Ребека Брандуейн
Краят на дъгата (7)

Глава шеста

— Защо не влезете и не пробвате дали ви става? — чу Джослин тихия глас на Даренго зад себе си и се стресна. Стоеше на тротоара пред витрината на магазин за дамска мода и разглеждаше сигурно най-красивата рокля, която някога бе виждала.

— Господин де Навар! — едната й ръка нервно се вдигна към гърлото, като че ли Даренго беше диво животно, което иска да разкъса гръкляна й. — Така ме изплашихте! Не ви видях да се приближавате.

— Всичките ми приятели, а даже и враговете ми ме наричат Даренго, сестро — каза той провлечено и с блеснали черни очи. Докато я гледаше устните му се извиха в нещо като усмивка. — Разбира се, че не ме забелязахте. Бяхте така погълната от тази рокля, че за момент си помислих, да не би да сте пуснала корени в тротоара! Но аз не исках да ви плаша, простете ми, моля.

Той се обърна, за да разгледа роклята, приковала цялото внимание на младото момиче. Опитното му око веднага позна, че това беше великолепна имитация на уникален модел, изработен от Уърт. Дрехата бе изработена от зелена коприна с фина златна нишка, имаше огромни бухнали ръкави, но оставяше раменете непокрити. Голямото сърцевидно деколте стигаше някъде до гръдната кост и бе обточено с черна дантела. Надолу имаше тесен корсаж и също така тясноскроена клоширана пола. Магазинът предлагаше и съответните ръкавици от зелена дантела, чантичка и обувки. Даренго притвори очи и се опита да си представи монахиня, облечена в тази рокля, но не успя и се предаде. И после се сети за разказите на Ред и как той описваше покойната си съпруга и далечна братовчедка Блуинз. Беше я нарекъл нежно „червенокоса, зеленоока и белокожа келтска вещица“. Тогава пред очите му изплува прелъстителна картина — Джослин, облечена в зелената рокля. Червената й коса — тя непременно е червена! — се издига високо над главата в изкусна прическа, зелените й очи — да, те бяха зелени, същото зелено като на коприната на роклята — проблясват тайнствено, а нежните й бели рамене й едрият и висок бюст се показват от този ужасно скъп корсаж, преливат извън него като морска пяна… Даренго шумно въздъхна.

Щом Юда се поддаде на изкушението за сребърници, на какво ли е способна една монахиня за злато… Подигравката на Виктория проехтя в съзнанието му като плесница.

— Смятам, че ще ви е точно по мярка. Защо не влезете и не я пробвате? — предложи той на момичето. Изведнъж го обзе страшно любопитство, какво ли носи под послушническите си одежди.

— Не… не мога… не бива. — Джослин тъжно поклати глава. — Аз съм монахиня… е почти, но все пак… Това не е правено за жена като мен, а дори и да беше, страхувам се, че цената би била прекалено висока.

Може би даже в буквалния смисъл на думата — си помисли Даренго, без да го каже на глас. Вместо това запита съвсем невинно:

— Да смятам ли, че сте решила да се откажете от наследството си и да се върнете в манастира в Бостън?

Джослин го погледна объркано, но и същевременно с подозрение. И той се стегна в същия момент. Може би тя е заблудено агънце, но инстинктът й е изострен, а очите й му издадоха, че е подушила вълк насреща си. Дали тя самата не беше вълчица, преоблечена в агнешка кожа? Дали беше застанала там, замечтана как ли би изглеждала в тази прекрасна рокля, или само си представяше какви скъпи джунджурийки ще си купи, след като тя и баща й се доберат до цялата мина и след като разработят богата златоносна жилка?

— Не… все още не съм решила да се връщам в Бостън — отговори девойката. Клепачите й се притвориха, за да скрият мислите й от Даренго, а страните й пламнаха от притеснение и се откроиха като алени божури на фона на снежнобялата й кожа, мека и нежна като листенцата на лилия. Устните й, подобни на розови пъпки, леко се разтвориха, долната потрепери като цвете, което привличаше погледа му. Де Навар не беше се вглеждал досега внимателно в това лице, тъй като завещанието на Ред се бе стоварило върху него като цял тон руда, беше го зашеметило и докарало до лудост. Но сега я огледа и мислите му не бяха никак благочестиви, въпреки одеждите й.

— Такава крачка… би променила целия ми живот. Не искам… не мога да взимам прибързани и необмислени решения — довърши Джослин мисълта си.

Да, внимавай, много внимавай, прекрасно ангелче! Или си вещица? И аз нямам още определено мнение за теб. Устни като твоите не бива да бъдат на монахиня, трябва да целуват мъжки устни, а не броеници. Ако имах дъщеря като теб и аз щях да я затворя в манастир. Ред, какъв хитър дявол се оказа! Чакал си толкова години преди да ни покажеш щерка си! Гришъм и аз сега трябва да се чудим дали тя е скъпоценно съкровище или просто клопка. Така или иначе, струва теглото си в злато… златото от „Краят на дъгата“…

— Имате цяла година време — промърмори Даренго на глас.

— Да, така е — прошепна тя.

Погледът много я притесняваше. Така я гледаше и Антоан, а в тъмните му очи проблясваха две пламъчета. Уили не я плашеше толкова. Гришъм според нея беше джентълмен, дори и да имаше низки желания, поне се мъчеше да ги прикрие, докато Даренго изобщо не си даваше зор. Той съвсем открито показваше похотта си. От нахалния му поглед, с който едва ли не я събличаше, та до предизвикателното му поведение — всичко издаваше от край до край едно мъжко, едно полово същество, недодялан звяр, пантера, която се приближава към нея, хваща я с лапите си и си облизва муцуната, предвкусвайки удоволствието. Смесица от страх и перверзна възбуда накара Джослин да потръпне, тъй като не й допадаше да се чувства жертва в негово присъствие, но въпреки това, нещо пряко волята й я привличаше. Човекът, не изпитал скрупули да бутне Форбс Хютън в скалистата шахта и да вдигне баща й във въздуха, не би допуснал едно невинно момиче, наивна манастирска послушница, да застане между него и златната мина. Но все пак ще опитам, поне в памет на татко — си рече младата жена.

Нямаше да бърза да положи последния обет; манастирът в Бостън ще съществува и след една година, ако изобщо й трябва толкова време, за да разобличи мерзавеца. В края на краищата, може дори и да се омъжи за Уили и изобщо да не се върне на Изток. В дъното на душата си Джослин все още не знаеше дали е призвана за Христова невеста, а не можеше и да понесе мисълта, че Нел Тиерни ще си построи театър с парите на баща й. Всъщност тази долнопробна актриса само това чака — си каза момичето. Утешаваше се все пак, че манастирът е мястото, където винаги можеше да отиде и да намери подслон, ако изпадне в беда. До тогава одеждите на послушница бяха единствената й защита. С огромно усилие девойката се откъсна от прекрасната рокля на витрината, която представляваше голямо предизвикателство — от смелото деколте, та чак до ръкавиците.

— Трябва да си вървя — изрече Джослин, без да се замисля, въпреки че лъжата беше грях.

Чувството за вина, че не е казала истината я накара да се изчерви и така се издаде. За пръв път от години нямаше точен предварителен план за деня, беше свободна да прави каквото си поиска, но това я накара да усети паника. Без ясен ред веднага настъпва хаосът — не й ли го беше повтаряла толкова често преподобната майка Мария? Този хаос сега се разтваряше като бездна пред нея, тъмна и опасна. Една погрешна стъпка и щеше да падне! Скучното ежедневие й даваше сигурност; разбра го сега, когато беше на хиляди мили разстояние.

— Довиждане, господин Де Навар — каза девойката хладно, макар че гласът й неволно леко потрепери.

Даренго си спомни срамежливата усмивка, с която Джослин бе удостоила Уили и му се прииска в момента да я сграбчи и да я нашляпа, че да й дойде ума в главата. Искаше да й се скара, независимо дали е светица или грешница. Гореше от желание да й изясни, че зад измамно учтивото поведение и елегантната външност на Уили се крие всъщност един мъж, по-студен дори и от буца лед, един непостоянен и груб човек. За такъв като него една монахиня беше само нещо ново, нещо интересно, но този ефект скоро щеше да се изхаби. Уили не се спираше на лесно завоювани жени, така че можеше бързо да я замени с друга. И въпреки това Даренго сви ядосано юмруци и си каза, че не му е работа да поема отговорността за дъщерята на Ред, че той не е имал право да я използува като залог в мръсната си игра. Ако не съществуваше това завещание, Де Навар би хвърлил само бегъл поглед на момичето. Предпочиташе да си остане ерген, но се ядосваше, че тя харесва Уили. Всъщност очакваше повече проницателност от нея.

Запита се, дали да сподели с Уили подозрението си, че Ред е още жив. Но след това повдигна рамене и реши да не го прави. Той не би му повярвал, а би помислил, че иска да го измести, за да спечели Джослин и дела от златната мина. Освен това Гришъм беше голямо момче и можеше добре да се пази и сам. Ако флиртът му с момичето доведе до там, че Ред изпълзи отнякъде, за да го застреля, пак нямаше да е зле. Един съдружник по-малко!

Животът е суров и умният взима каквото може да докопа, независимо от начина, по който го е получил. Даренго винаги е бил много умен!

— Довиждане, сестро! — гласът му я шибна като лек удар с камшик. Тласкаше я към нещо, от което тя инстинктивно се страхуваше. Джослин усети, че някакъв фатален обрат на съдбата я привлича към него и отново потръпна. Употреби цялата си воля да му обърне гръб и да си тръгне бавно, вместо да хукне презглава.

Не бива да се наслаждавам прекалено много на компанията на Уили — каза си девойката. Докато носи одеждите, които показват, че е предназначена за Христова невяста, а не да стане жена на някой мъж, трябва да се държи както подобава. Но все пак й бе трудно да не се почувствува привлечена от него. С всеки изминал ден в нея се зараждаха чувства и желания, каквито не беше изпитвала от времето на Антоан насам. Това бяха силни вълнения, която тя самата определи като разгулни и нечестиви; същевременно това бяха и съкровени мечти, от които уж с болка се бе отказала преди време. Но сега, след като раклата на надеждите й отново бе открехната, тя посмя да ги извади, да ги разгъне и да ги разгледа с любов. Собствен дом. Съпруг. Деца. Всички тези неща, от които се беше отказала като монахиня, за да може да се посвети на Бога, да изпълнява Неговата воля и да върши богоугодни дела. След като Антоан бе разбил брутално мечтите й, жертвата не й се стори голяма. Но днес тези желания изглеждаха толкова лесно изпълними, днес Джослин знаеше колко силно ги иска. Цената беше бащиният й дял от „Краят на дъгата“. Не е ли прекалено висока? В най-скритото кътче на душата си момичето започна да се убеждава, че не е.

През последните седмици Уили я взимаше почти през ден от пансиона на госпожица Хати. Бяха закусвали заедно, бяха обядвали в малкото заведение на англичанина Джон Бест. Веднъж вечеряха в „Телър Хауз“, един от най-елегантните хотели между Чикаго и Сан Франциско. Преди тържественото му откриване през 1872 година в Сентръл Сити имаше само един-единствен хотел с истински дюшеци, останалите предлагаха на гостите си само сламени чували. Световноизвестният „Телър Хауз“ бе центъра на бизнеса и на изисканото общество. Богаташите от Сентръл Сити, елитът на Колорадо, известни мъже и жени от цялата страна… не минаваше ден без някоя знаменитост да се разпише в книгата за гости. Дори президентът Юлисес Грант бе пренощувал два пъти тук. Единият път бе стъпвал по пътека от сребърни кюлчета на стойност хиляди долара, постлана в негова чест от улицата до стъпалата на хотела. Златото тук се смяташе за прекалено просто, за да уважи президента… Всичко това, а и още много неща Джослин научи от Уили, но най-поласкана се почувствува от думите му, че с нейните одежди на послушница, украсени само с обикновен дървен кръст, тя изглежда по-красива от накичените с бижута дами в скъпите си рокли на Уърт. Комплиментът й стопли сърцето, а същевременно тя копнееше по дрехите и брилянтите и си представяше как ли ще изглежда тя самата, облечена по този начин.

В елегантната си двуколка, теглена от два изящни сиви жребци, Уили бе разходил Джослин из града и й беше показал различни сгради, както и мястото, на което предстоеше построяването на нова гара на Сентръл Сити. Отидоха и до старата конюшня на Том Полокс, защото там щеше да се издигне първата опера в Колорадо — една нова крачка напред в развитието на областта, след откриването на „Телър Хауз“. Уили я закара до Блек Хоук и Невадавил. По време на разходките Гришъм, за радост на Джослин, се оказа много добър разказвач, който умееше да говори увлекателно. Въведе я в историята на градчетата на златотърсачите, развесели я с анекдоти от ранните години, когато той, Даренго, Форбс и баща й бяха промивали златото от калта, за да стъпят на краката си.

— Вижте, това е една интересна къща — каза той при един излет и посочи малка сграда в готически стил на Кънтри Роуд. — Това е домът на шерифа Били Къзън. Хората тук разправят една стара история, как шерифът веднъж през нощта, когато в окръга е нямало още затвор, докарал в къщи двама разбойници, за да не избягат. И понеже нямало къде да ги заключи, ги вързал с белезници за краката на леглото, в което лежала болната му жена.

— О, Уили, вие си правите шеги, нали? — извика Джослин развеселена.

— Ни най-малко! — настоя той и така я погледна, че сърцето й се разтупа. Тя срамежливо сведе поглед и скръсти ръце в скута си, а той продължи:

— Освен това хората казват, че това се случило всъщност в първата брачна нощ на шерифа — за момент той млъкна многозначително. Объркването, изписало се на лицето й, му подсказа, че напредва в желаната посока. С цъкане на език подкара конете и продължиха разходката си.

Имаше едно-единствено място обаче, където не искаше да я заведе и всеки път й отказваше любезно, но решително — „Краят на дъгата“. Както всички златни мини и тази била сурово и опасно място, обясняваше той, горе работели само груби мъжаги и една дама нямало какво да прави там. Джослин разбираше, но остана силно разочарована. Толкова си мечтаеше да види най-сетне „Краят на дъгата“, златната мина, която й бе отнела бащата. Ако искаше да разбере кой е убиецът на Ред, трябваше непременно да научи колкото се може повече за мината, както и за всички, които имаха нещо общо с нея. Единственото, което знаеше, бе подозрението на татко й, че един от партньорите му е саботьор и убиец. Но може би баща й грешеше? Не беше изключено разбойникът да е някой от другите работници — макар че Джослин беше твърдо убедена във вината на Даренго де Навар, а Виктория Стенхоуп Хютън несъмнено му е помагала. Ако на света съществува един грешник, то това е Даренго! Как е могъл татко да се усъмни в един толкова изискан и честен джентълмен като Уили? — питаше се тя.

Сентръл Сити беше малък град. На два пъти срещнаха Даренго, веднъж в „Телър Хауз“, където го видяха да излиза от „Елевейтър Бар“ с пура в уста, бутилка в ръка и с по една умопомрачителна красавица от двете си страни, и втория път в наемната конюшня. Там Де Навар оставяше темпераментния си черен жребец, който, както Уили обясни сухо на Джослин, носеше греховното име Diabolo^[1].

— Може би не е толкова кротък като Барнъм и Бейли, драги ми Уили — подигравателно подхвърли Даренго тогава и погали усмихнат благородните сиви коне на Гришъм. — Но от друга страна аз пък и не съм амбулантен търговец.

Той се присмя на стоките, които Уили предлагаше в магазина си и това прозвуча така, сякаш клиентите там оставаха измамени. След това продължи:

— Аз не съм нищо друго, освен един дяволски добър комарджия, особено когато се играе „Мексиканска пот“. Толкова отдавна не сме играли тази игра, Уили, да не би да си забравил колко съм добър? В такъв случай е крайно време да ти го напомня, тъй като ми изглежда, че ти искаш непременно да ме накараш да вдигна мизата. Значи аз ще трябва да платя залога си, че да си видя картите, а и твоите!

Джослин не разбра тези намеци, но подозираше, че е схванала поне същността им, защото от този ден нататък, Даренго я посещаваше всеки ден. Той решително отхвърляше отказа й да го приеме, така че момичето вече не знаеше как да попречи на визитите му. Въпреки раздвоените чувства, които изпитваше към този мъж, Джослин бе наясно, че трябва да го опознае по-добре; иначе как би могла да разобличи престъпника, който според нея беше виновен за смъртта на баща й? Не биваше да се плаши да разговаря с него! Щеше много по-лесно да постигне целта си, ако накара Де Навар да се чувствува сигурен в нейно присъствие. Само така можеше да се надява, че той рано или късно ще допусне някоя грешка, която ще го издаде. И въпреки всички тези размишления, девойката трябваше да стиска зъби всеки път, за да понесе любезностите му, когато той се появеше в пансиона на госпожица Хати. Беше й ясно, че не е джентълмен.

Ухажването му, ако изобщо можеше да се нарече така, се различаваше коренно от опитите на Уили, тъй като поведението на Даренго често прехвърляше границите на приличието, беше нахално и предизвикателно. Много рядко той се смиляваше над момичето и се съобразяваше с нейните чувства. Речникът му бе нецензурен, а на него му доставяше удоволствие да гледа как тя се изчервява. Присмиваше й се и се забавляваше царски от нейните изблици на гняв. Когато й помагаше да се качи или да слезе от колата, задържаше ръката й много по-дълго отколкото бе нужно и често я ядосваше като я гледаше по ужасно нахален и безкрайно похотлив начин. Джослин знаеше, че Даренго може да получи дела на баща й само, ако се ожени за нея, но за нейна най-голяма изненада, той като че ли изобщо не си даваше труд да я спечели, а напротив, изглеждаше, че иска да й стане още по-несимпатичен. Няколко пъти девойката строго го смъмри, но забележките й не донесоха желания резултат. Той не само че не се държеше по-прилично, а продължаваше да я дразни, сякаш думите й го предизвикваха.

Дълбокото й разочарование се засили и от чувството, че изобщо не се приближава до разобличаването на убиеца на баща си, въпреки че прекарваше много време с Уили и Даренго. От пристигането си в Сентръл Сити преди три месеца, не бе постигнала никакъв напредък. Затова Джослин реши отново да научи колкото се може повече за „Краят на дъгата“ и за работата в самата мина, ако иска да разбере изобщо нещо за саботьора и убиеца. Надяваше се да стресне разбойника, който бе вдигнал мината във въздуха, като открито се интересува за нея. И тъй като Уили продължаваше да отказва да я заведе до горе, тя неохотно реши да се престраши, да влезе в устата на лъва и да помоли Де Навар да я придружи. Всъщност изобщо не искаше да се обръща към него. Представата, че ще броди сама с този човек из планините събуждаше мъчителни страхове. Но кого друг да попита? Нямаше голяма вероятност Виктория да се съгласи; дори когато Форбс е бил още жив, тя почти не е стъпвала горе, а след смъртта му пък изобщо. Освен това вдовицата си нямаше понятие от минно дело и не можеше да й обясни нищо. Не, просто нямаше друга възможност, освен Даренго. Може да е груб и нахален, но в никой случай не е глупав, а тъй като не беше джентълмен, нямаше да има задръжки като Уили да я придружи до „Краят на дъгата“. Гришъм бе нарекъл мината „място, неподходящо за една дама“.

И така, в един хладен, но слънчев пролетен следобед, Джослин събра цялата си смелост, излезе от пансиона и тръгна направо към Гемблърс Роуд^[2], където се намираше кръчмата „При мама Лоуд“. Там се надяваше да намери Даренго. Не искаше да изчаква едно от непредизвестените му посещения, а предпочиташе още този следобед да се обърне към него и да го накара да я заведе до мината. Разбира се, ако издържат нервите й! Когато стигна кръчмата, вътрешно се беше подготвила да влезе съвсем смело. Но като чу глъчката от това увеселително заведение — викове, смях и веселите, но фалшиви звуци на зле акордирано пиано и на още по-лошо изпълнение — Джослин се поколеба и спря на калния тротоар. Не можеше да се преодолее и да стъпи в такава безбожна кръчма! За малко да си тръгне обратно към къщата на госпожица Хати.

Но на края направи компромис със самата себе си и придума един минаващ край нея златотърсач да влезе и да помоли господин Де Навар да се покаже на вратата.

Времето след това й се стори безкрайно и девойката вече се опасяваше, че Даренго изобщо няма да се появи и че ще откаже грубо молбата й. Но когато вече се обръщаше да си тръгва, той се показа на прага на кръчмата си. Между устните му беше забодена вечната пура, а в ръка държеше също неотменната бутилка с текила.

— Съжалявам, че се забавих малко, сестро — поздрави я той нахално, а черните му очи бавно опипаха тялото й. Развеселен от нараненото й самолюбие, той се ухили:

— Но дори вие не можете да очаквате от мен да се откажа от хубава карта, нали? Тъй, тъй. Ето, че за разнообразие вие ми идвате на гости. Наистина съм изненадан. На какво дължа това съвсем неочаквано удоволствие?

Преди още младата жена да му отговори той изпсува ядосано, хвърли пурата и бутилката си на пода на кръчмата и изскочи без предупреждение от вратата, която силно се заклати на пантите си. С дрънчащи шпори хукна по тротоара, без да обръща внимание на минувачите. С невярващи очи Джослин го проследи и видя как той изведнъж хвана едно малко мексиканче за яката, вдигна го във въздуха и силно го разтресе.

— О, как смеете, отвратителен тип такъв! — запротестира девойката и бързо го настигна. — Какво ви прихваща? Пуснете веднага горкото дете, не чувате ли?

— Горкичкото детенце, ха, ха, колко смешно! — изсумтя Даренго и строго я погледна. — Това е малък проклет крадец, сестро, и ако не бяхте такава самодоволна и наивна глупачка, щяхте и сама да забележите, че ви е отрязал чантичката от колана!

Джослин се погледна и видя, че вървите на торбичката й висят свободно на колана й, прерязани с остър нож. Мексиканчето държеше чантата й в ръце, неоспоримо доказателство за кражбата. Онемяла от изненада и смутена, тя гледаше слабичкото, мръсно и дрипаво момче. Навъсено и нахално то също я гледаше и същевременно се опитваше да се откъсне от здравата хватка на Даренго, като виеше от яд.

— Пусни ме, гадняр такъв! Пусни ме! — пищеше детето и псуваше така, че на Джослин й пламнаха ушите. — Помощ, помощ!

— Silencio^[3]! — изсъска Де Навар и раздруса непокорното, но страхливо дете, преди да изтръгне чантичката от ръцете му. — Добре си се насадил, muchacho^[4], и ако не се държиш прилично, ще ме накараш да извикам шерифа!

— Не, Даренго, не! — извика Джослин разтревожена. — Та той е дете! Сигурна съм, че не е искал да стори нещо лошо, това е била само една шега, нали? Родителите му или отец Фланегън сигурно ще измислят подходящо наказание.

Де Навар заговори бързо на испански и разпитваше момчето, при което от време на време отново го разклащаше, ако малкият отказваше да отговаря. Това продължи няколко минути, след което той преведе най-същественото:

— Казва се Чиско. Не си знае презимето, или отдавна го е забравил. Родителите му са мъртви и той не ги помни. Мисли, че баща му е загинал при злополука в някоя мина и че майка му е умряла след дълго и мъчително боледуване. На седем години е й живее на улицата откакто е на четири. През цялото време се е хранил с отпадъци, просил е и е крал пари, дрехи и храна. Страшно съжалява, че ви е откраднал чантата, но бил гладен. Преди два дни е ял за последен път — няколко хапки развалено месо и стар хляб, които намерил в боклука на алея Достъл.

— Но… но това е ужасно! — промърмори Джослин.

— За съжаление, тук това се среща почти всеки ден, Джослин — обясни Даренго намръщено. — Не всички са имали щастието да израснат като вас в манастир, опазени от суровата действителност. Животът е труден, а светът е брутално място — без съмнение сама щяхте да се убедите в това, ако този малък, но хитър разбойник беше успял да избяга с чантичката ви, в която, ако съдя по угриженото ви лице и по тежестта, разхождате всеки цент, който притежавате — отбеляза той и претегли един-два пъти торбичката, преди да й я върне.

— Това със сигурност не е ваша работа, Даренго — отвърна Джослин сдържано и стисна силно собствеността си.

— Напротив, влиза ми в работата, защото заради Ред, вашата глупост може да ме накара насила да се грижа за вас! — сопна се ядосано мъжът.

— О! Как смеете да си мислите, че… че аз бих могла да приема пари от човек като вас, като… като някаква си…

— Като жена, която оставя мъжете да я издържат? — довърши той и повдигна развеселен едната си гарвановочерна вежда. — Слезте от амвона, сестро, тук сте в истинския свят, и ако утре се събудите без пукнат цент, ще имате само три възможности: да се върнете в манастира в Бостън и да положите последния обет, което би означавало, че ще ви трябват пари за обратния път; да приемете милостиня от мен или от Уили, понеже от Виктория със сигурност няма да изкопчите и цент; и трето — да се омъжите за един от двама ни. И тъй като аз не съм мъж за женене, а досега не съм и чул да бият сватбени камбани, макар че през последните седмици Уили ви влачи по всички хълмове и дерета, предполагам, че бихте преглътнала гордостта си, колкото и да ви е неприятно, и бихте приели помощ, нали!?

— Преди да сторя това, предпочитам да легна на улицата!

— Не се дръжте по-глупаво отколкото вече го сторихте, сестро — присмя й се Даренго и очите му отново обходиха одеждите й по начин, който тя най-много мразеше. — За една жена съществува само един начин да оживее на улицата, а, честно да си кажа, аз се съмнявам, че вие сте способна на това, което е нужно за тази работа!

Вулгарната му забележка удари Джослин като плесница през лицето. Тя пребледня, ноздрите й се разтрепериха и в нея се надигна такъв невероятен гняв, че тя повдигна тежката си чанта, за да я стовари в муцуната му и да изличи нахалната му усмивка. Но тогава съзря уплашеното и мокро от сълзи личице на Чиско и се сепна.

— Даренго, вие изобщо не сте джентълмен! — проговори тя хладно и открито, събрала цялото си достойнство, за да го засрами.

Де Навар отново се усъмни, че тя е монахиня. Играе по-добре дори и от Нел Тиерни и е съучастничка на Ред — рече си той.

— Как смеете да ми правите сцена пред хората, пред това малко момче? — продължи да му се кара девойката. — Сега моля да ни извините, и ако ми покажете пътя, ще заведа това дете веднага в някое сиропиталище, където ще се погрижат за него както трябва.

— Няма — отрони Даренго.

— Моля…? — не повярва Джослин на ушите си.

— Сиропиталища, домове за сираци. Както щете ги наричайте. Тук няма такива.

— Нито едно? — попита момичето разочаровано.

— Нито едно! — отвърна той просто.

— Но това е… това е ужасно… безсъвестно…

— Да, но е така, сестро.

— Ох, бих искала да не ме наричате така! Правите го само, за да ме ядосвате, понеже отлично знаете, че все още не съм монахиня!

— Наистина! — каза той с престорена невинност и очите му станаха така безизразни, че тя не можеше да разгадае мислите му. — Помислете само, ако бяхте такава, имуществото на татко ви щеше да се използува за построяването на театър за Нел Тиерни, вместо за нещо по-ценно, като… да речем само… сиропиталище!

— Виждам, че не ви стига да намушкате някого с нож в гърдите, Даренго — отговори Джослин изненадана. — Не, трябва да въртите острието в раната, нали? Но от вас не може да се очаква друго. И тъй като за момчето явно няма подслон, а и то не знае къде да иде, — продължи внимателно тя — ще трябва аз лично да се погрижа, някой да го приеме!

— Това наистина е благороден, но и абсолютно напразен жест, сестро — отбеляза Даренго. — А освен това, какво знае една… така целомъдрена жена като вас за децата, и особено за момчетата?

— В манастира имаше деца…

— Такива разбойници като Чиско? Искрено се съмнявам, сестро. Той е умен и хитър, иначе нямаше да оцелее толкова години на улицата. Не вярвам, че животът в манастира ви е подготвил да се справяте с такива като него. Вие дори не забелязахте, че ви отряза чантата от колана! Обзалагам се, че ако ви го оставя, няма да се минат и пет минути и той пак ще държи чантичката ви в мръсните си, алчни малки лапички и ще се е измъкнал яко дим.

— Не, не би го направил! — отвърна тя възмутено.

— Si^[5], пак бих опитал! — прекъсна я Чиско, който междувременно беше разбрал, че няма да го предадат на властите, и сълзите му мигновено бяха пресъхнали, самочувствието му се бе възвърнало. — И следващият път не бихте ме хванали! — изплези се нахално малчуганът.

— Ей, дръж се прилично, muchacho! — Даренго отново разтърси момчето. — Кълна ти се, така ще те натупам, че ще ме помниш цял живот!

— Но, senor, — провикна се детето — та тя е само една жена, монахиня, и глупава на всичкото отгоре! Вие сам го казахте!

— Какво съм казал не е твоя работа! — изсъска Де Навар и се изчерви заради упрека, който му направи момчето. — Ако искаш да не пострадаш, ще се държиш като хората! Прекалено си малък, за да си отваряш устата толкова широко, и на твое място бих изпитвал поне малко респект. Още не е късно да те завлека в дранголника!

Смъмрен така строго, Чиско млъкна и дори престана да се върти като на шиш в здравата хватка на Даренго.

Джослин въздъхна като видя изписания на детското лице инат. Не знаеше какво да предприеме. Неохотно осъзна, че не би се справила с такова дяволче. От Даренго малкият се страхуваше, но не и от нея. Момчето беше видяло само сиромашия и глад, не познаваше добро, и затова бе закоравяло и станало хитро и подло. Имаше нужда от по-строга ръка, която да го поведе в правилната посока. Някой добър човек, който обаче можеше да му наложи волята си. Явно тя самата не беше в състояние…

— Уили! — извика тя изведнъж и лицето й просветна. — Уили ще го прибере при себе си!

Изненадан, като чу тези думи, Даренго зяпна като риба на сухо. После се облегна на стената на къщата и така се разсмя, че едва не изпусна малкия палавник, който само това и чакаше, за да опита да избяга, като същевременно искаше да дръпне чантата от ръцете на Джослин. За щастие Де Навар осуети и двата опита, но не спря да се смее, за голямо раздразнение на девойката.

— Уили… да го приеме при себе си…! — едвам успя да каже той през сълзи, които избърса с опакото на ръката си. — Уили да се нагърби с едно крадливо сираче! А да видим!

— Добре де — навири Джослин гордо нослето си, за да му покаже какво мисли за смеха му, да не говорим за пренебрежителното му отношение към Гришъм. — Елате с нас до магазина му. Веднага, ако нямате нещо против!

За голяма нейна изненада той се съгласи на часа. Хвана я подръка и побутна дърпащия се Чиско пред себе си. Звънчето над вратата на магазина издрънча силно при влизането им и един продавач се завтече да ги обслужи като видя съдружника на шефа си.

— Съобщете на Уили, че Даренго и благочестивата сестра искат да говорят с него и че му носят подарък — нареди той.

— Да, сър, веднага, господин Де Навар. Тичам, сър! — отвърна продавачът с респект.

Изчезна през една врата в задното помещение на магазина и след малко се появи Гришъм, като гледаше доста ядосано. Когато забеляза Джослин веднага се усмихна, но доброто му настроение се изпари като видя партньора си и хилавото, дрипаво момче.

— Джослин, щях да съм приятно изненадан, ако не бяхте в такава съмнителна компания — поздрави я той и целуна ръката й.

Този нежен и влюбен жест не убегна от погледа на Даренго. За момент циничната му усмивка изчезна, но след малко пак изгря на лицето му, само очите му останаха сериозни. Гришъм пусна ръката на момичето и хвърли кратък суров поглед на Де Навар, преди отново да се обърне към дамата:

— Просто не мога да повярвам, че сте окуражила Даренго да ви прави компания, затова предполагам, че той ви се е натрапил пряко волята ви. Ако наистина е така, достатъчно е да кажете само една дума, за да го изгоня…

— Не, не е така… — захвана да разказва тя.

— Опасявам се, че нищо не разбирам — прекъсна я Гришъм с леден глас, а очите му се превърнаха в стомана. Джослин веднага се почувствува унизена, понеже беше почнала да харесва приятелството и вниманието му. — Квиг ми каза, че имате подарък за мен… но явно нещо се е объркал…

— Не, ни най-малко! — Девойката умолително докосна рамото му с ръка. — Уили, спешно се нуждая от вашата помощ. Сигурна съм, че щом разберете за какво става дума, няма да се подвоумите и ще сторите каквото трябва.

И после набързо му обясни, защо изобщо е ходила до кръчмата „При мама Лоуд“ и всичко останало.

— Нали разбирате, Чиско има нужда от дом и от баща, и аз си помислих… рекох си, че… всъщност… — довърши тя разказа си.

— Но, Джослин, вие нали не смятате, че аз трябва да прибера момчето? — извика Уили с погнуса. — Мръсно хлапе от улицата, което без съмнение ще ме обере още при първа възможност! Огледайте се само, за Бога, това е магазин, а не дом за подхвърлени сирачета! Имате ли представа какво ми струва да докарам тези стоки в Скалистите планини? Този малък крадец с удоволствие би омел целия ми склад и би ме довършил! Аз съм търговец и ерген, а не благотворител за малки момченца. Не, съжалявам много, скъпа Джослин, колкото и да ми се иска да ви помогна, трябва да ви откажа. Не мога просто! Не става наистина. Разбирате ме, нали?

— Не, Уили, не ви разбирам — отвърна тя безпомощно. — Мислех си, че точно вие ще влезете в положението на това дете…

— Да, да, виждам. Повярвайте ми, Джослин, знам какво ви е — продължи Гришъм по-меко — и ако ставаше дума за нещо друго, веднага бих ви услужил. Но аз се трудя по цял ден, от сутрин до вечер. Над магазина имам четири стаи. Не се храня у дома. Дори нямам свободно легло. Е, какъв дом бих могъл да предоставя на това дете?

И тъй като Джослин не каза нищо, той ядосано се обърна към Даренго:

— Ти си й подсказал да дойде при мен, нали? Знам много добре! Искаш да ме представиш в лоша светлина. Предполагам, че си мислиш, че си показал на Джослин моето истинско „аз“, а ти сега ще се правиш на герой и ще й предложиш сам да прибереш този малък негодник!

— Той не може да се грижи за момчето — прекъсна го Джослин. Ясно си личеше колко е разочарована от Уили.

— Може би да, може би не — отвърна Даренго провлачено, а устните му отново се разтеглиха в подигравателна усмивка. — Но от друга страна, аз не съм такъв коравосърдечен тип като нашия приятел Уили.

Той погледна малчугана и кротко му нареди:

— Ела с мен, синко, въздухът в този дюкян смърди до бога. Питам се, дали клиентите на Уили са наясно, че той им продава развалени продукти?

— Ах, ти… — избухна Гришъм.

— Спокойно, Уили, по-полека! — скастри го Даренго. — Нали не искаш добрата сестрица да остане с лошо впечатление от теб? Ще ти струва доста скъпичко, ако искаш да не се окажеш изведнъж извън играта!

— Най-добре ще е да не му обръщате внимание, мила Джослин — изсъска Уили през стиснатите си зъби. — Нали сама виждате какво прави той? Това са само хитри номера от негова страна, за да ви настрои срещу мен. За него няма нищо по-съкровено от това да пипне дела на Ред от „Краят на дъгата“. Вече е разтворил алчните си пръсти и иска да измами и мен, и Виктория, както измами и другите. Иска всичко да е негово! Запланувал ли си да ме убиеш и мен, Даренго, и после да изглежда като злополука? Така както уби Форбс и Ред?

Джослин ахна и шумно си пое дъх, кръвта й се дръпна от лицето и тя пребледня като платно, като чу някой друг да казва на глас тайните й предположения. Всяка една страшна и подигравателна дума от това обвинение прокънтя като камбанен звън във внезапно настъпилата пълна тишина.

— Господи, Уили, ако не беше въоръжен само с твоя пистолет-играчка, щях моментално да ти пръсна черепа за тези приказки! — гласът на Даренго прозвуча така злокобно, че на Джослин й се изправиха косите по тила. — Предупреждавам те, ако още веднъж повториш това обвинение, само ако посмееш, гледай да си въоръжен по-добре, защото втори път няма да ти простя. Дори и заради приятелството ни от онова време!

Даренго хвана Чиско за ръка и напусна магазина. Спря се само за секунда на вратата, за да хвърли един пренебрежителен поглед на разтрепераната млада жена.

— Още един малък съвет, сестро: ако бях аз, бих занесъл парите си в банката. Там им е мястото — промълви той.

Затвори вратата след себе си, а в мъртвешката тишина звънчето прозвуча като камбана, която бие на умряло.