Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (16)

Шестнадесета глава

— Ти си свиня — заяви Линет на Пиърс. Беше я събудил като люлееше панделка над лицето й, така че да я гъделичка по носа.

— Донесох ти горещ шоколад.

— Това до известна степен извинява свинското ти поведение — каза тя и се облегна на таблата на леглото, за да може да изпие шоколада си. И да наблюдава тайно Пиърс, макар да нямаше представа защо е очарована от подобен грубиян. Само че жена, която бе сънувала цяла нощ, че един определен лекар я целува — и не спира само с целувките, — едва ли може да се преструва, че не е запленена.

— Не оплитай Себастиен в мрежите си — предупреди я той. Все още не бе срещнал погледа й. Вместо това си играеше с панделката, както би го правило едно малко дете — връзваше я на възли и изпробваше здравината й.

— Съсипваш тази панделка, а е една от любимите ми.

— От коприна ли е направена? — той върза още един възел.

— Разбира се. Защо?

— Нуждаем се от нещо по-добро, с което да връзваме пациентите за масата по време на хирургичните процедури. Използваме въжета и по-късно те се оплакват, че имат охлузвания. Може би коприна ще свърши работа — той я изпробва отново като я прокара по ръба на долната табла. Панделката се скъса точно на две половини.

— О, за Бога — възкликна Линет. — Трябваше ли да я късаш? Увий коприна около въжетата.

— Добра идея. Чу ли какво ти казах за Себастиен?

— Да. Тревожиш се да не си загубиш партньора в игрите?

Пиърс изсумтя.

— Иска ми се да бях момче, както продължаваш да ме наричаш.

— Защо?

— След тридесет, четиридесет години най-много, ще имаме нещо, с което да контролираме инфекцията. В хирургията ще настъпи коренна промяна.

— Ти си на колко, на тридесет? Би могъл да оперираш и на седемдесет и пет, подпрян на масата.

— И да отрежа носа на пациента с треперещите си ръце — добави той.

— Наричам те момче, защото се държиш като дете, чиито родители са го разочаровали и то е решило да им го върне.

— Обичам майка си.

Той изглежда наистина я слушаше. Но тогава Линет осъзна, че не е в природата на Пиърс да не слуша.

— Разбира се, че обичаш майка си. Но обичаш и баща си. Той също те обича.

— От всички тези нежни емоции толкова рано сутрин ме присви стомахът.

— Изглежда имаш проблеми със стомаха си — каза тя натъртено. — Може би Себастиен ще оперира теб след тридесет години.

— По дяволите, надявам се, че не. Много го бива, но никак не е приятно да те оперират. Да вървим, а? Не мога да понеса толкова много интимност и определено не с жена, с която не съм спал.

Линет изпи шоколада си и после провеси крака от леглото. Почувства истинска тъга при мисълта, че Пиърс никога не би могъл да прави любов.

— Как нарани крака си и… останалата част от себе си? — попита го, докато отиваше към паравана. Беше приготвила дрехите си предната вечер.

Когато той не отговори, тя се обърна и откри, че се втренчил в гърба й.

— Какво? Да не съм разляла горещия шоколад?

— Тази нощница на практика е прозрачна — отвърна той с нисък и ръмжащ глас. — Мога да ти видя задните части.

Тя се шмугна зад паравана и усети приток на горещина в корема си, едновременно с лека тъга. Тя, която наистина никога не бе пожелавала истински да спи с мъж, ако бе честна със себе си… е, можеше да си се представи как ляга с един точно определен.

Пиърс.

Пиърс, който бе неспособен. Това беше най-жестоката ирония.

— Не харесвам този израз, задни части — каза тя, контролирайки гласа си, така че да не издаде и частица от желанието й. — Това е лекарска дума.

— Какво би предпочела? Дупе? Дирник? Задник?

— Дупе, предполагам.

— Мисля, че ми харесва повече задник. Звучи много закръглено. Закръглено и чувствено.

Линет облече роклята си през главата и я остави да се надипли около нея. После се протегна назад и докосна дупето си. Определено бе закръглено на пипане. Дано да беше и чувствено.

Тя се показа иззад паравана и се отправи към тоалетната масичка.

— Само трябва да си среша косата. Реших днес да я сплета и да видя дали така ще я предпазя от заплитане. Това причинява много проблеми на Елайза.

Той застана зад нея и започна да закопчава копчетата й, без да го бе помолила. Линет прокара четката през косата си, очите й срещнаха неговите в огледалото и изведнъж спря.

— Сякаш вече сме женени от десет години — каза той с крива усмивка.

— Нямаш намерение някога да се ожениш, нали?

— Не виждам смисъл.

— Защо не? — после осъзна защо. — О, защото не можеш да имаш деца?

— Самата институция е създадена точно заради това — отвърна той. — В противен случай, от нея няма смисъл.

Тя отвори уста, но осъзна, че няма настроение да защитава любовта или дори другарството пред един мизантроп. Освен това беше съгласна с Пиърс, че любовта и бракът често имаха много малко общо. Завърза една от половините на панделката около края на плитката си и стана.

— Ще тръгваме ли?

Той я огледа от горе до долу.

— Изглеждаш на около четиринадесет години с тази плитка. И си си забравила чорапите.

— Съгласна съм, че няма смисъл от тях. И без това никога не срещаме никого, докато излизаме от къщата.

— Прюфрок не е един от онези икономи, които вярват, че персоналът трябва да става с пукването на зората.

— Той е много необикновен иконом — отбеляза Линет, тръгна редом с него и пъхна длан в извивката на лакътя му.

— Казах ти. Той не е иконом, а шпионин на баща ми.

— Но защо баща ти има шпионин в дома ти?

Пиърс сви рамене.

— Спри да свиваш рамене. Правиш го твърде често, когато искаш да избегнеш някой въпрос. Защо баща ти има шпионин в дома ти?

— Предполагам, че иска да знае какво става тук.

— А ти твърдиш, че има един и в къщата на майка ти.

— Да.

— Той все още е влюбен в нея, нали знаеш. И чувството е взаимно.

— Себастиен ми каза същото. Ще трябва да решат сами дали искат да предприемат нещо по този въпрос.

Линет го погледна, но от стиснатата му челюст разбра, че не желае да продължи с обсъждането на темата. Освен това наистина не беше нейна работа.

— Така, спомена, че стаите в замъка са разпределени според различните болести.

— Както и по пол — каза той и използва бастуна си да избута един камък от пътеката, преди да пристъпят напред. — Пациентите са много досадни, когато стане въпрос за приличие и правила.

— Защо Гавън е до господин Хамърхок тогава? Каза ми, че господин Хамърхок може да е заразен.

— Не е много вероятно. Петехиалната треска изглежда престава да е заразна, след като кожните лезии се появят. Просто се опитвах да те спра да се влюбиш в него. Очарователният му обрив го прави опасен за всяка жена. Да не споменавам прелестното фъфлене, което е развил. Колкото и да е тъжно, изглежда, че от миналата нощ намалява.

— Мисля, че въздухът е по-топъл днес — каза Линет, щом взеха последния завой от пътеката, подминавайки къщата на пазача, и басейнът се показа пред тях.

— Не ми харесва това небе — отвърна Пиърс, като примижа.

— Какво му има? Няма никакви облаци — тя пусна ръката му и се обърна с гръб, за да си разкопчае роклята.

— Този мрачен цвят означава буря. Може би.

— Може би? Ти поставяш диагнози, не прогнозираш какво ще е времето — тя свали роклята. — Защо просто не се съблечеш? Миналата нощ се упражнявах да плувам…

— Така ли?

— На пода. Елайза влезе и всичките й подозрения, че напълно съм се побъркала, се потвърдиха — тя се затича към скалата над басейна.

— Забави темпото. Ще ме накараш да се почувствам сакат.

— Като нараня несъществуващите ти чувства? — подразни го тя. Придвижи се до самия ръб на скалата. Имаше лек вятър, който духаше откъм морето и във въздуха се носеше солен мирис.

Пиърс събуваше ботушите си. Беше я погледнал само веднъж и после се върна обратно към събличането. Колкото и да бе твърдоглаво от нейна страна, тя искаше да я погледне още веднъж. Можеше да усети, че вятърът прилепя долната риза към тялото й, разкривайки всяка извивка. Искаше…

Осъзна колко е жестока и усети наченки на чувство за вина. Наистина бе грубо да се перчи пред него с нещо, на което той никога не би могъл да се наслади.

Линет седна и придърпа колене до гърдите си. Пиърс сваляше ризата си и тя го загледа, докато се преструваше, че се взира във водата. Гръдният му кош беше красив, осеян с косъмчета, които ставаха по-тъмни там, където се изгубваха в бричовете му. Пръстите й трепереха от желание да го докосне, да ги прокара по гърдите му, да ги обвие около гърба и надолу до…

Задните му части. Или може би точната дума за тази част от мъжкото тяло бе задник, помисли си тя, докато наблюдаваше как той се обръща, за да остави бричовете и ризата си настрани.

Миг по-късно и двамата се потопиха във водата. Вместо да чувства убийствен студ, тя се влюби в тръпката на потапянето, в начина, по който водата я стряскаше, сякаш бе спала, до момента, в който влезеше в басейна.

Обичаше и начина, по който Пиърс я повдигаше нагоре и я притискаше към тялото си. Само че не я остави да се притиска в него за дълго.

— Едната ръка облегната на скалата — излая той. — Сега опитай да плуваш.

Тя си пое дълбоко дъх и се оттласна от стената на басейна. И веднага потъна.

Той отново я издърпа и пак я тласна към стената.

— Носи се по водата за миг и после започни да движиш ръце — нареди й. — И не забравяй да риташ с крака.

Линет трепереше толкова силно, че не мислеше, че би могла да се движи… но го направи. Миг по-късно напредваше във водата — бавно, но се движеше, не потъваше. Пиърс остана до нея, крещеше инструкции, повечето от които тя не можеше да чуе. Но най-накрая схвана идеята — начина, по който ръцете се движеха отделно, нагоре и настрани, начина, по който главата й се обръща на една страна, а краката й…

Той ги сграбчи с тези негови умели ръце, ръце на хирург, и ги задържа изправени, за да й покаже как да рита.

И понеже беше слаба глупачка, тя веднага спря да мисли за плуване и замечта — плъзни ръцете си нагоре, нагоре.

Той не го стори.

Пет минути по-късно тя бе прекосила цялата дължина на басейна. Сърцето й препускаше и не можеше да спре да се усмихва.

— Готова ли си да се върнеш обратно? — изкрещя той.

Без да отговори, тя се оттласна и започна да си проправя път през водата. Когато стигна до половината, очите й смъдяха, устата й бе пълна със солена вода, а ръцете й бяха изтощени.

Една вълна заля главата й и тя се поколеба достатъчно, за да започне да потъва.

Ръката на Пиърс обгърна талията й.

— Доста добре — каза в ухото й. — Хайде — той я издърпа настрани и после я притисна към тялото си.

Този път тя съвсем естествено се сгуши в него, както бебе се притискаше към майка си. Само че в усещането за силното му тяло до нейното нямаше нищо майчинско.

— Сърцето ти препуска — каза той. — Прекалено голямо физическо усилие за човек, който не прави почти нищо друго, освен да танцува.

Тя не възнамеряваше да му обяснява защо сърцето й препуска, затова го остави да я извади от басейна и дори не погледна, когато той се потопи отново във водата, преборвайки се с вълните, сякаш бяха нищо повече от вълнички във ваната.

Линет усещаше краката си като наквасен хлебен пудинг. Може би той беше прав. Откри купчината кърпи, които Прюфрок бе изпратил и отново взе всичките.

Наистина, трябваше да каже на Прюфрок, че се нуждаеха от допълнителна кърпа, някоя само за Пиърс. Но докато лежеше на скалата трябваше да признае, че й харесва да сваля една от тялото си и да му я дава. Или пък две.

Това го караше да я гледа. А нея караше да се чувства неудържимо жива, сякаш кръвта пееше във вените й.

Разбира се, това бе причината майка й да се отправя толкова жизнерадостна към тайните си срещи. Човек можеше да предположи, че я караха да се чувства жива. Горката мама.

Тя се обърна на една страна сред купчината кърпи и си спомни смеха на майка си. Сигурно е била пристрастена към вида удоволствие, което Линет изпитваше, когато бе около Пиърс. Бе толкова лесно обяснимо, колкото пристрастеността на баща му на Пиърс към опиума.

Толкова просто.

А Пиърс бе прав — тя въобще не бе простила на майка си, затова че предпочиташе да е с непознати мъже повече, отколкото искаше да е с дъщеря си. Достатъчно, за да излезе една дъждовна нощ, за да се срещне с някакъв мъж — така и не разбраха кой — и да умре, когато каретата се блъснала в един стълб.

Аз никога не бих го направила, помисли си Линет. Никога не бих… но това не значи, че не мога да го разбера. Не и когато всяко докосване на Пиърс разпалваше огън в кръвта й.

Някъде около сърцето й, някаква празнина, ледена като водата, избледня и изчезна.

— Обичам те — прошепна Линет на вятъра, на топлата скала под раменете си, на миризмата на риба и море, на спомена за майка си.

Пиърс се появи целият мокър и я изпръска със студена вода по лицето.

— Имаш ли намерение да споделиш една от тези кърпи? Не обръщай внимание на факта, че моето тяло е много по-голямо от твоето.

Тя издърпа кърпата от главата си и му я подаде.

— Нуждая се от още една — каза той, докато триеше косата си.

Тя му даде увитата около стъпалата си.

— Знаеш ли колко много хора страдат от болести, които причиняват окапване на палците на краката? Бих искал друга кърпа.

Линет примигна.

— Палците ми са добре закрепени.

Имаше нещо лукаво в очите му, нещо примитивно, което караше цялото й тяло да реагира. Мигновено. Чувстваше се като робиня, лежаща в краката на раджа — отпусната и безволева.

— Още една кърпа — настоя той.

Тя се забави, издърпа ръба на кърпата изпод раменете си, смъкна я леко настрани, разгръщайки се сякаш развиваше подарък. Нямаше нужда да поглежда надолу, за да знае, че зърната й са настръхнали под ризата. Нямаше нужда да поглежда нагоре, за да знае, че той я поглъща с очи.

Тя хвърли кърпата в негова посока и отново се настани на скалата, с ръце над главата си.

Той подсушаваше тялото си и я гледаше през цялото време, без намек за угризение или благоприличие.

— Ти — каза накрая и уви кърпата около талията си, — ти си…

Главата му рязко се изви нагоре.

— По дяволите!