Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Free Lances (A Romance of the Mexican Valley), ???? (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)
Сканиране
hammster (2008)
Разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Майн Рид. Мексико, Мексико. (включва „Самотно жилище“ и „Борци за свобода“)

Второ издание

Под общата редакция на Пелин Пелинов

Редактор Мария Арабаджиева

Художник Георги Гаделев

Технически редактор Димитър Матеев

Дадена за набор на 25 VI. 1992 г.

Подписана за печат на 12. VIII. 1992 г.

Печатни коли 13,50. Издателски коли 11,34.

Формат 84×108/32. Техническа поръчка № 21118.

Цена 14,96 лв.

Издание на СД-во „ДЕТЕЛИНА 6“

Печат: Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“

ISBN 954-8043-05-X


I

Един млад човек, който крачеше по крайбрежната улица на Ню Орлеънс случайно се спря пред обява, на която с едър шрифт бе напечатано следното: „Към патриотите и приятелите на свободата.“ Следваше текстът на прокламацията, а след няколко вдъхновени израза — повикът към всички патриоти и приятели на свободата за въстание против мексиканския тиранин Санта Ана и неговите сподвижници.

— Ще ида! — извика младият човек, след като прочете обявата. Тя известяваше и за митинга, определен за същата вечер в едно кафене на Пойдраската улица Младият човек, запомнил адреса, се готвеше да тръгне, когато изведнъж насреща му застана исполин, обут с ботуши от крокодилска кожа.

— И така, вие сте решили да вървите? — попита гигантът.

— Какво ви влиза в работа? — грубо го прекъсна младият човек.

— Това ме интересува много повече, отколкото предполагате — отвърна великанът, като продължаваше да му препречва пътя, — защото обявата е поставена от мене.

— Значи вие сте разлепвач на обяви? — попита с усмивка младият човек.

Великанът отвърна със силен смях, напомнящ конско цвилене.

— Разлепвач на обяви — издума той най-сетне, — не е лошо казано! Ха-ха-ха! Във всеки случай харесва ми тази откровеност.

— Кажете, моля ви, кой сте вие?

— Чували ли сте някога за Крис Рок?

— Как! Крис Рок от Тексас? Същият, който във Фанинг…

— Бе смъртно ранен, което не му пречи да се чувства прекрасно — забеляза Крис Рок, като прекъсна своя събеседник.

— Този, който по някакво чудо се спаси в Голиатската битка?

— Същият, млади човече! И щом толкова добре ви е известно моето минало, тогава няма защо да ви уверявам, че не съм разлепвач на обяви. Като чух как извикахте „ще ида“, помислих си, че всякакви церемонии са излишни между хора, които, надявам се, скоро ще станат приятели. Ще дойдете ли тази вечер в кафенето?

— Да, с готовност ще го сторя.

— Аз също и ако погледнете нагоре, лесно ще ме намерите в тълпата, тъй като едва ли ще бъда по-нисък от другите — прибави той с тон, който подсказваше колко се гордее със своя висок ръст. — Потърсете Крис Рок, а като го намерите, знайте, че може да ви бъде полезен!

— Непременно ще го направя — отговори младежът, въодушевен от запознанството.

На тръгване великанът му подаде ръката си, която по размери напомняше лопата, и добави, като внимателно го изгледа, неочаквано поразен от някаква мисъл:

— Не сте ли били на военна служба?

— Само учех във военно училище, нищо повече.

— Къде? В Съединените щати?

— Не, аз съм роден от другата страна на Атлантическия океан.

— О, англичанин! Впрочем за Тексас това е без значение, там се срещат хора от различни страни на света. И така, вие сте англичанин?

— Не! — бързо отвърна чужденецът с лека иронична усмивка. — Аз съм ирландец, и то от тия, които не крият това.

— Толкова по-добре! Значи сте се възпитавали във Военното училище. Бихте ли могли да обучавате хора?

— Да.

— Дявол да ме вземе, ако вие не сте човекът, който ни трябва! Не бихте ли се съгласили да станете наш офицер? Струва ми се, че сте подходящ за това.

— О, да, съгласен съм, но като чужденец имам малък шанс да бъда избран. Вие търсите офицери, нали?

— Да, още тази вечер ще проведем избори. Запомнете, млади човече, вие определено ми харесвате и аз съм уверен, че притежавате големи способности. Чуйте, има един кандидат за капитан, той е полуиспанец-полуфранцузин, креол от Ню Орлеънс. На мнозина от нас, особено на по-старите тексасци, ни се струва, че той не е подходящ, макар и да е добил популярност тук. Мнозина предполагат, че е бил на военна служба, но в неговите разбирания има нещо, което не ми вдъхва доверие. Не само аз съм на това мнение. Ако се явите в определеното време и произнесете една подходяща реч… Умеете ли да говорите?

— Да, мога да кажа няколко думи.

— Прекрасно, аз също ще ви подкрепя, след което ще предложа да изберат вас за капитан; откъде да знам, може би ще получим необходимите ни гласове. Ще се опитате, нали?

— Ще пробвам — отвърна ирландецът с вид, който ясно говореше, че предложението му допада, — но защо не издигнете вашата кандидатура? Вие вече сте служили и вярвам, ще бъдете превъзходен офицер.

— Аз кандидат за офицер?! Наистина, достатъчно съм висок и грозен, но такива претенции нямам. В Тексас ние не можем да се наречем истински войници, ето защо мексиканците ни превъзхождат. Бихме могли да се състезаваме с тях само ако вие приемете да дойдете с нас. Съгласен сте, нали?

— Да.

— Значи решено — каза тексасецът, като стискаше ръката на младия човек с почти меча сила — до залез слънце има още шест часа. Съветвам ви да си приготвите речта и аз от своя страна ще се срещна с някои приятели, за да подготвя вашия успех.

Великанът направи няколко крачки, но изведнъж се спря и извика:

— Чакайте!

— Какво има? — попита младият ирландец.

— Сигурно Крис Рок е един от най-разсеяните хора в Ню Орлеънс. Помислете, аз ще предлагам вашата кандидатура, без да знам името ви. Как се казвате?

— Керней. Флоранс Керней.

— Флоранс ли? Та това е женско име.

— Да, но в Ирландия е много разпространено.

— Интересно! Впрочем това няма никакво значение. Съветвам ви да дойдете по-рано на събранието, за да поговорим с другарите, това ще е полезно. А ако имате и десетина долара, за да почерпите хората, и това ще е от значение.

Тексасецът се оттегли, като остави Керней свободно да обмисли съветите, дадени му с такава готовност и желание.

Ще обясним на читателя кой бе Флоранс Керней и защо беше в Америка.

Половин година преди описаната среща той дошъл в Ню Орлеънс с един търговски кораб, превозващ памучна прежда.

Дворянин по произход, възпитан във военно училище, Флоранс предприе пътуване към новия свят, за да завърши своето образование. Мисълта да посети една страна, която малко бе изследвана от европейските туристи, му бе внушена от чичо му, който бе пътувал много.

Флоранс Керней прочете няколко пъти историята на Мексико от Фернан Кортес и описанието на тая живописна страна му направи силно впечатление. От тогава той постоянно мечтаеше да види страната Анахуак и нейната древна столица Теночтиланд. След свършване на училището тази мечта се превърна в постоянна мисъл, а по-късно в твърдо решение. Това намерение бе на път да се реализира, когато ние се срещнахме с Флоранс Керней в Ню Орлеънс.

Той възнамеряваше да отпътува с кораб към някое от мексиканските пристанища Темпико или Вера Крус Но защо се бавеше да напусне Ню Орлеънс? Причината, която го задържаше все още на брега, беше една красавица, в която той се бе влюбил до лудост Имаше и друго, което спираше неговото пътуване — той не знаеше испански език. Флоранс искаше да го изучи преди тръгването си, а в Ню Орлеънс най-лесно можеше да се намери учител. Този, към когото младежът се обърна с такава молба, се наричаше Игнасио Валверде.

Той бе мексиканец от доста знатен произход, станал жертва на тиранина Санта Ана, изгонен от своята родина и заселил се в Съединените щати. Положението му на изгнаник, останал без средства, бе крайно тежко.

Дон Игнасио, някога богат земевладелец, сега бе принуден да дава уроци по испански език на случайни ученици. Между тях бе и Флоранс Керней. Изучавайки езика, той обикна дъщерята на дон Игнасио Валверде.

Като се раздели с Крис Рок, младият герой тръгна бавно по брега на Мисисипи, с наведена глава и поглед, забит в пясъка, като че внимателно разглеждаше безбройните раковини. След това изведнъж с учудване загледа блестящата вода на реката. Всъщност много малко го интересуваха раковините на Мисисипи, а още по-малко го интересуваше речта, която трябваше да произнесе на събранието на „патриотите и приятелите на свободата“. Той изцяло бе пленен от силната страст, която изпълваше сърцето му.

„Във всичко това има нещо странно — мислеше си Флоранс, — аз се готвя да се сражавам за страна, на която съвсем не симпатизирам и да се боря срещу друга, който не само че не мразя, но искам и да изуча. Изминах хиляди километри, въодушевен от най-мирни и приятелски чувства, а сега трябва да отида в Мексико като враг, с оръжие в ръка! Принуден съм да отида в родината на тази, която завладя сърцето ми! Да, ето истинската причина: не успях да спечеля любовта й… В това се убедих тази сутрин. Но защо ли мисля за нея? Луиса Валверде се интересува от мен толкова, колкото от креолите, които се навъртат край нея като пеперуди около цвете! Само един от поклонниците й има известен успех. Това е Карлос Сантандер. Този човек е подлец и мерзавец, но Луиса не може да прозре в него измамника.

По дяволите! Как съм могъл да се влюбя в тази мексиканка след всичко, което чух от нейните съотечественици. Тя просто ме е омагьосала. Колкото по-скоро се освободя от нейния чар, толкова по-добре за мен. Тази тексаска история ще ме спаси. Ако Луиса не сподели моите чувства, то аз, борейки се против родината й, ще мога донякъде да унижа нейната гордост. Ах, Тексас, ако виждаш в мое лице защитник, то причината за това не е любовта ми към теб, а желанието да залича от сърцето си един горчив спомен. Така е — почти извика Флоранс, мога да нарека щастлива срещата ми с Крис Рок. Искам да се избавя от пленяващата усмивка на Луиса и сякаш небето ми изпрати покровител, който ми предлага да стана началник на доброволците! Защо да се откажа от такъв добър шанс? Това е рядка сполука. Продължавайте, Крис Рок, продължавайте! Направете всичко, каквото можете. И ако бъда избран, Тексас ще спечели един защитник, а Луиса Валверде ще се лиши от един обожател.“ Когато свърши своя вътрешен монолог, Флоранс Керней вече беше стигнал хотела, едно великолепно здание, където живееше. Като влезе в салона, той седна, за да обмисли своите по-нататъшни действия.