Ребека Брандуейн
Краят на дъгата (6)

Глава пета

През следващите дни Джослин остана в пансиона на Роуърт Стрийт и така се страхуваше от нови неприятни усложнения, че предпочете да не напуска успокояващата сигурност на къщата. Прекарваше времето си в опознаване на госпожица Хати, Зеб и другите гости; наблюдаваше през прозореца живота на улицата и се опитваше да се ориентира и да свикне с новата ситуация. От време на време зърваше за кратко Уили или Де Навар. Често си мислеше за обезпокояващото завещание на баща си и за собственото си бъдеще. Дали Господ искаше тя да се омъжи, или да стане монахиня? Четеше Библията, молеше се на Бога и пишеше дълго писмо на преподобната майка Мария, разказваше й за случилото се и молеше за помощ и съвет. И това най-сетне я накара да излезе от къщата на госпожица Хати, поне до ъгъла на Еврика и Пайн Стрийт, където се намираше пощата. Без пощенска марка не можеше да пусне писмото. На тръгване от пощата, Джослин буквално се сблъска с Уили Гришъм. Докато прибираше рестото в чантичката си, тя не забеляза, че той влиза в сградата и се блъсна в него. Чантата й падна на земята и цялото й съдържание се разсипа наоколо.

— О, не! — изстена момичето и се наведе, за да събере парите си. Знаеше, че трябва да ги пази много добре, ако не искаше да остане без никакви средства. Килиън я беше предупредил, че не може да разчита на доход от „Краят на дъгата“, докато не се разчистят последиците от експлозията в мината.

— Ужасно съжалявам, госпожо! — каза Гришъм и галантно приклекна, за да й помогне. — Вината е изцяло моя. Но това сте вие, госпожице О’Рурк! Каква приятна изненада!

С рязко движение той свали шапката си и изглеждаше толкова трогателно смешен, клекнал на земята, че Джослин се засмя пряко волята си и се зарадва, че го среща. Помисли си, че единствено той може да й бъде приятел и съюзник в борбата за „Краят на дъгата“, но все още нямаше ясен план, как трябва да действува в това положение.

— Господин Гришъм…

— Моля ви, наричайте ме Уили — настоя той и я погледна в очите. — Господин Гришъм звучи ужасно формално. Освен това всички мои приятели ми викат Уили и аз се надявам да се сприятелим, въпреки нелепото завещание на баща ви. Без съмнение той е искал да ни погоди лоша шега — каза Гришъм и безгрижният му тон не показваше никакъв яд. — Ред страшно обичаше да се смее.

— Да, да, наистина — съгласи се Джослин и при този спомен сърцето й се сви от мъка. — Писмата му винаги бяха пълни с шеги и весели описания на хора и на събития тук в Сентръл Сити…

Сълзите задушиха гласа й.

— Много ви липсва, нали? — попита Уили с приятелско съчувствие и се направи, че не вижда овлажнените й очи и ръката й, която трескаво търсеше носна кърпа в джоба на послушническите одежди.

— Да, липсва ми… т.е. липсват ми писмата му. Не съм виждала баща си откакто отидох в манастира, тогава той замина за Колорадо. Винаги съм се надявала, че някой ден ще дойда при него тук в Сентръл сити. Но… все нещо не се уреждаше… и сега е вече твърде късно…

Девойката изведнъж млъкна и обърна глава докато се овладее. Уили също запази мълчание в знак на респект. След малко той погледна надолу и я заговори:

— Мисля, че събрахме всичко. — Подаде й чантичката и помогна на момичето да се изправи. — Надявам се, че не сте се наранила? — осведоми се той учтиво, докато тя оправяше полите си.

— Не, нищо ми няма — поклати Джослин глава.

— Вижте какво, госпожице О’Рурк…

— Джослин. Моля ви! Така е по-честно, щом като ще ви наричам Уили. Докато се запознах с господин Килиън, т.е. Патрик, никой не ми казваше госпожица О’Рурк. Да си кажа право, звучи ми толкова чуждо, та… почти не ми става ясно, че става дума за мен.

— Е, добре… Джослин. — Уили мило се усмихна, пъхна пликовете, които през цялото време държеше, в пощенската кутия, подаде й ръка и я придружи навън. Извървяха цялата Еврика и спряха пред магазина му. — Исках да кажа, че знам от собствен опит, колко е болезнено да загубиш близък човек. Може би знаете, че цялото ми семейство загина по време на Гражданската война?

— Да, татко ми беше писал за това.

— Тогава… бях едва на седемнадесет години и сигурно си представяте, какъв удар беше това за мен. Всъщност искам да кажа следното: понякога помага, ако човек сподели мъката си с друг. Ако някога ви се стори, че искате да си поговорите с някого за Ред, ще бъде чест за мен да ви слушам, а аз с удоволствие ще ви разкажа за него каквото си пожелаете.

— Много мило от ваша страна, Уили — благодари му младата жена. — Наистина има много неща, които бих искала да знам за баща си… как е живял, къде е ходил, с какво е обичал да се занимава… В писмата си почти никога не пишеше за себе си…

— Много ще ми е приятно да ви покажа Сентръл Сити и градчетата в околността така, както Ред ги познаваше, и да отговоря на всичките ви въпроси. Рано ли ще е да започнем още утре? Какво ще кажете, да дойда ли към обяд и да ви взема от къщата на госпожица Хати? Можем да обядваме заедно и да се опознаем по-добре. А след това ще ви разходя с колата.

— Това наистина звучи прекрасно, Уили! — Джослин се изчерви от притеснение, сведе поглед, а сърцето й се разтупа. — Още от сега се радвам… да ви видя утре!

— И аз също.

Момичето се притесни още повече, когато той я погледна дълбоко в очите и затова, нервна и развълнувана като ученичка пред изпит, се забърза към къщи. Утре той ще ме вземе и ще ме вози в двуколката си. Това сигурно е грях — помисли си тя и си спомни за Антоан. Как можеше да стори такова нещо, и то толкова скоро след смъртта на баща си! И въпреки всичко, краката й като че ли имаха крила, така леко я носеха надолу по Еврика.

Беше толкова вглъбена в мислите си, че не забеляза опърпания златотърсач, който я следеше на сигурно разстояние. Не видя и високия, мургав мъж, който беше застанал на прага на кръчмата „При мама Лоуд“ и наблюдаваше как тя говори с Уили. Той дори ги беше проследил до кръстовището. Ред О’Рурк и Даренго де Навар не изпускаха Джослин от очи, докато тя се сбогуваше с Гришъм.

Ред трябваше да се въздържи да не се разсмее, когато съгледа дъщеря си. Току-що бе видял първия ход на Уили пред пощата — това не беше случаен сблъсък, както си мислеше детето му. Уили се оказа прекалено хитър, за да я заговори директно. Ето защо през последните няколко дни той стоеше с театрален бинокъл зад витрината на дюкяна си и оглеждаше улиците на Сентръл Сити, за да я открие. И когато видя как момичето влиза в пощата, той грабна един куп писма от тезгяха и тъкмо навреме й препречи пътя на излизане от сградата.

Горката Джоси — помисли си баща й, поклати глава и въздъхна. Въпреки всичките му надежди, че си е взела поука от историята с безскрупулния французин, сега изглеждаше, че Нел е права. Дъщеря му се оказваше невинно агънце, прекалено лековерно и наивно, за да подозира ловко нагласен план в случайната среща с Уили пред пощата. Добре, че самият Ред я следеше зорко, докато тя разперваше криле в опита си да политне.

От входа, в който се бе скрил, за да не го види дъщеря му, той продължи наблюдението си. Джослин тъкмо пресичаше улицата. Старият златотърсач мнително присви очи, когато видя Даренго да отива до кръстовището и забеляза погледа, който той хвърли на момичето.

Даренго притесняваше Ред още повече от Уили, тъй като можеше лесно да проследи логиката на Гришъм, докато тази на Де Навар беше непроницаема. Не бе възможно да се отрече, че Уили има остър ум, но той имаше склонността да се мисли за по-умен от всички други, а тази му надменност го караше да прави грешки. Ред винаги беше вярвал, че Даренго е по-интелигентен и по-хитър и съответно много по-опасен, точно заради непроницаемостта си. Не даваше да му се гледа в картите, не подценяваше противниците си и можеше хладнокръвно да блъфира, когато се налагаше.

С насмешка, която можеше да подлуди човек, Де Навар приемаше подигравките на Гришъм, но би застрелял всеки друг мъж за подобни обиди, и то невинаги по най-честния начин. Ред помнеше един случай от преди много години, когато той, Форбс, Даренго и Уили хванаха крадец в златната си мина. Форбс и Уили бяха разярени и искаха веднага да обесят разбойника, но преди още да успеят да намерят подходящо въже, Даренго бе грабнал една ловджийска пушка, надупчил задника на крадеца със сачми и го бе изритал като мокро коте от „Краят на дъгата“. Ред всеки път се ухилваше, когато си спомнеше как тогава горкият човечец побягна презглава надолу по склона и как скимтеше от болка при всяка неравност по пътя. Долу, в подножието на хълма, той хукна с всичка сила, като държеше с две ръце ранените си задни части.

— Знаех си — бе казал Даренго нагло, докато гледаха бягството на престъпника — само може да плямпа, а го е шубе! Няма смисъл да хабим хубаво въже за тоя!

Нищо не можеше да се възрази срещу такива доводи — си бе помислил Ред развеселено.

Макар че непрестанно се опитваше да убеди Нел в противното, Ред трябваше да признае, че съвсем не е сигурен как ще свърши цялата тази интрига. Ако Джослин представляваше непознатата величина, джокера в тестето карти, раздадени от него, то Даренго можеше да се окаже измамника, който крие едно-две аса в ръкава си.

След онзи следобед в кантората на Килиън, Даренго се бе върнал в кръчмата „При мама Лоуд“ и не я беше напускал от тогава. Пиеше, играеше карти и се забавляваше с жените, като че ли не се е случило нищо особено, въпреки че се занимаваше така старателно с тези си дейности, като човек, който иска да забрави всичките си грижи. За разлика от Уили, Даренго явно не бе пропилял дори секунда да търси младата послушница. Беше чиста случайност, че стоеше пред кръчмата, когато видя Джослин и Уили да прекосяват кръстовището. Просто току-що бе изхвърлил един пияница от заведението си.

Все пак Ред се зарадва да види, че Даренго не се върна в задимената кръчма, а беше проследил момичето и съдружника си до ъгъла, където стоеше и в момента, загледан след младата жена.

След отварянето на завещанието при адвоката, сега за пръв път я виждаше. Позачуди се къде ли е прекарала времето си. Сигурно е била на църква, за да се моли на Бога за спасение от неприятната ситуация, в която я вкара абсурдното завещание на баща й — си рече той.

Какво по дяволите е искал да постигне Ред с този перверзен документ? Имаше само два възможни отговора: първо — бащата наистина е смятал, че щерка му си пропилява живота в манастира и по този начин иска да й намери подходящ съпруг, и второ — Ред нарочно е искал тримата му съдружници, особено Даренго и Уили да се хванат за гушите. Сиймъс О’Рурк бе по-необуздан от повечето други мъже, които Даренго познаваше, но лудостта му винаги беше методична. Ако втората теория се окажеше вярна, то щеше да излезе, че самият Ред е саботьора, а може би и убиеца на Форбс, надявайки се да остане единствения собственик на „Краят на дъгата“. Все пак Даренго не можеше да повярва, че старият му съдружник е способен на такова нещо. И въпреки това се съмняваше. Златото превръщаше добри приятели във врагове, а Ред бе сигурен, че скоро ще открият голяма златна жилка. Значи беше съвсем възможно, самият той да е взривил мината, за да запечата шахтите и галериите. След това е изиграл собствената си смърт, за да може скришом и на спокойствие да продължи пъкления си план. И ако това се окажеше вярно, то госпожица О’Рурк беше или съдружница на баща си и най-добрата актриса, която Даренго бе виждал на сцената или в живота, или просто беше невинна маша в ръцете на татко си, с която той си помагаше при изпълнението на тази подла интрига.

Така или иначе, налагаше се да опознае много по-добре младата наследничка. Черните му очи замислено се притвориха. Може би тя бе възпитавана в манастир толкова, колкото и самия той; никой не можеше да го потвърди — всички, дори и Патрик, имаха само думата на Ред и на Джослин. Беше съвсем възможно госпожица О’Рурк да е прекарала последните няколко години в някое бостънско вариете — или дори в публичен дом — мислеше си Даренго подигравателно. Би могъл да се закълне, че сценката в кантората на Килиън беше искрена, но сега изведнъж го налегна съмнението, дали не беше малко преиграна, не съвсем правдоподобна. Тези гъсти черни мигли, зад които кротко се криеха очите, можеха да служат и за прикритие на мислите, минали й през акъла, по време на отварянето на завещанието. По същия начин одеждите скриваха цялото й тяло, освен лицето. Даренго дори не знаеше какъв е цветът на косата й. Ако я срещнеше в нормални дрехи на улицата, може би нямаше да я познае. Тя е в състояние да следи него, Уили и Виктория, без някой да я забележи!

В този момент Даренго изведнъж се сети за просяка, който ги беше заговорил пред кантората на Патрик в деня на отварянето на завещанието. Поведението му беше много странно, той го забеляза още тогава. И защо Нел прогони скитника така грубо? Самият Де Навар му бе подхвърлил четвърт долар, за да го разгледа по-добре. Нещо в този мъж го смущаваше. Сега, когато отново си припомни цялата случка, една мисъл проблесна в съзнанието му. Би я отхвърлил като съвсем абсурдна, ако нямаше толкова много други несъответствия. Работата трябва да се разследва докрай, а това означава, че ще се наложи да се сближи с Джослин. Окажеше ли се обаче, че Ред е жив и че дъщеря му е в комбина с него, то Даренго ще й остави достатъчно време и възможност да се издаде сама.

Но ако Ред е жив, а щерка му е невинна и се е хванала на въдицата, както всички останали? Или ако все пак е мъртъв? Тогава всички зависят от това отвратително завещание. Това беше червеят, който разяждаше ябълката отвътре. Думите на Виктория, изречени със заплашителен тон пред кантората на адвоката, още изгаряха душата му. Съмненията ту изчезваха, ту се появяваха с двойна сила. Като оставим дела на Ред от „Краят на дъгата“ настрана, как бих могъл да допусна Джослин да стане жертва на Уили, особено след думите на Виктория? — запита се той. Дъщерята на Ред, манастирската послушница — в лапите на Уили, в леглото на Уили. Боже мили! В същото легло, в което е била и Виктория! Абсурдно беше да се мисли, че Гришъм е верен на вдовицата; нито той, нито тя притежаваха тази добродетел. Но какво мога да направя? Проклятие! — изруга Даренго на ум. Ако помоли Джослин да се омъжи за него, ако я предупреди за Уили, тя сигурно ще си помисли, че самият той иска само да се докопа до наследството. Щеше да му откаже и нямаше да го послуша. Ако пък се омъжи за него, а Ред е още жив и тя е негова съдружница, тогава със сигурност самият Даренго щеше да бъде следващата жертва на трагична злополука в златната мина. Неговият дял от „Краят на дъгата“ ще стане собственост на Джослин и така Ред ще държи половината мина, докато Уили и Виктория имаха само по една четвърт. Кръвта вода не става! — си каза той.

Каквото и да съдържаше колодата, картите бяха размесени и раздадени, а залогът вече е на масата! Дяволска работа, наистина. Даренго реши, че тъй като Уили току-що е вдигнал мизата, самият той не бива да се бави и трябва да влезе в играта, ако не иска да пропусне първото раздаване. Тази хитра и същевременно привлекателна идея го накара да последва Джослин по Еврика Стрийт.