Метаданни
Данни
- Серия
- И заживели щастливо (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- When Beauty Tamed the Beast, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Fantastique, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 221 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Епилог
Няколко години по-късно
— Не разбирам защо наричаш мама Бери — каза малкото момче на баща си през един летен ден. То лежеше на скалата и гледаше как сестра му шляпа около басейна с майка им.
— Това е прякор — отвърна баща му. Той наблюдаваше мама със странна усмивка на лицето, която момчето не можеше съвсем да разбере.
— Не е логично — изтъкна Джон Йелвъртън, бъдещ граф на Марчант и херцог на Уиндъбанк. — Мама не прилича на горски плод. Иви прилича, защото е закръглена и дебела, и има такава червена коса.
Той огледа сестра си с неодобрение. Дори на седемгодишна възраст бе наясно, че сестра му изглежда, притежава някакво могъщо очарование за непознатите. Ако им се усмихнеше, те просто се разтапяха и й даваха каквото поиска.
Не че майка му и баща му го правеха, разбира се. По-вероятно бе да я гъделичкат, докато не се разсмее. Самият той предпочиташе да я щипе.
— Преди време майка ти имаше доста розова кожа — отвърна баща му. — Така че беше като изключително прелестно плодче, като ягода.
Джон бе виждал това изражение по лицата на родителите си и преди и не му обръщаше внимание. Не беше рационално. Той държеше нещата да имат точно определение — те бяха или рационални, или ирационални. Този лигав поглед? Ирационален.
— Може ли сега да се върнем в замъка и да направим дисекция на още една жаба? — попита той.
— Не. По една жаба на седмица. Жабите не са създадени просто за твое забавление, нали знаеш.
— Но си спомняш, че ми беше трудно да намеря жлъчния мехур, нали? Трябва да опитам пак.
— Следващата седмица — каза баща му. — Сигурен съм, че в бъдещето ти ще има много жлъчни мехури.
Това бе точно от типа безсмислени неща, които родителите говореха през цялото време и които Джон не разбираше.
— Искам да направя дисекция на жаба сега!
Баща му спря да гледа към басейна и сведе поглед към него. Вдигна един пръст.
— Спомняш ли си какво обсъждахме тази сутрин?
— Трябва да се науча да контролирам нрава си — каза Джон покорно. — И ако почувствам, че няма да се справя, трябва да броя до десет.
— Имаш ли нужда сега да броиш?
— Не — каза той някак си мрачно.
Иви беше до стената на басейна и баща му се изправи, за да я изтегли. Държеше бастуна си в ръка, но се наведе. Иви сграбчи ръката му с длани и той я завъртя в широк кръг, докато тя пищеше ли, пищеше.
После остави бастуна си и посегна надолу с две ръце, за да помогне на мама да излезе. Стояха там и отново се усмихваха един на друг.
Тати беше преметнал кърпа през рамо, която сега използваше, за да я изсуши.
Джон завъртя очи и отиде да разгледа около басейна. Може би ако откриеше своя собствена жаба, тати щеше да му позволи да й направи дисекция.
Изглежда нямаше никакви жаби.
— Те не обичат солена вода — каза Иви, с леко фъфлене. Наклони глава на една страна и му се усмихна по начина, по който той толкова мразеше. — Нищо ли не знаеш?
Той дръпна косата й.
После тя изплака, така че Джон преброи до десет.
— Не съм я скубал — обясни на татко си една секунда по-късно. — Или пък извивал. Би било подло. Беше просто малко дръпване.
— Крушата не пада по-далеч от дървото — отвърна баща му и го хвана за ръката, докато се отправяха към пътеката обратно към замъка. — Следващият път брой до десет, преди да я дръпнеш.
Джон се ухили. Най-голямата му амбиция беше да е точно като татко си във всяко едно отношение. Е, и малко като дядо си, херцога, защото обожаваше как Негова светлост разказва приказки.
Но най-вече искаше да е като татко си.
— Може би ще оперирам следващата жаба, преди да й направя дисекция — предложи той. — Ще й шинирам единия крак. Можем да се престорим, че е скочила прекалено високо.
— Хмм — каза баща му и Джон осъзна, че отново гледа към мама.
Тя държеше ръката на Иви, която все още хлипаше, макар Джон много добре да знаеше, че не е наранил сестра си наистина.
— Много обичаш мама, нали? — попита Джон и дръпна ръката на баща си, за да му привлече вниманието.
— Да, така е — отвърна татко. — Определено я обичам.
— И тя те обича — заяви Джон. Харесваше нещата да са организирани и ясни в ума му.
Майка му се разсмя.
— Наистина обичам баща ти, Джонакинс.
Той се намръщи.
— Това е бебешкото ми име. Вече не съм бебе.
— Извинявам се — каза тя и докосна с пръст носа му.
— Тогава, ако ти я обичаш — каза той на баща си, — и тя обича теб, и двамата обичате нас, защо трябва да имате още едно? — Бяха му казали, че има още едно бебе в коремчето на мама, но не изглеждаше логично, даже коремчето й да бе по-закръглено, отколкото преди.
Майка му му се усмихна и после обгърна свободната му ръка в своите.
— Това, в което семействата са най-добри, е да се обичат.
За ума на Джон това бе нелогично. Да прави дисекции на хора беше това, в което татко бе най-добър. Но нямаше смисъл да го прави на въпрос, а освен това…
Предполагаше, че четиримата биха могли да отделят малко любов за едно бебе.
Стига да не е още едно момиче.