Зейн Грей
Легионът край границата (6)

Глава 6

Когато Джоана дойде отново на себе си, половината от нейното тяло лежеше вън от колибата, а над главата й се носете малко синкаво облаче, което бавно се извиваше нагоре. Щом съзря дима от барута, съзнанието на девойката в миг бе пронизано от спомена за ужасното произшествие. Въпреки това Джоана продължи да лежи неподвижно, като само се ослушваше напрегнато. Не долови никакъв звук, освен тихото шумолене на потока. Следователно Келс беше мъртъв. И Джоана усети, че ужасът от нейното злодеяние се заменя с чувство на безкрайно облекчение. Страхът, който бе сковавал до този момент изтерзаната й душа, се замени с радост, породена от съзнанието, че бе успяла не само да спаси живота и моминската си чест, но и да възвърне свободата си. Това сладостно чувство започна да й нашепва оправдания за нейното фатално дело.

Джоана се изправи на крака. Избягвайки грижливо да хвърля поглед към вътрешността на колибата, тя се отдалечи бързо от мястото на убийството. Слънцето вече стоеше почти на зенита. Кога бяха отлетели часовете на утрото?

— Трябва да избягам — промълви Джоана.

Тази мисъл й вдъхна живот и сили. Конете пасяха малко по-нататък в тесния каньон. Джоана се втурна по пътеката надолу, питайки се в нерешителност дали да предприеме бягството си по тази стара и почти изличена пътека, или да се върне по същия път, по който Келс я довлече до това място. Реши да направи второто. Ако язди бавно и търси пътя си по предмети, които вече е виждала един път и които се бяха запечатали в паметта й — съществуваха шансове, че ще успее да се ориентира. Освен това, тази посока й предлагаше и друго едно преимущество: нейните собствени дири и дирите на Келс. Джоана чувствуваше в себе си достатъчно сили и смелост, за да предприеме този опит. Тя улови своето пони и го поведе към лагера.

— Какво да взема със себе си? — запита се девойката.

Реши да вземе само най-необходимите вещи: покривка, кожена торба с хляб и месо и съд за вода. Но няма ли да бъде по-благоразумно от нейна страна, ако носи и оръжие в себе си? Съществуваше обаче само револверът, с който бе убила Келс. Бе й абсолютно невъзможно да се докосне още веднъж до това отвратително оръжие. Нямаше място за колебание: сега, след като бе възвърнала свободата си с цената на убийство, тя не можеше да се поддава на сантименталности.

Джоана се запъти решително към колибата, но щом наближи, крачките й станаха бавни и провлечени. Дългият тъмносин револвер се намираше на същото място, където го бе захвърлила. Девойката се мъчеше да не гледа в колибата, но все пак с крайчеца на окото си зърна едно тяло, проснато до гредите на стената. Тя протегна треперещата си ръка към револвера, изпитвайки такова отвращение, че свят й се зави.

Тъкмо в този момент мъртвешката тишина бе пронизана от тих, болезнен стон.

Джоана се вцепени. Нима духовете вече витаеха из колибата? Сърцето на девойката се напрегна да изхвръкне от гърдите й и черно було премрежи очите й.

Повторно стенание обясни всичко: Келс беше още жив. И леденото чувство на погнуса, което душеше Джоана, топката на гърлото й, която спираше дишането й, безпределният ужас от нейното злодеяние — всичко това само за един миг се превърна в буен порой на възторг и тържество. Келс не беше мъртъв. Тя не го е убила. Нейните ръце не бяха замърсени с кръв. Въпреки всичко тя не е убийца!

Джоана се обърна чевръсто и погледна към разбойника. Той лежеше като безжизнен труп. При тази гледка всичката женска радост се изпари от душата на Джоана. Но състраданието изпълни нейното сърце и тя коленичи до разбойника, забравяйки всичко друго на света. Келс беше студен като лед. Джоана не усети конвулсии по тялото му, пулсът му не биеше нито на ръцете, нито по слепоочието. Джоана постави ухо на гърдите му: сърцето биеше едва доловимо.

— Жив е — прошепна тя. — Но… агонизира… Какво да правя?

Разнообразни мисли се занизаха в съзнанието й. Не можеше да му помогне; той скоро ще умре. Джоана не желаеше да рискува и да чака смъртта му до тялото, защото съществуваше друга опасност: през това време можеше да пристигнат някои негови другари. Нали тук им беше сборище. Но ако гръбнакът на Келс не е строшен! Ами ако се предположи, че тя може да му спаси живота, като превърже раната и спре бликащата кръв? В случай че съществува и най-малката възможност за бандита да остане жив, в което Джоана много се съмняваше, не беше ли неин дълг да помогне за спасението му? Но къде е гаранцията, че Келс, в момента, когато се почувствува отново здрав и силен, не ще се покаже пак същият дивак и варварин, какъвто е бил досега? Какво може да промени тя в един бандит с неговия характер? Този човек беше лош и не притежаваше сили да превъзмогне злото. Той бе принудил Робъртс да изтегли оръжието и след това го беше убил. Без съмнение Келс бе убил също така обмислено и хладнокръвно двамата негодници Бил и Халови само за да се освободи от тяхната похот и от страстните им погледи и да остане сам с Джоана. Той заслужаваше да умре тук като куче.

Това, което направи сега Джоана Рандъл, можеше да бъде направено само от една жена. Тя внимателно обърна Келс по гръб. Жилетката и ризата му откъм гърба бяха напоени с кръв. Девойката стана, за да донесе нож, кърпа и вода. Когато се върна в колибата, Келс изстена още веднъж.

Джоана бе превързвала много рани. Тя не се плашеше от гледката на кръв. Единствената разлика в случая беше тази, че сега кръвта беше проляна от нейната собствена ръка. Вътрешно Джоана се чувствуваше напълно съкрушена, но ръцете й не трепереха, когато сряза жилетката и ризата, подгъна ги настрана и изми целия гръб с вода. Големият куршум бе отворил дълбока, зееща рана; както изглеждаше, куршумът бе пронизал слабините. Кръвта продължаваше да блика. Джоана не знаеше дали бе строшен гръбнакът на Келс, но вярваше, че куршумът е минал между кости и мускули или, най-малко, само е докоснал гръбначния стълб. Девойката разкъса кърпата, която носеше на шията си, направи я на бинтове и превърза раната на Келс. След това го положи по гръб върху едно конско покривало.

Така тя бе сторила всичко, което в момента беше в нейна власт, и това съзнание й вдъхна известно чувство на утеха. Тя се помоли дори за живота на бандита, а ако не можеше да бъде спасен — за душата му. След това се изправи на крака. Келс лежеше в безсъзнание, бледен, приличен на мъртвец. Изглеждаше сякаш, че болката и близостта на смъртта бяха изличили от лицето му всякаква следа от жестокост и диващина, но също така бяха отнели и свойственото му любезно изражение. Но очите на Келс, тези прозорци към ада, сега бяха затворени.

Джоана зачака смъртта на бандита. Следобедът премина, но тя не напусна колибата. Възможно бе Келс да дойде на себе си и да поиска вода. Веднъж тя се бе грижила за един златотърсач, когото една лавина бе затрупала смъртоносно. И никога не би могла да забрави дрезгавите му викове за вода и блясъка на благодарност в неговия поглед, когато му даваше да пие.

Слънцето залезе, дрезгавината изчезна и тъмна нощ обгърна каньона в своята плащеница. Джоана започна да чувствува тъмнината като нещо материално и осезаемо. Тя домъкна седлата и покривките в колибата, постла си на прага едно импровизирано легло и се изтегна да почива, с лице обърнато нагоре — към звездите. Нямаше намерение да спи, а искаше да бди над разбойника до сетния му час. Мракът не й пречеше да наблюдава тялото на Келс, изпънато до дървената стена. Бандитът продължаваше да лежи неподвижно, без да издава нито звук, сякаш бе вече труп.

Джоана се чувствуваше напълно изтощена й отпусната; сънливост я завладяваше все повече. С падането на нощта нейната смелост я напусна и тя започна да се плаши дори от сянката си. Бръмченето на насекомите звучеше в нейните очи като оглушителен шум, жалният вой на вълка и кресливият рев на ягуара й вдъхваха невъобразим ужас; вятърът, който все повече се засилваше, стенеше като заблудена душа между клоните на дърветата.

Постепенно Джоана изпадна в полусънно състояние, при което нейната фантазия започна да рисува пред очите й кошмарни картини — призраци се появяваха на тълпи из глъбините на мрака, събираха се в колибата, трупаха се около тялото на Келс и търпеливо чакаха да приберат душата му. След това на Джоана взе да й се струва, че язди към дома си, сигурна в пътя, познаваща отлично всяка крачка от непристъпната и едва забележима пътека. Но едва измъкнала се от планината, духовете се нахвърлиха върху нея и я отвлякоха обратно при Келс.

След това фантазия и действителност, призрачни видения и кошмарни картини се сляха в едно с колибата и мрачната клисура и Джоана повярва, че потъва в неизмерима, тъмна бездна.

Слънцето озари източната стена на каньона, освети лицето на Джоана и я събуди. Тя бе спала дълги часове и сега се чувствуваше бодра и силна. С настъпването на деня мрачните нощни привидения освободиха съзнанието на девойката. Сега на душата й бе по-леко и тя знаеше причината за това: Келс беше още жив. Джоана не бе хвърлила поглед към разбойника, но чувствуваше, предугаждаше, че той още не е напуснал този свят. След като прегледа ранения, тя се увери, че нейното предчувствие не я лъжеше. В състоянието на разбойника не бе настъпила видима промяна, освен едно благоприятно обстоятелство: от раната му вече не струеше кръв. Животът в него се проявяваше едва забележимо в бавните и леки удари на сърцето му.

* * *

По-голямата част от втория ден Джоана прекара до леглото на Келс. Този ден й се стори не по-дълъг от един час. Тя често поглеждаше страхливо към пътеката през каньона, несъзнателно очаквайки да види приближаващи конници. Ако се появи случайно някой от другарите на Келс, какво щеше да му каже? Сигурно и тези бандити са жестоки и пропаднали като главатаря си хора: при това у тях вероятно липсва и онази нищожна частица от благородство, която бе направила от Келс човек, макар и само за един ден.

Джоана размишляваше. Би било невъзможно за другарите на Келс да подозрат, че тя именно го е застреляла. Тази мисъл я накара да почисти оръжието с голяма грижливост и да го напълни. Ако се появи някой от разбойниците, ще му каже, че Бил е наранил главатаря си.

Келс висеше между живота и смъртта. Джоана започна все по-силно да изпитва чувството, че той ще оживее, макар и всички признаци да говореха за противното. От време на време тя повдигаше главата му и изливаше в устата му по една лъжица вода. И всеки път той издаваше слаби стенания. През втората нощ, през дългите самотни часове, които прекара будна, тя почерпи нови сили тъкмо от своята самота и изоставеност. Нямаше от какво да се страхува, дори и да дойдеше някой в каньона.

Следният ден не се различаваше по нищо от предишния. Настъпи и третият ден, но състоянието на Келс не се подобряваше. Надвечер обаче Джоана повярва, че съзнанието му бе започнало да се възвръща. Но скоро трябваше да си каже, че се е измамила. Изминаха още дълги часове и тя продължаваше да чака търпеливо. Може би Келс ще дойде в съзнание непосредствено преди смъртта си и ще се опита да говори, ще поиска да изкаже предсмъртното си желание, ще пожелае да му се прочете молитва или да почувствува човешка ръка в последния си час.

През тази нощ лунният сърп за пръв път изгря над каньона. Бледната светлина на луната обля бялото като тебешир лице на Келс, странно и печално, ала освободено от онези черти, които му придаваха израз на злоба и жестокост. Настана момент, когато устните на бандита се раздвижиха. Опита се да говори. Джоана накваси устните му и му даде да пие. Шепнейки несвързани думи, Келс отново загуби съзнание, после повторно дойде на себе си и започна да бръщолеви като умопобъркан. След това дълго време остана спокоен — толкова дълго, че сънят започна да предявява правата си над Джоана. Внезапно раненият я изплаши с много тих, но съвсем ясен вик:

— Вода! Вода!

Джоана се наклони над него, повдигна главата му и му помогна да пие. Тя можа да види неговите очи: тъмни дупки сред бяла повърхнина.

— Ти… ли… си… майко? — промълви раненият.

— Да — отвърна Джоана.

В следния миг той отново изпадна в някакво замайване, подобно на сън, от което не се пробуди скоро. Думата „майка“, която разбойникът бе промълвил, покърти Джоана. И престъпниците също имат майки, както всички други хора. Да, дори и този Келс има майка. Той е още млад човек… бил е момък, дете, бебе. Майка му го е обичала, люляла го е, целувала е розовите му пръстенца, гледала го е да расте с гордост и възторг, градила е въздушни кули за бъдещето му, а може би и сега още праща за него топли молитви към небето, изпълнена с вяра, че той живее всред хората — почитан и уважаван. А Келс лежеше тук като човешка отрепка и умираше поради своето желание да извърши най-позорното дело, за да украси венеца от многобройните си престъпления. Да, съдбата на Келс беше наистина голяма трагедия! Джоана се замисли за печалната участ на майките. Колко дивашки бяха нравите в този пустинен Запад, където мъжете се събират на глутници, подобно на вълците, проливат кръв като вода и не считат за нищо човешкия живот.

Девойката легна на постелята си и скоро заспа. Когато утрото настъпи, тя не отиде веднага при леглото на Келс. Изпитваше неопределен страх да не го завари в съзнание; този страх беше почти толкова силен, колкото и страхът й да не го намери труп. Но когато най-после се наведе над него, той беше буден. При нейното появяване Келс показа леко удивление.

— Джоана! — изшепна той.

— Да — отвърна тя.

— Вие сте… все още при мене?

— Естествено. Та нима можех да ви оставя?

Бледните му очи се помрачиха странно.

— Аз съм още жив. И вие сте останала!… Вчера ли беше… когато насочихте… револвера ми срещу мене?

— Не, преди четири дни.

— Четири дни! Гръбначният ми стълб счупен ли е?

— Не зная, но не вярвам. Раната е страшна. Аз… аз направих всичко, което зависеше от мене.

— Вие се опитахте да ме убиете… и след това се постарахте да ме спасите?

Тя не отговори нищо.

— Вие сте добра… и сте постъпили благородно — каза той. — Но аз много бих желал да сте само лоша. Тогава ще ви проклинам… и ще ви удуша… А сега…

— Може би е по-добре за вас да се държите спокойно — отвърна Джоана.

— Не. Аз съм получавал куршуми в тялото си няколко пъти. Ще преживея и този път… ако гръбнакът ми не е повреден. Как можем да проверим това?

— Нямам понятие.

— Вдигнете ме нагоре.

— Но така раната ви може да се разтвори.

— Вдигнете ме нагоре.

Силата на волята у този мъж се проявяваше даже и в тихия шепот.

— Защо?… Защо?…

— Искам да видя дали мога да седя. Ако не… тогава ми дайте револвера.

— Няма да ви го дам — отговори Джоана твърдо.

Тогава тя провря ръцете си под раменете на разбойника, повдигна го внимателно в седящо положение и го пусна.

— Аз съм… отвратителен страхливец… когато чувствувам болки — изпъшка Келс и едри капки пот блеснаха по бледото му чело. — Аз… не мога… да издържа.

Но въпреки страшните си болки, той се задържа седнал без нейна помощ и дори има енергията да си превие гърба. Тогава отново загуби съзнание и с болезнен стон падна в ръцете на Джоана. Тя го простря на пода и положи немалко усилия, за да го върне пак в съзнание. Той беше бледен като восък, приличаше на труп, гърчеше се от болки, но оставаше ням и безмълвен. Въпреки всичко Джоана вярваше, че Келс ще оживее, и сподели с него своето убеждение. Бандитът посрещна думите й със странна усмивка. По-късно тя му донесе супа и той я изсърба с благодарност.

— Аз ще понеса този удар — рече той с угаснал глас. — Пак ще оздравея. Гръбначният ми стълб не е счупен. Донесете тук в колибата храна и вода… и си вървете.

— Да си вървя ли? — повтори тя, не вярвайки на ушите си.

— Да, но не продължавайте по пътеката в каньона… защото ще си изпатите зле… Тръгнете обратно по пътя, по който дойдохме. Имате шанс да се измъкнете от планината… Заминавайте!

— Да ви оставя тук сам ли? Толкова слаб, че не можете да вдигнете една чаша! Не.

— Бих предпочел да се подчините на желанието ми.

— Защо?

— Защото положението ми ще се подобри след няколко дни. Тогава в мен ще се върне моето предишно аз… Вярвам… страх ме е, че ви обичам… А това за вас може да означава само едно нещо — истински ад. Вървете си сега, преди да е станало късно!… Ако останете, докато оздравея напълно… никога вече няма да ви пусна!

— Келс, аз ще считам себе си за много подла, ако ви оставя тук съвършено сам — отговори Джоана сериозно. — Сам не можете да си помогнете. Това би значело смърт за вас.

— Толкова по-добре. Но няма да умра. Аз съм корав и жилав. Вървете си, ви казвам!

Девойката поклати глава отрицателно.

— Не спорете… зле ви се отразява. Възбуден сте. Моля, дръжте се спокойно.

— Джоана Рандъл, ако останете… аз ще ви вържа здраво… ще ви затворя гола в някоя дупка… ще ви проклинам… ще ви бия с пръчка… ще ви убия!… Ох, способен съм да го направя!… Вървете си, ви казвам!

— Вие не сте с разума си. Веднъж завинаги — не! — отговори тя твърдо.

— Ти… ти…

Гласът на Келс прегракна и се загуби в неприятно шептене.

* * *

През следващите дни раненият си отваряше устата много рядко. Оздравяването му ставаше бавно и все още бе под знака на съмнението. Беше ясно като бял ден, че той скоро би се простил с живота, ако Джоана бе го напуснала. Тя знаеше това. Знаеше го и той. Когато лежеше буден и Джоана се приближаваше към него, тъжна, но красива усмивка озаряваше очите му. Нейното присъствие явно го измъчваше, но същевременно го укрепваше и утешаваше. Всеки ден той прекарваше в сън по цели двадесет часа; а когато спеше, нямаше нужда от нейното присъствие.

Джоана започваше да разбира истинският смисъл на самотата. Имаше дни, през които тя не чуваше дори нито веднъж звука на собствения си глас. Навикът на мълчанието, една от най-забележителните прояви на самотата, бе започнал да става свойствен и на нейното същество. От този ден девойката мислеше все по-малко и чувствуваше все повече. Прекарваше цели часове в абсолютно бездействие.

Когато понякога се насилваше да мисли за тия скалисти стени на усамотената клисура, които я държаха като в затвор, за великолепните дървета и разкошната растителност и за всички ония вечно мълчаливи и непроменливи неща от обкръжаващата я безмълвна обстановка, Джоана изпитваше сляпа омраза към тях, започваше да ги ненавижда с цялата сила на своята пламенна душа. Тя ги мразеше, защото я принуждаваха да губи любовта си към тях, защото ставаха част от собствената й личност, защото стояха неми и неподвижни, а тя ги чувствуваше доволни и безучастни. Тя с удоволствие се припичаше на слънце, чувствувайки животворната топлина да се разлива по жилите й, като се любуваше на слънчевия блясък. И така понякога забравяше дори да се върне при пациента си.

Бавно и постепенно Джоана стигна до убеждение, че времето, което прекарва в безделие, съвършено поглъща малкото часове, през които й се налагаше да действува за посрещане на най-необходимите нужди за себе си и ранения. И от този момент нататък мисълта за Джим Клийв започна да спохожда Джоана все по-често, завладявайки цялото й същество по твърде странен начин. Спомените за този младеж взеха да играят спасителна роля в нейния печален живот всред пустия каньон. Джоана мечтаеше за Джим през дългите и светли слънчеви дни, диреше опора и спасение в мисълта за него през ония мрачни и тягостни часове, когато самотата й ставаше непоносима и вселяваше ужас в нейната душа — през нощта. Споменът за жарките целувки на Джим изпълваше девойката със сладостни чувства; тя забравяше своя гняв, пренебрегваше моминския си срам и така неусетно се увличаше все повече в своята чиста любов към Джим Клийв. И безкрайните часове на самотата отлитаха незабелязано за нея.

Провизиите бяха на изчерпване и Джоана пак се видя изправена пред сериозна опасност. В каньона имаше сърни и диви зайци в изобилие, но тя не можеше да ходи на лов с револвера. Мина й през ум мисълта, че ще се види принудена да пожертва един от конете. Келс изведнъж започна да проявява неутолим глад за месо и това обстоятелство направи положението на Джоана критично.

И тъкмо през онова утро, когато на девойката се налагаше непременно да вземе някакво решение по въпроса за месото, тя забеляза група конници, които идеха през каньона в посока към колибата. В първия момент Джоана почувствува облекчение и не усети дори най-малка следа от оня страх, който по-рано я обземаше при мисълта за евентуално появяване на бандити в каньона.

— Келс — каза тя бързо, — конници идват по пътеката насам.

— Добре — отвърна той със слаб глас и радост просия по измъченото му лице. — Доста време им бе потребно, за да пристигнат най-после. Колко са?

Джоана започна да брои: пет души и няколко коня с товари.

— Да. Гулден е.

— Гулден! — извика Джоана уплашено.

Нейният вик и тонът на гласа й накараха Келс да я погледне изпитателно.

— Значи чували сте за Гулден? Той е най-страшният злодей… в тази погранична област… Друг като него не съм виждал още. Вие няма да бъдете в безопасност нито минутка. А пък аз съм така безпомощен!… Какво да измислим… какво да му разкажем?… Джоана, ако аз все пак угасна — трябва незабавно да бягате… или да се застреляте.

Колко странно беше обстоятелството, че този бандит я предупреждаваше за една опасност, която доскоро я беше заплашвала от негова страна! Джоана грабна бързо револвера и го скри в една цепнатина между гредите. След това погледна навън от колибата.

Конниците се намираха вече съвсем наблизо. Водачът им, човек с херкулесово телосложение, застави коня си да прескочи потока и слезе от седлото, като преди това обтегна силно юздата. Вторият конник направи същото, а останалите трима се приближиха бавно, следвайки хода на товарните коне.

— О, Келс! — извика дебелият.

Гласът му беше силен, отсечен, звънлив.

— Мисля, че трябва да се намира някъде наоколо — каза вторият конник.

— Положително. Видях коня му. А Джек не може да бъде далеч от своя кон.

Двамата пристъпиха към колибата. Джоана никога не бе виждала хора с по-зъл и страшен изглед. Дебелината на единия беше огромна — тялото му беше така широко, тежко и набито, че краката му изглеждаха къси; по своята фигура той много приличаше на горила. Другият беше пълна противоположност на първия: необикновено висок и мършав, с огненочервено лице, по което се четеше тъпа жестокост и ненаситна алчност. Раменете му висяха надолу, но главата си държеше вирната назад и това му придаваше изглед на вълк, който души миризмата на кръв.

— Пирс, в колибата има човек — прогърмя гласът на дебелия.

— О, Гул, едно момиче!

Джоана излезе от сянката на стената и посочи простряното върху покривалото тяло.

— Здравейте, момчета! — обади се Келс с болнав глас.

За да изрази своето удивление, Гулден изригна силно проклятие, а Пирс издаде възклицание на загриженост и веднага коленичи до ранения. Двамата заговориха едновременно, но Келс прекъсна потока от думи с едно движение на отслабналата си ръка.

— Не, още нямам намерение да се преселвам в ада — каза той. — Полумъртъв съм само от глад… имам нужда от засилване. Половината ми гръб е прострелян.

— Но кой те нареди така, Джек?

— Твоят скъп побратим Бил, драги ми Гулден.

— Бил? — В гласа на Гулден прозвуча явно недоверие. След това бързо добави: — Аз пък мислех, че двамата се погаждате много добре.

— Така беше, но той ми измени.

— А… къде е сега Бил?

Този път Гулден зададе своя въпрос с провлечен тон; Джоана долови в гласа му нотка на любопитство и изтълкува тази нотка двусмислено: като израз на съмнение и като дебнещо коварство.

— Бил е мъртъв, и Халови също — отговори Келс.

Гулден извърна към Джоана дебелата си космата глава. Девойката не намери кураж да срещне погледа му.

Тогава Пирс запита:

— Заради момичето ли се скарахте, Келс?

— Не — отговори бандитът рязко. — Те се опитаха да… интимничат с жена ми; тогава застрелях и двамата.

Джоана усети вълна от гореща кръв да се разлива по цялото й тяло; след това се скова от мраз. Погнусата й бе толкова силна, че пред нейните очи всичко потъна в мрак.

— Жена ти! — възкликна Гулден смаяно.

— Това момиче наистина ли е твоя жена, Джек? — запита Пирс.

— Разбира се, че ми е жена. Да ви представя… Джоана, двама мои приятели — Сам Гулден и Червения Пирс.

Гулден изломоти нещо неразбрано.

— Радвам се да се запозная с вас, мисис Келс — рече Пирс галантно.

В този момент останалите трима бандити влязоха в колибата; Джоана се възползува от бъркотията, за да се измъкне навън. Тя чувствуваше пълната мизерия на положението си. Беше изплашена, но същевременно в душата й бушуваше бясна ярост.

При излизането си девойката залитна за миг и щеше да се строполи на земята. Чувствуваше, че е бледна като мъртвец. Пристигането на тези разбойници я бе върнало внезапно в жестоката действителност. В личността на тоя Гулден имаше нещо ужасно. Джоана не бе имала смелост да го разгледа подробно, но видът му бе подействал върху нея съкрушително. Да бяга! Но сега всеки опит за бягство беше хиляди пъти по-опасен отпреди. Тези нови врагове ще се спуснат по петите й като глутница кръвожадни хрътки. Девойката си даде ясна сметка защо Келс я представи на разбойниците като своя жена. Самата мисъл за това я изпълни със срам и пламенна омраза. Но след като поразмисли малко, Джоана се увери, че Келс още веднъж се беше подчинил на един благороден инстинкт. И след като обмисли подробно от всички страни новосъздаденото положение, тя се убеди окончателно, че за нея ще бъде най-благоразумно да възприеме измамата на Келс и да я провежда с всички сили. И най-важното: да се държи съвсем естествено. Само в това се криеше единствената и последна надежда за спасение, защото бе несъмнено, че положението й бе станало твърде опасно.

Джоана си спомни за револвера, който бе скрила, и тази мисъл й даде сили да превъзмогне вълнението си. Тя влезе в колибата, запазвайки пълно спокойствие.

Келс лежеше обърнат на една страна. Бандитите бяха разголили гърба му.

— Ах, Гул, той има нужда само от уиски — каза един от тях.

— Ако му източиш още малко кръв, сигурно ще пукне — запротестира друг.

— Виж колко е отслабнал — каза Червения Пирс.

— Махайте се по дяволите! — изръмжа Гулден. — Нищо не разбирате от рани. Едно време аз служих в… но това не ви интересува… Ето! Виждате ли това синьо петно? — той натисна с огромния си пръст гърба на Келс и последният изстена болезнено. — Това петно не е нищо друго, освен олово… куршумът.

— Ти имаш пълно право! — извика Пирс, който внимателно бе следил обясненията на Гулден.

Келс извърна глава към двамата.

— Гул, когато натисна на това място, цялото ми тяло се парализира. Щом си намерил куршума, извади го!

Джоана не присъствува на операцията. Отивайки към балсамовото дърво, където се намираше любимото й място за почивка, тя чу пронизителен писък и силни, ликуващи викове. Очевидно този страшен и навъсен Гулден владееше изкуството да оперира рани с голяма бързина и успех.

Не след дълго бандитите излязоха от колибата и се заловиха за конете и багажа си.

Пирс потърси Джоана; щом я съгледа, той й викна:

— Келс желае да говори с вас.

Джоана завари бандита седнал, с гръб, облегнат на едно седло; лицето му беше бледно и влажно от пот, но имаше съвършено друг израз.

— Джоана, куршумът е притискал гръбначния ми стълб — заяви разбойникът. — Сега, след като е изваден, парализацията на тялото ми изчезна напълно. Отново чувствувам живот в жилите си. Скоро ще бъда съвършено здрав… Куршумът възбуди любопитството на Гулден. Бил и Халови не са употребявали куршуми от този калибър. Гулден си припомни това обстоятелство. Той е хитър. Бил му беше най-близкият приятел. Не мога да се доверявам на никого от тия обесници, а най-малко на Гулден. Старайте се да бъдете винаги около мене.

— Келс, нали скоро ще ми върнете свободата? И ще ми помогнете да стигна у дома, нали? — замоли се Джоана с тих глас.

— Момиче, сега това е свързано с много опасности — отговори той.

— Тогава по-късно… скоро… щом стане безопасно!

— Ще видим… Засега обаче… ти си… моя жена!

При последните думи в разбойника настъпи едва забележима промяна. Нещо от оная сила, която му беше свойствена преди нараняването, взе да се проявява пак.

— Сигурно не ще дръзнете…

Джоана не посмя да изкаже мисълта си докрай.

— Нима ще се осмелиш да излезеш вън и да извикаш високо пред тези негодници, че не си ми жена? — запита Келс.

Гласът му бе станал по-сигурен, а очите му издаваха неговите мисли.

Джоана съзнаваше много добре, че едва ли ще има кураж да извърши подобно нещо. Впрочем от две злини трябваше да избере по-малката.

— Никой мъж… не би могъл да се отнесе така подло спрямо една жена, след като тя му е спасила живота — промълви девойката отчаяно.

— Аз съм способен на всичко. Ти пропусна своя шанс. Не те ли поканих да си вървиш? Не те ли предупредих, че щом стъпя здраво на крака, ще бъда пак същият… както преди?

— Вие щяхте да умрете!

— И това за тебе щеше да бъде спасение… Слушай, Джоана, сега ти предлагам следното: ще се оженя за тебе като почтен човек и двамата ще напуснем страната. Аз имам злато. Млад съм. Обичам те. Желая да те притежавам. И ще започна нов живот… Какво ще кажеш?

— Какво ще кажа ли? Предпочитам да умра… отколкото да се омъжа за вас! — извика тя с дълбока въздишка.

— Имаш право, Джоана Рандъл — каза Келс с неизразима горест. — За момент пред моите очи оживя един призрак. Моето предишно, мъртво, по-добро аз!… Призракът изчезна… И ти ще останеш при мене!