Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (31)

Тридесет и първа глава

Ланддоур бе малко селце, спящо под следобедното слънце. Пиърс шумно премина през вратата на хана, разположен срещу главната улица и размаха бастуна си като маниак. Не видя признаци за болни пътници… всъщност, не видя никакви признаци за скарлатина. Нямаше предупредителни алени дрехи, провесени по прозорците, нямаше и очевидно безпокойство.

— Чухме за това, разбира се — каза съдържателят, а очите му се изпълниха със страх. — Голяма група хора мина от тук, бяха от домакинството на херцога. Останаха за обяд и после се разбързаха и заминаха.

— Прислугата на херцога на Уиндъбанк — каза Пиърс. — Били са тук за известно време?

— До късния следобед.

— Бяха ли придружени от млада дама с още една от каретите на херцога?

Съдържателят примигна.

— Е, не мога да кажа със сигурност. Имаше три карети, а съпругата ми и аз приготвяхме яденето за всички. Бяха четиринадесет, пристигнаха едновременно и ги настанихме в обикновени стаи, нали разбирате?

— Едновременно — повтори Пиърс. — А млада дама? Трябва да е пристигнала в късния следобед.

— За това не знам нищо, освен ако не е поискала храна.

Пиърс си спомни Линет при последната им среща и нараненото изражение в очите й.

— Може да не е поискала да се храни.

— Ще попитам коняря — каза съдържателят и излезе иззад ъгъла. — Той ще знае дали четвърта карета е дошла след другите. Всички бяха ужасно нервни, това поне знам. Непрестанно повтаряха, че херцогът им е казал да продължават напред, ако той не се появи преди здрач.

— Но със сигурност са чакали херцога — отвърна Пиърс с овладян глас.

Сигурно не се бе справил добре с това, защото съдържателят му хвърли нервен поглед през рамо, преди да се втурне през вратата и да изкрещи:

— Доу! Доу, къде си, мътните те взели?

Доу проверяваше конете на Пиърс, изтриваше ги и клюкарстваше с Бълър. Той се изпъна при рева на съдържателя.

— Да е идвала млада дама в друга карета и да се е присъединявала към трите карети, които принадлежаха на херцога? — настоя съдържателят.

Доу поклати глава.

— Те изчакаха до около осем. Което е ужасно време за потегляне надолу по северния път, но всички бяха нервни и се страхуваха да не се разболеят. Бяха решили да пътуват през нощта, мисля.

— Тя въобще не е дошла — каза Пиърс и сърцето му спря. Беше напуснала замъка в около три часа следобед. Трябваше да е пристигнала много преди екипажът да замине.

— Говореха за това, че херцогът ще дойде — додаде Доу. — Но никой не пристигна, така че заминаха.

Трябва да е отишла в грешното село. Пиърс подхвърли една гвинея на съдържателя и се обърна, за да изкрещи на Бълър:

— Трябва да обърнем. Отиваме в Ланддаул.

— Ланддаул — каза Доу. — Колкото един нужник, толкова е малък.

— Сега е още по-малък — отвърна Пиърс. — Селото бе лошо поразено от треската.

Конярят отстъпи назад и конете бяха изведени. Пиърс седна в каретата, а пръстите му барабаняха по перваза на прозореца. Тя въобще не бе дошла в Ланддоур. Това значеше… това значеше какво? Трябва да е отишла в Ланддаул.

Защо не се бе върнала в замъка, след като не е могла да намери прислугата на херцога? Не можеше да е продължила към Лондон сама.

Невъзможно. Нямаше нито багаж, нито прислужница. Всичко бе в пътническите куфари, заминало с прислугата на херцога. Дори не можеше да си разкопчае сама роклята.

Това, което й бе казал, не беше толкова ужасно, че да избяга, даже без дрехи.

Гора, цели акри гора преминаваха покрай прозореца. Ланддаул бе в противоположна на замъка посока спрямо Ланддоур. Най-накрая той видя кулите на замъка в далечината. Конете забавиха ход, после спряха.

— Не можем да спираме, по дяволите! — каза Пиърс, докато отваряше вратата и изкрещя към кочияша.

— Конете са изтощени — извинително отговори мъжът. — Ако не ги сменим, ще трябва да забавя скоростта, а мисля, че ще ни отнеме по-малко време ако просто вземем нови.

Това, което Пиърс изрече при тези думи, не можеше да се повтори, нито напише. Но не помогна. Уморените коне се довлачиха до дома. В момента слънцето се скриваше. Времето, времето изтичаше през пръстите му, а той все още тичаше надолу по пътеката към океана. Щеше да закъснее.

Появи се Прюфрок.

— Милорд?

— Така и не е пристигнала в Ланддоур — каза Пиърс. — Отиваме в Ланддаул.

— Проклятие — кратко отвърна икономът.

Пиърс преглътна.

— Може да се е насочила към Лондон сама, когато слугите не са били там, за да я посрещнат.

Прюфрок кимна.

— Вероятно това е станало. Госпожица Трин не би искала… — той спря.

— Не би искала да се върне тук — призна Пиърс, а сърцето му блъскаше в ребрата като уловена птица.

— Значи това е направила — отвърна икономът, макар явно да не го вярваше.

— Някакви нови пациенти?

— Не — отговори Прюфрок. — А един от онези, които изглеждаха, че ще умрат със сигурност, Барис Кона, изглежда ще оцелее.

Смениха конете и Пиърс се качи обратно в каретата, препъна се и почти падна през отворената врата. Отново потеглиха.

Ако Ланддоур бе малък, то Ланддаул беше точица, едва изплувала от гората. Очукан хан, обущар, група къщи. Нямаше мелница, което го поставяше точно по средата на маршрута за доставки на брашно на пациента му. Тук живееха петдесет души, ако имаше и толкова.

Докато наближаваха хана, започна да се стъмва. Съдържателят се появи, щом каретата спря. Имаше тънък нос и хлътнали бузи, опърпана брада и още по-опърпана червена кърпа около врата си. Потриваше ръце. Изглеждаше нащрек, но и гостоприемен.

— Добра ви вечер, сър — извика той, веднага щом Пиърс стъпи на земята. — И добре дошли в „Глупакът комарджия“. Аз съм господин Сордидо, вашият домакин, но трябва да ви кажа, че имаме малка неприятност в селото…

— Скарлатина — прекъсна го рязко Пиърс. — Аз съм графът на Марчант и приехме четирима пациенти от това село.

— Сторихме всичко по силите си — каза съдържателят, усещайки критиката. — Изолирахме ги веднага щом…

— Да е пристигала млада дама с карета, носеща герба на херцога на Уиндъбанк?

Пиърс видя истината в очите на Сордидо, преди дори да заговори, заради начина, по който избегна погледа му, начина, по който пристъпи от крак на крак.

Пиърс светкавично улови кирливата му връзка.

— Къде е тя? Мъртва ли е?

— Нищо лошо не сме сторили! — изкряка съдържателят, а лицето му стана с цвят на слива. — Грижим се за нея, добре се грижим. И направихме същото и за кочияша, само че той умря.

Тя все още бе жива. Пиърс пусна червената му кърпа и отстъпи.

— Къде е тя?

Очите на Сордидо отново се отместиха.

— Изолирахме я, точно както ни каза да направим свещеника. Само ако влезете в общата стая, милорд, ще накарам съпругата си да провери как е младата жена и да се убеди, че е в състояние да приема посетители.

— Младата жена?

Съдържателят бързо направи крачка назад.

— Помислихме… докторът каза… помислихме, че трябва да е прислужница от домакинството на негова светлост.

— Прислужница? Помислили сте, че бъдещата графиня е прислужница?

Досега сливово синьо, в този момент лицето на съдържателя придоби нездрав жълт цвят.

— Нямахме причина да помислим, че е дама, милорд. Не я придружаваше прислужница, нито имаше пътнически куфари.

— Кочияшът би ви казал, преди да умре — Пиърс направи точно една стъпка напред.

Очите на Сордидо отскочиха към бастуна му, а после отново към лицето.

— Той не каза нищо. Човекът беше болен, смъртно болен. Говореше несвързано, но от това, което чухме, думите му нямаха смисъл. После умря бързо.

Пиърс затвори очи за секунда. Какво правеше той, препираше се със съдържателя, докато Линет…

— Заведи ме при нея! — това не бе молба, а заповед.

Мъжът отчаяно погледна зад него. После изкрещя:

— Мол!

Жената бе малко по-спретната от съпруга си, но имаше малки, близко разположени очи, също като на пор. В гърлото на Пиърс се надигна паника. До този момент кочияшът му беше наблюдавал мълчаливо от мястото си. Сега слезе от каретата, хвърли поводите на конете върху коневръза и застана до Пиърс.

— Негова светлост е дошъл тук, за да търси тази жена… — съдържателят се поправи — дамата, която лежи болна. Ние се грижим за нея на собствени разноски — каза той и вирна брадичка. — След като не носеше пари със себе си.

Пиърс се намръщи. Бе напълно възможно Линет да не е носила дамска чанта със себе си или да я е оставила в гостната, когато излезе през прозореца. Кочияшът на херцога би трябвало да е снабден от майка му с налични пари, но ако той се бе разболял незабавно, щом бяха пристигнали, както твърдеше съдържателят…

Съпругата на съдържателя направи реверанс.

— Съжалявам да го кажа, но тя е ужасно болна. Извиках лекар за нея вчера и той каза, че сме сторили всичко, което е по силите на човек.

Челюстта на Пиърс бе толкова здраво стисната, че едва можеше да изрече думите:

— Заведете ме при нея.

— Както казах, ако просто изчакате в общата стая за миг, жена ми, госпожа Сордидо, тя ще се увери, че младата дама е в подходящо състояние за посетители.

— Заведете ме при нея.

Госпожа Сордидо направи още един реверанс.

— Моля за извинение, милорд, но не бих могла да направя това с чиста съвест. Младата дама е в деликатна възраст и не е омъжена. Само ще отида и ще се уверя, че тя е…

Гласът на Пиърс изплющя като камшик в тихата градина.

— Заведете ме при нея, веднага! — отправи се към вратата, а бастунът му удряше по грубите валчести камъни, когато кочияшът му изрече:

— Милорд.

Съпругата на съдържателя притичваше към ъгъла на хана, а съпругът й стоеше доста безпомощно на място.

Пиърс смени посоката си. Разбира се, че нямаше да я настанят в хана. Сам го бе осигурил, когато разпрати заповеди за карантина. Те заобиколиха ъгъла, госпожа Сордидо бързаше напред. Пиърс погледна през рамо.

Кочияшът му Бълър хвана лакътя й на мига.

— Всички ще вървим заедно, нали така? — каза той. Бълър бе едър мъж, а гласът му, макар и мек, изглежда я уплаши.

— Не е благоприлично! — изкряка тя. — Не е облечена прилично.

Пиърс просто се съсредоточи да подбира пътя си през камъните в спускащия се мрак. Беше наясно, че съдържателят се влачи зад тях и че се събираха сенки, прокрадващи се през заобикалящите ги дървета. Страхът изпълваше ума му. Страхът се блъскаше в главата и сърцето му.

Отне две или три минути да стигнат до там, а сякаш бе цял час. Госпожа Сордидо протестираше през цялото време, но Бълър продължи да я държи здраво за лакътя.

— Ето — каза тя най-накрая, изплювайки думата предизвикателно.

Пиърс се огледа, но Бълър заговори пръв:

— Това е за пилета. Това е кокошарник.

— Това е добър кокошарник — отвърна тя. — Достатъчно висок, за да можеш да вървиш изправен. И няма кокошки вътре от месеци, шест месеца навярно. Сложихме я там и моята прислужница я посещава сутрин и вечер, изпълнявам християнския си дълг, позволете да ви кажа. И извиках да я види докторът два пъти, и го накарах да опита всичко по силите му, пиявиците и всичко останало, макар че нямаше кой да му плати.

Пиърс бе замръзнал на място. Кокошарникът нямаше прозорци, а вратата висеше на една панта. Бе направен от груби дъски, които очевидно бяха започнали да се разпадат по някое време, след като произволни парчета дърво бяха заковани тук и там.

— Каква е тази миризма? — попита Бълър, а гласът му се понижи с една октава. Дланта му върху ръката на госпожа Сордидо трябва да се бе стегнала, защото тя изкряка в протест.

— От кокошките е — отвърна жената. — Така де, кокошките миришат, а нямахме време да почистим.

Пиърс се отърси от парализата си и премина колкото се може по-бързо през малкото свободно пространство пред кокошарника. Една част от ума му мълчаливо крещеше панически, докато другата бе неумолимо наясно, че отново преживява кошмара си, опитваше се да достигне Линет… прекалено късно.

Зад себе си можеше да чуе протестите на госпожа Сордидо и Бълър, който й ръмжеше нещо в отговор. Той стигна до вратата и рязко я отвори. Пантата изпука и вратата падна с трясък на пода.

Щом влезе вътре, Пиърс не успя да види нищо в сумрака и очите му веднага започнаха да сълзят от лошия въздух. Внимателно придвижи бастуна си напред и направи една стъпка, докато чакаше очите му да се приспособят.

— Линет — каза тихо. Тихо, защото в сърцето си знаеше истината. Тя беше мъртва и вината бе негова.

Не последва отговор. Той направи още една стъпка и най-накрая очите му започнаха да се нагаждат. Нямаше легло. Погледна надолу, за да открие, че почти щеше да стъпи върху нея.

Жената в краката му изобщо не приличаше на смеещата се, красива Линет. Но лекарят в него се пробуди, изтласквайки настрани мъката, и той пусна бастуна си, за да може да коленичи до нея и да вдигне китката й.

За един миг отчаяно търсеше пулс, но после го почувства — едва доловим и слаб, но беше там.

— Линет — каза той с ръка върху бузата й, без да вижда опустошената кожа или заплетената коса, а единствено формата на скъпото лице и начинът, по който се бе извила на една страна, както правеше винаги, когато спеше. Обичаше я, обичаше я толкова много, че сърцето му се късаше.

Нямаше отговор. Облаче кокоше зловоние се издигна около коленете му, щом се премести. Тя изгаряше, разбира се. Той вцепенено направи списък на симптомите, които можеше да види в полумрака — и не можа да се насили да ги добави към очевидното заключение.

Вместо това посегна към бастуна си, изправи се на крака и после се наведе, за да излезе през входа.

— Вината не беше наша — изписка госпожа Сордидо в мига, в който се появи. Бълър все още стискаше ръката й.

— Допускам, че нямате гости в хана — заяви Пиърс.

— Не — каза тя почти задъхано. — Не и в момента, но…

— Вземам хана ви. Вие и вашият съпруг ще трябва да се махнете.

— Къде е каретата на херцога? — попита внезапно Бълър. — Не виждам и къде сте настанили конете.

Последва секунда мълчание, после Сордидо отговори:

— Изпратихме ги на херцога, разбира се. В Лондон.

Бълър отново сграбчи ръката на госпожа Сордидо. Но в очите на Пиърс трябва да имаше нещо, което бе по-плашещо от грубата сила. Тя изпищя и каза:

— Зад хана, в навеса са.

— Не, не са — отвърна Сордидо, ругаейки. — Ние…

— Откраднали сте каретата — заяви Пиърс. — Откраднали сте конете. Вероятно сте откраднали и дрехите на съпругата ми.

— Въобще не казахте, че е ваша съпруга! — намеси се Сордидо.

— Тя е моя! Откраднали сте дрехите й и парите, които е имала, а и съм напълно убеден, че сте убили кочияша на херцог Уиндъмиър.

— Не сме — отвърна Сордидо, дишайки тежко. — Нямаме нищо общо с това.

— Той умря от болестта си — каза жена му. Сега се препъваше в думите си. — Дойдоха късно през нощта и той отиде в леглото над конюшните, но на следващата сутрин имаше висока температура, целият гореше, мърмореше и кашляше. Изобщо не се оправи от това състояние.

Пиърс погледна към нея.

— Не се оправи! — повтори тя пискливо. — Бълнуваше това-онова, но не можехме да стоим до него през цялото време. Освен това, тя беше болна, а ковачът също бе повален от болестта, както и жена му. Бяхме много заети, опитвахме се да доведем доктора от съседното село. А после свещеникът дойде и каза как болните трябва да се изолират — тя внезапно млъкна.

— Той почина — допълни Сордидо. — Почина бързо. Но не и тя. Така че трябваше да я сложим някъде.

— Вие и съпругът ви, махайте се — каза Пиърс. — Ако все още сте наоколо след час, ще наредя да ви затворят в тъмниците на замъка ми. Малко по-лоши са от мястото, където сте сложили съпругата ми.

Устата й зейна.

— Вие… не, вие не можете! — с яростно дръпване тя освободи ръката си от дланта на Бълър. — Не можете да идвате тук и просто да правите каквото си искате с личната собственост на хората! Това е моят хан, моят и на Сордидо. Купихме го честно и почтено за петдесет паунда и няма да… Сордидо!

— Ако напуснете хана сега, няма да ви завлека пред съдията.

— Не можете да направите това! — каза тя пискливо. — Сордидо, кажи нещо! Не сторихме нищо повече от човешкия си дълг за тази жена. От добро сърце.

— Вие нямате сърца — заяви Пиърс. — Това, което имате, е един час да съберете вещите си и да се махнете. Не ви искам на разстояние десет мили от замъка. Не ви искам въобще в Уелс. Ако не сте се махнали след час, ще ви заточа на колониите.

Госпожа Сордидо очевидно бе тази, която вземаше решенията. Сега сложи юмруци на ханша си.

— Това е наша собственост. Платихме за нея, честно и почтено.

— Ако напуснете хана до един час, няма да ви съдя. Ако не го направите, ще ви изправя пред съдията още щом слънцето изгрее.

— Не можем — каза Сордидо и започна да хленчи. — Пада нощта, а и какво ще правим, за да си изкарваме прехраната? Вложих всичко в този хан, до последната монета.

Но Пиърс бе приключил с разговора.

— Бълър, нуждая се от теб, за да пренесеш моята… за да пренесеш Линет в хана. Един час — сопна се той на госпожа Сордидо. — В случай, че се чудите дали думата ми има тежест пред съдията, съвсем наскоро спасих дъщеря му от скарлатината.

— Сторих каквото можах от чисто християнско милосърдие — изплака госпожа Сордидо.

Пиърс вдигна ръка.

— Тя е на крачка от смъртта. Казвам ви да тръгнете сега от чисто християнско милосърдие. Защото ако тя умре…

Госпожа Сордидо отстъпи, ръцете й извиваха престилката.

— Сордидо! — извика тя и се завъртя, за да избяга. — Побързай, човече, побързай!

— Пренеси Линет в хана — каза Пиърс, щом се обърна към Бълър. — Ще вървя напред, за да намеря подходящо легло. После дай на тези глупаци няколко гвинеи и разписка за петдесет паунда и закарай каретата обратно в замъка. Можеш да поспиш няколко часа и се върни на сутринта. Имаме нужда от помощ.

Бълър кимна и отиде до кокошарника, навеждайки се при входа. Пиърс се обърна и забърза през градината към хана.

Можеше да чуе как госпожа Сордидо крещи на съпруга си, докато се щура на горния етаж.

Той се отправи директно към най-хубавата спалня.

— Това са мои чаршафи — каза госпожа Сордидо пред вратата. — Казахте, че можем да задържим вещите си.

Гвинеята се завъртя във въздуха и тя ловко я улови.

— Ами кухнята? — настоя жената. — Очаквам да се нуждаете от един-два съда, а аз имам приготвен пълен килер за зимата.

Той се съмняваше, но й хвърли още няколко монети. После каза:

— Махайте се.

Тя избяга.

Поне чаршафите бяха чисти и достатъчно меки. Пиърс издърпа покривката, разтвори пердетата и отвори прозорците, щом чу Бълър, който бавно се качваше по стълбите.

Двамата я положиха на леглото.

— Всемогъщи Боже — прошепна Бълър. — Какво са й сторили? Никога не съм подушвал нещо подобно. А лицето й…

Пиърс хвърли поглед на опустошеното й лице и кожа.

— Това е от скарлатината, не от кокошарника. Нуждая се от вода, Бълър, много вода. Една кофа ми трябва веднага и сложи няколко тенджери върху печката, за да заври. И чантата от каретата. След като видиш онези простаци да се отдалечават, трябва да се върнеш обратно в замъка и да доведеш помощ. Ние ще се оправим без теб, междувременно.

— Ще се оправите? — прошепна Бълър. Очите му бяха приковани в Линет. — Не бих я познал. Никога не съм виждал нещо подобно. Тя бе най-хубавото същество…

— Върви — каза Пиърс и посочи с глава.

Изчака, докато чу как стъпките на мъжа се отправят надолу по стълбите и после разкъса позорното подобие на нощница, което носеше Линет. Беше парцалива и раздърпана, явно семейство Сордидо бе взело всичките й дрехи, когато я бяха пратили в кокошарника. Той я хвърли в ъгъла.

Тя все още не помръдваше, вратът и главата й бяха напълно отпуснати, когато Пиърс издърпа мръсната й коса от лицето, събирайки я върху възглавницата. Той започна да й говори, бавно и спокойно, казваше й какво точно прави, докато проверяваше ушите й, гърлото й, почернелия й език, кожата й. Откри следи от пиявици върху врата и порой от проклятия прекъсна успокояващия му монолог.

Тежките стъпки на Бълър отново прозвучаха по стълбите, и Пиърс отиде до вратата.

— Трябва да донесеш чисти дюшеци от замъка, поне два. Ще съсипя този, докато я охлаждам и почистя, а мисля, че има голяма вероятност в другите легла да има паразити.

Бълър кимна.

— Съдовете с вода са на печката. Семейство Сордидо ги няма. Измъкнаха се, щом се обърнах с гръб — той се поколеба.

— Какво?

— Откраднали са каретата на херцога, сигурен съм в това. И конете му. Не ги видях да тръгват, но нямаше звук от каруца. А казаха нещо за кухненска прислужница, но изглежда наоколо няма никой. Момичето трябва да е видяло накъде вървят нещата и е избягало.

Пиърс сви рамене.

— Взели са и дрехите на Линет, така че трябва да й донесеш нещо, което да облече. Върни се в замъка и си почини малко, Бълър. Очаквам те рано, утре сутрин.

Кочияшът кимна, но после спря със страх в очите.

— Тя ще живее — заяви Пиърс. Каза го яростно, като твърдение, не като предположение. После затвори вратата на спалнята, захвърли палтото си и започна битката на живота си.

За нейния живот.