Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (26)

Двадесет и шеста глава

Робърт скочи от прозореца, след което подаде ръка на Маргьорит, но тя отказа да помръдне. Стоеше замръзнала и слушаше гласа на Пиърс, долитащ от гостната.

— Трябва да вървим — каза тихо херцогът и улови ръката й, за да я издърпа надалеч, точно когато синът им изрече равно: „Не искам да се оженя за теб.“

— Той е глупак — прошепна Маргьорит. — Такъв глупак. Линет е единствената за него. Никога няма да има друга, не и като нея.

Но Робърт я отведе надолу по пътеката към къщата на пазача, мълчаливо слушайки, докато тя му казваше това, което вече и сам знаеше — че Пиърс, изглежда, е решен да стане още по-нещастен. Че синът им не бе способен да приеме жена, която очевидно обича и която също го обича.

Тя спря да говори едва когато влязоха в дневната на къщата на пазача. Интериорът в малката къща нямаше вид на слугинско помещение, а приличаше повече на провинциален дом на джентълмен, макар и миниатюрен. На стените бяха окачени картини, а стаята грееше в различни цветове, подчертани от алена покривка, метната върху канапето пред камината.

— Колко странно — каза Маргьорит и се огледа. — Отвън изглежда доста примитивно, но всъщност е очарователно място. Погледни канапенцето — определено беше в малката гостна само преди седмица, нали?

Робърт имаше свои теории защо къщата прилича на уютно гнездо, но не мислеше, че майката на Пиърс би оценила прозрението.

— Сега можеш да си тръгваш — каза Маргьорит, докато отваряше вратата към спалнята и надзърташе вътре. — Ще ми е съвсем удобно тук. Слугите ще се грижат за мен, а ако Пиърс се разболее, можеш да разчиташ, че ще се грижа за него.

— Винаги съм знаел, че би го сторила — отвърна той и отиде до нея.

Тя погледна през рамо с усмивка. Не я бе целувал отново след първия път и не искаше да рискува тя да го отхвърли завинаги. Но бяха говорили много за последните пет години, за това как той бавно бе изплувал от опиумната мъгла само за да осъзнае, че семейството му е изгубено за него. По време на самотните години, които бяха последвали, единствената му радост бе увереността, че Маргьорит се грижи възможно най-добре за сина им.

— Зная — каза тя сега, признавайки го.

— Ако ти се разболееш, Маргьорит, тогава какво? — той обви ръце около нея и положи целувка на бузата й. — Тогава какво?

За безкрайно негово удоволствие, тя не се отдръпна, а остана в прегръдката му.

— О, няма — заяви му със съвършена увереност, която повтаряше тази на Пиърс. — Никога не се разболявам.

— Друго си спомням.

— Никога!

— Когато носеше сина ни. Не си ли спомняш колко те разболя това?

Тя се разсмя на думите му и в действителност се отпусна в ръцете му, докато си припомняше.

— Как намразих онзи отвратителен зелен леген, който държахме в спалнята! Изхвърлих го, след като той се роди.

— Значи съм те виждал болна — каза Робърт, обгръщайки я дори по-здраво с ръце и рискува да целуне ухото й. — Тогава се грижих за теб, спомняш ли си? Когато ти прилошаваше посред нощ. И ще бъда до теб отново, ако се случи най-лошото. Ако Пиърс се разболее, и двамата ще бъдем до него.

— Глупости — отвърна му, като се освободи от него и се обърна. — Какво искаш да кажеш, Робърт?

Дори начинът, по който изричаше името му, с омагьосващия си акцент, разтуптяваше сърцето му.

— Казвам, че няма да те изоставя — заяви той твърдо.

Тя сключи вежди.

— Това е глупаво.

— Не е.

— Глупаво е — настоя тя.

За един миг той просто стоеше и я гледаше, а после изрече абсолютната истина:

— Никога повече няма да те изоставя.

— Какво, за Бога, имаш предвид?

— Ако ме изхвърлиш от тази къща, ще спя отвън на пътеката. Ако се върнеш на континента без мен, ще те последвам. Ще построя колиба пред вратата ти, ще спя под прозореца ти, ще те чакам пред собствената ти входна врата.

Ръката й литна към устата, а иззад пръстите й се процеди смях.

— Загубил си си ума, Робърт!

Той поклати глава.

— Точно обратното — намерих го. Влюбен съм в теб. Винаги съм бил влюбен в теб. Винаги. Дори когато не можех да мисля разумно, имаше едно нещо, което знаех, дори в опиумните сънища — че те обичам!

— Жалко, че не си могъл да си спомниш обичните си хора в деня, когато Пиърс влезе неочаквано в кабинета ти — но гласът й не бе суров.

— До последния си ден ще моля Пиърс да ми прости. Но Маргьорит… В този миг не искам да говоря за него. Той сега е мъж, прекрасен мъж, което е изцяло твоя заслуга. Но ти не си единствено майка на Пиърс. Ти си моя съпруга, единствената жена, за която някога съм искал да се оженя и жената на сърцето ми, макар да се държах като глупак, след като отведе Пиърс във Франция. Беше напълно права да ме напуснеш.

— Ти беше идиот — отбеляза тя, но очите й го окуражиха.

— Никой никога няма да те обича, както те обичам аз — каза той, улови ръцете й и ги доближи до устните си. — Никой никога не те е обичал по начина, по който те обичам аз. Ти си сърцето и живота ми, Маргьорит.

Лека усмивка заигра по ъгълчетата на устата й, съблазнителна и изцяло женствена.

— Приеми ме отново.

Думите му сякаш увиснаха във въздуха и проехтяха в малката къща.

— Убедена съм, че стореното от теб е непростимо — каза Маргьорит накрая. — Всичките ми приятели го казват.

— Прави са. Не ми прощавай. Просто… просто ме приеми отново — пръстите му стиснаха нейните.

— А ако кажа не?

— Тогава ще напусна тази къща.

— И?

— Няма да позволя да си изложена на риск от алената треска. Ще бъда отвън, ако имаш нужда от мен. Ще взимам храната от слугите, така че да не могат да те заразят.

— Самият ти може да прихванеш треската — каза тя меко.

— Бих умрял за теб на минутата.

Надеждата бе избухнала в сърцето му и се разливаше по вените — порой от радост и страх, и желание.

Маргьорит направи крачка към него, освободи дланите си и обви ръце около врата му. Пасваше му толкова идеално, както винаги.

— Можеш да останеш.

Той я придърпа към себе си, допря буза до нейната и затвори очи.

— Mon amour.^[1]

— Но не съм сигурна, че ще се омъжа отново за теб — отбеляза тя.

— Не ме интересува. Можем да живеем в грях през остатъка от живота си.

Чу клокочещия й смях.

— Аз съм французойка. Ние сме много благоразумни.

— Благоразумни и възхитителни — прошепна той, а ръцете му се придвижиха бавно надолу по тесния й гръб.

— Ами ако опиумът ти е причинил някое постоянно увреждане?

Той се отдръпна и погледна към нея.

— Аз не…

Усмивката й бе дяволита, а очите й се плъзнаха към вратата на спалнята.

— Една французойка никога, никога не приема важните неща за даденост.

С прилив на радост, Робърт вдигна бившата си съпруга — не, съпругата си — на ръце и пристъпи през прага на спалнята, поставяйки я нежно на леглото.

— За мен ще бъде изключително голямо удоволствие да успокоя тревогата ти.

Той се изправи със звука на смеха й в ушите си.

— Трябва да се убедя, че Линет е на сигурно място в каретата. После ще се втурна обратно тук с такава скорост, че слугите ще помислят, че съм луд.

— Ти си луд — каза Маргьорит, докато се кикотеше като младо момиче.

— Не — отвърна й и се наведе, за да я целуне още веднъж. — С ума си съм. За първи път от години.