Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (23)

Двадесет и трета глава

Линет се надяваше, че един избухлив лекар с бастун ще нахлуе в спалнята й по някое време през нощта, но това не се случи. Той беше там на сутринта, обаче, покапвайки с топъл шоколад лицето й.

— Какво правиш? — ахна Линет и облиза шоколада.

— Карам те да изглеждаш така, сякаш имаш шарка — каза Пиърс. — Още една капка на лявата ти буза. Да, сега си порядъчно ужасяваща. Знаеше ли, че кралица Елизабет е била лошо обезобразена от шарка?

— Ъргх — отвърна Линет, сграбчи една кърпичка и енергично затърка лицето си. — Колко противно от твоя страна!

— Защо? — попита Пиърс и се облегна на колоната в долната част на леглото. — Толкова ужасно ли би било да имаш кожа, обезобразена от шарка?

— Разбира се, че да — отговори Линет сърдито. — Лицето ми отново ли е чисто?

— Цветущо. Защо би било толкова ужасно?

— Защото — отвърна тя объркана. — Просто би било.

— Но много жени не са толкова красиви като теб, а живеят напълно щастлив живот — изтъкна той. — Дори тези, които са обезобразени.

— Да, но…

— Кралица Елизабет е имала добър живот, доколкото знаем — добави той.

— Никога не се е омъжила, нали? — Линет взе горещия си шоколад от Пиърс и отпи.

— Няма правило, което да казва, че жени с лоша кожа не могат да се омъжват.

— Да, но има всякакви неписани правила за това какво прави една жена привлекателна. Красивата кожа е от първостепенна важност.

— А ти покриваш всеки критерий, нали? — той присви очи с вид, сякаш щателно я изучаваше за недостатъци.

Тя не отговори. Каквото и да кажеше, щеше да е покана за присмех.

— Чудя се дали за грозна жена е по-лошо да прихване шарка, или за красива — каза Пиърс.

— За красива — изрече Линет, без колебание. — Тя има повече за губене.

— Не мога да отида да плувам тази сутрин — уведоми я той, сменяйки темата. — Налага се Себастиен да оперира онзи пациент, който се появи миналата нощ и аз трябва да стоя до него и да му опявам.

Линет почувства как устата й увисва печално.

— О, разбира се.

— Помислих си, че вместо това може да отидем следобед.

— Това би било приемливо — отвърна тя въздържано.

Той не я гледаше, а се бе концентрирал да бута купчината романи на нощната масичка.

— Какво е удоволствието в това да ги събориш? — попита го.

— Не ги събарям. Ще видя каква част от най-горната книга трябва да надвисне над ръба на купчината, преди всички да паднат.

Книгите паднаха.

— Около четиридесет процента. Казах на Прюфрок, че искам къщата на пазача да се мебелира отново — рече той и стана от леглото.

Тя примигна към него. Пиърс пристъпи напред и после се наведе за една целувка.

— Ммм — измърмори той, — вкусът на Линет с примес на шоколад.

Линет седна и се вгледа в затворената врата с изстиващия шоколад в ръка. Беше казал на Прюфрок, че… и защо?

Знаеше защо. Горящите й бузи знаеха защо. Лекият трепет, който мина през бедрата й, знаеше защо.

Още веднъж, обеща на себе си. Това не беше твърде разюздано. Тя не би била твърде разюздана.

Но в действителност, когато отидоха в къщата на пазача беше разюзданост. Чиста проба разврат. Нямаше друг начин да се опише поведението й. Нито пък поведението й на следващия ден или на по-следващия.

И определено в деня, когато Пиърс я хвана в коридора, след като бе чела „Камила“ на една група пациенти, дръпна я в една ниша и ловката му ръка между краката й я превърна в…

Е, в разпусната жена.

Само си играем, казваше си всяка нощ, преди да заспи. Макар че фразата започваше да звучи леко загрижено.

Само си играем, даваме на херцога време да… да се сближи отново със съпругата си. Или обратното. Никой не можеше да пропусне факта, че бившите съпрузи изглежда прекарваха все повече и повече време, водейки сравнително цивилизовани разговори.

После дойде седмицата, в която Линет имаше неоспоримо доказателство, че никакво бебе не е създадено от първото им приключение. Въпреки това Пиърс възрази, че все още не е готов да изпрати опровержение за годежа им в „Морнинг Поуст“.

— Човек никога не знае — каза той и после обясни точно как предпазните средства могат и да не изпълнят предназначението си.

— В такъв случай, може би трябва да спрем сега — отвърна Линет, добре знаейки, че нито един от тях не го иска.

— Просто се забавляваме — заяви Пиърс.

— И се разюздваме — изтъкнала бе Линет.

— Не мисля, че разюздан може да се използва като глагол по този начин — отвърна й Пиърс. Той никога не дойде в спалнята й, за да правят любов, никога не спа до нея. Но тази нощ, дойде на горния етаж около полунощ, издърпа я от леглото и я заведе долу в библиотеката, за да й покаже много важен текст, специално написан — по неговите думи, — за да сложи край на съмненията й.

Оказа се, че е написан на малки отрязъци хартия, които той бе разпръснал по канапето пред камината. И всеки отрязък съдържаше предложение.

— Нито като прилагателно — продължи той замислено. Седеше съвсем гол на канапето, огънят огряваше гърдите му, мускулестите му крака бяха опънати пред него. — Не бих могъл да кажа, например, че моята маман се държи разюздано, разхождайки се наоколо, облечена в нещо, което в най-добрия случай, би могло да бъде наречено носна кърпичка.

— Но не можеш да кажеш и че е разюздана жена — каза Линет, — защото тя не е. Така че думата е по-полезна в степените си като наречие или прилагателно.

— Ти не си разюздана, защото такава жена прескача от мъж на мъж — отвърна той, признавайки граматическата й правота, и по присъщия си начин замени един спор с друг.

— В действителност, всяка жена, която отива в леглото на мъж, без да е омъжена за него, заслужава този етикет — каза Линет. — Не е нужно да посещава повече от едно такова легло. Превърнах се във всичко, което по-голямата част от Лондон вярва, че съм.

— Това тревожи ли те?

Тя беше сгушена срещу Пиърс в противоположния край на канапето и долната й риза беше по-скоро под, отколкото върху нея.

— Виж ме само.

Той го стори и тя хареса блясъка в очите му.

— Не това имах предвид — каза му. — Ето че съм в библиотеката на джентълмен, без нито една дреха върху тялото си. Започвам да мисля, че наистина съм дъщеря на майка си. Макар все още да се надявам, че няма да спечеля подобна на нейната репутация.

Вътрешно, тя не се страхуваше да изгуби репутацията си… страхуваше се да изгуби сърцето си. Но нямаше причина да споделя този прокрадващ се страх.

Откриха, че и двамата обичат да стоят до басейна или в градината, или в библиотеката и да правят дисекция на разни неща. Думи. Тела, макар само чрез описанията на Пиърс. Хора, поне метафорично. Пациенти, що се отнася до поведението им.

Тъй като Линет редовно посещаваше стаите на незаразните пациенти, знаеше смешни истории за госпожа Хавлок, наричана понякога сестра Матилда, и нейните престрелки с малкото, които за голяма изненада, се осмеляваха да се разбунтуват.

Една нощ, Линет докара Пиърс до безпомощен смях, докато имитираше лудориите на някой си господин Къди, който се бе възползвал от визитите на съпругата си, за да я накара да му внесе тайно манерка с джин, при което незабавно се беше напил, за отвращение на сестра Матилда.

— Не знам дали е добре за мен да слушам подобни неща — каза Пиърс.

— Защо не?

— Пациенти — отвърна той и махна с ръка. — Човек не бива да знае прекалено много за тях. Те представляват само болести, все пак. Само това мога да лекувам.

Линет бе седнала на пода между изпънатите му крака, увита в одеяло.

— Ти си безнадежден глупак — каза му.

Той се наклони напред и събра косата й в ръце.

— Би трябвало да продаваме това.

— Няма пазар за нея.

— Блести на светлината на огъня като златни монети, ако монетите бяха малко по-червени.

Тя се облегна на него и му позволи да си играе, да събира всичките й къдрици нагоре и после да ги оставя отново да се спускат надолу.

В края на краищата само си играеха.