Ребека Брандуейн
Краят на дъгата (10)

Глава девета

Преди няколко седмици преподобната майка Мария се бе облегнала на стола си, наместила очилата на носа си и зачела писмото на Джослин. Беше дълго, няколко ситно изписани страници, и тук-таме мастилото се бе размазало. Игуменката се досети, че това е от някоя и друга сълза. Изглежда на момичето не му беше леко в Сентръл Сити. Необикновеното завещание на баща му го беше разстроило. Девойката едва познаваше тримата съдружници на покойния си татко, а трябваше, както разказваше в писмото, да се омъжи за един от двамата мъже, ако изобщо искаше да получи наследството си. По всичко личеше, че поне един от тях е долен престъпник. От друга страна, момичето първоначално искаше да става монахиня и молеше преподобната майка Мария за съвет.

След като прочете цялото писмо игуменката въздъхна, сгъна листата и ги върна внимателно обратно в плика. Остави го настрана, свали очилата си и потърка уморените си очи. Денят й се стори безкрайно дълъг. Манастирът имаше доста проблеми, които изискваха цялото й внимание. Докладът на сестра Тереза за финансовото състояние на светата обител бе един от тези важни и неотложни въпроси. Манастирът беше беден и обедняваше все повече и повече. За съжаление нищо не можеше да се направи. Ирландските католически семейства, които по-рано изпращаха дъщерите си тук да се учат, бяха напуснали северните квартали на Бостън и живееха другаде. На тяхно място в околността се бяха нанесли еврейски емигранти.

Преподобната майка Мария вече бе изпратила редица писма на различни църковни служби и ги беше осведомила за промените в тази част на града. Съобщи им, че поради липса на пари и ученички се е видяла принудена да затвори едното крило на манастира. Тези, които досега бяха отговорили на писмата й, изразяваха само съчувствието си, но игуменката не се предаваше. Знаеше, че има само малко хора, способни да й помогнат. Църковните институции пишеха, че времената са тежки, а преместването на цял манастир не можеше да стане току-тъй без огромни разходи. Имало по-важни неща, по-големи нужди на други места. Дори и в град като Сентръл Сити, разположен насред „най-богатата квадратна миля на света“, имаше — според писмото на Джослин — бедни вдовици и сираци. Новината за тези дечица особено измъчваше преподобната майка Мария, защото тя обичаше децата. Тези същества единствени все още бяха способни да се чудят искрено на живота и бяха толкова ученолюбиви, че тя с удоволствие им преподаваше. Децата бяха бъдещето.

Е, в момента сигурно не можеше да стори нещо за манастира, но поне можеше да даде съвет на Джослин. Взе перо и хартия, намести отново очилата на носа си и започна да пише. Почеркът й беше красив и всички й завиждаха за него, а преподобната майка Мария трябваше да си признае, че това е тайната й гордост.

„Мила Джослин…“ След като завърши писмото, тя го изпрати с надеждата, че няма да представлява прекалено силен удар за девойката, която и без това си имаше достатъчно трудности в Сентръл Сити.

Слънцето беше разкъсало утринната мъгла и денят обещаваше да бъде прекрасен. Даренго беше яхнал черния си жребец Diabolo и чакаше пред портичката на пансиона на Роуърт Стрийт, а в едната си ръка държеше поводите на малко сиво магаренце, което ядоса Джослин, но и същевременно я развесели.

— Виждате ли, сестро, — поздрави я той, широко усмихнат и побутвайки сомбрерото си назад. Черните му очи блестяха весело при вида на момичето, което го гледаше с недоумение. — Нали ви казах, че няма защо да се тревожите. Както сама можете да се убедите, Господ ви даде онова, от което се нуждаете. Е, признавам, че и аз помогнах малко. Това е Засафрас, най-милата, но и може би най-мързеливата малка магарица в цялата околия. Много е добричка, но през последните няколко години не се е движила по-бързо от бавен ход, така че не бива да ви е страх, че ще ви избяга. Вероятно ще трябва да я побутвате, за да се раздвижи изобщо. И тъй като не е много голяма, няма да паднете от високо, ако ви хвърли.

— Шегувате ли се, Даренго? — Гледайки магаренцето, Джослин не знаеше дали да се сърди или да му благодари.

— Не, наистина! — Де Навар се престори на засегнат. — Съвсем очевидно Небето ми изпрати Засафрас и аз си помислих, че без съмнение Господ е предвидил това животно специално за вас.

— Какво искате да кажете? Как се сдобихте с магарицата? — тя го погледна въпросително, понеже го считаше за способен да открадне животното.

— Спечелих я! — обясни Даренго развеселен. — Снощи, на покер в кръчмата. В друг случай естествено не бих приел магаре за залог, разбирате ли? Но златотърсачът, който я „сложи“ на масата, беше наистина съвсем закъсал. Бяха му останали само няколко долара, а той искаше да бе върне у дома, на Изток. И тъй като си бях намислил да гоня кент флош роял^[1], си казах, че и без това нямам голям шанс да спечеля, меко казано. Но странно, съдбата ми се усмихна. Изтеглих дама купа, картата, която ми липсваше. Понеже не ми трябваше магаренце, в тази секунда разбрах, че Бог ми го е пратил за вас. Ако го искате, Джослин, ваше е.

— Просто не… просто не знам какво да кажа. — Девойката се засрами, защото го беше заподозряла, че е откраднал магарицата. Но това, че я е спечелил на карти, също не беше кой знае колко по-добре. И все пак, Джослин имаше нужда от ездитно животно и затова предпочете да не придиря много-много.

— Само кажете „да“ и тръгваме! — подкани я Даренго и слезе бавно от седлото, като прехвърли елегантно дългия си крак през врата на коня. — Хо-Синг ни е приготвил малък пикник — посочи той кошницата, която висеше на седлото му. — Страхувам се обаче, че смесицата му е доста странна, китайски, мексикански и всякакви други ястия. Но поне няма да гладувате.

Джослин бе не само изненадана от вниманието му, но дори и трогната. Всеки път откриваше нови черти на характера му, черти, които не съвпадаха с представата за убиец, която си беше съставила. В началото бе твърдо убедена във вината му. Но сега все по-често се хващаше, че поставя първоначалното си подозрение под въпрос. Но ако нито Даренго, нито Уили, за когото още от първия ден предполагаше, че е невинен е мошеника, убил Форбс и баща й и вдигнал „Краят на дъгата“ във въздуха, кой е тогава? Виктория? Изглеждаше невероятно, освен ако е имала съучастник. Някой от работниците в мината? Това май беше единственото логично заключение. Въпреки всичко трябваше да си признае, че не се сеща за правдоподобен мотив, заради който някой от работниците ще затвори мината за месеци и ще убие двама души.

Даренго й помогна да възседне Засафрас и търпеливо й показа как да държи юздите. В бавен ход се отправиха за мината, а Джослин ръчкаше опърничавата магаричка с една пръчка, която Де Навар бе издялкал в двора на госпожица Хати.

На Еврика Стрийт ги спря Нел, която се била запътила към пансиона, за да пие най-сетне чай с Джослин.

— Толкова съжалявам, че трябва да ви разочаровам, Нел — излъга младата жена и се изчерви при тази лъжа. — Но Даренго ще ме води днес до „Краят на дъгата“. Непременно искам да видя златната мина, изиграла такава важна роля в живота на баща ми. А нали сега е отчасти и моя. Може би ще се видим някой друг път?

— Какво ще кажете за утре следобед? — настоя актрисата и отказа да приеме, „не“ за отговор. И тъй като нямаше вече накъде да отстъпи и понеже не можеше вечно да я отбягва, Джослин от учтивост се видя принудена да удовлетвори молбата.

След като се бяха разбрали, че Нел ще дойде на следващия ден точно в четири часа в пансиона на госпожица Хати, тя бързо си тръгна. Странно, изведнъж се разбърза — помисли си момичето. Даренго го поведе напред и скоро напуснаха Сентръл Сити и се заизкачваха по хълмовете.

В началото Джослин се страхуваше и се чувстваше несигурна на гърба на магарицата, но след известно време доби самоувереност, тъй като Засафрас послушно следваше черния жребец на Даренго. Само от време на време се налагаше да я побутва с пръчицата. Лека-полека момичето се успокои и започна да обръща внимание на околността. Преди златната треска по хълмовете е имало гъсти гори, а сега повечето от тях бяха изсечени. Дървеният материал се е използувал за изграждането на градовете в долините. Около Сентръл Сити стърчеше тук-таме някой пън, а по-нататък имаше и отделни дървета. По-нагоре те се сгъстяваха и образуваха гъсти борови гори. Високо над дърветата, вечно заснежените върхове блестяха като диаманти на слънце. Малки бели облачета препускаха по кобалтовосиньото небе. Щом като оставиха саждите и дима на града под себе си, въздухът се изпълни със сладък пролетен аромат.

Джослин вече беше посвикнала с редкия високопланински въздух и сега дълбоко вдишваше природата около себе си. Засафрас ухаеше на сено, пот и прах. Козината й бе къса и твърда, особено ако се погали в обратна посока. Джослин се наведе и приятелски я потупа по врата. Едното ухо беше клепнало и придаваше много смешен вид на малкото животно. Пътят се оказа доста неравен, но магарицата вървеше бавно и сигурно носеше товара на гърба си. Момичето усети, че няма нужда да се страхува, да не би Засафрас да стъпи накриво, да се спъне или да падне по тясната пътека, където на места пропастите бяха безкрайно дълбоки. Въпреки това, тя здраво се държеше, докато не се появи „Краят на дъгата“.

През последните три месеца бе виждала доста златни мини от далече, но „Краят на дъгата“ я разочарова, беше направо в плачевно състояние. Навсякъде разпръснати скални отломки и други развалини, а постройките бяха толкова паянтови, че вятърът можеше да ги отнесе всеки момент. При вида на тези полусрутени къщурки, гърлото й се сви. Това ли е мечтата на татко, „Краят на дъгата“? За това ли се е трудил толкова, това ли беше една от причините да не ме извика в Сентръл Сити? — си помисли девойката. Усети порив да се смее, да плаче и със сетни усилия успя да спре хълцането, което напираше в гърлото й.

— Не е точно това, което очаквахте, нали? — попита Даренго тихо и я погледна с непроницаеми очи.

— Не, съвсем не е! — каза тя отчаяно и бързо се обърна настрана, за да не може Де Навар да види сълзите й.

— Е, първото впечатление често мами — подхвърли той многозначително, а момичето остана с убеждението, че има предвид не само златната мина.

Джослин се загледа смаяна в Даренго. Не се ли опитваше да й каже със заобиколки нещо за себе си? През гъстите си мигли девойката скришом го погледна отново. Рядко го беше виждала без широкополото му сомбреро над очите и обикновено той изглеждаше така, сякаш не е слизал две седмици от седлото и че се нуждае спешно от баня и бръснар. Не можеше да си го представи и без неотменната му тънка черна пура между зъбите и шише прозрачна ракия — наречена мескал^[2], както вече бе научила — в ръка.

Докато тя го наблюдаваше, Даренго извади бутилка от торбата на седлото си, издърпа тапата и отпи голяма глътка, след което избърса устните си с ръка. Забеляза, че тя бърчи неодобрително чело и широко се усмихна.

— Ожаднявам при езда — отбеляза той сухо. Запуши бутилката и я прибра обратно в торбата. — Хайде, елате, ще ви разведа и ще ви представя на работниците. Освен ако, разбира се, не сте променили мнението си, след като със собствени очи видяхте в какво плачевно състояние е „Краят на дъгата“. Както Уили вече ви каза, това не е подходящо място за една дама.

— Съжалявате ли, че ме доведохте до тук? — Джослин подозрително присви очи.

— Ни най-малко! — успокои я Даренго, който сякаш изобщо не се засегна от въпроса й. — Предположих само, че може би вие съжалявате.

— Не!

— Е, щом е така, да вървим!

Ръцете му здраво стиснаха талията й, когато й помогна да слезе от седлото. Ако не беше я държал, тя вероятно щеше да падне, тъй като кракът й се удари в един заострен камък, глезенът й се огъна и тя за момент загуби равновесие. Отпусна се в ръцете му и неволно се хвана за него. Усети сигурността, която й предлагаше докато се изправи на крака. За секунда дъхът й секна, високата му силна снага изведнъж се притисна до крехкото й тяло, а мускулите му се изпънаха под нежните й длани. Като през мъгла осъзна, че макар и да изглеждаше небрежен и мръсен, тази сутрин трябва да се е изкъпал. Ухаеше на чисто, ароматът на сапун и карамфилово масло се примесваше с тютюнев дим и мирис на алкохол. Дъхът му съвсем отблизо погали топло кожата й. Тя вдигна поглед към небръснатото му лице, а зелените й очи се взряха дълбоко в неговите, които блестяха така предизвикателно, че тръпки я побиха. Близостта му накара сърцето й да бие бързо-бързо и дълбоко вътре в нея се събуди някакво чувство, което тя не можеше да назове, нещо, което й се стори, едновременно страшно и привлекателно. Стана й толкова горещо, че за момент се уплаши да не изпадне в безсъзнание. Страните й пламнаха огненочервени и тя се отдръпна, като внимаваше да не стъпи втори път на камъка, заради който се бе отпуснала в прегръдката му. Когато отново го погледна, очите и лицето му не издаваха нищо — но тя не можеше да предположи какви усилия му костваше да скрие чувствата си.

Изглеждаше така, че Джослин съвсем случайно се е спънала и подпряла на ръцете му. Даренго знаеше, че наистина би могло да е просто съвпадение на обстоятелствата и въпреки това в съзнанието му се прокрадна съмнение. Не можеше ли да е пресметлива хитрост на опитна актриса. Ядоса се, защото не му стана ясно, кое от двете е вярно. Разтревожи се още повече от това, че не бе в състояние да отрече колко силно са го възбудили ароматът и докосването на тялото й. Ухаеше на лавандула и пролет, снагата й бе мека и пищна и той си помисли как ли изглежда без тези послушнически одежди, които така я прикриваха. Изведнъж Де Навар усети едва преодолимото желание да махне тези дрехи от нея… съвсем бавно… кат по кат. Засърбяха го пръстите да издърпа булото й и да види същинския цвят на косата й. Изруга наум, че не е сигурен, дали тя е невинна послушница или измамна интригантка, като за момент се надяваше, тя да е второто.

След като завърза Diabolo и Засафрас, Даренго взе кошницата с храната и заведе Джослин в кухненската барака, за да я представи на един съсухрен, но жилав човечец, който по прякор се казваше „Старият от Аляска“. Толкова отдавна му викаха така, че и самият той бе забравил истинското си име.

— Щерката на Ред викаш? Да ме вземат мътните! — старецът недоверчиво поклати глава. — Изобщо не знаех, че Ред е имал дъщеря. Радвам се да се запозная с вас, сестро.

— Старият от Аляска готви за всички в „Краят на дъгата“ — обясни Даренго и постави кошницата с храните на дългата маса в трапезарията. — Но ако обичате стомаха си, ви препоръчвам да не близвате от манджите му, защото бобът му има вкус на градушкови зърна, а хлебчетата му са тежки като олово и биха могли да се използуват за гюллета. Тук до един сме убедени, че слага барут във всяка гозба.

— Ах, Даренго, млъкни най-сетне! — оплака се старият готвач. Дъвчеше тютюн и се изплю на пода, сякаш така искаше да каже какво мисли за приказките на Де Навар. — Такъв като теб, който продава долнопробно нелегално уиски, не бива да се мръщи на готварските ми способности!

После се обърна към Джослин:

— Изобщо не го слушайте, сестро, той иска само да ви баламосва. Всички ми се подиграват и само ме ядосват. Е, аз им викам, щом не ви харесват моите манджи, намерете си нов готвач. Думите им не засягат чувствата ми, тъй като никога не съм твърдял, че мога да правя повече от вкусен хляб. Спокойно да си търсят друг готвач, но докато го намерят, нека си мълчат и да не ми се мотая из кухнята! Дори и да не мога да готвя такива изтънчени работи като китайския готвач на Даренго, седне ли човек да яде тук, знае поне какво яде, нещо, което не може непременно да се каже за гозбите на Хо-Синг. Кучешко месо! Кълна се, че готви с кучешко месо!

Джослин се сети за обяда, приготвен от Хо-Синг за нея и Даренго и скептично погледна към кошницата. После хвърли поглед и на Де Навар, който високо се изсмя на уплашения й вид.

— Уверявам ви, че Хо-Синг не използува кучешко месо, макар и Старият от Аляска непрекъснато да го твърди! — продължаваше да се усмихва Даренго. — Засрами се, старче, как можеш да разправяш на Джослин такива врели-некипели? Ако продължаваш така, няма да те помоля за хляб. Нали много се хвалиш с него, а аз се надявах, че ще ни дадеш малко да хапнем на обяд.

— Е, хайде де! — извика готвачът и изведнъж лицето му грейна. — Все ще се намерят няколко филийки, а и май съм скътал някъде бучка масълце, та нали е за дъщерята на Ред. Не искам да гладувате, сестро. И ако в тази кошница има действително нещо като хората, да ме вземат…

Даренго поведе Джослин по-нататък. В „Краят на дъгата“ нямаше подемен асансьор за работниците. Те слизаха и се качваха в мината със същите кофи, с които се извозваше и рудата на повърхността. Принудени бяха изцяло да разчитат на Новак, който обслужваше макарата и ги придвижваше нагоре и надолу. След като разбра това, Джослин вече не се учуди, че едрият и мрачен славянин не й обърна особено внимание, когато Де Навар я представи, а само й кимна с присвити очи. Животът на мъжете зависеше от това той непрекъснато да внимава. При най-малката грешка от негова страна миньорите можеха да паднат в шахтата, а телата им щяха да изчезнат в горещата вода, от която се издигаха облаци пара. Такава била и ужасната съдба на нещастния Форбс Хютън. Трагичните случаи в мините ставаха най-често по тази причина. След смяна миньорите бързаха да излязат от горещата вътрешност на планината и ставаха невнимателни, понеже им се виеше свят, и от време на време някой от тях падаше от коша.

На Джослин й прималя като научи тези ужасии и се замисли сериозно, дали наистина иска да види работата под земята. Страхуваше се да се качи в кофата и да бъде спусната като оловна тежест в тъмнината и гъстите пари, издигащи се от неизследваните дълбини на мината.

— Не се страхувайте, Джослин — пошушна Даренго тихо като забеляза посивялото й лице. — Новак си знае работата. Но ако предпочитате, няма да слизаме долу и ще се върнем обратно.

— Не! — отвърна тя най-сетне, поклати глава и вдигна решително брадичката си. — Не, щом притежавам златна мина — е, поне една четвърт де — смятам, че ще е важно да си съставя пълна картина за работния процес. Иначе вие и Уили, та дори и Виктория ще сте в по-изгодна позиция.

— Ако наистина сте решили да изпълните това тъпо условие, което баща ви е поставил в завещанието си, за да станете наследница на неговия дял, Уили или аз пак ще се окажем по-облагодетелствувани — изтъкна Даренго и се усмихна подигравателно. Млъкна за секунда, за да може тя да схване смисъла на думите му и след това попита със съвсем безизразен глас, като че ли изобщо не го интересуваше: — Уили предложи ли ви да се омъжите за него?

За момент Джослин се подвоуми, дали да не отговори утвърдително, само за да види реакцията му. Но после й стана ясно, че би се изложила на опасност, ако Де Навар действително е убил Форбс и баща й. Изведнъж шахтата под нозете й придоби нещо заплашително. Ако Даренго я бутне и след това твърди, че тя се е спънала и паднала сама, беше малко вероятно Новак да може да даде други показания, тъй като едва я беше погледнал. И в този момент усети, че и Де Навар, макар да изглеждаше спокоен, бе еднакво напрегнат като нея. Почти усещаше как той се готви за скок, като някой див звяр, който се приготвя да се хвърли върху жертвата си и да я разкъса. Дали точно сега не измисляше вече как да я тласне в шахтата, както бе бутнал може би и Форбс? При тези мисли главата й се замая и тя се опита да се отдалечи незабелязано от опасната дупка. Не, нямаше да заложи тази стръв!

— Не — отвърна тя глухо. — Досега Уили не е говорил за женитба.

— Но вие сте твърдо убедена, че ще го стори, преди да изтече годината, това искате да кажете, нали?

— Аз смятам — започна Джослин като внимателно подбираше думите си, — че никой от нас, включително и вие, не иска да гледа как делът на татко се пропилява за строеж на театър за Нел Тиерни.

— Да, така е — съгласи се Даренго. — И аз мисля, че никой не желае това. Но тъй като аз не съм роден за венчило, ще трябва да се надяваме, че Уили ще може да преодолее задръжките си и да отиде на Пайн Стрийт, за да изучи католицизма при отец Фланегън. Тогава вие спокойно ще може да кажете „да“, когато той най-сетне стигне до същността на въпроса.

Въпреки че току-що бе изпитала страх от Даренго, Джослин се обиди от тези му думи, макар че сама не знаеше защо. Не й стана приятно, че Де Навар явно не иска да се ожени за нея, дори ако по този начин завинаги се прости с възможността да се сдобие с дела на Ред от „Краят на дъгата“. Не че тя би се съгласила да му стане жена! Не и на този небръснат грубиянин! И все пак се чудеше, че той проявява толкова слаб интерес към нея самата и към наследството й. Страховете й малко се поуспокоиха. Този липсващ интерес беше несъвместим с представата за човек, способен да вдигне мината във въздуха и да убие двамата си съдружници. Отново се наложи да се усъмни в подозренията си. Наистина ли беше невинен или само си играеше на котка и мишка с нея? Не знаеше. Сърцето й беше склонно да му повярва; мъж, който дава милостиня на един беден просяк и който прибира сираче като Чиско не представляваше подходящ кандидат за саботьор и убиец. Разумът й обаче я предупреждаваше да не се доверява на хубавата външност. Ако отпусне бдителността си, подписваше собствената си смъртна присъда. Може би?

— Готова ли сте да се спуснем? — Въпросът на Даренго я стресна. Той посочи коша, изтеглен от Новак нагоре. Чакаше да ги свали в недрата на мината.

— Да… мисля, че да!

Въпреки усилията да прикрие страха си, гласът й потрепери, а лицето й пребледня. Даренго й беше казал, че в коша се побират осем души, но той й се стори ужасно малък и несигурен, а и застрашително се поклащаше на края на тежкото въже, на което висеше. Шахтата бе тъмна и гибелна. Парата, излизаща от дълбините й, съскаше като змия. Представата, че ще се спусне в тази мина бе достатъчно страшна, а че до нея щеше да бъде и Де Навар накара Джослин изведнъж да се вкамени.

— Няма нужда да го правите, разбирате ли? — напомни й той като видя бледото й лице, широко ококорените очи, разтрепераните й от притеснение ноздри и захапаната долна устна, сякаш девойката по този начин се опитваше да преглътне страха си.

— Знам… да, знам — промълви тя едва-едва, докато лека-полека възвръщаше самоувереността си и успокояваше нервите си. — Но все пак съм убедена, че трябва!

— Добре тогава, да слизаме! Не гледайте надолу! — нареди Даренго.

И преди още Джослин да разбере какво става, той я повдигна и я прехвърли над бездната в коша. Завъртя й се свят като зърна през кълбетата пара страховитата дупка под краката си. Въпреки предупреждението му очите й не можеха да се откъснат от тази главозамайваща шахта. Вцепени се. Сърцето й лудо биеше чак в гърлото, всичко около нея се завъртя и тя загуби равновесие. Стори й се, че виси цяла ужасяваща вечност над кипящата пропаст, а животът й беше напълно в ръцете на Даренго. В този момент си помисли действително, че смъртта й е съвсем близо, ще настъпи след секунда. Затвори очи и отправи гореща молитва към Спасителя. Изведнъж, за неин ужас, Де Навар я пусна… В коша. Толкова й олекна на душата, че само силните му ръце около талията й и собствените й пръсти, които инстинктивно се вкопчиха в ръба на коша я предпазиха от припадък, когато коленете й изведнъж омекнаха.

— За Бога, Джослин! — просъска Даренго и силно я разтърси. — Само не припадайте! Ще изпаднете от коша и ще се пребиете!

В това време и той скочи при нея. Пръстите му така здраво държаха ръцете й, че на следващия ден сигурно щеше да има синини.

— Всичко наред ли е? Джослин, добре ли сте? — гласът му звучеше много разтревожено.

— Д… д… да — успя да промълви момичето. Бавно отвори очи и веднага погледна в тъмнината под себе си, която заплашваше да я погълне.

— Ах, по дяволите! Господи! Не чухте ли какво ви казах? Нали ви предупредих да не гледате надолу! Jesus^[3]! Да не сте посмяла да го направите пак!

Той рязко я грабна в прегръдките си и притисна лицето й към широката си гръд, за да не може вече да гледа надолу в шахтата, която привличаше погледа й и предизвикваше опасен световъртеж. Тонът му стана по-нежен, а дясната му ръка погали забулената глава, сякаш тя беше малко дете.

— От височината ви се върти свят. Нищо няма да ви стане, ако просто не гледате надолу. Обещавате ли да не го правите пак, ако ви пусна сега?

— Да.

Гънките на широката му колосана риза заглушиха гласа й. Джослин усети аромата на изпран и изгладен плат и се учуди, че ризата му е толкова чиста и че въпреки това той изглежда така мърляв.

Даренго бавно я пусна, но не свали дланите си от ръцете й, за да може всеки момент пак да я стисне, ако тя погледне отново под себе си и изпадне в паника, въпреки предупрежденията му и нейното обещание. Нещо неудържимо я караше да обърне очи надолу към шахтата, но все пак тя успя да задържи погледа си върху лицето му. Очевидното му притеснение и грижа за нея много я зачудиха и дори я трогнаха, тъй като тя вече беше свикнала с абсолютната му непочтителност. Остана много изненадана, че той може да бъде и мил, само да имаше настроение.

— Добре се справяте — усмихна й се Даренго окуражително. — Просто продължавайте да ме гледате както до сега. След малко ще кажа на Новак да ни спусне в шахтата. Ще ви се стори, че слизаме много бързо, но не се притеснявайте, няма причина да се страхувате. Въжето е абсолютно сигурно. Ако е нужно се дръжте за ръба на коша, но внимавайте да не се подадете навън, защото има опасност да се нараните. Шахтата е много тясна, а стените са неравни. На места скалите са остри като бръснач. Разбрахте ли ме?

Джослин вяло кимна. Чувствуваше се като пребито куче и съжаляваше ужасно, че е настоявала да дойде в „Краят на дъгата“, за да разгледа тъмните подземни галерии на златната мина. Искаше й се веднага да изскочи от коша и да стъпи на твърда почва, но само при мисълта за крачката, която трябваше да направи над бездната, за да се озове отново на земята, така и призля, че всичките й желания се стопиха мигновено.

Сега вече се досещаше, защо Уили толкова категорично бе отказал да я доведе до „Краят на дъгата“. От цялото си сърце Джослин си пожела и Даренго да се бе оказал недостъпен за молбите й. Наруга го наум. Страхът й бе толкова силен, че дори и не се сети да помоли Господ за прошка, заради проклятието, което си бе помислила. За най-голяма своя изненада не изпита нито чувство на вина, нито срам при тези думи, съвсем неподходящи за една дама.

Трябва да е била съвсем не с всичкия си, когато го помоли да я доведе в „Краят на дъгата“. Та нали го смяташе за убиеца на баща си! Може би Даренго точно в този момент намисляше как да се отърве от нея — долу, сами под земята. А и по-лошо. Джослин потрепери при спомена за това, което щеше за малко да й се случи с Антоан и мислите й се насочиха в една неочаквана, но не по-малко ужасна посока. Картини от кошмарите на всяка жена проблеснаха в съзнанието й.

Ами ако Даренго й казваше, че не е мъж за женене, само и само за да я успокои, защото знаеше много добре, че не би го приела за съпруг, ако той директно я попита? Нали самата тя бе дала ясно да се разбере, че предпочита Уили, пък дори и той да е от друга вяра. Ами ако Даренго в такъв случай е решил да я изнасили, с надеждата така да я принуди да се омъжи за него? Де Навар бе католик, но по всичко личеше, че не беше много набожен. Псувните му, пиенето, хазартът, а и не на последно място развратничеството му го доказваха съвсем ясно. Джослин не можеше да бъде сигурна, дали той заради вярата си ще изпитва респект пред одеждите й, щом като не уважаваше самата нея и добродетелта й, а пък и залогът беше извънредно висок — цяла златна мина. Колко е била глупава да не премисли всичко това предварително!

Момичето вдигна поглед. Мъжът изглеждаше толкова огромен и силен до нея, а тя се чувствуваше така малка и крехка. Какви бяха шансовете за съпротива, ако на дъното на шахтата той реши да завлече жертвата си в някоя отдалечена галерия, да я хвърли на скалистата земя и да я насили? Никакви! Тя ще бъде изцяло в ръцете му и имаше опасност при този шум в мината никой да не чуе виковете й. Дори сега ритмичното тропане на помпата беше оглушително. Джослин много добре можеше да си представи колко по-силно ще е долу. За пръв път в този момент изпита благодарност, че се спускат с кош, а не с асансьор. Даренго не бе чак толкова глупав и смел, че да й посегне в тази клатушкаща се кофа.

Изведнъж Джослин усети как кошът рязко потегля надолу. Движението я изненада и я тласна към Де Навар. Тя така се беше вглъбила в опасенията си, че не бе видяла Даренго да дава знак на Новак да ги спусне и затова не се беше хванала за перилото.

Дъхът на мъжа до нея погали топло и наелектризиращо ухото й.

Потрепери от страх, но усети и необяснима възбуда, когато ръцете му отново я стиснаха като стоманени обръчи и я привлякоха към него. Кошът слизаше с опасна бързина и профучаваше край студените и мокри стени на шахтата. Скоростта бе толкова голяма, че тя изведнъж почувствува как краката й се отлепят от дъното, като че ли висеше във въздуха, придържана само от ръцете на Даренго. Дъхът й секна, стомахът й се преобърна, а сърцебиенето й можеше спокойно да се сравни с грохота на помпата. Джослин се притисна до мъжа, кръвта бучеше в ушите й, въздухът в шахтата се превърна във вятър, който развя одеждите и булото й. Тъмнината и парата погълнаха Джослин и Даренго като развълнувано море.

Прилепена до гърдите му, девойката чуваше спокойния и равномерен ритъм на сърцето му, съвсем различен от лудото биене на собственото й сърце. Почувствува топлината и силата му, близостта му, мъжествеността му я накараха да потръпне. Даренго усети как тя трепери като животинче, попаднало в клопка и се зачуди, дали това е от страх, че кошът се спуска толкова бързо, като че ли всеки момент ще се сгромоляса в шахтата, или я е страх от него. Ако второто е вярно, то тогава Джослин е или наистина невинна, или прекрасно изпълнява ролята, която си е избрала. Коя Джослин е истинската, монахинята или измамницата? Даренго не знаеше, засега поне. Но рано или късно ще разбере! Закле се, че няма да има покой, докато не научи всичко.

Гърдите й, които се притискаха до неговите, бяха меки, кръгли и пълни — усети ги дори и през одеждите. От страх зърната им настръхнаха, но и от хлад — а може би и от неговата близост? Последното размишление много го зарадва, защото това показваше, че Джослин съвсем не е така безчувствена към него, както високомерно се представяше.

При всяко нейно вдишване гърдите й го докосваха, надсмиваха му се, изкушаваха го. Усети силна възбуда в слабините си, кръвта му забушува, а дишането му се ускори. Искаше му се да се изсмее и да изругае, понеже го привличаше една монахиня, за която той беше забранен, за която всеки мъж бе забранен.

Що се отнася до жените, Даренго бе арогантен и самонадеян, тъй като никоя до сега не го беше отблъсквала. Знаеше, че жената в прегръдките му отдавна щеше да е в леглото му, ако не беше малкото зрънце съмнение, което Джослин бе посяла в съзнанието му. Може би наистина бе израснала в манастир? Това допълнително щеше да оплете конците на мрежата, която Ред бе хвърлил връз тях с необикновеното си завещание. Досега Даренго сто пъти да е отнел момичето от Гришъм, щеше по всякакъв начин да попречи на безпринципните му планове. Уили е мръсник, студен и безчувствен, той взе Виктория докато Форбс беше още жив, а и след това. Би взел и Джослин, ако имаше възможност!

Изведнъж думите на вдовицата, изречени тогава пред кантората на Килиън, отново отекнаха в ушите му и той си представи Гришъм и Джослин в леглото. Двамата бяха голи, жената носеше само булото на главата си, було на монахиня, було на булка! Ръцете на Уили обхващаха гърдите й, същите гърди, които Даренго усещаше в момента до себе си.

Неволно ръцете му здраво се сключиха около снагата й и тя се уплаши. Задъха се и тихо изпищя. В тъмнината Даренго си помисли, че тя би издавала същите звуци, когато спи с мъж. Съвсем неочаквано ревност и ярост го прободоха, представяше си, че този мъж е Уили. Ако Джослин действително е израснала в манастир, то сигурно са я учили, че бракът се изгражда върху любов и вярност, а Гришъм не можеше да й даде нито едното, нито другото.

Няма да я получи! — зарече се Де Навар.

За секунда си помисли, че е изрекъл думите на глас, толкова силно го беше завладяла тази мисъл. Но като разбра, че не е казал нищо му се прииска да се изсмее, защото сериозно се беше замислил да се обвърже за цял живот с една монахиня, и то не за друго, ами за да попречи на съдружника си. Е да, ще му пречи и ще го ядосва, но за сватба с Джослин не можеше да става и дума. Харизвам му я, но не и наследството! — каза си той. Когато истината излезе наяве, тя вероятно ще се окаже лъжкиня, измамничка и курва, съучастничка в пъклените планове на баща си. За момент Даренго все пак си пожела тя да не е от тия жени, които се продават на този, който е готов да заплати най-високата цена. Виктория винаги си е била такава. Отчаяно Де Навар се вгледа пред себе си.

Единствено не му харесваше, че дялът на Ред от „Краят на дъгата“ бе неделимо свързан с дъщерята. Значи Уили не биваше да получи момичето! Но ако собствените му подозрения, че Ред е още жив, се окажеха верни, то означаваше, че старият ирландец е саботьора и убиеца на Форбс. И сега сигурно замисля как да отърве щерка си от натрапения съпруг! В такъв случай, Уили би подписал заедно с брачното свидетелство и смъртната си присъда. Но и аз и Виктория сме в опасност, защото щом Джослин и Ред са убили вече двама души, защо да се страхуват от още едно или две убийства, ако това накрая им даде цялата златна мина? И нали кръвта вода не става? Поне така казват…

Даренго изведнъж поиска да види лицето на девойката до себе си, но тъмнината и парата, които ги обгръщаха, му попречиха. Можеше само да усеща треперещото й тяло, младо, жизнено и привлекателно, въпреки дебелите пластове плат, който се издуваше така прекрасно от хладния въздух. Заприлича му на ангел, на ангел-отмъстител. Поиска я и същевременно я прокле. Запита се дали пък точно в този момент тя не замисля неговото убийство.