Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (17)

Седемнадесета глава

Линет седна и проследи втренчения поглед на Пиърс към хоризонта. Към тях идваше някаква тъмна маса, сякаш нощното небе се бе спуснало към морето и…

Пиърс я издърпа на крака и с другата си ръка посегна към бастуна. После я пусна.

— Бягай! Бягай колкото можеш по-бързо към замъка.

Тя отново погледна през рамо. Тъмният, мътен облак приближаваше, беше толкова близо, че можеше да види как се движи. Но странното бе, че небето от другата му страна все още бе синьо, а слънцето все още сияеше.

Той тръгна нагоре по пътеката.

— Линет! — изрева, без да се обръща. — Бягай, слабоумна глупачке!

Тя затича след него. Той вървеше доста бързо с някакъв трикрак бяг, взираше се в земята съсредоточено, за да види къде бастунът му опира в скали. Щом го настигна, тя отново се обърна.

Облакът не беше черен. Бе някакъв вид тъмно зелено-синьо и се извиваше като жив. Страх замени удивлението й. Тя отново затича след Пиърс.

— Какво е? — попита го. — Какво е това?

— Времето — каза той кратко. — Проклетото уелско време, ето какво. Би ли се затичала най-сетне, ако обичаш?

— Няма да тръгна без теб — отвърна тя.

Вятърът, предхождащ облака, ги достигна и отнесе думите от устата й.

Един поглед през рамо и Линет разбра, че няма да успеят да стигнат до замъка. Каквото и да имаше в този облак, то завземаше синята част на океана и препускаше към брега като диво животно. И все пак, странно, слънцето все още грееше в небето точно над тях.

Пиърс вървеше дори още по-бързо, разчитайки на силата на левия си крак, докато се изтегляше напред.

— Къщата на пазача — изкрещя той. Думите му едва се чуха сред воя на вятъра. Почти бяха стигнали завоя на пътеката, а малката сграда бе точно зад него.

Вятърът ги тласкаше напред и внезапно Линет усети иглите на леден дъжд да удрят раменете и гърба й. Не бе за вярване, но Пиърс затича с такава скорост, че се втурна пред нея. После застана до вратата, рязко я отвори и посегна към годеницата си, щом тя го достигна задъхана. Сграбчи ръката й и я дръпна толкова силно, че краката й се отлепиха от земята.

И затръшна вратата зад тях.

За една секунда те се гледаха в полумрака на къщата. После сякаш избухна оръдеен изстрел и дървената врата се разтресе от удари, толкова силни, че рамката видимо затрепери.

— О, Боже мой — прошепна Линет. — Какво е това?

— Градушка — каза Пиърс, обърна се и закуцука навътре в стаята. — Ето защо оставяме кепенците в къщата затворени през цялото време — той спря и наклони глава. — Съдейки по звука, е с размера на топки за тенис.

— Никога не съм чувала нещо подобно — възкликна Линет. Взираше се вцепенена във вратата, която се тресеше сякаш хиляди юмруци удряха по външната й страна, сякаш подивяла тълпа се опитваше да влезе.

— Но със сигурност си чувала за времето в Уелс, нали? Ще се оправи след два-три часа, мисля. Прислужницата ти има ли представа, че си отишла да плуваш?

Линет кимна.

— Прюфрок ще й каже да не се тревожи. Това се случва достатъчно често, така че съм го инструктирал да не изпраща спасителна група. Родителите ми ще трябва да се задоволят с нежните грижи на Себастиен.

— Твоите Патенца ще му помогнат — каза Линет сред шума от подновеното блъскане, когато вятърът запрати още градушка по къщата. Тя осъзна, че трепери от студ.

— Мислиш ли, че може да има някакви дрехи тук или пък одеяло? — попита тя с тракащи зъби.

Пиърс се обърна и й се ухили преценяващо.

— Забрави си кърпите?

— Замръзвам — каза Линет и уви ръце около себе си. — Има ли одеяла?

Той посочи с бастуна си към вратата отляво на камината.

— Запали огън. Моля те.

— Както заповядаш — отвърна й саркастично. Но остави бастуна на една страна и взе кремъка от полицата над камината. Слава Богу, тя вече бе заредена с подпалки и няколко цепеници.

Линет отвори вратата и откри малка спалня. В нея нямаше нищо друго, освен едно голямо легло и прозорец, гледащ към хълмовете, така че градушката не удряше кепенците.

Откри шкаф до вратата и отвори вратите. Лавиците бяха празни, с изключение на събрана на купчина дреха, натъпкана в ъгъла. Тя я извади, с треперещи от студ пръсти, и видя, че е мъжка риза. Не беше от тези, които носеше Пиърс, направени от тънък лен. Беше домашна и плътна.

Линет предпазливо я помириса и откри за свое облекчение, че е чиста, макар и намачкана. Ледената й, мокра долна риза бе свалена за секунда. Но Линет все още бе мокра, така че подаде глава през вратата.

— Пиърс, може ли да използвам…

Само за да види това, което безброй пъти по непонятни причини бе пренебрегвала. Пиърс Йелвъртън, граф на Марчант, чисто гол.

Той беше клекнал пред камината и удряше кремъка в каменната стена.

— Кърпата ти? — попита тя.

— Вятърът я отнесе.

— Отнесе ли и бельото ти?

— Трябва да съм забравил да го сложа. Свикнал съм да плувам гол — той вдигна поглед към нея, очите му я стоплиха като френски коняк. И сякаш бе изпила този коняк, топлината се плъзна по гърлото й, към гърдите й, стомаха и по-надолу. Не можеше да спре да гледа. Тялото му навсякъде бе мускулесто, краката, гърбът, раменете…

— Искаш ли да се изправя, за да не пропуснеш нещо? — гласът му беше развеселен, но в него имаше нещо хищно, дълбоко и мъжко, и опасно.

Цялото тяло на Линет му отвърна. Нежната топлина, опиянението като от бренди, се превърна в отчаяна горещина и се събра в краката й.

— Не! — ахна тя. — Ако нямаш кърпа… няма значение — видя, че той се раздвижи и чистият инстинкт я накара да се скрие обратно в спалнята и да затвори вратата.

Усещаше грубото дърво срещу гърба и дупето си. Гола съм, помисли си. Гола съм и съм в къща с гол мъж, и имам нужда…

Линет нахлузи ризата през главата си за две секунди. Тя стигаше до коленете й, което бе само по себе си достатъчно скандално. Плътният плат прикриваше фигурата й много добре, макар гърдите й да опъваха малко копчетата. Изглежда е била направена за мъж с тесен гръден кош, което решаваше дилемата дали трябва да позволи на Пиърс да задържи единствената им дреха. Неговият гръден кош определено не бе тесен.

Тя се обърна отново към леглото. Върху него имаше раздърпано одеяло, а когато го дръпна, отдолу се показа груб чаршаф. Бе достатъчен, за да покрие огромната фигура на голия мъж в предната стая и това бе всичко, което имаше значение.

Издърпа чаршафа от леглото, отвори вратата и го подаде, без да поглежда.

Гласът на Пиърс се чу съвсем ясно до дървената врата, въпреки вятъра.

— Какво е това?

— Сложи го — изкрещя тя.

— Няма нужда.

— Да, има нужда — вратата се помръдна под дланта й. — И не влизай тук без този чаршаф около тялото си!

Вратата се отвори, изтласквайки я назад.

— Намерих покривка — наистина, бе завързал синя дреха около талията си.

— Чаршафът би бил по-добре — каза Линет и очите й инстинктивно се плъзнаха по широките му гърди. Тя погледна по-надолу и ахна. — Това е неприлично!

Покривката бе завързана жизнерадостно на десния хълбок на Пиърс, но дори така, едва покриваше неговия… неговите…

— Не можеш да носиш това!

— Е, не мога да нося чаршафа, освен ако искаш да седиш върху това одеяло — каза той и странна усмивка заигра по устните му. — Като нищо може да приютява толкова бълхи, колкото и Руфъс, което наистина си е забележително количество.

Линет хвърли изпълнен с ужас поглед към леглото.

— Няма да седна там.

— Няма къде другаде да се седи — отвърна Пиърс. — Необяснимо защо в къщата липсват мебели. Предполагам, че съседите са ги взели назаем. Много са стиснати тези уелсци. Сметнали са, че къщата не се нуждае от маса или столове, след като никой не живее тук. Имаме късмет, че леглото все още стои.

Както очакваше, Линет надзърна над рамото му и осъзна, че предната стая бе празна, като се изключеше тежкия бюфет. Тя отново погледна към леглото.

— Според мен, бълхите не могат да живеят повече от няколко седмици, без да се хранят с някакъв вид кръв — каза Пиърс и хвърли чаршафа обратно на леглото. — Би ли сложила отново проклетото нещо? Кракът ми не понесе добре това подскачане по хълма, така че или ще седна, или ще падна. В момента бастунът е единственото нещо, което ме държи изправен.

Линет се втурна обратно към леглото и се опита да подпъхне чаршафа от всички страни.

— По-трудно е, отколкото изглежда — забеляза тя, в напразен опит да започне неангажиращ разговор, за да не поглежда отново към Пиърс.

— Трябва ли да плащам допълнително на прислужниците за всяко легло? — той звучеше отегчен.

Линет се отказа от долната част на леглото. Сигурно бе подпъхнала твърде голяма част от чаршафа в горния край, тъй като тук отказваше да стои както трябва.

— Седни — каза му тя и посочи леглото.

Той се отпусна със стон.

— Така по-добре ли е? — попита го. След миг се настани в края, давайки му достатъчно пространство. Едва ли можеше да остане права по време на бурята, колкото и неприлично да беше.

Пиърс впиваше пръсти в десния си крак, масажирайки силно.

— Всичко е по-добре от това да стоя на него след това тичане — отвърна той, без да вдига очи.

— От дълго време ли имаш нараняването? — попита Линет.

— Почти цял живот.

— Защо не ти минава?

Той поклати глава.

— Няма да разбера, докато сам не си направя аутопсия — тя примигна. — Глупава шега. Мисля, че мускулът е умрял, там вътре. Открих пациенти, които изглежда преживяват мускулна смърт след травматично нараняване. В някои случаи болката отминава. В други… не.

— Няма ли някакъв шанс? — тя загледа пръстите му за миг. — Дори нямаш белег, поне това мога да видя.

Пиърс обърна крака си леко навън и тя ахна щом видя грозния, назъбен белег, който се простираше от горната част на бедрото му до вътрешната страна на коляното.

— Как оцеля?

— Вероятно не би трябвало да оцелея — каза невъзмутимо. — Най-малкото заради огромния риск от инфекция. Само че аз съм кораво копеле — той най-накрая вдигна очи и й се ухили.

Линет не можа да отвърне на усмивката. Бе прекалено разтърсена от ужасната болка, която такъв голям белег предполагаше. Без да се замисля, тя се протегна и прокара пръсти надолу по набръчканата кожа.

— Самият белег ли боли или само мускулите на крака ти?

— Мисля, че си първата жена, която ме е докосвала там — каза той бавно. Лицето му беше неразгадаемо. — Странна мисъл.

Разбира се, че никоя жена не го бе докосвала, като се имаше предвид неспособността му. Пръстите й изглеждаха бледи и меки на фона на по-тъмната му кожа. Тя замръзна и внезапно осъзна, че ръката й се намира върху вътрешната страна на мъжко бедро.

Отдръпна я рязко.

— Хареса ми — каза Пиърс. Гласът му прозвуча дълбоко и гърлено.

Линет се почувства толкова засрамена, че бузите й вероятно бяха червени като божури. Рискува да погледне лицето му. Вече познаваше този поглед. Желание. Пое си дълбоко дъх.

— Просто исках да… — запъна се и млъкна.

Проклетникът изглежда имаше проблеми да контролира смеха си.

— Не виждам какво е толкова смешно — изстреля тя. — Опитвам се да изразя съчувствие към състоянието ти.

Пиърс се наклони назад към таблата на леглото и скръсти ръце зад главата си. Което направи нещо с покривката, не можа да не забележи тя. Изглежда не успяваше да го прикрива много добре.

— Не съм позволявал на никоя жена да гали тази част от крака ми — каза той.

Линет кимна.

— Естествено. Разбирам напълно — собствените й ръце бяха стиснати в скута, но пръстите все още я сърбяха от усещането за кожата му.

— Обаче доста ми хареса. Може би трябва да си намеря любовница. Какво мислиш? Можем да я настаним в западното крило с Гавън и пациентите, които умират, но не са заразни.

Вятърът виеше около къщата и я караше да се чувства така, сякаш са единствените двама души в целия свят.

— Защо? — попита тя с искрено любопитство. — Само за да може дамата да разтрива белега ти от време на време?

— Тя няма да е дама — възрази Пиърс. — Това е целият смисъл — очите му бяха пълни със смях. Смях и… нещо друго.

Просто желание, каза си Линет. Най-обикновено желание. Тя издърпа краката си нагоре и ги подви под себе си. Очите му проследиха движенията й.

— Какво би направила една любовница за теб, което една дама не би могла?

— Дамите водят до прекалено много усложнения — отвърна той и се премести, така че протегнатият му крак да докосва стъпалото й. Сякаш я разтърси електричество.

— Усложнения като брак? — успя да каже, горда от факта, че не е показала никаква реакция към докосването му.

— Като брак — съгласи се той. — Като да живееш с една и съща жена твърде много години. Не ми казвай, че не си мислила за недостатъците на това.

Така беше. Никой не можеше да флиртува с принц два месеца и да не мисли какво би било да вижда лицето му над масата за закуска през остатъка от дните си. А ако принцът беше Огъстъс, бе трудно да избегне угнетяващото чувство, което съпътстваше точно това видение.

— Мислила си! — каза той през смях. — Ти си вълк-единак точно толкова, колкото и аз.

Линет поклати глава.

— Не съм. Аз искам да се омъжа. Искам и да се влюбя, макар да осъзнавам, че двете неща не вървят непременно заедно.

Той изсумтя.

— Романтичка си, дори да изглеждаш така, сякаш планираш прелюбодеяние, без да ти мигне окото.

— Чета твърде много романи, за да не съм такава.

— Романите нямат нищо общо с истинския живот.

— Те са по-добри от него — заяви Линет. — Носи голямо удоволствие да виждаш как лоши хора си получават заслуженото.

— Защо не дойдеш да седнеш до мен? Тази колона изглежда много неудобна, докато таблата на леглото е сносна като гръб на стол.

Всъщност наистина беше неудобна. Но… тя го изгледа.

— Бурята не утихва — изтъкна той. — Заседнали сме тук поне за още няколко часа. Освен това има няколко интересни празнини в познанията ти за истинския живот, които можем да обсъдим. Винаги съм искал да побъбря с блудница. Докато стигнат до мен, те обикновено са разядени от сифилис и не им се разказва за разпътното им минало.

— Аз не съм блудница, като се има предвид, че дори не съм омъжена. Но мога да изтъкна, че в истинския живот, бих била компрометирана от тази буря и би се наложило двамата да се оженим — отвърна Линет и се примъкна към горната част на леглото, сядайки до него.

— Не губи надежда — каза той дружелюбно. — Все още можеш да получиш някое херцогство. Просто не моето херцогство, тъй като никой в Уелс не дава и пет пари какво правим. Баща ми вероятно е в замъка и се моли за чудо. Твоят е в Лондон и мисли, че си графиня и на път да станеш херцогиня.

— Какъв вид чудо иска баща ти? — попита Линет.

— О, миналото никога да не се е случвало. Майка ми да му прости. Нараняването ми да изчезне.

Тя кимна.

— Той е отчайващо тъжен.

— Няма внук — отвърна Пиърс. — Много разочароващо.

Линет го сръга с лакът.

— Не бъди противен. Знаеш толкова добре, колкото и аз, че баща ти не е чудовище. Глупаво е да продължаваш да се преструваш, че е.

— Няма ли да кажеш, че се държа като дете?

— Това не ти е неприятно — отбеляза тя. — Но бих предположила, че не обичаш да ти казват, че не използваш ума си. Твърде си наблюдателен, за да не видиш болката му.

— Е, ако поставяш въпроса така…

— Поставям въпроса така. Боли го, защото обича теб и майка ти.

— Сега ти говориш празни приказки — каза Пиърс достатъчно любезно. — Ще целуна старото копеле, това ще свърши ли работа?

Тя се обърна, за да му се усмихне.

— Не! — извика той, потрепери и покри с ръка лицето си. — Не опитвай да отровиш волята ми с тази твоя гримаса. Аристотел е вярвал в свободната воля, аз също!

Линет избухна в смях и издърпа ръката му надолу.

— Ето — тя позволи усмивката да се разлее по цялото й лице. — Под моя власт ли си сега?

— О, майчице — изрече той присмехулно, — този път не проработи. Може би губиш уменията си — с едно ловко движение той се претърколи над нея.

Устата на Линет се разтвори. Внезапно се бе оказала по гръб, а ръцете й бяха уловени от неговите над главата й.

— Усмихни ми се пак. Да видим дали магията действа бавно или съм защитен от нея — каза Пиърс. Думите му бяха подигравателни, но в тях имаше ласка — груба, дръзка ласка.

Тя му се усмихна. Но не със семейната усмивка. Тази дойде от съвсем различно място — гладно място, копнеещо, диво и изпълнено с желание.

Той не каза нищо.

Линет можеше да усети всеки сантиметър от мускулестото му тяло срещу своето.

— Под моя власт ли си?

— Не съвсем — отвърна той, взирайки се в нея. — Но проклятие… добра си.

Тя отвори уста и внимателно прокара език по долната си устна.

— Харесва ми да те целувам.

Можеше да почувства дълбокия му, треперлив дъх.

— И би ми харесало да целуна крака ти — каза му, докато някаква част от ума й се чудеше дали не е полудяла.

— Ти… — каза той.

— Да?

— Би направила всичко, за да спечелиш, нали?

Тя се ухили при тези думи.

— Съревновавам се яростно. Да не мислиш, че си единственият?

— Вече не — измърмори той и после, най-накрая сведе глава към нейната.

Усети по устните му вкус на морска вода. А целувката беше просто Пиърс — груба и настоятелна, без следа от цивилизованост. Линет се почувства като робиня, лежаща в краката на своя господар. Не, не в краката му, след като цялото й тяло трепереше под тежестта му.

Лежаща под своя господар, подчинявайки се на неговата…

— По дяволите — каза Пиърс, вдигна глава и се втренчи се в нея. — Защо имам чувството, че правя любов с парцалена кукла? Вчера изглежда, знаеше как да се целуваш.

Тя освободи ръцете си и ги обви около врата му.

— Ние не правим любов.

— Хубаво. Да се върнем на първоначалния ми коментар, без частта с любовта. Защо си губя времето да целувам отпусната…

Тя потисна един стон.

— Млъкни, Пиърс.

Очите им се срещнаха в един наелектризиращ миг. После неговите потъмняха, а устата му отново превзе нейната.

Тя изостави идеята за робинята и просто се концентрира върху вкуса му — горещ и мъжки. Чувството за твърдо тяло върху нейното. Начинът, по който я поглъщаше, начинът, по който тя го целуваше.

Целувките караха тялото й да се разтапя под неговото; ръцете й се придвижиха надолу по гърба му, проследиха мускулите, плавната извивка на кръста и спряха рязко до покривката.

Той вмъкна крака си между нейните, а ризата… какво стана с ризата й? Трябва да бе…

Пиърс освободи устата й и прокара устни в изгаряща ласка по линията на челюстта й.

Линет сляпо погледна към тавана, а сетивата й бяха обсебени от допира и уханието му. Той издърпваше ризата още по-нависоко, което означаваше, че може да почувства допира му по-добре — още повече гореща кожа, опряна до нейната.

Главата му се наклони по-ниско и един стон се откъсна от гърдите му.

— Проклятие, Линет, имаш най-сладките гърди, които някога…

Тя не чу думите му, защото бе поел гърдата й в ръката си, а устата му беше на зърното. Чувството бе прекрасно, опияняващо и… той я засмука. Тя ахна. Или може би извика. Или това беше твърде дрезгаво за вик. Не трябваше да издава такива звуци, трябваше да…

— Спри — каза той, повдигна глава, извисявайки се над нея и я погледна в очите.

— Не спирай — замоли тя.

— Отново започна да мислиш. Цялата се скова.

— Не — тя прокара пръсти по гърдите му, точно както си бе представяла, по широките мускули и плоските бронзови зърна. — Красив си.

— А ти си побъркана, ако мислиш така — отвърна той равно. Пръстите й минаха над едно от зърната му и от гърлото му излезе дрезгав звук. Тя го направи отново, по-решително. Вратът му се изви назад, което й даде пространство да се плъзне надолу и да замести пръстите си с устни.

Можеше да го почувства как трепери, така че опита това и онова… ближеше, дори хапеше леко. Всичко, което би го накарало да пулсира срещу нея. Умът й наполовина бе зает с него и наполовина с начина, по който се чувстваше всеки път, когато той се притискаше в нея.

— Достатъчно — каза той и се претърколи по гръб, повличайки я със себе си.

— Кракът ти! — ахна тя. — Съжалявам, аз…

Той пъхна коляно между бедрата й. Думите й замряха на устните. Всяко усещане в тялото й се фокусира в сладкото място между краката й.

— О — простена Линет. — Моля те…

Замаяна чу смеха му, но устните му отново бяха върху зърното й, ближеха, вкусваха. Премести се на другото и засмука, докато тя не запулсира срещу крака му и не извика.

Линет се подпря на раменете му със затворени очи.

— Искаш ли да свършиш? — попита я с нисък, дрезгав глас.

Палецът му потърка отново зърното й и тя простена.

— Мисля, че мога да те накарам да свършиш само от това — каза той.

Тя разпозна гласа му, безпристрастния лекарски тон и разбра какво прави. Наклони се и захапа устната му.

— Отново се държиш като идиот.

— Защо? — той се заигра с гърдите й, карайки я да се разтрепери.

— Наблюдаваш — укори го тя. — Правиш го, когато се чувстваш неудобно. О!

— Не ми е неудобно. Нито пък на теб — една ръка се плъзна надолу по корема й и между краката. Той я наклони назад. — Макар да мисля, че бих могъл да те накарам да се чувстваш много по-удобно.

Устата на Линет остана отворена, но от нея не излезе нито звук. Цялата потръпна.

— Ще ти е по-удобно по гръб — каза й, като я преобърна толкова лесно, сякаш бе палачинка. — Ще ти е по-удобно, ако те целуна тук… — той постави уста на гърдата й, — докато те докосвам тук — пръстите му отново се спуснаха между краката й, ласкави и галещи.

Линет не знаеше дали я наблюдава. Едва забеляза, когато устата му остави гърдата й и си проправи път надолу по корема. Това, което правеше с ръката си я караше да се извива, ханшът й подскачаше срещу пръстите му, дрезгави стонове се откъсваха от устните й.

И тогава той разтвори краката й по-широко.

Тя вдигна глава, замаяна, за да види тъмната му глава между краката си.

— Какво правиш? — извика и опита да се отдръпне. — Това е… какво… престани!

Твърде късно. Устните му се обърнаха към сладката извивка на вътрешната част на бедрото й. Проследи я внимателно с език, по-близо и по-близо.

— Ухаеш толкова хубаво — каза той замечтано. — Ароматът на Линет, примесен с дъх на океан. А имаш вкус…

Тя ахна.

— Имаш вкуса на най-сладкия мед — Пиърс се върна отново към това, което правеше. Повдигна коленете й нагоре и езикът му я завладя, превзе я, възпламени я. Главата й се замята и тя се напрегна срещу него, викайки отново и отново, с всяка нежна ласка.

Един пръст влезе в нея и тя се разпадна, закрещя толкова силно, че чуваше само звука на собственото си удоволствие, не и вятъра.

После отново чу вятъра, както и шепота на Пиърс, докато я целуваше изключително нежно.

— О, толкова е нежна — изгука той. — Работи толкова добре.

— Ти ме диагностицираш! — каза тя и успя да вдигне глава от възглавницата, така че да може да погледне надолу към него.

Той вдигна очи към нейните, а в тях играеше лукав пламък.

— Диагностицирам най-розовата — Пиърс още веднъж я целуна там и тя отново потрепери, — най-сладката — още една целувка, — най-прекрасната част от Линет.