Зейн Грей
Легионът край границата (9)

Глава 9

Джоана се отдръпна от вратата с ледено, болезнено чувство на облекчение. Сянката на смъртта витаеше над тези мъже. Девойката чувствуваше, че трябва да се приготви и въоръжи за възможността да живее под тази сянка и в бъдеще. Това значи, че трябва да се приготви да посрещне внезапни насилия, да претърпи безкрайна верига от удари и сътресения, които неминуемо ще последват.

Джоана се вслушваше. Бандитите разговаряха и се смееха; слухът на девойката различаваше дрънкането на марките за игра, плясъка на хвърлените карти, тъпите удари в масата на кесиите със злато. Тези мъже щяха да продължават шумния си гуляй цяла нощ. В колибата на Джоана проникваше съвсем тънка струя светлина, но тя бе достатъчна, за да може девойката да различава предметите. Тя се залови да обтегне плета от коловете, за да барикадира отвора на вратата. След като свърши тази работа, почувствува се отчасти сигурна срещу натрапници. Кой беше построил тази груба преграда и с каква цел? След това Джоана се поддаде на изкушението да погледа още малко през дупката на завесата.

Дългото помещение беше вече изпълнено с гъсти облаци синкав пушек. Джоана видя Джим Клийв до една маса да играе на карти с неколцина бандити. Той беше обърнат гърбом към нея, но Джоана почувствува контраста, който съществуваше между него и партньорите му по отношение ходовете и промените на играта. Бандитите бяха напрегнати, буйни и изпълнени с трескаво любопитство при падането на всяка карта. Джим Клийв беше абсолютно равнодушен към играта, което личеше от държането на главата му и от движенията на неговите ръце.

Един от играчите изпусна гневен вик, захвърли картите си на масата и скочи на крака.

— Обран! — произнесе друг с дяволска радост.

— Не — заяви трети. — Той притежава още две кутии от консерви, пълни със златен прах. Виждал съм ги лично… Но чисто и просто се отказва от играта — като отровен койот от мърша.

— Да ви призная ли нещо? — обади се друг един от играчите и добави с висок смях: — Аз се радвам, че щастието е на страната на Клийв, защото може би той ще ми върне златото обратно!

— О, Клийв ми се вижда твърде благороден комарджия — каза в отговор на това един от бандитите. — Джим, имал ли си винаги такова щастие и в любовта, както в картите?

— Щастие в любовта?… Положително! — отговори Джим Клийв простодушно и в гласа му прозвуча подигравателна нотка.

— Интересно! Нали, момчета? Да вземем например нашия главатар. Келс умее да подмамва младите момичета, но е твърде злополучен картоиграч.

Келс чу тези думи и сам се присъедини към общия смях.

— Ех, мръсен мексиканецо, ти поне никога не си печелил от моето злато — каза той.

— Ела да играеш с нас, шефе. Ела и ще видиш как ще се топи златото в твоите ръце. Няма да можеш да удържиш срещу Джим Клийв. Щастие има той — дяволско щастие. Ще спечели не само златото ти, но и конете ти заедно със седлата, и шпорите ти, и револвера ти… а дори и ризата ти, ако имаш кураж да я заложиш!

Бандитът, който бе изказал това убеждение, захвърли картите на масата и устреми поглед в Клийв с израз на печал и възхищение. Келс отиде при групата и положи ръка върху рамото на Клийв.

— Кажете ми, момко — рече той с весел тон, — ще продължите ли да твърдите и пред мене, че имате голямо щастие в любовта, както и в картите?… Аз например съм си втълпил в главата, че някакво злощастие или злополучна любовна история с някое момиче ви е прогонила тук на границата.

Келс бе говорил шеговито, с тон, който не би могъл да обиди дори най-избухливия от бандитите; но все пак в думите му се долавяше остро, изпитателно любопитство. Тези думи обаче не произведоха никакво въздействие върху Джим Клийв.

— Злощастие ли? Момиче ли?… По дяволите и двете! — отвърна той равнодушно.

— Ето една чудесна мисъл — извика нещастният картоиграч. — Защото и съдбата, и момичетата са рожба на дявола. — Ей вие, негодници, не желае ли някой от вас да ми подаде шишето с уиски?

Силният интерес, който Келс проявяваше към Джим Клийв, не закъсня да упражни своето въздействие върху Джоана. Тя бе видяла вече достатъчно. Напусна вратата, домъкна се с мъка до своето легло и се тръшна върху него с горчива скръб в сърцето.

— Ох! — промълви девойката на себе си. — Той е загубен… загубен… загубен!… Бог да ми прости греха!

През цепнатините между гредите прозираше блясъкът на светлите звезди. Нощният вятър проникваше в колибата, свеж и студен, пропит с росата на планините. Джоана слушаше печалния вой на вълците, крясъка на кукумявките, далечния рев на една пантера. Всичко й се виждаше диво и призрачно. От съседната хижа, от която Келс я бе отделил така милостиво, проявявайки рядко чувство на деликатност, долитаха всевъзможни звуци и шумове, които представляваха неприятен контраст с тишината и спокойствието на нощта. След като премисля много, Джоана дръпна завивката си презглава и най-после, изтощена от горест и размисъл, потъна в дълбок сън.

На следната сутрин, дълго време след като Джоана се бе събудила, в съседната хижа цареше пълна тишина и никой не се помръдваше. Наближаваше обед, когато Ууд почука и донесе в стаята на Джоана пълно ведро с вода, един леген и кърпа за лице. След това се появи повторно със закуската.

Джоана се изми и закуси; после не й остана да върши нищо друго, освен да се разхожда насам-нататък из двете стаи. Втората стая беше само килер, който отдавна не служеше за нищо. През пукнатините на неговите стени гледката се ограничаваше само със зеления склон на котловината, който се извиваше нагоре към жълтите скали и синьото небе. Но Джоана на драго сърце би се задоволила да гледа само тази монотонна обстановка, вместо да вижда постоянно пред очите си делата на злодеите в съседната хижа.

Към обед девойката дочу гласа на Келс, който разговаряше тихо, но сериозно с някого от другарите си; не можа обаче да долови нито дума от разговора им. Гласовете замряха и тя чу крачките на Келс, отиващи към ъгъла. Разнесе се тропот на кон, който напусна колибата в галоп; след една секунда се почука на стената.

— Джоана! — чу се гласът на Келс.

Завесата бе дръпната настрана и разбойникът, бледен и видимо силно развълнуван, влезе в задната хижа при девойката.

— Какво е станало? — запита Джоана бързо и неспокойно.

— Тази сутрин Гулден е застрелял двама от моите хора. Единият е издъхнал. Другият е зле ранен, както ми доложи Ред. Не съм го видял още.

— Кой… кой е той? — заекна Джоана.

— Мъртвецът е Дан Смол. Раненият се нарича Дик. Никога не съм чувал презимето му.

— Спречкване ли?

— Естествено. Гулден ги е провокирал. Той е много свадлив човек. Никой не може да се разправи с него. Той непрекъснато се намира в особено раздразнено състояние, каквото другите достигат само когато са пияни. Съжалявам много, че снощи не го застрелях. Щях да го извърша, ако не се бе намесил Червения Пирс.

Келс се намираше в много лошо настроение и правеше впечатление на силно загрижен човек; той говореше с Джоана така естествено, като че ли имаше право да разчита на нейната симпатия. Следователно и този злодей не се различаваше по нищо от обикновените хора в подробностите и дреболиите на живота, в своите планове, грижи, чувства и приятелства. Той също беше човешко същество и някои неща, които за страничния наблюдател биха изглеждали като голямо нещастие, за него бяха скъпи, сякаш са част от неговата личност. Джоана даде израз на престорено съчувствие, каквото не можеше да изпитва в действителност.

— Мисля, че вие сте врагове с Гулден.

Келс седна върху един от сандъците и кобурът с тежкия му револвер се опря на пода. Той погледна Джоана по начин, сякаш бе забравил, че тя е жена и при това негова пленница.

— До днес не съм мислил никога по този въпрос — каза той. — С Гулден се, спогаждахме винаги, защото аз го разбирах. Дадох му възможност да напредне между нас. Той не се е променил ни най-малко. Остава си все същият. Но сега като че ли забелязвам известна разлика у него. Гулден ми направи за пръв път впечатление там — в Загубения каньон. Джоана, мисля, че причината сте вие.

— Не! О, не! — извика девойката разтреперана.

— Може би се заблуждавам. Във всеки случай, нещо с него не е в ред. Гулден никога не е имал приятел или другар. Позицията, която зае по отношение на Бейли, ми е съвършено неясна и непонятна. Защо този пияница ненадейно му е станал така скъп? Гулден е много опърничав човек. Всичко и всички го тласкат към противоречие. Някакво колелце в мозъка му се е развинтило и това обстоятелство го прави опасен… Отдавна съм искал да се отърва от него. И след снощната случка взех твърдо решение за това. Но сега тази работа далеч не изглежда така лесна.

— Защо? — запита Джоана с любопитство.

— Пирс, Ууд, Бърд и всички други момчета, на чиято поддръжка разчитам, ми заявиха, че това не може да стане. Дават ми да разбера, че Гулден има силна позиция тук сред моите хора и в цялата погранична област. Аз изпаднах в ярост. Не вярвам в това. Но тъй като не зная с положителност — какво мога да направя?… Всички мои хора се страхуват от Гулден. Това е истината… Струва ми се, че и аз самият се страхувам от него.

— Вие! — възкликна Джоана неволно.

Келс действително имаше вид на човек, който се срамува от себе си.

— Вярвам, че това е самата истина, Джоана — потвърди той. Този Гулден не е човек. Аз никога не съм се страхувал от истински хора. Но той… той е див звяр.

— Напомня ми горила — каза Джоана.

— Познавам само един човек, който не се плаши от Гулден. Новодошъл е в нашето погранично царство. Нарича се Джим Клийв. Един млад момък, когото не мога да разбера. Но той не би се поколебал да напляска в лицето и самия сатана. Тук Клийв няма да живее дълго време. Но човек не може да знае нищо с положителност. Хора като него, които презират смъртта, често биват щадени от нея дълги години… Някога и аз бях такъв… Клийв ни чу, когато разговаряхме с Пирс относно Гулден, и каза: „Келс, ще предизвикам свада и ще прогоня този Гулден от лагера или ще го застрелям.“

— И какво отговорихте вие? — запита Джоана, мъчейки се да придаде твърдост на своя глас и държейки очите си сведени надолу.

— Аз му рекох: „Джим, вашето предложение ми импонира, но аз не желая да ви убият“… Този момък наистина притежава рядка храброст. Предложението си изказа с такъв тон, като че ли предлагаше да затегне ремъка на седлото ми. Гулден е в състояние да накара десетки мъже да затанцуват. Доказал го е. Когато стане нужда да се даде смъртоносен изстрел, още не съм чул някой да е задминал неговите постижения.

— Затова ли се страхувате от него?

— Не — отговори Келс буйно, сякаш бе докачено мъжкото му достойнство. — Страх ме е от него само защото е Гулден. В неговата личност има нещо гадно и гнусно… Гулден е човекоядец!

Джоана вдиша очите си, сякаш не бе чула добре.

— Безспорен факт. Известен по цялата граница. Гулден не е самохвалко. Но все пак чували са го да бъбри. Бил е моряк — пират. При едно пътуване претърпял корабокрушение и страхът от гладната смърт го тласнал към човекоядство. Той е разказвал тази история в Калифорния и по лагерите в Невада. Никой обаче не искал да му вярва. Преди няколко години Гулден бил отрязан от снега в планините зад Левистон. Имал двама другари със себе си. И тримата били заплашени от гладна смърт. Станало необходимо да направят опит да си пробият път през снега. Тръгнали. Напредването било страшно трудно. По-късно Гулден разказваше, че другарите му грохнали и умрели от изтощение. Всъщност той ги е убил, като по този начин за втори път спасил живота си чрез людоедство. След като този факт стана общоизвестен, хората престанаха да се съмняват и в канибалските истории през време на пиратството му… Но за него се разказва още една много по-страшна история. Веднъж отвлякъл едно момиче и го замъкнал в планините. След свършването на зимата се върнал сам и разказал, че вързал момичето голо в една дупка, където то умряло от студ.

— Ох, колко отвратително! — простена Джоана.

— Не знам доколко е истина всичко това. Но аз го вярвам. Гулден не е човек. И най-лошите от нас имат поне малко съвест. Могат да различават доброто от злото. Но Гулден не може това. Той стои по-долу от всякакъв морал. Той няма никакво понятие за мъжественост, от каквото са лишени само най-пропадналите типове от изметта на обществото. Тази история с момичето го обрисува най-добре. Гулден е човек от каменната ера. Едно бездушно същество… Тук на границата, ако той пожелае, тъкмо поради своя характер, може да стигне до най-голямата власт.

— Келс, не му позволявайте да ме вижда — замоли се Джоана с покъртителен глас.

Изглежда, че бандитът не можеше да проумее страха, който изразяваха гласът и погледът на Джоана. За него тя беше само проста слушателка. И внезапно, с мрачно и замислено лице, той излезе от стаята и остави девойката сама.

* * *

Джоана не го видя цели три дни, с изключение на някои бегли погледи, които хвърляше през дупките на завесата. Тя държеше вратата барикадирана с коловете и не говореше с никого, освен с Бейт Ууд, който редовно й донасяше храна. Джоана крачеше из стаята си подобно на животно в клетка. През тези три дни в хижата на Келс бяха идвали само неколцина посетители и те не се задържаха за дълго време. Джоана установи, че Келс не прекарва цялото си време в хижата. Беше явно, че той може вече да язди кон. На четвъртия ден Келс се появи пред завесата и почука. Джоана го пусна да влезе и забеляза, че бандитът се е поправил напълно и пак е станал предишният Келс — хладен, непринуден, весел, със същия израз на странните си сиви очи.

— Добър ден, Джоана. Вие не изглеждате твърде загрижена от отсъствието на… вашия съпруг, забравил своите обязаности.

Келс се засмя, сякаш подигравате сам себе си, но беше явно, че нейният вид му доставя удоволствие; в гласа му се долавяше някакъв неопределим тон, който вдъхваше уважение.

— Вашето отсъствие действително не ми създаваше грижи — отговори Джоана.

Въпреки всичко тя почувствува облекчение, че го вижда най-после.

— Мога да си представя това — рече Келс сухо. — Впрочем аз бях много зает със своите хора и… с плановете си. Развитието на работите е задоволително. Червения Пирс умишлено се сближи с Гулден. Разцепление и раздори не е имало. Впрочем Гулден замина. Някои твърдят, че е тръгнал на лов за едно младо момиче на име Брандер. Надявам се, че някой ще застреля някъде този звяр… Джоана, скоро ще напуснем това селище. Очаквам известия, които ще променят хода на работите. Не искам да ви оставя тук. Ще яздим през най-стръмни и недостъпни пътеки, а вашите дрехи са станали на парцали; трябва да си намерите друго облекло.

— И аз съм на същото мнение — каза Джоана и заопипва тънките си и износени дрехи, които почти висяха на парцали по тялото й. — Първият храст, край който мина, ще ми смъкне тези дрипи от гърба.

— Неприятна работа — каза Келс ядосано, сърдейки се на себе си. — Откъде, по дяволите, да ви намеря дрехи? Двеста мили разстояние оттук до най-малкото населено място… съвършено пустинна област… Слушайте, носила ли сте някога мъжки дрехи?

— Да-а, когато ходех с чичо си на лов или за да търсим злато — отговори девойката неохотно.

Внезапно по лицето на Келс се плъзна дръзка и радостна усмивка, която го преобрази съвършено. Той си затърка ръцете доволно и започна да се смее гръмко, сякаш бе чул крайно сполучлива шега. След това изпитателните му погледи зашариха нагоре-надолу по стройното тяло на Джоана.

— Почакайте малко, ще се върна веднага — каза той.

Келс остави Джоана сама и след малко тя го чу да рови в голямата купчина с всевъзможни вещи, която бе забелязала в ъгъла на голямото помещение. Скоро той се върна при Джоана с един вързоп в ръка. Развърза го на леглото и разгъна предметите.

— Спортните дрехи на Денди Дайл — каза той живо. — Денди беше нещо като странствуващ рицар. И носеше подходящо облекло за ролята си. Веднъж обаче се опита да нападне пътническа кола, при което един енергичен пътник, неразбиращ от шеги, го застреля. Денди не издъхна на място. Успя да се измъкне и умря в горите. Неколцина от хората ми го намериха и донесоха дрехите му. Тези дрехи струват цяло състояние. Но никой от нас не може да ги носи — много са тесни.

Облеклото се състоеше от черно сомбреро с тежка сребърна лента, тъмносиня блуза и бродирана кожена жилетка, пълна лента с патрони и револвер със седефена дръжка, панталон от здраво сукно, високи ботуши с ревери и позлатени шпори — всичко от първокачествен материал и най-фина изработка.

— Джоана, ще ви направя и една черна маска от периферията на филцовата си шапка. Тогава ще бъдете просто великолепна.

Бандитът произнесе това с момчешко въодушевление.

— Келс, вероятно не искате да кажете, че трябва да нося тези дрехи? — запита Джоана колебливо.

— Разбира се, че ще ги носите. А защо не? Те подхождат тъкмо за вас. Малко фантастични, но вие сте момиче. Това не може да се скрие. Пък и аз не желая да го крия.

— Отказвам — заяви Джоана.

— Извинявайте… но ще трябва да се подчините — отговори Келс хладно, макар и учтиво.

— Не! — извика Джоана.

Тя не можа да запази хладнокръвие.

— Джоана, ще трябва да изминете заедно с мене големи разстояния. Понякога ще, яздим дори и през нощта. Понякога ще препускаме с шеметна бързина, за да избегнем преследвачите си. Вие ще ме придружавате из лагерите и трябва да носите здрави, удобни и свободни дрехи. И да бъдете маскирана. Тук имате цялото си облекло, изработено като че ли специално за вас. Какво щастие: здрав и хубав плат, който ще издържи на всички напрежения и при това подходящ за момиче… Облечете тези дрехи още сега, веднага!

— Казах вече, не! — изкрещя Джоана в лицето на разбойника.

— Какво значение може да има за вас, че дрехите са принадлежали на младеж, който сега е мъртъв? На, вижте тази дупка на ризата. Тя е от куршум. Само не бъдете чувствителна. Това би утежнило нашата роля.

— Мистър Келс, вие, изглежда, сте забравили съвършено, че аз съм… момиче.

Погледът на Келс изрази безгранично удивление.

— Може би… Ще си спомня. Но вие сама казахте, че сте носила вече мъжко облекло.

— Да, палтото и работния панталон на брат си; а и те ми стояха като чувал — отговори Джоана.

Лицето на Келс се оживи. После той избухна в гръмък смях.

— Разбирам. Тези дрехи… ще прилепнат на тялото ви… като ръкавица. Чудесно! Горя от желание да ви видя в тях.

— Никога няма да ме видите.

Келс стана сериозен и очите му изпуснаха искри.

— Вие не желаете да понесете и най-малката шега. Ще ви оставя за малко. Когато се върна, да сте облечена в тези дрехи!

Гласът на главатаря бе добил онзи тон, който девойката бе чувала, когато дава заповеди на хората си.

От погледа на Джоана искреше упоритост.

— Когато се върна, искам да ви намеря облечена в новите дрехи — повтори Келс. — В противен случай ще… насила ще смъкна тези парцали от тялото ви!… Вие сте малък, но жилав дявол и аз може би още не се чувствувам достатъчно здрав, за да ви облека насила новите дрехи. Но мога да повикам други на помощ… Ако ме ядосате много, може би ще почакам завръщането на Гулден!

Краката на Джоана се подкосиха и тя падна върху леглото. Келс бе способен да изпълни заканата си буквално. Сега Джоана разбра скрития смисъл на блясъка в неговите очи. В даден момент той можеше да бъде истински и напълно нормален човек, за да се преобрази съвършено още в следната секунда. При последната му промяна девойката неволно откри в неговото лице своя смъртен враг. И разбра за последен път, че е наложително да играе своята игра спрямо разбойника. Трябваше да влага всички сили, целия си разум, цялата си женска хитрост, да изтъква всички свои прелести, за да поддържа надмощието на по-доброто аз в раздвоената личност на Келс. Иначе всички нейни усилия биха отишли напразно.

— Понеже ме принуждавате… ще се подчиня — каза Джоана с печален глас.

Келс напусна стаята й, без да произнесе нито дума повече.

Джоана свали мръсното си и изпокъсано облекло и събу износените си ботуши; след това, с трескава бързина, цяла трепереща от страх при мисълта, че Келс може да се върне всяка секунда, тя навлече костюма на убития бандит. Без съмнение Денди Дайл трябва да е бил неин истински двойник, защото дрехите му й прилягаха превъзходно. Джоана изпитваше такова странно усещане, че не намираше смелост да се погледне в огледалото. И когато най-после се реши да хвърли един поглед в него, в миг отскочи назад — от удивление, но същевременно и от срам. Ако лицето й не беше открито, девойката не би познала сама себе си. Какво чудо бе станало с фигурата й — с нейната стройна и гъвкава женска фигура? Сега тя приличаше на безсрамно момиче, което е надянало елегантен мъжки костюм през време на маскарад.

Срамът, който девойката изпитваше, бе проява на едно друго чувство. Гадно и противно чувство, породено от съзнанието, че не е могла да заглуши леките тръпки от радост при вида на своята фигура в огледалото. Джоана се възмущаваше от себе си, не можейки да си обясни на какво се дължи неволното й възхищение, че този костюм откроява по един прелъстителен начин всяка линия и всяка извивка на нейното тяло; в тези мъжки дрехи женските форми на Джоана изпъкваха така ясно, както в никое женско облекло, което бе носила досега през живота си.

В този момент Келс потропа на вратата и извика:

— Джоана, облякохте ли се?

— Да — отговори тя.

Но тази дума се изтръгна от нейните устни против волята й.

Келс влезе при девойката.

Подчинявайки се на един безумен, инстинктивен импулс, Джоана грабна една покривка от леглото и бързо закри горната част от фигурата си. С пурпурночервени бузи и широко разтворени очи, девойката стоеше пред разбойника, треперейки като лист с цялото си тяло.

Келс бе влязъл в стаята с любопитна усмивка и със свойствения си подигравателен блясък в очите. В следния миг усмивката му замръзна и блясъкът угасна. Той устреми погледа си в покривката и после върху лицето на девойката. И едва сега схвана напълно какво душевно изтезание представлява за нея това предрешване. Разбойникът като че ли изпита съжаление към момичето и каза покъртен:

— Ех, ти, малка глупачке!

Чувството на милост към нея като че ли го ожесточи. Той се обърна гърбом към Джоана и се загледа навън през една цепнатина между гредите. Отново, както толкова пъти вече, мислите му почнаха да странствуват из неговото минало, което му навяваше само скръб и мъчителни спомени.

Въпреки голямото си вълнение Джоана забеляза какво въздействие произведе върху Келс нейната неочаквана и несъзнателна постъпка. Това бе постъпка на невинно и неопитно момиче. Но с тънкия усет на жена, в каквато момичето се превърна в следния миг, Джоана схвана и прецени чувствата, които разбойникът изпита при нейната постъпка. Както в Келс, така също и в Джоана живееха две различни личности.

— Стремя се да се отнасям благоприлично с вас — продължи Келс, без да обръща поглед към девойката. — Искам да ви създам възможност да гледате на едно лошо положение откъм добрата му страна. Но вие сте дете… малко момиченце!… А пък аз съм разбойник. Човек, загубен за всичко хубаво и добро. И все пак човек, който желае да ви притежава!

— Не, вие не сте загубен за всичко хубаво и добро — отвърна Джоана с голяма сериозност. — Не мога да разбера какво чувствувам. Но зная едно нещо: ако вместо вас беше Гулден… аз не бих направила опит… да се прикрия с тази покривка. А това значи, че ви считам за човек и вече… вече не се страхувам от вас. И поради това се държа като… изненадано момиче… Ох, нима не можете да проумеете това?

— Не, не мога да го проумея — отговори разбойникът. — Бих желал да не съм ви довличал тук! Бих желал да не съм ви срещал! Сега вече е късно.

— Никога не е късно… Вие… вие още нищо… не сте ми сторили.

— Но аз ви обичам! — избухна Келс. — Не както преди… о, не! Сега ясно съзнавам едно нещо… че до днес не съм обичал истински нито една жена. Любовта е обладала цялото ми същество. Чувствувам тази любов като въжето около шията си, когато щяха да ме бесят.

Джоана потрепери пред този изблик на неговите чувства. Тя окончателно се убеди, че този странен и силен мъж е изцяло завладян от страшна, пламенна страст към нея. Изправена срещу тази безспорна и неумолима действителност, тя се чудеше какво да отговори. Но съзнанието за неговата любов й вдъхна нов кураж.

Келс престоя дълго време до стената, обърнат с гръб към Джоана, гледайки навън към зеления склон. След това каза тихо, говорейки сякаш на себе си:

— Аз размесих картите и сам изтеглих моята карта. Тя губи… И сега, против волята си, съм принуден да водя играта докрай!

При тези думи той обърна лицето си към Джоана. Пронизителният поглед, който зашари по нейната фигура, накара девойката да побърза и изпълни своето решение: да подеме отново играта си с разбойника.

Джоана пусна покривката на пода. Мрачното изражение изчезна от лицето на Келс. Стоманената твърдост по чертите на това лице се разнесе и то засия от възхищение. Джоана никога не бе виждала подобна усмивка по устните на Келс. В неговата усмивка и в смаяния му поглед девойката прочете безпределния възторг, който нейната красота будеше в разбойника. Келс се наслаждаваше на фигурата й в безмълвна унесеност. Въпреки мъжкия си костюм, въпреки факта, че Келс беше човек с лош характер и лоши дела, Джоана съзнаваше, че никога до днес не е получавала по-голям и по-искрен комплимент. Най-после езикът на Келс се развърза:

— Джоана, вие сте най-красивата жена, която съм виждал през живота си!

— Не мога да свикна с това облекло — отвърна девойката. — Не мога… Не желая да излизам оттук, облечена в този костюм.

— Ще можете. Погледнете това нещо, то може би ще ви настрои иначе. Вие сте толкова страхлива.

Келс показа на девойката едно парче от дебело черно сукно, което вероятно бе изрязал от някое сомбреро. Постави сукното върху нейното лице, измери челото и очите й, извади ножа от джоба си и придаде на маската желаната форма. Накрай проби две дупки за очите и привърза двата края с кожена връв.

— Опитайте тази маска… Така. Свалете я по-долу, към очите. Така… Сега се погледнете в огледалото.

Джоана хвърли поглед към огледалото и не видя нищо друго, освен един непознат човек с маска на лицето. Тя престана да бъде Джоана Рандъл. Нейната самоличност беше вече съвършено променена.

— Нито един човек… който ме е познавал някога… не би могъл да ме познае сега — промълви тя и тази утешителна мисъл извика пред въображението й образа на Джим Клийв.

— Това нещо не съм имал предвид — заяви Келс. — Но вие имате право… Джоана, ако моите предвиждания не ме лъжат, не ще мине дълго време и вие ще станете любимата тема на разговорите около лагерните огньове и в селищата на златотърсачите.

Тази забележка на Келс представляваше за Джоана доказателство за странната гордост на бандита от славата, която си бе създал всред обитателите на граничната област; тази забележка доказваше истинността на ония страшни и чудни истории, в които се говореше за похожденията на разбойници и диви жени край границата. Джоана никога не бе вярвала на тези истории. Досега тя ги беше смятала като неизбежна част от живота в тази дива страна, където няма законност и ред. Един златотърсач прекарва една нощ до някой лагерен огън и разказва някаква странна история; на сутринта златотърсачът си заминава и никой не го вижда повече. Но историята му продължава да се разказва. Джоана се замисли: нима може да съществува по-чудна история от историята на нейния живот, който изглеждаше като някакво предопределение на съдбата? В мозъка на девойката бушуваха неясни, шеметни мисли — Келс и неговата банда, дивите планински пътеки, лагери и селища, злато и пътнически коли, обири, сражения, убийства, бесни препускания в тъмнината и след това: обратно към Джим Клийв и неговата гибел.

Внезапно Келс пристъпи до Джоана и я прегърна откъм гърба. Джоана изтръпна. Тя се бе оставила да я надхитрят. Сега лежеше в прегръдките на Келс и не можеше да се защищава.

— Джоана, целуни ме! — прошепна й той нежно, с плътен, дълбок глас.

— Не! — извика Джоана силно.

Последва моментно мълчание; девойката усещаше как неговата прегръдка се затяга около тялото й и става все по-здрава; гърдите му бурно се вдигаха и падаха.

— Тогава аз ще те принудя! — изхърка Келс.

Гласът му прозвуча съвсем различен, сякаш тези думи бяха изговорени от друг човек. После отблъсна Джоана малко назад, освободи едната си ръка, улови девойката за брадичката и се опита да повдигне лицето й нагоре.

Джоана обаче оказвате дива, отчаяна съпротива. Тя повярва, че вече е окончателно загубена, но тази увереност само увеличи нейния гняв и подкрепи силите й. С наведена глава, с изопнати мускули, с втвърдено тяло и несломима енергия девойката се борете срещу бандита, без да вика, без да се моли. Двамата се боричкаха из цялата стая, люшкаха се от стена на стена, прекатуриха масата, обърнаха столовете и най-сетне паднаха върху леглото. Изведнъж желязната прегръдка на Келс се разкъса. Джоана скочи на крака, задъхана, с разрошена коса, и се отдалечи от разбойника, отстъпвайки гърбом. Борбата бе водена от нейна страна с отчаяние и ожесточеност. Джоана бе излязла победителка, защото се бе оказала по-силна от Келс, който явно още не бе оздравял напълно. Той се изправи полека и сложи ръка на гърдите си. Лицето му беше изпито, мокро от пот, разкривено от страст и сгърчено от болка. Изглежда, че през време на жестоката борба Джоана го бе наранила; може би раната му се бе разтворила отново.

— С нож ли ме… прободохте… та ме боли толкова? — изпъшка Келс и вдигна треперещата си ръка.

— Не, браних се само с голи ръце — извика девойката изтръпнала.

— Пак ранен… проклятие!… Какъв страхливец съм аз… и куче при това! Не съм дори половин мъж!… Ти, малко момиченце… и аз не можах да те… задържа!

Болките и срамът, които Келс изпитваше, представляваха страшна гледка за Джоана, защото тя го съжаляваше и защото вече предчувствуваше, че неговото мъжко достойнство отново ще се издигне над мрачните и жестоки нагони на насилието. Джоана имате право. В бандита настъпи внезапна промяна. Онова състояние, което правете от Келс живо олицетворение на порочност и падение, отстъпи място на гордост и човещина. По лицето му се изписа неизразима горест. Съкрушен напълно, Келс взе колана на Денди Дайл, който Джоана бе оставила на леглото, и извади револвера от кобура. След като отвори магазина, за да провери дали е пълен, Келс захвърли оръжието в краката на Джоана.

— Ето! Вземи… и този път свърши делото си по-добре — каза той.

Гласът му беше толкова силен и убедителен, че подействува върху Джоана като внушение. Тя се наведе несъзнателно и вдигна револвера.

— Какво искате да кажете? — смотолеви Джоана.

— Стреляйте още веднъж срещу мене! Освободете ме от моите мъки… от жалкото ми съществуване!… Всичко ми е омръзнало — всичко. Много ще се радвам, ако ме убиете!

— Келс! — измънка Джоана с угаснал глас.

— Използвайте случая… сега, когато нямам сили да се справя с вас… Насочете оръжието срещу мене… Убийте ме!

Келс говореше с такава ужасна и настойчива сериозност, че Джоана бе готова да се поддаде на хипнотичното влияние на волевата му сила и без малко щеше да изпълни желанието му.

— Вие сте обезумял — каза тя. — Аз не желая да ви убивам. Не бих могла да го сторя… Не искам от вас нищо повече… освен да се отнасяте с мене в рамките на благоприличието.

— Правех това… доколкото ми бе възможно. Този път исках само да се пошегувам… когато ви прегърнах. Но щом почувствувах вашето тяло между ръцете си!… Престанах да се владея и забравих всякакви правила на благоприличието. Сега виждам нещата ясно. Джоана Рандъл, касае се за моя живот или за вашата душа!

Разбойникът се изправи в целия си ръст, мрачен, потресен, свалил всякаква маска, разголил своята същност.

Безсилните пръсти на Джоана изпуснаха револвера.

— Това ли е вашето решение? — запита Келс с дрезгав глас.

— Не мога да ви убия!

— Да не се страхувате от другите мъже?… От Гулден? Да не е тази причината, че не можете да ме убиете? Вие се страхувате да останете сама. Плашите се от опасностите, с които е свързан един опит за бягство?

— Не помислих дори за тези мъже.

— Тогава… моят живот или вашата душа!

Келс пристъпи напред и се наведе към Джоана дотолкова, че тя протегна напред треперещите си ръце. След дивата и ожесточена борба реакцията не бе закъсняла да настъпи: Джоана отново стана слаба и забрави своя план.

— Щом нямате милост… тогава ще трябва… да жертвувам моята душа — промълви девойката. — Защото аз не мога да ви убия… Чувствувате ли се способен да вземете това оръжие… да го насочите срещу мене… и да ме застреляте?

— Не. Защото ви обичам.

— Вие не ме обичате. Да убиете душата е по-черно престъпление, отколкото да умъртвите тялото.

Едно проблясване в странните сири очи на Келс внезапно внуши на Джоана спасителна идея. Като порой изведнъж се вляха в нея всички онези фини, неуловими сили и трикове на жената, която си е поставила за цел да подмами един мъж, да го промени, да го омагьоса. Тя пристъпи бързо към Келс и застана до самия него. Протегна ръцете си. Едната й ръка бе окървавена от силен удар в една греда през време на борбата. Китките й бяха червени, подути, раздрани — следи от яростните хватки на бандита.

— Ето. Вижте делото си. Вие бяхте животно. И мене принудихте да се боря като животно. Ръцете ми станаха нокти на хищна птица, цялото ми тяло — здрав възел от мускули. Вие не можахте да ме задържите, не успяхте да ме целунете. Да предположим, че бъдете в състояние да ме задържите… по-късно… и постигнете целта си. И тогава аз ще стана само една празна обвивка на жена: една студена черупка, грохнала, сгърчена, едно бездушно същество, неспособно за каквото и да било себеотдаване… Всичко, което представлява моята личност, момичето, жената, която вие се кълнете, че обичате, ще потъне в най-скритите и тъмни глъбини на сърцето ми, което ще се изпълни с погнуса, ще прелее от омраза, ще се отврати до смърт. Вие ще ме обезличите, ще ме лишите от душа. Вашите устни ще целуват и вашите прегръдки ще притискат едно обезчестено създание, една девойка, на която вие сте отнели най-скъпото. Топлината, сладостта, трепетът, животът, страстта, чувствената взаимност — всичко онова, което изпълва тялото и душата на жената и я прави приятна и любима, — всичко ще бъде мъртво, убито от вас.

Джоана пристъпи още по-близо до Келс. И в момента, когато неговият живот или нейната душа висяха на косъм от смъртта, чудото стана — онова вечно чудо, името на което е жена. Джоана само в един миг преобрази съвършено своята личност и стана пълна противоположност на онова буйно, диво и неотстъпчиво момиче, което бе победило разбойника в борбата.

— Оставете ме… да ви покажа разликата — промълви тя и се наведе към него пламнала, нежна, мила, безподобна в своята прелъстителна женственост. — Нещо ми нашепва… вдъхва ми сила… Какво би могло да стане… ако се случи едно малко нещо!… Ако в моето голямо нещастие… вие се преобразите в истински човек, не вече лош, а добър… И ако е възможно, почувствувайте разликата в жената, когато тя се отдава от сърце… Аз ще ви покажа тази разлика — за да спася душата си!

Джоана протегна ръцете си към Келс, който стоеше замаян и я гледаше като омагьосан, плъзна се леко в неговите обятия, притисна се към снагата му и остана за момент в прегръдките му — тръпнещо, отдадено тяло; и тогава, вдигайки бледото си лице, искрена в своето желание да даде на този мъж да вкуси поне за миг от красотата, нежността и душата на женската любов, тя залепи топлите си и тръпнещи устни върху устните на Келс.

След това Джоана бързо се изскубна от неговите прегръдки, трепереща и уплашена. Но разбойникът стоеше като закован, сякаш бе преживял нето, което надминаваше всяка мислима граница, което надхвърляше всичко, което бе очаквал, и всичко, на което се бе надявал. Злият израз на лицето му, дълбоките бръчки на порока, животинските страсти и нагони — всичко това изчезна от личността на Келс, който сякаш изведнъж потъна в блясъка на едно голямо преображение.

— Велики Боже! — промълви той едва чуто.

След това се събуди сякаш от дълбок сън, скочи надолу по стъпалата, дръпна силно завесата и изчезна.

Джоана се хвърли на леглото и изля остатъка от силите си в утешителни сълзи. Тя бе победила. И нямаше вече причини да се плаши от Келс занапред. В тоя единствен, кратък миг на себеотдаване тя бе издигнала бандита над самия него.

Но на каква цена!