Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (28)

Двадесет и осма глава

Шест дни по-късно

— Той умира — каза Пиърс в пристъп на раздразнение, какъвто винаги получаваше в подобни моменти. Той погледна надолу към пациента — як мъж на около шестдесет години.

— Всеки път, когато му дам вода, тя просто изтича от устата му — отвърна санитарят.

— Настани го толкова удобно, колкото можеш — разпореди Пиърс и се отправи към коридора. — Зачервените очи биха могли да са знак за предстояща смърт.

— Изглежда като пор — каза Себастиен. Той се подпираше на стената в коридора.

— Отивай в леглото — настоя Пиърс. — Бил си буден цяла нощ. Няма да си във форма, ако продължаваш така. Освен това не е имало никакви нови пациенти, поне от два часа.

Сякаш в отговор, от входната врата се чу тропане.

Смехът на Себастиен прозвуча кухо.

— Как е Битс?

— Ускорен пулс, но треската премина. Казах на прислужника му да започне с пилешки бульон по някое време днес. Извън опасност е.

Себастиен се оттласна от стената.

— Мисля, че епидемията затихва.

— Това би имало смисъл — каза Пиърс. — Разпространихме нареждания да изолират пациентите. Благодаря на Бога, че се е ограничила до маршрута на мелничаря.

— Отивам в леглото — заяви братовчед му и после се поколеба. — Знаеш ли, че баща ти е още тук?

Пиърс рязко извъртя глава.

— Какво?

— Живее в къщата на пазача с майка ти. Излязох за глътка свеж въздух вчера. Те стояха в градините. Помахах им — отдалеч, разбира се.

— Живеят там? — Пиърс бе толкова уморен, че се чувстваше така, сякаш мозъкът му е бил сварен. — Заедно, в къщата на пазача? — дори мисълта за тази къща разкъсваше от болка в сърцето му, сякаш щеше да го счупи на две.

— Подозирам, че скоро ще има нова херцогиня — каза Себастиен доста жизнерадостно. — Ръката му я обгръщаше. Много удобно.

— Чакай! Това значи, че е изпратил Линет към дома й без ескорт — изрече Пиърс и по вените му потече ярост. — Изпратил я е по целия път до Лондон без ескорт.

Себастиен му се намръщи.

— Ако не броим екипажа от лакеи, прислужници и коняри. Общо три карети. За Бога, Пиърс, ти я изгони. Изхвърли я от ума си. Тя ще е в пълна безопасност. Спомни си, че майка ти пропътува целия път от Андалусия до тук.

Линет бе изложена на петдесет пъти по-голям риск от майка му. Но Пиърс преглътна думите, преди да ги изрече.

На половината път по стълбите се появи Кибълс.

— Един от новите пациенти е в лошо състояние. Селският доктор го е лекувал с пиявици.

— Стегни се — каза Себастиен. От умора гласът му прозвуча като ръмжене. — Линет я няма. Остави я зад себе си.

— Върви в леглото — сопна му се Пиърс на свой ред и го отпъди с ръка. После се обърна към Кибълс. — Мислех, че сме разпространили новините за подходящите грижи.

— Жена му каза, че са чули за изолиране на болните, но нищо за лечението.

— Кое село е било това?

— Ланддаул.

— Вече приехме трима пациента от там. Прати Нейдън в селото. Той изглежда, е добър в тези неща, а и е местно момче. Кажи му да вкара малко разум в главата на доктора. А ако това не проработи, да го удари по главата и да го доведе тук. Ще го сложим на долния етаж в подземието.

Кибълс поклати глава.

— Нейдън се разболя. Лека форма, мисля. В западното крило е. Предполагам, че Прюфрок трудно би могъл да отдели някой друг за задачата.

— Тогава ще трябва да се справят сами — отвърна уморено Пиърс. — Заведи ме при пациента.

— Господин Кона има много висока температура и слаб пулс — каза Кибълс, застанал до леглото на пациента миг по-късно.

— А гърлото?

— Тъмни язви. И — Кибълс обърна ръката на пациента, — лющенето е толкова силно, че е загубил ноктите си.

Пиърс погледна надолу към пациента. Очите му бяха затворени, а дишането му накъсано.

— От колко дни е болен? — попита той жена му.

— Това е шестият ден — отвърна тя. Стоеше до леглото и кършеше ръце. — Стана внезапно, така че го сложихме сам в стая, точно както каза свещеникът и отпратих децата.

— Вероятно сте спасила живота им — каза Пиърс.

— А съпругът ми? Моят Барис, какво ще стане с него?

Пиърс бе открил, че е най-добре да говори направо.

— Не мисля, че ще оцелее. Има шанс, разбира се. Съпругът ви изглежда силен мъж, а ние ще се борим за него. Утре ще се разбере.

Ръката й стисна рамката на леглото.

— Ако го бях довела тук веднага щом получи треската, щеше ли да живее? Кажете ми.

— Не — отвърна равно Пиърс, докато я гледаше в очите. — Развитието на болестта си е развитието на болестта. Не можем да кажем кой ще живее и кой ще умре.

— Не е било заради онези пиявици? Не исках пиявиците, но докторът настоя. Той дойде чак от другото село, така че щеше да изглежда сякаш му губим времето, ако не му бях позволила. Постави ги на гърлото му, там, където боли, за да извадят отровената кръв, каза той.

— Нищо, което бихте сторила, нямаше да промени нещата. Само Бог знае кога е дошло времето на човек да умре.

— Бог — повтори тя с кратък стон. — Точно така. Барис ходеше на църква всяка неделя и винаги отделяше по нещо за бедните. Ако умре…

Пиърс изчака, докато тя се вземе в ръце.

— Ако умре… е, имаше добър живот. Обичаше децата си. Мен. Каза ми го, веднага щом узна, че е болен. Преживяхме дванадесет години заедно.

— Много ли бяхте щастливи през тези дванадесет години? — попита Пиърс.

— Имаше и трудности, но да — отвърна тя, а сълзите капеха по дланите й. — Той е добър човек, Барис е добър човек.

— Значи имате много, с което да се гордеете — каза Пиърс. — Както и децата ви.

В коридора нареди уморено:

— Кажи на санитаря да продължи да му дава колкото е възможно повече вода. Нека и жена му да помогне. Трябва да го охладим, опитай с мокри кърпи. Не мисля, че пяната от малц прави нещо друго, освен да вмирисва стаите, така че я забрави.

— Защо й казахте онези думи? — попита Кибълс. — За това дали е могла да направи нещо различно? Не сме загубили и един пациент, който е дошъл тук достатъчно рано. Би трябвало да го казваме на хората, за да знаят, че скарлатината може да бъде победена — при цялото му изтощение, в гласа му имаше гордост.

— Тя трябва да живее със себе си — отвърна Пиърс и се обърна да си върви. — И трябва да живее със спомена. Това е достатъчен товар за една жена.

— А защо казахте това за Бог? — попита Кибълс, подтичвайки след него. — Никога не съм ви чувал да казвате нещо подобно.

— Наблюдавай, идиот такъв — сопна се Пиърс. — Винаги ти казвам това. Тя носеше кръст на врата си.

— Другите двама нови пациенти не са толкова зле. Мисля, че и вие трябва да си легнете.

— Току-що пратих маркиза в леглото.

— Пендърс и аз спахме цели пет часа — каза Кибълс. — А сега знаем какво да търсим. Можем да се справим. Вървете в леглото.

— Ти си най-добрият от групата — заяви Пиърс и го огледа. — Ти слушаш.

— Е, доверете ми се. Вървете в леглото.

— Само ще проверя как е Нейдън — каза Пиърс. — Някой друг от домакинството да е болен?

— Не и след двете прислужници от преди няколко дни — отвърна Кибълс. — Мисля, че миенето на ръцете има ефект.

Нейдън спеше, така че Пиърс не влезе в стаята му. Можеше да види от вратата, че лакеят е с лека форма на болестта, лицето и ръцете му изглеждаха равномерно червени, което предполагаше много бързо възстановяване.

После се отправи към леглото, клатушкайки се леко от чисто изтощение, докато минаваше надолу по коридора и се облягаше на бастуна си, сякаш му бе трети крак.

Прислужникът му бе посетил стаята по някое време. Чаршафите бяха сгънати и го чакаше студена вечеря. Той спря само за да си събуе ботушите, преди да падне върху завивките.

Сънят го чакаше както всяка нощ след заминаването й.

Линет се смееше, докато събличаше долната си риза, точно както го бе направила през онази последна сутрин, която прекараха заедно. Стоеше на скалата над басейна, очите й сияеха, красивата й чувствена фигура бе осветена от слънчевата светлина и направо приличаше на ангел.

Той й помаха, докато слизаше надолу по пътеката, смяташе да захвърли дрехите си и да се присъедини към нея…

А после, долу в басейна, видя отблясък на зъби.

Във водата имаше нещо опасно.

Нещо бе влязло в басейна му и я чакаше, гладно и унищожително.

Той опита да изкрещи, но тя не го чу, а после започна да тича по пътеката към нея, само че не можеше да тича. В крака му пламна болка, но той продължи да тича, яростно захвърли бастуна си напред и се оттласна от земята в отчаян опит да я достигне.

Линет му помаха — а после скочи във водата с онази дива радост, с безстрашието, което я бе тласнало в ледената вода първия ден, преди дори да знае как да се носи по повърхността.

Той се събуди разтреперан, сърцето му блъскаше диво, лицето му бе изпотено. В продължение на пет минути дори не можеше да мисли, само лежеше и се взираше в тавана, повтаряйки си отново и отново, че Линет е на път за Лондон. Тя бе в безопасност. В пълна безопасност. Слугите на баща му бяха безценни, достойни за доверие. Би трябвало да знае колко е добър херцогът в набирането на персонал. Самият Пиърс би доверил живота си на Прюфрок.

Сънят е просто резултат от епидемията, каза си. Въображението му се развихряше заради положението в замъка. Заради скарлатината. Защото се бе държал като задник.

И все пак, дори когато сърцето му се успокои, нещо го тормозеше… нещо, което не можеше да си спомни точно, нещо за Линет. Не можеше да е нещо, което му е било казано. Никой не я бе споменавал от заминаването й. Сякаш никога не бе съществувала.

Дори Себастиен сякаш я бе забравил.

Само той мислеше за нея, на всеки пет минути или някъде там. Навеждаше се над някой пациент и вместо лющеща се кожа виждаше нейната изящна ръка. Една сутрин сестра Матилда го извика по име и той се бе обърнал, мислейки, че е тя.

Да сбърка гласа й с този на Линет бе явен знак за неизбежно настъпваща лудост.

Какво беше? Какво трябваше да си спомни? Каквото и да бе, остана извън досега му, мъчително неуловимо. Нещо за танци… което бе лудост. Никога в живота си не бе танцувал.

Най-накрая се обърна и отново заспа.