Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (24)

Двадесет и четвърта глава

Една хубава сутрин, няколко седмици, след като Линет за първи път срещна Гавън, той бе пренесен на долния етаж от Нейдън и оставен на слънце пред входната врата на замъка, за да чака някой да го прибере.

Линет го откри там и седна до него.

— Баща ти ще дойде ли?

Той сви рамене.

— Вероятно ще е мама, с каруца. Така ме докара до тук. Татко е на полето или пък с овцете.

— Значи си фермерски син — каза Линет. — И ти ли искаш да станеш фермер?

— Татко не е фермер, той управлява голямо имение вместо някой, който никога не е там. Аз ще бъда лекар — отвърна Гавън с ясна увереност. — Ще бъда по-добър от онези двамата — той посочи с глава обратно към замъка.

— Те свършиха добра работа с теб — каза тя и скри усмивката си. — Какво мислят родителите ти за този план?

— Още не знаят, нали така? Като се има предвид как старата Хавлок каза на мама да ме остави тук… Живеем съвсем близо, в Тидфил — той посочи доста общо на изток. — Мама ми каза, че ще ме посещава, а после Хавлок каза, че не може да идва, никога.

— Значи Тидфил е много наблизо? — попита Линет, но Гавън внезапно се опита да стане. Тя скочи и го изправи на крака.

— Ето я колата! — изкрещя той, извън себе си от вълнение. — Това е мама!

Когато каруцата спря пред замъка, една жена скочи от нея, притича и го грабна в прегръдките си.

— Ето те! — изплака тя. — Сияеш като ново пени и си ценен като злато!

Той беше обвил ръце здраво около врата й.

— Не плаках нито веднъж — похвали се той. Но сега плачеше. — Дори и когато ме държаха и… — но каквото и да мълвеше, то се изгуби в хлиповете му.

Линет потупа скамейката и майка му се приближи, притиснала сина си пред себе си. Не бе много по-възрастна от нея, черната й коса блестеше под бонето.

Тя седна, докато галеше косата на Гавън.

— Няма нищо лошо в плача — каза му. — Съвсем нищо — след тези думи те просто останаха седнали на слънце, главата му бе заровена в рамото й, а майка му го люлееше напред-назад.

Вратата зад тях се отвори и Линет чу звука от бастуна на Пиърс. Тя се обърна, за да го погледне предупредително. Сега не беше време за грубости. Но нетипично за него, той бе учтив.

— Госпожо Уинг — каза той, — момчето се оправя като по магия. Нека да е на крака най-много по един час на ден през следващата седмица и после постепенно да увеличава времето. Има си бастун, трябва да го използва.

Госпожа Уинг кимна.

— Благодаря, милорд. Не можем да ви се отблагодарим — тя стисна Гавън малко по-здраво. В очите й блестяха сълзи, но очевидно беше енергична душа с много малко прояви на слабост.

Пиърс се обърна кръгом, за да си върви.

— Чакайте! — извика госпожа Уинг.

Той спря и леко се извърна.

— Мадам?

— Искам да ви кажа нещо, милорд — отвърна госпожа Уинг. Тя откъсна ръцете на момчето от врата си и го пусна, съвсем непринудено, в протегнатите ръце на Линет. Той бе спрял да хлипа и сега просто хълцаше. — Тези седмици, без Гавън и без да знаем какво е станало с него, бяха ужасни за мен и баща му. Ужасни. Непоносими. Живеем едва отвъд хълма. Можехме лесно да го посещаваме, без да безпокоим никого. Тази, тази ваша икономка, тя каза…

— Променяме правилата си — прекъсна я Пиърс. — Говорете с госпожица Трин. Тя е до вас — тази с лекомисления вид — после закуцука към входа.

— Е, и таз добра — рече госпожа Уинг и се отпусна тежко на скамейката. — Казах на господин Уинг, че ще си поговоря с него и си знаех, че на доктора няма да му хареса — тя свали бонето си и започна да си вее с него. — Но начинът, по който ме погледна! Сякаш съм някакъв гризач, който е открил в торбата със зърно!

— Той не е чак толкова лош — отбеляза Линет.

Гавън внезапно слезе от скута й.

— Мамо, не ти показах кучето си, моето куче Руфъс!

Госпожа Уинг примигна.

— Куче?

— Тази госпожица тук, тя ми намери куче в конюшните — каза Гавън и изтегли Руфъс изпод скамейката, където лежеше на сянка. — Не е ли най-хубавото куче, което си виждала, мамо?

Руфъс седна, езикът му провисна навън, а единственото му останало ухо щръкна.

— Е, прилича на добър ловец на плъхове — забеляза майка му, докато го оглеждаше. После се обърна към Линет. — Намерили сте това куче за сина ми?

— Да, тя ме заведе до конюшните, преди дори да мога да ходя, и го намерихме там — отвърна Гавън и седна на тревата, а после легна, така че Руфъс да може да ближе лицето му. — Тя го държеше в спалнята си през нощта, за да не може да избяга. И ме заведе да видя морето.

Устната на госпожа Уинг потрепна, тя се протегна и почти на сляпо потупа Линет по коляното.

— Не мога да ви опиша какво значи това за мен — каза тя, а гласът й трепереше. — Стоях будна нощ след нощ, мислейки как Гавън е съвсем сам в този замък и как може би нещо се обърква и никога няма да го видим отново — тя замлъкна и извади кърпичката си.

— Не бях тук по време на цялото възстановяване на Гавън — отвърна Линет, — но мисля, че беше доста щастлив. Той е жизнерадостна душа.

— Такъв е, нали? — госпожа Уинг изтри очи. — Мога само да ви кажа, че изработих четири юргана, докато го нямаше. Четири. Съединени парчета, съшити и напълно завършени.

Линет нямаше представа колко време отнема да се направи юрган, но човек можеше да си представи, че изисква много усилия.

— Разбира се, помагаха ми — каза госпожа Уинг. — Всички жени от Тидфил — тя кимна, — съшиваме юргани заедно. И ако нещо се случи, както се случи с Гавън, шием юргани по-често. Отвлича ни от мислите.

На Линет й хрумна нещо.

— Шиенето на юргани не изисква нещо като стан, нали?

Госпожа Уинг поклати глава.

— Това е да напасваш парченца плат. Седим в кръг и шием заедно. И говорим ли, говорим. По-късно правя ръбовете и го завършвам.

— Чудя се дали бихте могла да дойдете тук, в замъка — започна Линет. — Защото виждате ли, госпожо Уинг, една стая е пълна с жени в западното крило, които са ужасно отегчени. Например има жена, която чака две бебета и затова не може да става от леглото за няколко месеца. А на крака на госпожа Тръсти се е случило нещо ужасно, макар сега да започна да куцука.

— Икономката ще позволи ли подобно нещо?

— Можем да го уредим — заяви уверено Линет. — Клуб по шев, тук в замъка. Бихте ли идвала веднъж седмично, госпожо Уинг? Ще успеете ли да отделите време?

— Разбира се. Докторът може да е сприхав, но спаси живота на Гавън — тя кимна. — Нали знаете, това помага и на хора с болки. Разсейва ги. Не родилките, обаче. За това не помага. Никога не съм виждала родилка, която да може да направи прав шев.

— Госпожо Уинг, виждам, че ще бъдете великолепна в това — каза Линет с щастлива усмивка.

— Обичам да завършвам нещата — отвърна майката на Гавън. — Виждам какво трябва да се свърши и го правя. За щастие, съпругът ми никога не се безпокои за нищо. Ако и двамата хуквахме да оправяме нещо всеки път, щом видим потребност от това, не бихме могли да оцелеем! — тя избухна в смях.

— Ще говоря с госпожа Хавлок, икономката от западното крило — каза Линет. — Може би ще успеете да ни посетите след една-две седмици, след като крака на Гавън заякне?

Госпожа Уинг кимна.

— Ще го сторя — тя погледна сина си. — Предполагам, че не бива да се въргаля така, за да не си нарани крака?

— Не изглежда изобщо да го боли — отвърна Линет. — Той е мило момче.

— А вие сте мила дама — каза госпожа Уинг и се обърна към нея, хващайки ръката й. — Не мога да ви опиша колко ме успокоява това. Че сте била тук, госпожице, и че сте му дала Руфъс, и че правите така, че да мога да се отплатя на доктора с малко шев.

— Линет — изрече тя импулсивно и на свой ред стисна ръката на госпожа Уинг. — Името ми е Линет.

Госпожа Уинг се изкикоти.

— Аз съм Диана — отвърна й. — Странно име е, има нещо общо с една богиня, която вероятно не е била много добра. Разбирам, че и вие ще се учите да шиете юргани, нали?

Усмивката на Линет помръкна.

— Опасявам се, че съм тук само на гости и не е вероятно да съм в замъка след две седмици, така че ще пропусна шиенето.

— Ето това е жалко — каза Диана. — Наистина жалко. Е, ако го уредите с госпожа Хавлок и предупредите доктора, ще се справя.

— Не му позволявай да те уплаши — изрече Линет. — Повече лае, отколкото хапе.

— Никой няма да ми попречи да помогна на онези жени — отвърна Диана. Отново се разсмя. — Гавън, невъзможно момче, ставай.

— Трябва ми бастуна — каза той. Успя да се изправи на крака с малко помощ. — Видяхте ли, госпожице? Видяхте ли? Сега съм точно като доктора, нали?

Той стоеше там, облегнат на бастуна си, и се хилеше на слънцето с коса, паднала в очите. Линет не можа да сдържи смеха си.

— Вече изглеждаш като доктор, Гавън.

— Това е ’щото ще стана такъв — отвърна той удовлетворен. — Най-добрият.