Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (27)

Двадесет и седма глава

— Толкова съжалявам — каза херцогът на Линет, след като се качи в каретата и откри, че тя хлипа. — Извинявам се, че ви доведох тук, госпожице Трин.

— Линет — успя да изрече тя. — Все пак, почти се сродихме. Случайно да имате кърпичка? Моята е мокра.

— Синът ми е труден мъж — призна херцогът, докато й подаваше огромната ленена кърпичка, избродирана с герба му.

— Той е… глупак — отвърна тя, а гласът й се пречупи.

— И това също.

— Обича ме, знам, че ме обича, и все пак казва, че няма да се ожени за мен. Че няма желание да се жени.

Херцогът остана мълчалив. Линет си издуха носа.

— Няма вероятност да си промени решението.

Можеше да види отговора на това твърдение в очите на херцога.

— Няма да го направи, нали? — по бузите й отново започнаха да се стичат сълзи.

— Скъпа моя, скъпа моя, иска ми се да можех да ви дам по-различен отговор.

— Всичко е наред — успя да изрече Линет. — Можем ли да тръгваме сега?

Херцогът се поколеба и тя веднага разбра.

— Възнамерявате да останете с херцогинята, имам предвид, с лейди Бернез.

— Не мога да я оставя — изрече той тихо. В очите му, които бяха същите като на сина му, имаше твърда решителност. — Не мога да оставя и Пиърс. Въпреки всичките ми прегрешения, те са моето семейство и винаги ще бъдат моето семейство.

Линет подсмръкна не особено изискано.

— Бих сторила същото. Не се тревожете за мен. Ще бъда съвсем добре.

— Съжалявам за всичко това — каза херцогът. — Дълбоко, дълбоко съжалявам. Каретата ми ще ви закара до селото, където чакат слугите и прислужницата ви. Не трябва да отлагаме повече, защото им казах да продължат без нас, ако не пристигнем преди тази вечер. Искам домакинството и вие да сте много далеч от тази епидемия.

— Готова съм за тръгване — отвърна Линет и изхълца.

— Страхувам се, че пътуването до Лондон ще е самотно.

Тя успя да се усмихне.

— Свикнала съм със самотата.

— О… — херцогът изглеждаше дори още по-обезпокоен, ако това бе възможно.

— Не ми обръщайте внимание — каза тя и си позволи една бледа усмивка. — Просто се самосъжалявам. Влюбих се в непоносимия ви син. И то безнадеждно. А сега, трябва да построя живота си без него. Което ще сторя — макар да не можеше да си го представи. Болката, дори само при мисълта за това, късаше сърцето й.

— Няма да е лесно — отговори херцогът, наклони се напред и потупа коляното й. — Но можете да го направите. Аз успях.

— Може би когато съм на шестдесет — каза Линет и леко се засмя, — ще дойда в Уелс и ще принудя Пиърс да живее с мен в къщата на пазача за около седмица.

— Да, направете го — отвърна херцогът. — Бих се чувствал по-добре по отношение на Пиърс, ако си представям как някой ден го измъквате от замъка.

— Ако му го кажете, няма да има какво да очаквам с нетърпение, щом стана на шестдесет — каза тя честно.

— Осъзнавам това. Няма да кажа и дума за вас. Ако бях разбрал колко дълбока е неприязънта му към мен, сега нямаше да ви боли толкова много. Дълбоко съжалявам за това.

— В такъв случай не бих срещнала Пиърс — тя подсуши очите си отново. — Ще приема разбитото си сърце.

Той се пресегна отново и стисна коляното й.

— Вие сте наистина забележителна жена, знаете ли?

Усмивката й бе срамежлива този път. И без следа от семейния талант в нея.

— Благодаря ви. Желая ви много късмет.

Веждите на херцога се повдигнаха точно по начина, както го правеха тези на сина му.

— Благодаря ви — той посегна към вратата. — Ще ви потърся веднага щом се върна в Лондон.

— Мисля, че няма да сте сам — каза Линет.

Херцогът се поколеба за миг на стъпалата на каретата и тя едва успя да чуе отговора му, докато стъпваше на земята.

— Надявам се.

Вратата се затвори зад него. Последва боботене на мъжки гласове отвън и каретата тръгна надолу по пътя. Надалеч от замъка, надалеч от океана и басейна, надалеч от Кибълс и Битс, Прюфрок и пациентите. Надалеч от Пиърс.

Тя остави кърпичката на херцога да падне на пода. Плачът й бе причинил ужасно, ослепително главоболие. Всъщност изглеждаше невъобразимо, че денят още не е свършил. Че тя бе в каретата, а не в леглото. Бе невъзможно да си представи да измине целия път до Лондон, ден след ден в тази карета.

След известно време тя легна по гръб на тапицираната седалка и се взря в люлеещия се таван. Трудно й беше да се настани удобно. Трябва да бе претоварила врата и раменете си по време на плуването.

Най-накрая Линет затвори очи и остави лекото люлеене на каретата да я отведе надалеч от суровите думи на Пиърс, макар че те продължаваха да ехтят в сънищата й.