Зейн Грей
Легионът край границата (18)

Глава 18

Тези фантастични и кошмарни картини, които дълго време измъчваха мозъка на Джоана, постепенно се замъглиха и изчезнаха. Младата жена потъна в пълна забрава и когато се събуди, струваше й се, че бе затворила очите си само за миг. Но утринната дрезгавина вече проблясваше.

Джим побутна Джоана кротко.

— Не, на тебе не ти се спеше, това беше само заблуждение — каза той, помагайки й да се изправи на крака. — А сега да побързаме да се махнем от това гнездо.

Пипнешком двамата започнаха да се промъкнат предпазливо през лабиринта от скали, след това забързаха надолу по склона. В утринния здрач Джоана зърна тъмните очертания на дървена хижа, която й се стори позната. Скоро хижата се загуби в дрезгавината. Но след като завиха по един път, хванати под ръка, Джоана изведнъж разбра, че бяха минали покрай хижата, в която бе прекарала толкова време като затворница.

Бързайки надолу по пътя, младата двойка скоро навлезе в границите на селището. Никъде не се виждаше светлина. Палатките и дървените хижи изглеждаха мрачни и чудновати. Улицата беше безлюдна и никакъв звук не нарушаваше тишината. При един завой Джоана видя голяма пътническа кола с впрегнати коне, която сякаш изплува из безкрайна далечина.

Джим подкани младата си жена да ускори крачките си и скоро двамата стигнаха до колата. Кочияшът седеше на капрата и държеше поводите и камшик. До него седяха двама души с дълги пушки на коленете. Вратата на колата беше отворена. Вътре се мяркаха силуетите на пътниците. Един мъж бе подал глава навън от прозореца. До него се виждате цевта на пушка. Той разговаряше тихо с друг мъж, който бе зает да оправя каишите.

— Ало, Клийв! Идвате късно! — викна трети мъж, очевидно агентът. — Качвайте се. Кога ще се върнете?

— Не мога да определя — отвърна Клийв уклончиво.

— Добре. Желая ви щастие. — Той затвори вратата след младата двойка. — Тръгвай, Били!

Колата потегли с рязко движение. „Как призрачно стене и скърца този сандък! — помисли Джоана. — И как нарушава тишината на зората!“ Джим стискаше радостно ръката й. Те бяха на път — най-после на път.

Джоана и Джим заемаха сами цялото седалище. Насреща им седяха трима мъже — пазачът, с полуиздадена вън от прозореца глава, един брадат златокопач, който правеше впечатление на безучастен и сънлив човек, и друг един младеж, който не беше достатъчно суров и снажен, за да може да мине за златотърсач. Нито един от тримата не обърна особено внимание било на Джоана, било на Джим.

Шосето водеше по надолнище и Бил, кочияшът, остави конете да препускат в тръс. Старата раздрънкана кола скърцаше оглушително и човек оставаше с впечатление, че всяка минута може да се разпилее на съставните си части. Тя подскачаше и се люлееше, а понякога се удряше о камъни или корени на дървета. Джоана трябвате да се държи здраво, за да не бъде изхвърлена от седалището. С едната си ръка младата жена стискаше силно подпората, а с другата се крепеше в мишцата на Джим. А когато колата навлезе в коритото на реката и започнала се блъска о подмолните камъни, на Джоана взе да й се струва, че в тялото й са строшени всички кости. С преминаването на реката настъпи краят на пролома. На другия бряг шосето беше равно и гладко.

Между това дневната светлина се увеличаваше все повече. Слънцето изпълни долината с червеникаво сияние. Скоро в колата стана светло като навън. Джоана спокойно можеше да си спести всички опасения относно спътниците им. Единственият, който й обърна известно внимание, беше младият човек, но и той също, след като я изгледа с втренчен и изпитателен поглед, се усмихна вяло и потъна в размишление. Този младеж правеше жалко впечатление. Цялата му външност издаваше потиснатост.

Под една дипла на дългото палто Джим стискаше здраво ръката на Джоана и от време на време й разправяше тихо какво вижда през прозореца. Колата бързо летеше напред; на пътниците се струваше, че колелата се стремят да догонят непрекъснатия тропот на копитата.

Джоана разпозна скалистия пролом, откъдето Джеси Смит бе повел отряда на бандитите към равнината през оня ден, когато за пръв път бяха видели новото шосе. Джим, изглежда, бе завладян от същия спомен, защото стисна ръката й с неочаквана буйност. Оттук нататък Джоана започна да диша по-леко. Нямаше причина да губи упованието си: нали всяка измината миля ги отдалечаваше все повече от разбойниците. Младата жена се почувствува успокоена и ободрена.

След това времето започна да тече с по-голяма бързина. На драго сърце Джоана би повела разговор с Джим, но я спираха страхът и стеснението от другите пътници. Сам Джим изглеждаше да се намира под влиянието на нейната замисленост. А и напрегнатата, непрекъсната бдителност на пазача също оказваше своето потискащо въздействие. Опасност ги дебнеше при всеки завой на пътя. Джоана си припомни плановете на Келс, в които пощенската кола за Банак играеше известна роля. Пътуването започна да става еднообразно и отегчително. С топлината на слънцето се появиха прахът и мухите, които дразнеха Джоана. Тя чувствуваше, че губи обикновеното си спокойствие и нейната нервност растеше заедно с милите, които колата изминаваше.

Шосето излезе от долината и започна да се изкачва между предпланините, криволичейки из скалистата местност. Всяка мрачна котловина изпълвате Джоана със страх; тя потръпваше и затаяваше дъх. Как всичко наоколо беше благоприятно за една засада! Но колата продължаваше да дрънчи и да ги носи напред.

Най-сетне Джоана се умори от своя страх и загриженост и се отпусна, отдавайки се на насладата от бездействието. Тя се облегна назад и затвори очи. Чувствуваше се уморена и сънлива, беше се запотила и сгорещила. Въздухът сякаш бе станал неподвижен.

Внезапно ушите на Джоана бяха пронизани от адска пукотевица. Тя усети силните удари на парчетата, които пушечните куршуми изкъртваха от колата. Последваха дрезгави викове. Чу се цвиленето на смъртно ранен кон. Колата спря на едно място, продължавайки да се клатушка, и от покрива й загърмяха тежки пушки.

Джим викна нещо на Джоана и я отхвърли назад върху скамейката. Младата жена усети как безжизненото тяло на пазача се удари о коленете й. След това чувствата й се сковаха от леден, отвратителен ужас.

Неравномерен залп принуди пушките на капрата да занемеят. След това се разнесе тропот на копита и тежкото пръхтене на подплашени коне.

— Джеси Смит! Стой! — извика Джим гръмогласно.

— По-полека, Беди! — отговори един дрезгав глас. — Да ме обесят, ако това не е Джим Клийв!

— О, Гул! — извика друг глас и Джоана позна Блики.

В този момент Джим улови нейната глава и я повдигна нагоре. Той беше бледен като мъртвец от страх за нея.

— Любима… ранена… ли си?

— Не. Само изплашена…

Джоана погледна през прозореца и видя група бандити, някои пеши, с пушки в ръце, други на коне. Те бяха обкръжили вече колата. Джим отвори вратата, слезе долу и покани Джоана да го последва. Тя трябваше да прескочи трупа на пазача. Златокопачът и младият човек се бяха сгушили на местата си.

— Обзалагам се, че това е Джим и момичето на Келс, Денди Дайл! — провикна се Смит. — Момчета, това сигурно означава нещо… Слушай, приятелю, надявам се, че не си ранен… или пък момичето!

— Не. Но не може да се каже, че заслугата за това е ваша. Но защо искате да надупчите колата с олово?

— Много чудна работа! — каза Смит в отговор. — Келс те изпраща с колата! Но когато ни натовари със задачата да нападнем този сандък, не спомена нито дума, че ти ще бъдеш вътре… Кога и къде се разделихте с главатаря?

— Тази нощ… в лагера… близо до нашата хижа — отговори Клийв с бързината на светкавица. — Келс остави Денди Дайл при мене. Каза ни да вземем пощенската кола тази сутрин. Очаквах, че той ще се намира между пътниците или ще ни пресрещне на пътя.

— Не получи ли някакви заповеди?

— Нищо друго, освен строгото нареждане да си отварям добре очите върху момичето, докато пристигне той. Но ми даде да разбера, че има да ми повери още много други работи.

Смит, по очите на когото личеше, че нищо не разбира, погледна от Клийв към Блики и после към Гулден, който се приближи бавно, с разрошена коса и сведен револвер. Джоана проследи погледа на големите му очи и видя трупа на кочияша, който висеше от капрата. Зад него бяха проснати труповете на двамата пазачи. Първият кон лежеше мъртъв във впряга, а другият го душеше.

— Кой е вътре? — изрева Гулден и пъхна револвера си през прозореца. — Вън!

Младият човек, препъвайки се, излезе навън, с ръце вдигнати над главата. Беше бледен, трепереше с цялото си тяло и едва се държеше на крака.

Гулден изруга брадатия златокопач:

— Вън! Не чувате ли?

Златокопачът, прегърбен на две, представляваше жалка картина.

— Загубил си е душата — каза Смит. — Но още сумти. Чуваш ли го?… Пръхти като болен кон.

Гулден протегна грамадната си жилеста ръка и само с едно движение извлече златокопача на шосето, където се строполи с болезнен стон. Шията и ръцете му бяха окървавени. Гулден се наведе върху него, разкъса дрехите му и с тържествен жест вдигна във въздуха широк черен пояс, силно издут от злато.

— Ха! — изръмжа бандитът.

Това беше само едно кратко възклицание, което прозвуча грозно и отвратително, но не издаваше нито задоволство, нито тържество. Гулден подаде пояса на ухиления Бъд и се обърна към младежа:

— Злато у вас?

— Нямам… Аз не съм копал — отговори младият човек със схванат глас.

Гулден опипа пояса и прерови джобовете му.

— Обърни се назад! — заповяда му след това.

— Ах, Гулден, пусни го да се маха по дяволите! — извика Джеси Смит недоволно.

Блики сложи ръка върху широкия гръб на Гулден.

— Обърни се назад! — повтори великанът, без да се повлияе ни най-малко от другарите си.

Но младежът отгатна намерението на Гулден и зеленикава, мъртвешка бледност обля лицето му.

— За Бога… не ме убивайте! — изохка той. — Нямам нищо… ни злато… ни револвер!

Гулден го завъртя като въртележка и го блъсна силно пред себе си. Двамата извървяха така пет-шест крачки, след което младежът се препъна, обърна се към Гулден и падна на колене.

— Не ме убивайте!… Не ме убивайте! — замоли се той сърцераздирателно.

Джоана забеляза, че мускулите на Джим Клийв се изопнаха и той се наведе; но дори и в този ужасен момент тя помисли за неговата безопасност и хвана ръката му с всички сили. Те двамата бяха принудени да понасят всичко търпеливо.

Останалите бандити замърмориха от възмущение, но никой не помръдна пръста си.

Гулден се прицели с големия си револвер. Косата на главата му настръхна, а грамадното му тяло се разтрепери от настървеност, сякаш чувствуваше някаква огромна тежест, която неизбежно ще го повали в следния момент.

Парализираният от страх младеж разбра, че няма да може да избегне грозната участ.

— Оставете ме… да се… помоля — измънка той.

Джоана не падна в несвяст, но едно милостиво вцепеняване на лицевите мускули й затвори очите.

— Гул! — викна яростно Блики. — Няма да позволя да го убиеш това момче! Не виждам абсолютно никакъв смисъл в това. Ще ни обявят за престъпници в Алдър-крийк и ще ни заловят. Бягай, момко, бягай!

В този момент Джоана отвори очи: Блики бе обхванал здраво ръката на грамадния Гулден, а клетият младеж тичаше презглава по шосето. Облекчението и радостта на Джоана нямаха граница. Но тя беше все още под властта на ужаса от безчовечното злодеяние, което Гулден бе възнамерявал да извърти. Облегна се на Клийв, пред очите й се разстла мрак, пронизван от искри, мрак зацари и в душата й… Но дивите нрави в пограничната област оказаха неотразимото си въздействие върху нейния дух… Тя имаше смелост за борба, макар да не притежаваше необходимите сили. Нужно й бе само да отвлече вниманието си другаде, за да си възвърне душевното равновесие. Беше подготвена да посрещне всяко ново насилие, всяко ново сътресение. Погледът й падна върху златокопача на шосето, който хъркаше в агония. Джоана бързо коленичи до него и му повдигна главата. Викна към Джим и той й подаде една манерка. Но златокопачът вече не беше в състояние да пие и издъхна с неизречена дума на устните си.

Джоана се изправи на крака. Свят й се виеше. Подкрепяна от Клийв, тя стигна гърбом до края на шосето и седна там. Бандитите започнаха трескава дейност. Блики и Смит прерязаха поводите на конете, Беди Джонс, като вампир, се залови да претърсва труповете, трима други, които Джоана познаваше, приготвяха един товар, Бъд застана в очакване, а Гулден се покатери на капрата с чевръстината на горила, на каквато приличаше в действителност. Изтегли изпод седалището на кочияша малка, но извънредно тежка торба от еленова кожа. Гулден подхвърли торбата на Бъд, който щеше да падне от силата на удара. Бъд притисна торбата към гърдите си и зарева като индианец, надавайки тържествуващи викове. Останалите бандити се затичаха към него. Гулден измъкна втора торба, по-малка от първата. Десетина ръце се протегнаха алчно към него. След като великанът хвърли торбата, долу се разрази дивашка ръкопашна борба. Но само на шега: така бандитите даваха израз на възторга и опиянението от своето щастие. Блики излезе победител, грабна плячката и я вдигна високо над главата си. Ако торбата не беше толкова тежка, той сигурно би я размахал като знаме.

Гулден продължаваше да измъква множество малки торбички, които нареждаше на седалището пред себе си с предизвикателни движения. Долу бандитите зареваха в знак на протест. Великанът се наведе над седалището, ръката му потърси опора в облегалото: той се опита да вдигне някакъв тежък предмет и лицето му стана червено от напрежение. Внезапно спря и впи поглед в другарите си долу. Ако в дълбоко хлътналите му очи можеше да се прочете някакво чувство, то не беше друго, освен колебание и неохота. Впрочем същото чувство проличаваше и в държанието му: явно беше, че той съжалява за присъствието на бандата. Как желаеше да бъде сам! След като измърмори сърдито ругатня, Гулден напрегна силите си до крайност и измъкна голяма торба от еленова кожа, здраво свързана, снабдена с адрес и печати.

— Сто фунта!

На Джоана й се стори, че цяла орда демони затанцуваха около колата, ревейки нагоре към грамадния и настръхнал демон, който не преставаше да хвърля яростни погледи надолу към другарите си.

Най-после Гулден сложи край на адската врява, която не беше друго, освен изблик на безумна радост.

— Равен дял за всички! — изгърмя той с гневно лице. — Какво предпочитате, глупци: да прахосате ценното си време тук на шосето или желаете да почакате, докато бъдем в безопасност?

— Съгласни сме да почакаме! — извика Бъд.

Никой не се обяви против неговото предложение.

— Това се казва плячка! — възкликна Блики. — Гул, сметката на шефа се оказа напълно вярна. Но смешно е, че той самият не се показва още!

— Накъде да тръгнем? — попита Гулден. — Говорете, момчета!

Всички бандити гласуваха единодушно да се върнат в Кябин Гълч. Изглеждаше, че техният избор не се поправи на Гулден, но той се помири с него.

— Добре. Паролата е Кябин Гълч. Но никой друг, освен нас и Келс няма да получи дял от тази плячка.

Множество усърдни ръце бързо се заловиха на работа да извършат всички приготовления за тръгване. Гулден настояваше да се натовари всичкото злато само върху едно седло и успя да прокара своето желание. Великанът имаше вид на обсебен от демон; не удостояваше Джоана нито с поглед. Джеси Смит ръководете работата, давайки нареждания с висок глас. Един от конете на колата бе натоварен с багаж, вторият бе предоставен на Джим за яздене. Блики прояви рицарска галантност и отстъпи своя кон на Джоана, като скъси стремената по мярката на нейния ръст. След това, подсвирквайки си весело, се метна върху изпъкналия гръб на третия кон от колата, който бе избрал за себе си. Гулден непрестанно приканваше бандитите да бързат и на два пъти се опита да замине тайно, но и двата пъти нетърпеливите викове на другарите му го върнаха назад. Най-сетне кавалкадата бе готова за път. Джеси Смит разгледа мястото на нападението като генерал, който обглежда победения неприятел.

— Когато открият този грабеж, ще им прилошее!

— Колко пресмяташе Келс? — запита Блики рязко.

— Нищо за Келс! Той не взе участие в крайната борба — заяви Бъд.

Блики го изгледа мрачно, но не възрази нищо.

— Казвам ти, Блики, тази работа не може да се побере в главата ми — забеляза Джеси Смит.

— Попитай Джим. Може би ще проговори сега, след като работата е свършена вече.

Джим Клийв дочу тези думи и обясни:

— Не ми е известно повече от това, което ви разправих. Но се досещам за много неща. Келс е узнал чрез своя шпионаж за тази голяма пратка злато. По някаква причина, известна само на него, той изпрати и нас с колата. Обеща да ми даде подробни наставления какво трябва да правя. Но не се яви повторно. Сигурно се е уверил, че може да разчита на вас. И сигурно е имал намерение да участвува лично в нападението. Вероятно няма да закъснее да се появи.

Тази измислица на Джим се стори на Джоана нелогична и невъзможна, но бандитите се задоволиха с нея на драга воля. По всяка вероятност тези комбинации на Клийв съвпадаха отлично с плановете и намеренията на Келс след разгрома в Алдър-крийк.

— Напред! — изкрещя Гулден. — Да нямате намерение да пущате корени на това място?

Без дори да хвърлят поглед върху разрушенията, които оставят зад себе си, бандитите се наредиха в една линия. Джеси Смит веднага поведе дружината далеч от шосето, надолу, по коритото на тих поток, без да дава признак, че има намерение да изостави този път. Гулден яздеше зад водача; след него беше Беди Джонс, следван от натоварения със златото кон и останалите бандити; след тях яздеха Джим и Джоана, а последни бяха Бъд и Блики. Почвата беше неравна, плъзгава и правилната колона на конниците скоро започна да се огъва и изкривява. Клийв обаче оставаше близо до Джоана. В удобен момент той се наведе към нея и прошепна:

— Бих предпочел да избягаме, щом ни се предостави сгоден случай.

— Не!… Гулден! — Джоана трябваше да си намокри устните, за да изговори името на чудовището.

— Докато разполага с толкова злато, Гулден няма и да помисли за тебе.

Здравият разум на Джоана даваше право на Джим, но нейният болезнен страх от горилата, който сега беше по-силен от когато и да било по-рано, постепенно прерасна в идея-фикс. Все пак въпреки отчаянието, което изпълваше душата й, бе пронизана от внезапно чувство на упование.

— Единствената ми надежда е Келс… Ако не се присъедини скоро към нас, тогава ще бягаме!… И ако не успеем да му избегнем… — с жест на неизразима погнуса Джоана посочи към челото на отряда — трябва да ме убиеш, преди… преди…

Гласът й се пречупи и тя млъкна.

— Да — обеща Клийв със стиснати зъби.

Двамата продължаваха да яздят все напред, наклонили навъсените си лица над мътната вода и плъзгавите камъни на потока.

Всеки път, когато Джеси Смит се отклоняваше от потока, повеждаше отряда върху гола и камениста почва. Така не оставяше никаква следа. И не щадеше ни хората, ни конете. Смит проявяваше голямо майсторство при откриване на твърда земя, като едновременно умееше да запази бързия ход на отряда. Той не забавяше нито за един миг вървежа на своя кон и беше почти невъзможно да се проследи с поглед.

За Джоана ездата се превърна в мъка, а мъката — в изтезание. Но отдих не се даваше. Смит продължаваше безмилостно своя тръс. Слънцето залезе, настъпи дрезгавината, после и нощта, а кавалкадата продължаваше безспирно своя път. Внезапно, когато Джоана беше вече готова да рухне, водачът спря дружината. Джим вдигна младата жена от коня и я положи на тревата. Тя помоли за вода и пи извънредно много. Но не пожела да се храни. Ушите й се заглушаваха от тъпо бучене и плътен обръч стягаше челото й. Тя чувствуваше тъмнината на нощта, пращенето на огъня, мяркащите се сенки, движенията на мъжете около нея, но най-силно съзнаваше закрилата на Джим, който бодро бдеше над нея. Това й даде сила да запази един малък остатък от самообладание. След това звуците се загубиха в далечината и нощта изчезна.

Когато утрото настъпи, на Джоана й се стори, че е изминала цяла вечност от тази отвратителна нощ. Главата й беше пак бистра и ако не усещаше болки в тялото си, тя би започнала новия ден с бодрост и пресни сили. По всичко личеше, че отрядът разполага с твърде малко храна, а няма време да се приготви нещо за ядене. Гулден гореше от предприемчивост. Подобно на стар скъперник, не се отделяше от седлото със златото. Но този път и другарите му не бяха по-малко нетърпеливи от него. Всички те се намираха под властта на опиянението от златото. Пред въображението им изпъкваше само един-единствен момент: подялбата на плячката. Колко страшно! Колко жалко и фатално! Каква полза можеше да им донесе златото? Какво добро можеше да им стори то?

Пътуването започна още преди изгрев-слънце. Отрядът напредваше в равномерен тръс. Смит поведе бандитите из един лабиринт от скалисти склонове и непристъпни скривалища, докато навлязоха в зелени долини.

Джим Клийв, който яздеше куц кон и без седло, трябваше да се бори с редица трудности. Но въпреки това през целия път той остана до или зад Джоана. Те говореха рядко помежду си и техните думи се отнасяха изключително до мъчната задача да следват неотклонно дирите на бандит, който като безумен яздеше безспирно напред. През втория ден Джоана се намираше в малко по-добро настроение, но трябваше да напряга всички сили, за да се държи на седлото. Сега тя разбра напълно каква чиличена здравина бе добило нейното тяло и какви напрежения можеше да издържи гъвкавата й и стройна фигура. През този ден язденето изглеждаше да продължава хиляди мили и като че ли нямаше край. Но най-сетне неумолимият Смит дръпна юздата на коня си — преди още да бе паднала тъмнината.

Лагерът бе устроен близо до извор. Макар да липсваше храна, бандитите образуваха весела компания около огъня. Те говореха само за утрешния ден. Светът за тях започваше след изгрева на слънцето. Някои се отказаха дори да изпушат по една лула и легнаха да спят само за да съкратят времето до настъпването на утрото. Но Гулден, неуморим, без сън, вечно бдителен, пазете седлото със златото; той седеше замислен до него — този печален и страшен великан, издялан сякаш от мрака на нощта.

* * *

Слънцето светеше червено, когато кавалкадата пристигна в Кябин Гълч. Стадата спираха да пасат, за да погледнат ездачите, чиито коне цвилеха радостно и подскачаха доволно. Наоколо растяха цветя, птички пееха и прехвръкваха, бляскава роса покриваше листата и бистрата вода течеше бързо. Радостта на утрото и великолепието на природата красяха Кябин Гълч.

Джоана видя отново пътя, по който бе яздила толкова често. Тръпки от ужас я полазиха, когато зърна върбовия гъсталак, където бе застанала за пръв път пред очите на Джим! Бориките сякаш я поздравяваха с добре дошла. Долината на Кябин Гълч породи в нея особено чувство, много прилично на чувството, което човек изпитва при завръщането си в родното място. А какви страхове бе преживяла тя в този райски кът! Колко много събития се бяха случили тук! И колко ли щяха да се случат за напред!

Изведнъж се разнесе силен и гръмък глас, който накара пулса на младата жена да забие по-усилено. Тя погледна нагоре към склона. Върху стръмнината с вдигната ръка, висок, спокоен и тъмен, стоеше Келс, главатарят на граничния легион.