Зейн Грей
Легионът край границата (7)

Глава 7

При настъпването на нощта Келс накара хората си да запалят огън пред отворената страна на колибата. Той се изтягаше в удобна поза, облегнал се на седлото, цял загърнат в покривала, а другите бандити седяха в полукръг около огъня или се суетяха из колибата.

Джоана притегли завивката си в един тъмен ъгъл, откъдето можеше да наблюдава бандитите, оставайки невидима за техните погледи. Тя чувствуваше, че нейното присъствие едновременно обуздава и възбужда бандитите, но не можеше да си обясни причините за това. Нейното влияние се проявяваше несъзнателно, но осезаемо, без да се поддава на описание.

Джоана седеше и наблюдаваше обстановката с широко отворени очи. В тоя момент тя почувствува по-силно от всякога дивата власт на пустинята. Дори огънят гореше с някаква дивашка буйност; той не грееше, не пращеше и не искреше като всеки обикновен лагерен огън, а избухваше в кървавочервени, буйни и вихрени пламъци, обладани сякаш от дива настървеност да унищожават натрупаните пънове и клони. Тези пламъци хвърляха мрачни и зловещи отражения върху суровите лица на бандитите. По-късно нощта прие форма на дълбока и черна пропаст. Койотите наизскачаха на глутници от леговищата си и дивото им пискливо лаене изпълни цялата околност. Появи се вятър, който застена като злокобен призрак между клоните на балсамовото дърво.

Но дивата и стихийна първобитност Джоана чувствуваше най-силно в образите на мъжете. Мъртвешкото лице на Келс се осветяваше ясно от извиващите се пламъци. Това лице бе умно, строго и мъжествено, но по него ясно личаха лошите инстинкти на разбойника. Зла воля, бруталност и насилие се излъчваха от бръчките и особено от страшните очи, които сега, при неясните сенки от огъня, изглеждаха още по-страшни отпреди. Лицето на Келс отново създаваше впечатление, че този неумолим и властен човек е започнал пак да кове своите диви и разрушителни планове.

Червеното лице на Пирс изглеждаше още по-червено от светлината на пламъците. Този разбойник беше суров и много слаб, почти кожа и кости; неговото лице приличаше на червена маска, надяната върху озъбен човешки череп. Третият бандит, когото наричаха Френчи, беше дребно човече; той имаше тъмни коси, тънки черти на лицето и проницателни очи, прилични на копчета. Неговата уста изглеждаше винаги готова да бълва потоци от думи за дивашки насилия и свирепа омраза. Останалите двама не се отличаваха с някакви характерни черти, а правеха впечатление на обикновени погранични разбойници от типа на Бил и Халови.

Гулден обаче, който седеше в края на полукръга, представляваше една картина, която ужасяваше Джоана до такава степен, че тя просто не смееше да го разглежда. Първият негов поглед предизвика в нея едно много особено чувство: тя съзнаваше, че като жена е отделена от този мъж с грамадна пропаст, каквато не я разделя от никое друго същество или предмет на божия свят. Тя отклони очите си от Гулден, но в същия миг усети, че някаква незнайна сила я кара да го погледне повторно. Нейният поглед се привличаше от неговия по същия начин, както погледът на змията омайва птичката. Този човек беше истински великан и всяко негово движение говореше за грамадна физическа сила. Той беше същинско животно — горила, само с една разлика: вместо черни косми имаше руси кичури и вместо черна кожа — бяла. Чертите на лицето му сякаш бяха дялани с тъпо, развалено длето и след това — удряни с чук. Върху това безформено лице, всред неговите гънки и тлъстини, в грамадните дупки, в дъното на които се криеха малките лукави очи, върху чудовищната цепнатина, далечно подобие на уста, зад която се подаваха здрави и бели зъби на хищен звяр, природата и животът бяха ударили отпечатък на дива и свирепа жестокост.

Гулден имаше вид на такова грозно чудовище, че Джоана би предпочела хиляди пъти смъртта, отколкото да се докосне до него само с пръст. Той не пушеше и не вземаше участие нито в разговора, нито в грубите, но безобидни шеги и смешки на другарите си; той просто седеше неподвижно като някаква грамадна машина, която сама не се нуждае от почивка, но спира да работи поради умората на другите.

Откакто куршумът бе изваден от гърба му, Келс бе придобил нови сили с изумителна бързина. С това се бе повишил и интересът му към работите на неговата банда. От разговора на разбойниците Джоана разбра, че той дълбоко обича своята слава като главатар на всички бандити, които върлуваха в цялата златоносна област на Айдахо, Невада и Североизточна Калифорния. Но тя разбра също, че Келс обича не по-малко и златото, което краде. От отговорите и поведението на другарите му девойката заключи, че неговата власт е извънредно голяма. Той заповядваше на разбойниците от многобройните си банди, които очевидно се подвизаваха от Банак до Левистон и поотделно странствуваха из цялата крайгранична област. Властта на Келс се простираше и върху онези погранични бандити, които не се намираха под непосредствените му заповеди и предпочитаха да вършат злодейства самостоятелно.

През време на принудителното пребиваване на главатаря в този каньон, което бе продължило повече от един месец, настъпил застой в операциите — Джоана лесно можеше да отгатне естеството на тези операции — и в главния лагер постепенно се насъбрали голям брой бандити, които прекарвали времето си в безделие. По-нататък Джоана долови от неясни намеци и двусмислени забележки, че организацията, която Келс се мъчеше да създаде, далеч още не е достигнала онова съвършенство, което той желае. По лицето на ранения главатар последователно се изписваха ту замисленост, ту раздразнение, а особено думата злато възбуждаше най-дълбок интерес у него.

— Мисля, че моята преценка е правилна, Джек — каза Червения Пирс и млъкна, подобно на оратор, който прави пауза пред дълга реч. След като си напълни лулата, той продължи: — Рано или късно тук ще бъдат открити най-богатите находища от злато, каквито някога са били откривани на Запад. Всеки ден се срещат кервани от фургони, които идват откъм Соленото езеро. При Банак златотърсачи проникват на тълпи в планините. Всички долини, котловини и клисури в Мечите планини са изпълнени с лагери. Навсякъде в пясъка има злато и може лесно да се добива там, където има вода. Но няма нито едно кътче, където да не е копано. Досега не е открита някоя значителна находка на злато. Рано или късно такава ще бъде открита. И тогава, щом новината се разнесе по широките пътища и достигне селищата оттатък планините, ще настъпи един прилив на хора, в сравнение с който преселенията през 1849 и 1851 година ще бъдат само детска игра. Какво ще кажеш, Бейт?

— Но да, сигурно — отговори един тип с прошарена коса, когото Келс бе нарекъл с името Бейт Ууд. Той не беше млад като своите другари, държеше се по-сериозно, не изглеждаше толкова див и говореше бавно и обмислено. — Аз видях преселението през 49-та година, а също и това през 51-ва. Какви времена бяха тогава! Но аз споделям мнението на Червения. Рано или късно тук по границата на Айдахо ще се разрази ад. Сам съм бил златокопач, макар че тежката и трудна работа на златокопачите никога не ме е привличала особено. Златото мъчно се копае, лесно се губи, а още по-лесно се измъква от чуждите джобове. Аз виждам признаците на голяма златна находка, която ще бъде открита някъде в тази област. Може би вече е открита. Навсякъде из планините, където и да се обърне човек, гъмжи от хиляди златотърсачи, които се движат по двама, по трима или на цели групи. Когато намерят злато, нито през ум не им минава да дрънкат за своето откритие. А златото трябва да бъде пренесено. То е тежко. Не може да се скрие лесно. По тези причини никой не може да запази в тайна находките си. Повече от сигурен съм, че настоящата година далеч ще засенчи преселенията от 49-та и 51-ва. Главно по две причини. От Калифорния приижда непрекъснат поток от разочаровани и фалирали златотърсачи. А от Изток постоянно тече насам още по-голям порой от безумни ловци на щастие, изпълнени с планове и надежди. Като се прибави към тях числото на жените, картоиграчите и всички ония, които войната прогони насам — картината става пълна. Щом бъдат открити големи златни залежи, тези два потока ще се срещнат и тогава ще настане най-адското време, което светът някога е виждал!

— Момчета — извика Келс, придавайки твърд тон на мекия си глас, — щом настане това време, ще има богата жетва и за моя „Граничен легион“!

— За кого? — запита Бейт Ууд любопитно.

Всички останали, с изключение на Гулден, се обърнаха живо към своя главатар. По лицата им бе изписан напрегнат интерес и очакване.

— За „Легиона край границата“ — отговори Келс.

— Какъв е този легион? — запита Червения Пирс без заобикалки.

— Слушай! Щом като вече е настъпило времето за голямата златна треска, както ти пророкуваш, тогава то е настъпило също и за най-голямата банда, която някога е съществувала. Аз ще организирам тази банда и ще я нарека „Легионът край границата“!

— Можеш да разчиташ на мене, както на дясната си ръка — извика Червения Пирс с ентусиазъм.

— И на мене, разбира се, шефе — добави Бейт Ууд.

Идеята на Келс беше посрещната с голямо въодушевление. Силните викове на бандитите изтръгнаха колоса Гулден от неговата неподвижност; той вдиша грамадната си месеста глава и запита, или по-скоро изръмжа с дебелия си език:

— Защо се вдига тази врява?

Въпросът на Гулден и неочакваната проява на неговото присъствие упражниха едно особено, студено въздействие, което се отрази не само върху другите бандити, но повлия и на самия Келс; за него стана ясно, че тук се явява един враждебен характер, едно препятствие, което трябва да се вземе под сериозно внимание. След моментно мълчание Червения Пирс обясни на Гулден проекта на Келс.

— Уф! Това не е нещо ново — отвърна горилата. — Едно време сам принадлежах към една подобна банда. Беше в Алжир. Наричаха я „Чуждестранният легион“.

— Алжир! Къде е това място? — запита Бейт Ууд.

— В Африка — отговори Гулден.

— Я гледай, ти доста си скитал по света, Гул — каза Червения Пирс с възхищение. — Какво представляваше този „Чуждестранен легион“?

— Нищо повече от една шайка демони, събрани от всички краища на земното кълбо. Границата на този легион беше краят на света. Там всеки се намираше в безопасност от каквото и да било преследване.

— Какво правехте в легиона?

— Избивахме се един друг. Когато аз го напуснах, в легиона не бяха останали мнозина.

— А, това не е много препоръчително за тебе! — извика Ууд с многозначителен тон.

Неговият намек не произведе никакво въздействие върху Гулден.

— В моя легион няма да има разпри — каза Келс хладно. — Аз сам ще подбера членовете на бандата.

— В това се крие разковничето — съгласи се Ууд. — Да се подберат само истински, изпечени момчета. Участвувал съм във всевъзможни банди. Даже през 51-ва година бях член на „Комитета за поддържане на реда“.

Тази забележка предизвика весел смях у другарите му; само издяланото сякаш от дърво лице на Гулден остана сериозно и неподвижно.

— От колко души имаме нужда? — запита Червения Пирс.

— Числото не играе роля. Но трябва да бъдат хора, на които мога да се доверявам и които ще се подчиняват на моите заповеди. За помощници имам нужда от няколко младежи като тебе, Пирс. Жилави, смели, хладнокръвни, съобразителни — хора с остър ум.

Червения Пирс остана възхитен от похвалата на Келс и високомерно изпъчи гърди.

— Понеже заговорихме на тази тема, шефе — рече той, — дойде ми наум един тип, който преди няколко седмици пристигна на кон в Кябин Гълч. Нахълта направо в колибата на Бърд, където всички играехме „фаро“, и попита за Джек Келс. Естествено, в първия момент всички помислихме, че момчето търси да си отмъщава за нещо; неколцина от нас решиха да го застрелят. Но младежът ми се понрави донякъде и аз успокоих бандата. Сега се радвам, че сторих това. Той съвсем не е имал за цел да завира револвера си под носа ни. Напротив, намеренията му бяха най-почтени. Естествено, аз не проявих особено любопитство и не пожелах да му задавам въпроси кой е и откъде идва. Казах си само, че този млад човек е тръгнал стремглаво по лоши пътища и сега търси нови приятели. И трябва да призная, шефе, че той е наистина див младеж!

— Как се нарича? — запита Келс.

— Джим Клийв, това твърди сам той — отговори Пирс.

Джоана Рандъл, скрита дълбоко в сянката, забравена или умишлено пренебрегната от групата бандити, с болка и страх чу да се произнася името на Джим Клийв. Но не изпита ни най-малко удивление. Още от момента, в който Пирс спомена за непознатия младеж, девойката очакваше да чуе името на избягалия си любовник…

Джоана се разтрепери като лист. Чувство на неизказана угнетеност завладя душата й; върху нейните гърди легна сякаш тежък студен камък. Значи този път Джим не бе изрекъл една празна закана! Какво не би дала Джоана, за да преживее още веднъж момента, който ги бе разделил един от друг!

— Джим Клийв — каза Келс замислено. — Никога не съм чувал за него. А пък аз не забравям лесно имена и физиономии. Как изглежда той?

— Хубав, подвижен и ловък младеж, едър, но не прекалено — отговори Пирс. — Изтъкан само от мускули. Не по-стар от двадесет и три. Бесен ездач, опасен побойник, безумен играч, пиянствува като умопобъркан. Във всяко отношение безогледен като дявол. Ако би могъл да го обуздаеш, шефе! Запитай Бейт за неговото мнение.

— О! — извика Келс изненадан. — В тази гранична област всеки ден срещаме непознати хора и чужденци. Но досега не съм забелязал някой да е направил такова неотразимо впечатление върху моите момчета, както въпросният Клийв… Бейт, какво ще кажеш ти? Какво е направил този Клийв? Ти си стар и опитен. Говори веднъж разумно.

— Какво е направил ли? — повтори Ууд и почеса посивялата си глава. — По дяволите, по-добре питай какво не е направил!… Пристигна на кон в лагера с толкова дързък и нахален вид, какъвто не е имал и най-смелият преследвач на нашата банда. И веднага стана любимец на всички момчета. Не зная по какъв начин постигна това. Главната причина е може би тази, че не дава пукната пара за никого на тоя свят. Раздвижи цялата банда. Спечели всички пари, които имахме в лагера… на повечето от нас обра и последния цент… а след това ни върна парите обратно. Пие повече от цялата банда, взета заедно, и все не може да се напие. Стреля срещу Беди Джонс, тъй като лъжеше на карти, а после и срещу най-близкия приятел на Беди — Шик Уилямс. Но не с намерение да ги пречука, а само за да ги обезвреди. Слушай Келс, той е най-бързият и най-точният стрелец, който някога е скитал по тия места. Ти трябва да вземеш това предвид…

— Бейт, ти забрави да разкажеш как Джим се разправи с Луче — каза Червения Пирс. — Ти беше очевидец. Аз отсъствувах.

— Луче? Познавам го. Хайде, разказвай, Бейт! — настоя Келс.

— Може би този случай не говори твърде в полза на въпросния Джим Клийв — започна Ууд. — До известна степен обаче той ми спечели симпатията със своята постъпка… Шефе, вероятно си спомняш за дъщерята на стария Брандер отсреща — при Мечото езеро. Тя помага в кръчмата на баща си. Виждал съм и тебе да задиряш и се шегуваш с това момиче. Както изглежда, старият Брандер и неколцина от неговите момчета тръгнали да търсят злато, като взели със себе си и момичето. Аз поне така разбрах. Един ден Луче пристигна като хала в Кябин Гълч. Както обикновено, ние играехме и пиехме. Но младият Клийв не правеше нито едното, нито другото. Спомням си, че през този ден той беше в особено мрачно настроение. Луче ни предложи една хубава работа. Ние никога не сме работили с него или бандата му, но може би — не се знае какво щеше да стане, ако не беше се намесил Клийв. Луче ни покани да слезем в долината, където старият Брандер промивал златоносен пясък, и да задигнем златото му… а също и момичето. Факт беше, че в тази работа златото играеше само второстепенна роля. След като един от нас започна да разпитва Луче по-подробно, последният отказа да се закълне, че златото е достатъчно, за да ни възнагради труда. Тъкмо в този момент Джим Клийв се пробуди от дълбоката си унесеност и почна да бълва най-страшни ругатни в лицето на Луче. Разбира се, Луче извади револвера си, но Джим Клийв го изби от ръката му със светкавичен удар. И в следния миг се хвърли върху Луче. Повали го на пода, остави го да се изправи на крака и започна да го бие с юмруци, гонейки го из цялата колиба. Докато успеем да се намесим, Луче беше пребит до смърт и приличаше повече на труп, отколкото на жив човек. Съвършено смазан, със счупени кости и не зная още какви рани, положихме го в легло; той лежи и до днес. По всичко личи, че никога вече няма да бъде предишният Луче.

След като Бейт свърши своя разказ, сред групата настана многозначително мълчание. Ууд разказваше увлекателно и неговата история накара бандитите да се замислят. Изведнъж бледото лице на Келс се извърна леко към грамадната фигура на човека-горила.

— Гулден, чу ли всичко това? — запита Келс.

— Да — отговори колосът.

— Какво мнение имаш ти за този Клийв и за работата, която е осуетил?

— Клийв не съм виждал. Смятам да се позанимая с него, щом се върнем в лагера. А след това аз ще грабна момичето на Брандер.

Тези негови думи очертаха рязко границата, която го отделяше от другарите му. В този Гулден имаше нещо чудовищно, нещо извратено, мерзост, каквато рядко може да се срещне. Какво бе целил Келс, запитвайки Гулден за мнението му? Дали бе имал само намерение да осветли тази страна от характера на горилата, или просто търсеше да си създаде по-ясна представа за Джим Клийв?

Джоана не можа да си отговори на този въпрос. Тя отгатна само, че между Гулден и останалите бандити съществува скрита враждебност. Освен това те явно изпитваха към него и някакво друго чувство, смътно и неопределено, което беше може би страх. Очевидно Гулден беше престъпник затова, защото вършенето на злодейства му носеше радост и удоволствие. Джоана го разглеждаше с нарастващ ужас, който още повече се засилваше от факта, че Гулден, единствен от всички бандити, беше устремил погледа си в ъгъла, където лежеше тя. Девойката съзнаваше отлично, че в сравнение с Гулден всички останали бандити, включително и Келс, в престъпните дела и замисли на когото тя се бе лично убедила, бяха само незначителни злосторници. Джоана дръпна покривалото над главата си, за да се откъсне от гледката на тази космата глава с нейните грамадни очни дупки, прилични на черни, зеещи кухини.

От този момент нататък Джоана престана да вижда и слуша бандитите. Може би разговорът им беше замрял, или пък тя, погълната от нови мисли, не се вслушваше в него. Нервите й се отпуснаха; внезапно цялото й тяло се разтресе при тихия звук на едно име, което тя сама си шепнеше: „Джим! Джим! Джим! Ох, Джим.“ Нейният шепот се превърна в ридание. Постъпката на Джим й се струваше ужасна, чудовищна. Терзаеше я. Тя не беше вярвала, че Джим е способен на такова дело. И все пак, мислеше тя сега, той винаги е изглеждал способен на всичко! Бе се хвърлил в пропастта само заради нея — обладан от диво упорство и отчаяние. Сега Джим ще намери смъртта си при някоя пиянска свада някъде около границата или, което беше още по-лошо, ще стане член на някоя от разбойническите банди и ще затъва все повече в тинята на престъпленията. А това ще бъде най-страшният удар за Джоана. Тя бе стоварила проклятието върху главата на добрия младеж. Колко безумна, измамна и безсмислена е била нейната кокетност, нейното равнодушие! Едва сега Джоана разбра с пълна яснота, че обича Джим Клийв! Тя не бе съзнавала своята любов, когато тръгна от лагера по дирите на Джим, с намерение да го стигне и върне обратно; но сега я съзнаваше. Отдавна вече трябваше да я съзнае!

Положението, което Джоана бе предвидила още когато Келс я влачеше към този каньон, заплашваше да настъпи в най-близко бъдеще. Тогава ще се случи нещо страхотно, нещо невъобразимо. Самата мисъл за това смразяваше кръвта в жилите й. И въпреки всичко, в сърцето на девойката нахлуваше чудна, живителна струя, която изпълваше нейното същество със сладост и нега. Скоро тя ще се изправи лице срещу лице с преобразения Джим Клийв, с този младеж, който бе станал въплътен демон и чиято смелост не познаваше граници. Какво ще направи той? Какво ще стори тя? Нямаше ли Джим просто да презре своята Джоана, да я подиграе и прокълне като жена на бандит, вярвайки в твърдението на Келс? Но не, това бе невъзможно — Джим ще разбере истината само в една частица от секундата. И тогава! Джоана просто не беше в състояние да си представи какво ще последва тогава, но то не можеше да бъде друго, освен кръвопролитие и смърт. Ако Джим се спаси от Келс, как би могъл да убегне от лапите на тоя кръвожаден звяр, който се наричаше Гулден?

Но колкото и непоносим да бе ужасът, който гнетеше нейната душа, Джоана все още не искаше да признае играта за изгубена. От момента, в който до нейните уши достигна името на Джим Клийв, произнесено от бъбривата уста на Пирс; от момента, в който научи вестта, че Джим действително се е осъдил сам на гибел, момичето в Джоана престана да съществува. Девойката се преобрази в жена и тази жена бе обладана само от едно-единствено и горещо желание: да спаси Джим дори с цената на собствения си живот. Джоана загуби своя страх от Келс и останалите разбойници; но страхът й от Гулден растеше, защото Гулден не беше човек, а звяр и Джоана чувствуваше инстинктивно, че никога не би могла да се справи с него. Тя съзнаваше, че е възможно да повлияе на всички останали бандити, но на Гулден — никога.

Душевните мъки на Джоана постепенно се смекчиха и тя се поуспокои; само в сърцето й остана тиха болка. Миналото изглеждаше потънало в дълбока забрава, настоящето нямаше никакво значение. Само бъдещето играеше роля за Джоана, защото бе свързано със съдбата на Джим Клийв. Ако в този момент Джоана би разполагала с възможност да тръгне свободно и без опасности към дома си, тя сигурно би се отказала да тръгне, предпочитайки да остане и занапред в ноктите на Джек Келс. Нещо повече: тя непременно трябва да отиде в Кябин Гълч. Това бе последната мисъл, която бе занимавала уморения мозък на девойката, преди да заспи.