Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (9)

Девета глава

Линет си легна, мислейки за дълбоката бръчка между веждите на Пиърс. Дали причината бе в непрекъснатата болка, която изпитваше, или заради отвратителния му характер? Противно на повелите на здравия разум, нещо в свирепостта на очите му и линиите от болка около устата му, я караше да иска да го дразни, да го разсмива, да го накара да я изслуша.

Което беше абсурдно. Той очевидно бе решил да прекара живота си сам и нямаше признаци да е преосмислил това решение.

Въпреки това тя продължи да мисли за челото му и заспа, представяйки си един Пиърс, чието лице бе смекчено от смях, един Пиърс, който не беше Пиърс.

Събуди се, за да открие, че същото това чело й се мръщи.

— Дори не се обърна, когато изтрополих в спалнята ти, с бастуна и всичко останало. Повиках те два пъти, а ти просто продължи да лежиш там с тази странна лека усмивка на устните си.

— Кое време е? — измърмори тя замаяно и отмести косата от лицето си.

— Ранни зори — той седна на ръба на леглото й, сякаш са стари приятели. — Кракът дяволски ме боли, така че може ли, ако обичаш, да се приготвиш за плуване? Това е единственото, което успява да прогони болката.

— Плуване? — каза тя и се завъртя на една страна с ръка под бузата си. Все още бе полузаспала и имаше чувството, че той е излязъл направо от съня й. — Мислиш, че ще дойда да плувам с теб?

Той заби пръсти в бедрото си.

— Побързай. Слънцето изгрява.

— Толкова много ли боли?

— Масажът помага — звучеше, сякаш говори през стиснати зъби. — Миришеш хубаво.

— Орлови нокти — каза тя, доволна от комплимента. Започваше да се разсънва. — Знаеш ли, наистина не бива да си в спалнята ми.

— Защо не? Ако ни открият, най-лошото, което може да се случи, е да се наложи да се оженим, а вече се предполага, че ще се женим. При тези обстоятелства… — той сви рамене.

Тя си помисли, че „обстоятелствата“ вероятно бяха липсата му на мъжество. И бе прав — никой не би решил, че е опозорена, ако въпросният мъж не бе способен да извърши опозоряването. Обърна се по гръб и блажено се протегна.

— Всъщност, това е някак забавно.

— Кое? Присъствието на мъж в спалнята ти? С твоята репутация си мислех, че ще ти е втора природа.

— А твоята репутация ме накара да мисля, че ще си остроумен, значи и двамата сме изненадани — тя седна и прехвърли крака през ръба на леглото, така че сега двамата седяха един до друг.

— Много ли мъже са били в стаята ти? — попита той. Звучеше любопитен.

— Нито един. Дори и предполагаемият баща на мнимото ми дете. Ако трябва да съм честна, нямам голямо желание да се озова сама с мъж. Точно когато се отпуснеш достатъчно, за да почувстваш дори слабо приятелство, той винаги скача върху теб.

— Никога не ми се е случвало — каза Пиърс сухо. — Ще се облечеш ли, ако обичаш? Обещавам да не ти скачам.

— Защо е това бързане?

— Сега има прилив. Басейнът е пълен, а слънцето тъкмо изгрява. Повярвай ми, това е най-доброто време за плуване.

— Няма да свалям всичките си дрехи.

Той отново сви рамене.

— Както искаш. Макар че, ако носиш всичките си фусти, няма да се гмуркам, за да те спасявам от дъното на басейна.

— Ще нося долната си риза — каза Линет и внезапно се почувства развълнувана. — А ти ще носиш… е, трябва да носиш нещо.

— Мога да нося бельо, ако искаш — отвърна той. Звучеше напълно незаинтересован по въпроса.

Линет бързо се скри зад малкия параван в ъгъла на спалнята си, очарована да открие колко лесно й бе в компанията на Пиърс. Знаеше, че той няма да се опита да я целуне или да падне на колене, или най-лошото от всичко, да загуби контрол и да се хвърли в някакъв бой, и това превръщаше присъствието му в чисто удоволствие.

— Знаеш ли — извика тя откъм паравана, докато навличаше през глава сутрешната си рокля, — не искам да те плаша, но ти си точно типа мъж, за когото бих искала да се омъжа.

Той изсумтя.

— Не се чувствам така сякаш цялата ще ме олигавиш — изпита желание да му обясни. — Знам, че няма да започнеш да се облизваш и да имитираш Малката червена шапчица.

— Аз не трябва ли да съм вълка, а не малкото момиче?

— Знаеш какво имам предвид — тя се подаде иззад паравана. — Можеш ли да закопчаеш останалата част от роклята ми? Да се обличаш без прислужница е по-трудно, отколкото си мислех.

Тя се обърна с гръб и той я закопча. Отново се наслади на непознатото чувство на свобода.

— Никой никога не ми е казвал, че да си опозорена е толкова забавно — изрече Линет щастливо. — Не изпитвам никакъв страх, че ще разкъсаш роклята ми.

— Останал съм с впечатлението, че да си опозорена обикновено е много по-забавно от това. Винаги ли говориш толкова много? — изръмжа той. — За Бога, да тръгваме.

 

 

Те преминаха последния завой на пътеката, Пиърс премести знака вертикално и ето че бяха готови.

Морето бе по-тъмносиньо днес. А басейнът изглеждаше спокоен като внимателно окосена ливада, с изключение на това, че вместо да е зелено, морето отразяваше тюркоазното синьо на небето. Слънцето се плъзгаше по водната повърхност и позлатяваше леките вълни, които миеха преградата между басейна и морето.

— Толкова е красиво — възкликна Линет.

— По това време е студено като гърдите на вещица — каза Пиърс.

Той сваляше палтото си. Линет се насили да извърне очи обратно към басейна. Не би било редно да… да го зяпа, след като той, разбира се, не би зяпал нея. Само че секунда по-късно тя не можа да се сдържи и отново погледна.

Беше си свалил ризата. Свалил. Ризата. Стоеше в присъствието на почти гол мъж. Е, нещата не стояха точно по начина, по който звучеше това, но… той беше красив. За първи път през целия си живот, тя трябваше да признае, че може би майка й е била права, поне по този въпрос. Тези мускули…

Той бе с гръб към нея и начинът, по който раменете му се движеха, начинът, по който горната част на тялото му се стесняваше надолу към талията и…

Той си сваляше ботушите!

Линет не можеше да откъсне поглед. Един писклив гласец в ума й глупаво бе започнал да описва цялата сцена. Той се навежда… Да! Ще събуе бричовете си. Смъква ги по бедрата си. Хмммммммм… Неговите… задни части са… — гласецът като че ли се задави. Различни. Различни от моите. И мускулести. Те… — гласът отново се задави. — Той ще се обърне ли?

— Дявол го взел, казах, че няма да съблека бельото, нали?

Линет се стресна от ръмженето на Пиърс, сякаш бе чула гърмеж от оръжие. Трябваше да се вземе в ръце. Той бе неспособен, за Бога. А тя го зяпаше по най-скандален начин… сякаш беше в онзи бордей, за който бе говорела леля й.

Тя беше ужасен човек. Направо извратен.

Изрита пантофките си, без да развързва панделките, и смъкна чорапите си. Трябваше да мисли, че все едно се къпе с… с брат. Той бе просто това. А и тя нямаше да си свали долната риза, а той бе с бельото си. Крадешком го погледна. Беше бяло и изглежда покриваше съответните части.

— Би ли ми помогнал отново с копчетата? — извика тя.

Той пристъпи зад нея и кожата й сякаш избухна в пламъци при докосването му. Ако той се досетеше за това, Линет щеше да умре от чист срам.

— Е, как се плува? — успя да изрече. — Просто трябва да скоча и ще знам какво да правя ли?

— Ще ти покажа — каза той. — Ще е студено. Щом си потопиш единия пръст на крака и ще хукнеш обратно по пътеката.

Не, нямаше. В този момент всичко студено й се струваше добра идея. Нещо бе станало с вътрешната й температура и се чувстваше червена като цвекло. Но трепереше.

— Просто да скоча веднага, нали?

Той започна да казва нещо, но тя забърза към плоската скала, която бе посочил предишния ден и подскочи. За секунда усещаше само замайващо бързото движение на въздуха. Ризата й се вдигна нагоре и после… о, Боже мой, никога не бе чувствала такъв студ през живота си. Мина стремително през нея, докато потъваше, сякаш лед погали цялото й тяло, сякаш самите й кости бяха замръзнали.

Миг по-късно една силна ръка се обви около талията й и водата се устреми покрай нея в обратната посока. Тя се показа на повърхността зашеметена и си пое дълбоко въздух, едва вярвайки, че все още е жива.

— Ти, проклета глупачке! — крещеше Пиърс. Беше жива. Не… беше само наполовина жива, защото никога в живота си не бе усещала такъв студ. Единственото топло нещо в целия свят бе тялото до нея.

— За-замръзвам — заекна Линет, уви ръце около врата му и прилепи тяло до неговото. Беше хубаво. Той отново крещеше, но в ушите й имаше вода и не можеше да чува ясно. Така бе по-добре — с ръце и крака обвити около него. А и той все още държеше ръката си около талията й.

Тя внезапно започна да разбира какво й говори.

— Не искам да се пускам от теб — каза му и тръсна глава, за да отметне мократа коса от лицето си, тъй като не желаеше да отделя дори едната си ръка от тялото му. — Ще замръзна. Или ще се удавя. Ти си т-топъл.

— Ще плуваш, нали помниш? — отвърна й той. Зъбите му бяха стиснати, което явно предполагаше, че и на него му е също толкова студено, колкото и на нея. Но не беше ли свикнал?

— Знам, че сме тук, за да плуваме — съгласи се Линет. — Кажи ми как да го направя и ще… ще го обмисля — всъщност нямаше да се пусне от него, докато не излезеха от басейна.

Но той безмилостно отдели тялото й от своето. Тя ахна от загубата на топлина и зъбите й веднага започнаха отново да тракат.

— Трябва да се научиш как да се носиш — изръмжа той. Имаше нещо ужасно сурово в тона му.

Тя веднага схвана носенето.

— Просто ще умра така, нали? — попита с лице, заобиколено от ледена вода, докато зъбите й тракаха като кастанети.

— Мисля, че сега е по-добре да излезеш — отвърна Пиърс. Звучеше раздразнен.

— С-стопли ме първо — помоли тя.

С приглушено проклятие той я дръпна към себе си. Беше толкова прекрасно, колкото и първия път. С въздишка на облекчение сложи глава на рамото му и позволи на невероятната топлина на тялото му да проникне в порите й. Само една секунда по-късно силните му ръце се озоваха около талията й, издигнаха я нагоре във въздуха и я оставиха извън басейна. Тя се сви на кълбо.

— Кърпите са ей там — излая той.

Линет погледна надолу към него, толкова замаяна, че първоначално не разбра какво й казва. Пиърс бе като у дома си във водата, беше в стихията си. Докато го гледаше, той се завъртя и се оттласна от каменната стена и изплува чак по средата на басейна. Първо едната му ръка, а после и другата, се показаха от водата и той се стрелна към другия край, като остави буря от мехурчета зад себе си.

Имаше три кърпи. Линет взе една и я уви около треперещото си тяло, после още една, и я уви около косата си. Върна се на скалата и започна да наблюдава как Пиърс цепи водата, дължина след дължина. Не показваше признаци, че ще спре, така че тя се върна обратно, взе третата кърпа и щом се настани на ръба на басейна, я уви около краката и глезените си.

Остана седнала, цялата покрита с кърпи, с изключение на лицето, вперила поглед в широкия гръб и раменете на Пиърс, докато той прекосяваше басейна в двете посоки.

Тялото й бавно се затопли, стоейки увита като пашкул, а утринното слънце я обливаше. Госпожа Хътчинс щеше да припадне ако я видеше. Да припадне? Вероятно щеше да получи апоплектичен удар. Линет не просто бе седнала до водата, облечена само в подгизнала долна риза, а и на по-малко от една ръка разстояние от нея имаше почти гол мъж.

В тази ситуация няколко лунички не изглеждаха особено важни, затова тя наклони глава назад и се наслади на слънчевата светлина и ясното синьо небе. Беше толкова далеч над нея, че не можеше да си го представи. Далеч, далеч горе една морска птица лениво кръжеше и вероятно търсеше риба.

 

 

Пиърс докосна ръба и отброи петдесет дължини. Не спря, а само се обърна и заплува обратно към другия край. Тялото му се движеше с трескава енергия, за диагностицирането, на която не бе необходимо медицинско образование. Шестдесет дължини. Беше изтощен, но под кожата му все още течеше река от разтопена лава.

Най-накрая се измъкна от водата и очите му се отправиха директно към Линет. Главата й бе наклонена назад, а шията й изглеждаше с цвят на сметана на фона на слънчевата светлина. Кърпата се бе смъкнала от косата й, която сега се спускаше на тъмночервени спирали по цялата бяла дреха.

Докато той се опитваше да събере остатъците от остроумието си, тя се изправи и отвори очи.

— Толкова съжалявам, че почти те удавих — каза му, а очите й го дариха с онази тайна усмивка, която… Е, която му харесваше да вижда.

— Наистина не исках — продължи тя. — Просто си толкова по-топъл от мен.

Вярно беше — когато чувствено женско тяло се увива около неговото и се вкопчва в него, като удавник за въже.

— Сега изглеждаш достатъчно стоплена — каза той и чу стържещия тон в собствения си глас. Е, тя не би могла да отгатне защо звучи толкова ядосан. Трябваше да благодари на Бога за репутацията си.

Линет примигна.

— Взех всички кърпи! Сигурно замръзваш — и се изправи на крака, при което и трите кърпи се свлякоха на земята.

Би било светотатство да нарече тези гърди млечни жлези. Бяха възхитителни, закръглени, меки… Ризата й бе станала прозрачна от водата. Беше прилепнала към бедрата й, към красивото, тъмно място между краката й.

— Ето, вземи една от тези — казваше Линет. Хвърли му една кърпа и той едва успя да я хване и припряно я уви около кръста си.

— Знаеш ли какво? — тя го погледна и бузите й леко порозовяха.

— Какво? — отвърна той, докато дискретно се прикри с кърпата.

— Ще се смееш, нали си лекар и така нататък, но майка ми веднъж каза…

— Какво? — винаги контролираше тялото си. Винаги. Това беше аномалия.

— Тя ми каза веднъж, че мъжете са отпуснати.

— Отпуснати? — повтори Пиърс. Ако гледаше само лицето й, нямаше да забелязва начина, по който тънкият лен прилепва по гърдите й, по ханша й. Нямаше да мисли за силното желание, изгарящо слабините му. Това беше просто биологична нужда, нищо повече.

— Отпуснати — каза тя и отново се разкикоти. — Отпред. Но ти не си отпуснат, нали? — тя махна към кръста му. — Не възразяваш, че го споменавам, нали? Бях си изградила ужасна представа за… отпуснатото нещо и… е, ти изобщо не си такъв. Съвсем изправен си.

Той избухна в смях.

— Знам — отвърна тя, също смеейки се. — Аз съм глупачка.

Само че Пиърс имаше неловкото чувство, че глупакът е той.