Зейн Грей
Легионът край границата (20)

Глава 20

Джим Клийв помогна на Джоана да се качи на седлото и остана за миг до нея, държейки ръцете й. Тъмнината пред очите на младата жена се разнасяше и мъчителната болка в гърдите й започваше да претръпва.

— Горе главата! Дръж се здраво на седлото! — прозвуча сериозният глас на Джим. — Всеки момент може да се появи някой от другите бандити в селището… Препускай напред. Ще те следвам, водейки коня с товара.

— Ах, Джим, няма да мога да намеря пътя — каза Джоана.

— Вярвам, че ще го намериш. Сигурен съм, че ще си припомниш всеки метър от пътя, по който разбойниците те довлякоха до Кябин Гълч. Но ти ще се увериш в това едва когато стане действителност.

Джоана пришпори коня си и не хвърли нито един поглед назад. Тя напускаше без съжаление Кябин Гълч, който бе станал арена на кошмарни събития. Каква утеха почувствува младата жена, когато навлезе в широката долина.

Пасящите коне вдигаха глави и цвилеха насреща й. Джоана гледаше гъстите храсталаци, вълнуващата се висока трева, но не както по-рано. Колко странно беше това, че тя знаеше точно по кой завой да тръгне, не се колебаеше при кръстопътищата и чувствуваше по инстинкт коя е истинската посока. Изведнъж препусна коня си в такъв бърз тръс, та Джим и подвикна, че не е в състояние да кара товарния кон с такава бързина.

С всяка крачка напред бремето, което тежеше върху сърцето на младата жена, ставаше по-леко. Зад нея лежеше нещо грозно, ужасно и непонятно; а пред себе си виждаше бляскавата светлина, която я зовеше. Тази светлина не произхождаше от мирния, червен залез на слънцето, което багрете хълмовете. Тази чудна светлина се дължеше на някакво въображаемо сияние, което грееше пред очите на Джоана и кимаше към нея от другата страна на планините.

Дълго време преди да стигне до едно определено място, младата жена насочи коня си в това направление, защото си припомни, че бандитите бяха лагерували там, когато отиваха заедно с нея към Кябин Гълч. Полуизгорелите цепеници от лагерния огън, скалите, дървото, под което бе лежала — всичко това съживи в нея чувствата, които бе изпитвала тогава.

Джоана започна да се плаши от полумрака и когато нощта настъпи, започна да й се струва, че злокобни призраци се промъкват между сенките. След като загуби от погледа си Джим, който незабавно се бе заловил да извърши всички приготовления за лагеруване през нощта, Джоана поиска да го извика, но гласът й се схвана. А когато Джим се върна при нея, тя трепереше от страх, обляна в ледена пот.

Джим обви младата жена в завивки и я притисна в прегръдките си, но студът, който я парализираше и мрачното вцепенение на душата й не се разнесоха, а продължиха да я терзаят.

Дълго време Джоана пролежа будна. Звездите светеха безмилостно. Щом си затвореше очите, тъмнината й се струваше непоносима. Тя заспа, но скоро се събуди от страшен кошмар и не се осмели да заспи повторно.

Най-после се зазори.

Когато тръгнаха отново на път, едва забележимата пътека за Джоана беше нещо като широко шосе, което се простираше през дивите каньони, скалистите пустоши и гъстите храсталаци.

Младата жена продължаваше да язди неотклонно напред и все напред, озъртайки се наляво и надясно, изпълнена със загриженост и страх, че може да изтърве истинската посока, но постоянно откривайки наблизо и надалеч познати белези, които й сочеха правилния път. Джим яздеше непосредствено след нея и гласът му започна да става по-звучен, когато от време на време й казваше по някоя дума или подвикваше на товарния кон.

Всяка миля, която двамата оставяха зад себе си в тази дива и сурова местност, имаше такова огромно значение!

Не спряха да починат и хапнат, когато настана време за обед. Не спряха и когато достигнаха мястото на следващия лагер, за което Джоана си спомняше смътно.

След като бяха яздили дълги мили непрекъснато, залезът на слънцето ги свари на водораздела при входа на Загубения каньон.

На това място спряха за нощуване. Джоана похапна, пи малко вода и заспа дълбоко, като човек, останал съвършено без сили.

При изгрев-слънце двамата бяха отново на крака и скоро конете им започнаха да напредват бързо през криволичещите каньони. Часовете летяха неусетно, а заедно с тях отлитаха и милите.

Към обед двамата стигнаха до малката открита колиба и слязоха от конете, за да си починат и да пият вода от извора. На това място Джоана не произнесе нито дума.

Все пак тя намери достатъчно сили в себе си да погледне в колибата — в същата тази колиба, където бе почти убила главатаря на бандата и след това го бе възвърнала бавно към живота, чрез непрестанни грижи и бдение до леглото му, прекарвайки дълги седмици сред абсолютното безмълвие на планината.

А фактът, че младата жена можа да погледне без страх в колибата, беше доказателство, че продължителното яздене и значителното разстояние до Кябин Гълч и действуваха ободряващо.

Преодоляването на всички трудности и препятствия по техния път изпълваше младата жена с радост и нови надежди.

Двамата напуснаха това място точно такова, каквото го бяха заварили. Джим махна само картата за игра от кората на балсамовото дърво — прицелът на Гулден, с многобройните дупки от куршуми.

Двамата продължиха да яздят по-нататък, излязоха от каньона, прехвърлиха скалистия гребен на планината, навлязоха в друг каньон. Продължавайки пътя си напред и все напред, те преминаха покрай място, където Джоана бе лагерувала с Келс, преминаха цели мили покрай брега на един шумлив поток и най-сетне навлязоха в предпланините.

* * *

Около обед на следния ден, когато наближиха група дървета и гладка равнина, Джоана посочи с ръка пред себе си и каза:

— Джим… хей там, на онова място, бяхме на лагер с Робъртс, когато.

— Ти ще направиш едно отклонение от пътя… Аз ще те настигна — отвърна Джим.

Джоана направи широка дъга и накрая се натъкна на собствената си диря, която се бе запазила толкова дълго време.

Не мина много време и Джим се присъедини към младата си жена. Той имаше измъчен вид. Лицето му беше бледо и влажно.

Двамата продължиха пътя си пак заедно и при падането на нощта устроиха лагера си в място, където нямаше вода, по дирята, оставена преди месеци. Отделните стъпки в земята се виждаха ясно и отчетливо, като че ли бяха направени едва през вчерашния ден.

На следната сутрин Джоана направи откритието, че едновременно с изчезването на дивата погранична област пред очите й бе изчезнала също и мрачната, омразна сянка на скръбта в нейната душа. Останала бе само една лека болка, но и тя постепенно намаляваше.

Сега Джоана отново бе добила способността си да мисли и разсъждава.

Джим Клийв се развесели. Бе заразен може би от радостното настроение на младата си жена. Двамата започнаха да си бъбрят весело. Разговорът им пропъди окончателно и последните останки от мрачни чувства и мисли.

Яздейки един до друг, хванати ръка за ръка, карайки коня с товара пред себе си, двамата млади изминаха много мили, увлечени в разговор за предишните си отношения.

Слънцето залязваше пак, когато те заслизаха по хълмовете към малкото селище Худли. Сърцето на Джоана преливаше от щастие, а Джим само се усмихваше радостно.

— Няма ли да имаш пак разправии с предишните си обожатели? — запита я той с лека ирония.

— Джим… не бива да разказваме веднага приключенията си! — промълви тя.

— Ще те представя като моя жена. Така всички ще повярват, че сме избягали заедно.

— Не. Ще кажат, че аз съм хукнала да те гоня! Моля те, Джим!

Пази всичко в тайна още за известно време. Иначе ще бъде много тягостно за мене. Леля Джейн например, как би могла да разбере всичко това?

— Добре, ще пазя мълчание, докато те обхване желанието да заговорим, но… при две условия — каза Джим Клийв.

— Какви са тези условия?

— Да се срещнем довечера под бориките, където се скарахме тогава… Точно като онази вечер… и все пак иначе. Желаеш ли?

— С най-голямо удоволствие.

— А сега сложи маската на лицето си! Трябва да знаеш, Джоана, че рано или късно твоята история ще се разнася от уста на уста. И ще останеш Денди Дайл, докато живееш в близост с граничната област. Поноси маската ей така, само на шега. Представи се така само на леля Джейн… и на всички други!

— Джим! Аз бях забравила как изглеждам! — извика Джоана с отчаяние. — Пропуснах да взема дългото ти палто. Ох, не мога да се явя пред техните очи в това облекло!

— Трябва да се явиш. Пък освен това ти изглеждат великолепна в разбойническите си дрехи. Тази сцена ще ми достави голямо удоволствие. Каква сензация! Не разбираш ли, че те няма да те познаят, докато не свалиш маската… Моля те, Джоана.

Най-после младата жена се съгласи да изпълни желанието на съпруга си и постави черната маска на лицето си. Все пак сърцето й се сви болезнено при слагането на маската.

Двамата минаха така по дървеното мостче към селището. Срещнаха ги неколцина мъже и жени, по чиито лица се изписа смайване при вида на странната двойка. Но щом познаха Джим Клийв, те бяха обзети от вълнение. Спуснаха се да тичат подир двамата конници и групата започна да расте бързо.

— Джоана, нали ще бъде чудно, ако чичо Бил е действително Овърленд от Алдър-крийк? Ние донесохме с нас всичкото злато на Овърленд, до последния фунт. О, аз се надявам, вярвам дори, че той е твоят чичо… Нали ще бъде чудесно, Джоана?

Но Джоана не можа да отговори. Думата „злато“ й подействува като удар с нож.

След малко тя забеляза леля си Джейн заедно с две съседки. Трите жени стояха пред една дървена хижа и тъкмо започваха да проявяват интерес към приближаващото се шествие.

— За Бога! — възкликна едната от тях, с посивели коси и лицето й изрази внезапна радост.

— Но това е Джим Клийв! — извика втората жена.

Джим скочи от коня и прегърна жената със сивите коси. Тя беше извън себе си от радост и вълнението просто я сковаваше. По лицето й се отразяваха чувствата, които изпитваше.

— Джим! Ние никога не сме преставали да се надяваме, че ти… че ти ще доведеш Джоана обратно със себе си!

— Разбира се! — възкликна Джим, чието сърце не позволи да продължи тази комедия нито секунда повече. — Ето я!

— Кой?… Къде?…

Джоана се плъзна от седлото, дръпна маската си и с леко хълцане изтича към старата жена.

— Леличко! Леличко!… Аз съм Джоана… жива и здрава!… Ах, колко много се радвам, че отново се връщам у дома!… Не гледай дрехите ми… а гледай мене!

Радост, удивление, срам и смущение завладяха старата жена, но скоро всички останали чувства бяха задушени от неизразимата й радост. Плачейки и произнасяйки несвързани думи, тя се наведе над Джоана. Но тогава, внезапно забелязала любопитната тълпа, старата жена я отблъсна от себе си.

— Ти… ти, безумно създание! Ти, разбойнико! Винаги съм казвала на Бил, че някой прекрасен ден ще извършиш лудории!… Марш, влизай вкъщи и се погрижи да свалиш веднага тия разбойнически дрехи!

* * *

Вечерта на същия ден, когато светлината на звездите проникваше през сенките, които се сгъстяваха постепенно, Джоана очакваше Джим Клийв под бориките. Беше една от ония прекрасни, тихи и бели нощи, които са толкова чести в планините.

Потокът плискаше водите си по камъните и вятърът шумолеше между клоните.

След завръщането си Джоана узна много новини, но най-чудната от тях потвърждаваше нейното предположение, че въпросният Овърленд, който бе открил златоносните полета в Алдър-крийк, беше действително чичо й Бил Худли. Дълги години на безполезен и изнурителен труд най-сетне бяха възнаградени с откриването на тези богати находища от злато.

Самата мисъл за злато беше противна на Джоана. Отначало тя бе настоявала да оставят всичкото злато в Кябин Гълч и действително би сторила това, ако Джим бе позволил. А сега се оказваше, че това злато, което не принадлежеше на Джим Клийв, беше собственост на чичо й! Джоана едва можеше да повярва всичко това.

Тя щеше да чувствува до края на живота си жестоката и съдбоносна власт на златото над хората. Нима съществуваше друг човек на земното кълбо, който да познава по-добре от нея силата и значението на златото? Колко ужасни и същевременно колко странни и поучителни бяха нейните преживелици! Тя се бе научила да не осъжда нито един човек, безразлично дали е почтен златотърсач или кръвожаден бандит.

Причината за всички злини Джоана приписваше на златото. Тя самата се съмняваше в неговата ценност. Не виждаше нищо благословено в него. Много добре обаче познаваше непреодолимата сила на златото да променя душите и характерите на хората. Можеше ли тя да забрави гледката на онзи грамаден мравуняк от прилежни златотърсачи в Алдър-крийк, които копаеха и промиваха златото, слепи и глухи за всичко друго, освен за жълтия метал?

Върху фона на въображението й винаги щяха да се открояват фигурите на онези диви и сурови бандити, за които насилието бе всичко.

Гулден — страшилището, горилата, човекоядецът! Колкото и да беше страшен споменът за него, Джоана не чувствуваше никакъв ужас при спомена за неговата чудовищна смърт. Изглежда, че за младата жена това бе едничкият спомен, който не й причиняваше болка.

Но образът на Келс беше неизличим. Главатарят на бандитите продължаваше да живее в нейните спомени. Далеч от границата, в безопасност у дома си, Джоана можеше да гледа назад без страх и с по-голяма леснина. Но не всичко й се виждаше напълно ясно и изглеждаше, че много неща завинаги щяха да останат тъмни за нея.

Тя виждаше Келс — жестокия бандит, организатор на кръвожадни банди, интригант и убиец. Той не би имал право на място в мислите на една чиста жена. И при все това Джоана му отделяше място в своите спомени. Тя не прощаваше нито едно от престъпните му дела, не му прощаваше дори и лошите намерения. Тя знаеше, че нейният разум не е достатъчно голям, за да обхване виновността на Келс в пълните й размери. Но Джоана беше твърдо убедена, че Келс бе най-злият и най-страшният характер в цялото погранично царство. Дивите условия на живота край границите бяха развили способностите на Келс. Мястото и времето бяха намерили своя майстор. В това се криеше цялата тайна. Срещу пороците и злото, които бяха присъщи за този бандит, се бяха изправили силата и благородството, които също така му бяха вродени. Единствено Джоана бе разбрала истинската същност на този човек, тъй като бе имала случай да бъде свидетелка на всички прояви и превъплъщения на неговата природа.

Всички черни престъпления, извършени от създателя на граничния легион, започнаха да избледняват в спомените на Джоана. Тя взе да изпитва разкаяние и почти съжаление. Но какво би могла да стори тя? Нямаше друг изход от невъзможното положение, което обстоятелствата бяха създали.

Също така не намери съдействие от страна на Келс в своя стремеж да създаде достойно място за него в човешкото общество. Той я бе отвлякъл, извършил бе лекомислени убийства с цел да остане насаме с нея, да прекара с девойката часове, които щяха да останат без смисъл и полза. След това я беше обикнал… и тази любов бе направила от него друг човек. Накрая бе проиграл на комар душата и живота й — последно и страшно доказателство за злокобната сила на златото.

Но с предсмъртното, най-величаво дело на своя живот Келс бе спасил жената, която любеше, жертвувайки себе си. Той се бе разделил с нея хладнокръвно, със сияещо лице и лъчист поглед в бледите си очи и с привичната си любезна, иронична усмивка. И тогава… жестоката и непреодолима стихия на неговия живот се изля в последен, възхитителен подвиг.

Да беше я познал поне, след като всичко бе свършено… когато тя повдигна главата му… Уви, не… в неговите очи се виждаше само блясък, който бързо чезнеше — странният и тайнствен поглед на една отлитаща душа, която остава сама във вечността.

* * *

Внезапно шумолене на листата и леки стъпки изплашиха Джоана, изтръгвайки я от размишленията й.

Изведнъж тя усети зад гърба си човек, който я прегърна. С тази своя прегръдка Джим Клийв доказа, че може да е радостен и щастлив любим, но никога няма да бъде добър артист. Защото в желанието си да преживее повторно тяхната съдбоносна среща и кавгата, която стана причина двамата да се озоват край границата, се провали напълно в ролята си. Гордостта на обладател прозираше в нежния натиск на обятията му, а в трепета на устните му се излъчваше блаженство.

— Джим, ти никога не си ме целувал така — засмя се Джоана. — Вярваш ли, че ако твоите целувки бяха така нежни и кротки тогава, бих се ядосала толкова много?

Но Джим се засмя щастливо.

— Джоана, точно така се промъкнах тогава зад тебе и точно така те сграбчих и разцелувах!

— Нима действително вярваш в това, което твърдиш? Не, аз все още си спомням тази сцена. Я седни тук и играй ролята на Джоана. Аз ще бъда Джим Клийв… Ще ти покажа точно как се разви тогава сцената.

Джоана изчезна сред мрака на горичката. След малко тя се промъкна отзад, безшумна като сянка… за да пресътвори онази силна сцена, която се бе запечатала завинаги в нейната памет.

Прегръдката й беше толкова здрава и целувките и така буйни, че Джим не можеше нито да диша, нито да говори; почувствува се полузадушен.

— Ето така… точно така постъпи ти с мене — каза Джоана.

— Не вярвам, че съм могъл да бъда такава мечка — възрази Джим запъхтян.

— Но да, това е самата истина. При това не забравяй, че аз не притежавам дори и половината от твоята мускулна сила.

— Тогава мога да кажа само… че си имала право да ме прогониш… Едно нещо не биваше да правиш обаче: да ме последваш към границата.

— Ах!… Джим, не можех иначе… В своя гняв открих любовта си към тебе!