килиън забеляза, че тя обръща внимание на мъжете.
— Тези златотърсачи са събрани от кол и от въже — каза той. — Най-вече са ирландци и братовчеди Джак.
— Братовчеди Джак? — Джослин го погледна с любопитство.
— Така наричаме англичаните от Корнуол — обясни адвокатът. — Виждате ли как добре са иззидани къщите? Корнуолци са най-добрите зидари. Учили са занаята у дома и са го пренесли тук в Америка. Разбират и от рудодобив. В Корнуол няма златни мини, но пък има калай и порцеланова глина; основните принципи са едни и същи. В радиус от няколко мили няма да намерите мина, в която да не работи поне един братовчед Джак, ако не и повече. Те здраво държат един за друг. Когато някой от тях успее тук в Америка, най-често вика роднините си да дойдат при него, от там и прякора им. Собствениците на рудниците винаги търсят добри миньори. На жените им казваме братовчедка Джени. Но тук има и много ирландци, а и една шепа славяни, страшни здравеняци, които вършат най-трудната работа. Срещат се и германци, французи, мексиканци, китайци, дори и няколко индианци. В това кътче на Колорадо народностите наистина се претопяват.
— Навярно е така — съгласи се Джослин, гледайки златотърсачите да слизат от хълмовете. Странни имена имаха тези възвишения: Негро, Уинебаго, Гънел, Касто, Силвър, Невада, Флойд, Сентръл, Мамонт, Кварц, Бобтейл, Грегъри, Сигнал, Джъстис, Гай и Дори.
Както узна по-късно, в недрата на планината се криеха стотици златоносни жилки, а самите мини носеха фантастични наименования, като „Краят на дъгата“, „По мед и масло“, „Изгубеният долар“, „Ирландска детелина“ и „Пчела царица“. Някои от тях бяха вече изчерпани и стояха празни, в други, като например в „Краят на дъгата“, богатството почти не беше докоснато. Собствениците често нямаха пари да наемат работници и да купят машини. Повечето златотърсачи, дошли да си опитат късмета в Колорадо, оставаха на сухо. И въпреки това, всички мечтаеха да се натъкнат на златоносна жилка. Мнозина мъже влизаха под земята и никога повече не се появяваха на бял свят. Хващаше ги златната треска и те продължаваха да търсят несметното богатство. Умираха от глад и студ, поваляха ги болести, ставаха жертви на злополуки. Оставяха сирачета и вдовици, които без мъж трябваше да се оправят в този мъжки свят. Джослин бе пристигнала в „най-богата квадратна миля на света“, но не остана сляпа за беднотията, която тук се редуваше с неизмеримо благосъстояние.
И тук, както в Бостън, гримирани проститутки предлагаха телата си, а гладни малчугани просеха по кръстовищата. Каква жестока ирония на съдбата — си мислеше тя — при толкова злато да има и бедняци! И в този момент се сети за думите на преподобната майка Мария, че има много начини да служим Богу. При тази мисъл едно малко зрънце покълна в изобретателния й ум, почти както в манастирската градина, за която се грижеше в Бостън. Не знаеше още точно какво ще направи, но нещо трябваше да стори.
Докато стигнат пансиона, Джослин и Килиън минаха на малко име и тя имаше чувството, че вече е спечелила един приятел в този град. Беше му благодарна, че я е взел от гарата и че й е намерил подходяща и евтина стая, понеже не знаеше дали щеше да се справи сама.
Патрик й помогна да слезе, взе куфара и бутна портичката на ниската бяла дъсчена ограда, която отделяше от улицата градинката на скромната двуетажна бяла къща. Пространството до постройката бе изпълнено с лехи, разцъфнали в цветовете на пролетта.
Джослин мина пред него по пътечката и се изкачи на верандата. Къщата изглеждаше добре поддържана, но беше покрита с доста дебел слой сажди, както всичко в Сентръл Сити. Въпреки мъката, сърцето й биеше лудо от напрежение, при мисълта, че тази къща щеше да й бъде временен дом. Килиън почука и вратата се отвори. На прага застана мъничка закръглена жена, надминала вече средната възраст, която ги посрещна с топла усмивка. Бузите й бяха зачервени като ябълки, а очичките й весело святкаха зад очилата.
— Ама това е господин Килиън! А вие сте сигурно госпожица О’Рурк! — засмя се тя. Беше задъхана от бързането да отвори. — Аз се казвам Хариета Мънроу, но всички ми викат само „старата госпожица Хати“. Влизайте, влизайте, вече ви очаквахме. Зеб! — провикна се тя и се огледа. — Зеб! Къде ли пак се е заврял този дангалак? А, ето те най-сетне.
От една стая с хвърчаща врата, за която Джослин помисли, че е кухнята, излезе строен млад мъж с буйна руса коса.
— Това е Зебулон, моя внук — госпожица Хати щеше да се пръсне от гордост. — Зеб, запознай се с госпожица Джослин О’Рурк, нашата нова наемателка. Току-що е пристигнала от Бостън.
— Добър ден, госпожице. — Младежът срамежливо подръпна кичур руса коса и наведе главата си.
— Зеб, занеси куфара на госпожица О’Рурк горе в стаята й — нареди стопанката. — Ние след малко ще дойдем. Господин Килиън, сготвила съм ирландски кебап — смигна тя на адвоката, сякаш знаеше, че той не би отказал такова предложение. — А и току-що извадих хляба от фурната, малко преди вие и госпожица О’Рурк да пристигнете.
— Но вие сте невъзможна, госпожице Хати — пошегува се Килиън и широко се усмихна. — Трябва да се забрани начина, по който въвеждате мъжете в изкушение. Господи, ирландски кебап. Права сте, гладна мечка хоро не играе, нали така?
— Покойният ми съпруг все това казваше — отвърна госпожица Хати. — Влезте направо в столовата, господин Килиън. Госпожица О’Рурк и аз ще дойдем след малко. — Тя се обърна към Джослин и каза: — А сега елате с мен, за да ви покажа стаята.
Спалнята на Джослин се намираше на горния етаж, под покрива. Беше малка, но прилично подредена. Върху леглото бе постлана шарена покривка на квадратчета, а скрина украсяваха две кърпи с великолепна бродерия. Черги на весели шарки застилаха пода. Мебелировката се състоеше от легло, стол, скрин и нощно шкафче, в което бе скрито и нощното гърне. Джослин бе свикнала със скромната си стая в манастира, която трябваше да дели и с други момичета, така че уютното помещение, в което се намираше сега й се струваше най-невероятен лукс. А и щеше да е само нейно! Въпреки че беше много тъжна, настроението й леко се подобри. Тук, в тази стая в Сентръл Сити, тя би могла да бъде щастлива, само баща й да беше жив…
От господин Килиън научи, че на следващия ден ще бъде отворено завещанието на баща й. Тя, госпожица Хати, Зеб и другите гости на пансиона се бяха събрали в столовата, за да опитат от великолепния ирландски кебап на стопанката. В два часа след обед на другия ден Джослин трябваше да отиде в кантората на адвоката. Там щеше да се запознае с другите партньори от „Краят на дъгата“ и всички щяха да чуят последната воля на Сиймъс О’Рурк.
Момичето отново полюбопитствува за условията, които господин Килиън бе споменал в писмото си, но той ловко избегна да даде отговор на въпроса му, като настояваше, че ще е най-добре тези неща да се разискват, когато всички заинтересовани са заедно на место. Инстинктивно Джослин харесваше Килиън и чувствуваше, че баща й му е имал пълно доверие. Но постепенно остана с впечатлението, че той нарочно не й отговаря. Значи става дума за нещо повече от някакви си прости юридически формалности, както твърдеше преподобната майка Мария. Защо иначе господин Килиън не искаше да задоволи любопитството й?
Когато разопаковаше същата вечер куфара си и прибираше дрехите и останалото си скромно имущество в шкафа, тя отново се сети за двусмисленото поведение на Килиън. Мислеше и за Даренго де Навар, Уили Гришъм и за покойния Форбс Хютън, тримата партньори на баща й. През дългите години на престоя в манастира, Джослин бе научила от писмата на татко си историите и на тримата.
Ако Форбс Хютън бе още жив, момичето би подозирало него за взривяването на мината и за смъртта на баща си. Според писмата, той трябва да е бил доста неприятен — пияница, шумен, груб и властолюбив, човек свикнал да смазва, без да му мигне окото всеки, посмял да му се изпречи на пътя. Но Форбс бе мъртъв, за това Джослин смяташе, че от останалите двама партньори на баща й, Де Навар най-вече бе в състояние да извърши саботаж и убийство.
Даренго бе извънбрачен син на европеец и мексиканка, а според слуховете баща му бил престъпник, избягал на юг през границата от преследващия го шериф. В тази история може би наистина имаше нещо вярно, понеже Де Навар нито открито я потвърждаваше, нито я отричаше. Някои хора дори бяха готови да се закълнат, че самият Даренго придружавал баща си, значи и той е разбойник. Но дори и да е бил търсен от властите, явно никой не е посмял да го предаде и да вземе премията. Ред О’Рурк бе писал, че мелезът бил отличен стрелец и не се колебаел да извади револвера си, ако обстоятелствата го налагали. Имал вълчи характер. Преди да пристигне в Колорадо си изкарвал хляба с преследване на престъпници срещу заплащане и с комар — така поне твърдеше самият той. Освен дял от „Краят на дъгата“, Даренго притежаваше и кръчмата „При мама Лоуд“, където все още упражняваше професията на картоиграч. От всички тези данни Джослин бе останала с впечатлението, че Де Навар е мошеник, който заобикаля закона както му скимне. Според нея той бе престъпник и трябваше всъщност отдавна да е в затвора. Така и не беше разбрала, как баща й се е свързал с човек, който има такава репутация, как изобщо му се е доверил дотолкова, че да станат партньори.
Но после си спомни как Антоан Фуше я беше измамил, което означаваше, че не е чак толкова трудно някой да те подведе, ако иска да скрие истинския си характер. След като това й стана ясно, тя се почувствува виновна и се засрами, че прибързано е осъдила Де Навар. Реши да бъде по-благосклонна, но й се стори особено трудно, когато се сети за Уили Гришъм и за онова, което баща й беше писал за него.
Ред О’Рурк го наричаше джентълмен от Юга. Старата и богата фамилия загубила всичко по време на Гражданската война, дори и прекрасната плантация в щата Мисисипи, наречена „Магнолия Хол“. Елегантните дрехи и изисканото поведение на Уили, които той бе запазил дори и в Дивия Запад, караха хората да го смятат за денди. Но Гришъм имаше пистолет, с който никога не се разделяше, така че никой не смееше да му каже в лицето какво мисли за него. Макар че бе пристигнал без пукната пара в Колорадо, бързо бе забогатял, благодарение на вродения си усет към добрите сделки. В началото продавал разни стоки в една палатка, бизнесът му лека-полека се разраснал и сега притежаваше магазини на улиците Лорънс и Главна, и, разбира се, една четвърт от „Краят на дъгата“. Подобно на Хенри М. Телър, най-известния гражданин на Сентръл Сити, и Гришъм бе уважаван от целия град. В очите на Джослин той не отговаряше на представа за човек, способен да се изкатери през нощта до златната мина, да я взриви и да убие баща й.
И въпреки това тя трябваше да се пази и от двамата. Преподобната майка Мария строго я бе предупредила да не търси отмъщение, това било работа на Бога, но Джослин твърдо бе решила да открие убиеца на Ред и да го предаде на правосъдието. Тя обичаше баща си и се чувствуваше задължена да разобличи престъпника. Семейство О’Рурк никому не оставаха длъжници.