Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (35)

Тридесет и пета глава

Чак на следващия следобед успя да измисли план. Инстинктите му казваха, че ако посети Линет през нощта, само би влошило нещата. Не можеше да каже точно защо, но се доверяваше на инстинктите си като лекар, така че можеше да им има доверие и когато ставаше дума за Линет.

Беше унизително, но се налагаше да помоли за помощ. Да ухажва Линет, бе като проклетите Херкулесови подвизи. А той не ставаше за герой. Споменът как пълзи в онзи коридор по гол задник — макар и в тъмното — го накара да потръпне.

И все пак преглътна гордостта си и потърси помощ. Фактът, че Херкулес никога не се бе нуждаел от нея, нямаше значение.

— Какво имаш предвид с това, че искаш да отида в покоите на Линет? — попита Себастиен с ужасено изражение. — Определено няма да го направя!

— Ще бъда с теб, кретен такъв — отвърна Пиърс. — Ще я вдигнеш на ръце, ще я изнесеш от замъка и после ще я занесеш до басейна.

Себастиен зяпна.

— Със сигурност няма да го направя! — извика той отново. — Луд ли си?

— Някога да съм грешал, когато става дума за диагностициране?

— Разбира се!

Пиърс махна с ръка.

— Деветдесет процента от времето не греша, нали?

— Това какво общо има?

— Диагностицирах я, а сега трябва да я излекувам.

Братовчед му го изгледа.

— Вероятно ще крещи, сякаш я колят.

— Не, няма — отвърна Пиърс. — Вече предупредих Прюфрок никой да не ни пречи. А тя е твърде притеснена от външния си вид, за да иска да привлече внимание към себе си.

— Все още ли е толкова ужасно? — попита Себастиен.

Пиърс сви рамене.

— Кой го е грижа?

— Нея, грубиян такъв.

— Просто ела с мен, за да я пренесеш и ми спести проповедите.

— Ами ако тя повече не ми проговори? — простена Себастиен.

— След като се омъжи за мен и двамата ще живеете в замъка. Ще трябва да се пречупи и да те поздравява на закуска.

Въпреки това, Себастиен продължи да протестира по целия път нагоре по стълбите. Пред вратата на стаята на Линет той хвана ръката на Пиърс.

— Ще ме намрази заради това. Не искам да ме мрази.

— Не бъди глупак — изръмжа му той. Имаше достатъчно проблеми с потискането на собствените си съмнения и без да му се налага да успокоява тези на Себастиен. Завъртя дръжката.

В края на краищата, се оказа доста лесно. Още щом го видя, Линет се скри под чаршафа. Което означаваше, че бе въпрос на секунди да я увият в него.

Тя издаваше приглушени звуци и опита да се бори, но ръцете и краката й бяха пристегнати.

— Сигурен ли си, че все още диша? — попита Себастиен, докато си проправяха път с леки трудности надолу по пътеката.

Пиърс смушка товара на братовчед си, което предизвика ново боричкане. От вързопа излетяха яростни звуци.

— Изглежда, че да.

— Сега какво? — каза Себастиен, когато стигнаха до басейна.

— Сложи я ей там — отвърна Пиърс. — На онази плоска скала. Не бих могъл да го направя без теб, но се чувствай свободен да се махнеш веднага. И няма нужда да се връщаш. Годеницата ми ще извърви обратния път, без чужда помощ.

Думите, долитащи от вързопа, започнаха да звучат като ругатни.

Себастиен си тръгна като тръскаше ръце. Пиърс изчака, докато братовчед му зави по пътеката към къщата на пазача, и после каза:

— Добре, можеш да смъкнеш чаршафа. Няма го.

Чаршафът веднага избухна в поредица от трескави движения. Пиърс остана със скръстени ръце, докато Линет не се показа. Не носеше нищо, освен тънка долна риза и той за миг се наслади на гледката.

— Да не си посмял да ме гледаш така! — изкрещя тя. А после осъзна къде се намира.

Беше прекрасен ден. Небето бе ярко и синьо, само със съвсем леки облачета, приличащи на разкъсана дантела над реещите се птици.

— О — въздъхна тя. — Довел си ме до басейна.

— Защо не свалиш ризата си, преди да поплуваме? — попита той.

Тя изглежда не го чу, очите й бяха замечтани, докато се взираше надолу към синята вода.

— Ризата ти — повтори той и събу ботушите си. — Свали я.

Линет най-накрая се обърна и му се намръщи.

— Няма.

— Изборът е твой — отвърна й. Хвърли своята риза на една страна.

Очите й се извърнаха от гръдния му кош с безразличие. Той смъкна бричовете си.

— Не си прави труд да се събличаш — каза тя. — Няма да плувам и не се интересувам от нещо по-интимно — всъщност, тя като че ли потръпна само при мисълта за това.

Това беше дразнещо. В мълчалив отговор, Пиърс се протегна и я блъсна в гърба.

Тя падна във водата с писък и се показа на повърхността, плюейки.

— Извади ме на секундата — изкрещя Линет, докато се държеше за едната стена на басейна. — Кожата ме щипе и е студено!

— По-добре започвай да плуваш — каза той и смъкна бельото си. Отново имаше ерекция. Скачането в басейна с ерекция не бе най-любимото му нещо на света, но такова бе положението.

Видя как Линет гледа тази част от тялото му, после се гмурна надолу и заплува обратно към ръба, където се бе хванала тя. Разбира се, сега зъбите й тракаха.

— Днес водата не е толкова студена — каза той. — Имаше слънце три дни подред. Трябва да започнеш да се движиш — но я придърпа към тялото си, както правеше винаги. Не я бе държал толкова близо до себе си от дни — и беше толкова… толкова… Сърцето му се сви както при начало на сърдечен удар.

— Трябва да плуваме — каза той и я отблъсна. — Давай!

— Бях болна — но гласът й бе несигурен.

— Сега си добре. Само се преструваш — Пиърс се ухили на вбесеното й изражение, а после се протегна и ощипа дупето й.

Тя присви очи.

— Да не си посмял да ме докоснеш. Никога.

— Ще го правя, когато си поискам — отвърна й. — Ти си моя. По добре започвай да плуваш, иначе ще замръзнеш — без повече думи, той се обърна и заплува бавно в другата посока. Отне секунда, но тя го последва.

В най-лошите дни, когато можеше да мисли само за болката в крака си, идването тук, в басейна, го освобождаваше. Прочистваше главата му, спираше мислите за лауданум и бренди. Спираше размислите за самоубийство.

Затова плуваше точно пред Линет, в случай че изпита нужда от помощ и се надяваше, че водата ще има същия успокояващ ефект и върху нея. В другия край на басейна тя се хвана за скалата и за един миг само си поемаше дъх. Той опита да я придърпа към себе си, но Линет каза:

— Добре съм — оттласна се и отново заплува.

Този път той плуваше зад нея. Тя се справяше добре и без помощта му, а освен това позицията му даваше добра възможност да гледа как краката й ритат нагоре-надолу.

Когато стигна до плоската скала, тя беше изтощена, пъхтеше и хриптеше. Пиърс я вдигна на повърхността и се изкачи след нея.

— Само толкова ли ще плуваш? — каза Линет и се втурна като подплашен заек към кърпите.

— Трябва да се уверя, че няма да избягаш.

Тя остана с гръб към него.

— Къде бих отишла? Нямам никакви дрехи.

— Точно така, забравих — отвърна той. — Твърде голяма страхливка си, за да позволиш да те видят цялата червена.

После отново се гмурна и започна да плува, като често поглеждаше към нея, за да се увери, че все още е там. Тя бе легнала на скалата, толкова увита в чаршафа и кърпите, че не можеше да види нищо повече от върха на червения й нос.

След две дължини изглеждаше сякаш покоят и слънчевата светлина са сломили съпротивата й. Линет беше развила кърпите и чаршафа и дори бе свалила ризата си. Лежеше като русалка на скалата, пиеше слънчевата светлина.

След още пет дължини, Пиърс реши, че на кожата й вероятно й стига толкова.

Той излезе от басейна и се приближи към нея като тръскаше глава, така че студените капки полепнаха по цялото й тяло и я накараха да изпищи раздразнено.

И просто ей така, отново получи ерекция. Един поглед към нея, легнала на скалата, и тялото му забрави, че му е студено и е уморен.

— Вземи си кърпа — каза му сърдито. Но погледът й не бе толкова високомерен, както преди. — Как можеш? — избухна внезапно тя.

— Как мога какво? Можеш ли да ми изсушиш краката? Знаеш, че не мога да го направя с този бастун.

Опита да изглежда трогателно, но очите й се присвиха.

— Слънцето ще те изсуши.

Той бавно се погали, без да сваля поглед от нея.

— Ти ме сгорещяваш по-бързо от слънцето.

— Как можеш да ме желаеш, когато изглеждам така? — тя преглътна с усилие, но Пиърс вече бе решил, че последното нещо, от което се нуждае Линет, е съжаление. Освен това, всяко намерение да прояви такова изчезна, когато тя добави: — А това е един от най-зле изречените комплименти, които някога съм чувала.

— За разлика от теб, аз се влюбих в нещо повече от красотата ти. Острият ти език, например. Обожавам го.

— Не те обичам заради външния ти вид — отвърна тя сърдито. — Ако ме интересуваше това, щях да избера Себастиен.

— Е, ако мен ме интересуваше това, щях да избера сестра Матилда.

Линет изсумтя.

— Тези дни тя изглежда по-добре от теб.

Като по даден знак, тя седна с ярост в очите.

— Ти си едно грубо прасе, щом ми говориш по този начин!

— Гладката й кожа — продължи той замечтано. — Като цветче на орхидея.

От устните й излезе пръхтене, което със сигурност не бе достойно за дама.

— Това още едно изсумтяване ли беше? — попита я. — Мили Боже, какъв дразнещ навик. Надявам се, че скъпата Матилда не е развила някой такъв, преди да поискам ръката й. О, чакай, мисля, че вече имам годеница.

Тя придърпа чаршафа върху себе си и отново се отпусна назад със затворени очи.

— Държиш се нелепо.

Той също легна на скалата до нея. За известно време просто стояха там в мълчание. Сякаш бяха единствените двама души на света и не съществуваха други създания, освен тях, с изключение на дъждосвиреца, който пееше доста бездарно от близката скала.

Когато той най-накрая седна изправен, очите на Линет се отвориха и бяха толкова пълни с болка, че гърлото му се сви. Тя не извърна поглед, нито проговори. И преди да може да предусети какво се върти в ума му, Пиърс сграбчи чаршафа и го захвърли настрана.

Очакваше да изпищи и да опита да се прикрие, но вместо това тя лежеше неподвижна, извърнала лице, но не и преди да види сълзите й.

— Гледам те цялата — изрече той съвсем спокойно, докато правеше точно това.

— Гледай колкото искаш — сопна му се Линет. — Ще го сториш независимо какво кажа.

— Все още си червена, но сега се и белиш. Боже, голяма бъркотия е.

Тя скочи като марионетка с дръпнати конци, погледна надолу и изпищя толкова силно, че дъждосвирецът отлетя.

— Солената вода лекува — каза той. Вдигна чаршафа и разтърка с него кожата й много, много нежно. — Виж това. Не си толкова зле. И няма белези, поне върху корема ти.

Тя го наблюдаваше с изумено изражение.

— Значи се маха?

— Разбира се, че се маха — отвърна й. — Това са струпеите, които покриват мехурите от скарлатината и ги защитават, докато се излекуват. Предполагам… — той разтърка още малко — че цялото ти тяло има нова кожа, освен може би на гърба. Солта помага, също и слънцето.

— Не мислех, че някога ще се махне — каза тя толкова тихо, че Пиърс едва я чу сред вълните, които се разбиваха в скалите зад тях.

— Ако ме беше попитала, можех да ти кажа. Но тъй като не искаше да говориш с мен, не знаех, че се боиш от нещо толкова глупаво.

Тя имаше най-упоритата долна устна, която някога бе виждал.

— Но което е по-лошо — настоя той, без да я поглежда, — ти загуби вяра в мен. Каза, че ме обичаш достатъчно, за да се направиш на глупачка. Но когато дойде този момент, нямаше куража да понесеш и най-дребното унижение. Не искаше да ме видиш насаме, защото съм можел да ти се подигравам, не искаше да ме видиш и заедно с другите, защото се чувстваше унижена да бъдеш видяна от Прюфрок.

Този път Пиърс бе този, който легна на скалата и покри очите си с ръка.

— Наистина те обичам — каза Линет. Чувстваше се така, сякаш нараненото изражение на Пиърс бе отнело възможността й да мисли разумно. — Но не мога да съм херцогиня щом изглеждам така. Не искам никой да се омъжи за мен от съжаление. И не мога да се омъжа за теб, ако съм ужасяващ…

— Звяр? — намеси се той. — Тази ли дума търсиш?

— Не — отвърна тя.

Той отново се изправи, а погледът му прогори очите й.

— Обичаше ме само когато беше красива. За да можеш да ме контролираш, както мислиш, че можеш да контролираш другите мъже с усмивката си.

— Не! — извика Линет. — Не беше така.

— Тогава как беше? — настоя Пиърс. — В един миг ме молиш да се оженя за теб, казваш ми, че ще ме чакаш, а в следващия, дори не искаш да ме погледнеш — гласът му вибрираше от гняв и болка.

Тя погледна надолу и огледа тялото си. То все още бе червено, все още се белеше, но някак си, докато седеше до Пиърс на слънчевата светлина, вече не й изглеждаше чудовищно.

— Мислех, че ще си ужасен — каза тя, задавяйки се леко с думите. — Не исках да се ожениш за мен от съжаление. Не бих могла да ти го причиня, да те даря с грозна съпруга.

— Жалост не е точно емоцията, с която съм известен. Още повече, нямам и най-малкото колебание да даря теб със звяр за съпруг.

— Това не е вярно наистина — бавно му отвърна. — Ти ми каза, че ме искаш, но че никога няма да се ожениш за мен. Каза, че съм красива и изпълнена с желание, но че си имал и други жени, така че трябва просто да те забравя.

Грозните думи увиснаха във въздуха помежду им.

— Права си — каза Пиърс. — Това, което казах, бе достойно за презрение — цялата ярост изчезна от гласа му, сега беше толкова кух, че тя не можеше да си представи какви ще са следващите му думи: — Отблъснах те, защото се страхувам, че някой ден може да се пристрастя към лауданума. Бях… и все още съм… уплашен, че ще изгубя контрол и ще те направя нещастна.

Внезапно цялото й сърце се изпълни със страх, че Пиърс ще я напусне, макар само преди час да не искаше нищо друго, освен да не го види никога повече.

— Разби сърцето ми, когато ме изгони — каза тя и обгърна коленете си. — Това ме направи нещастна. Но когато се разболях, в онзи кокошарник, осъзнах, че ме обичаш.

Последва мълчание. Дъждосвирецът отново пееше, този път от по-далече.

— Казах, че ме обичаш — повтори тя.

— Така е — Пиърс го изрече почти сприхаво.

— Реших, че ако оживея, никога няма да ти позволя да ми нареждаш, по начина, по който го направи, когато отказа да се ожениш за мен — тя посегна да го докосне, просто да го докосне, и прокара пръсти по бедрото му. — Но след това бях толкова грозна. Не виждам как бих могла въобще да бъда херцогиня.

— Предполагам, че всички херцогини са красиви — отвърна той. — Вероятно е изискване, идващо с титлата.

— Поне не трябва да ужасяват хората по улиците.

— И поради тази причина си помислила, че след като си циркова атракция, трябва да ме захвърлиш. Какво трябваше да се случи след това? Да вечеряш в стаята си през следващите петдесет години?

— Мислех да се крия — каза тя. Гласът й леко потрепери. — Просто да се скрия, това е всичко.

Мълчание. А после:

— Не се предполагаше да искаш да се криеш от мен, Линет.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Разби проклетото ми сърце като почти не умря, а после го разби отново, когато ме изхвърли от стаята си.

Линет не можа да понесе болката в гласа му и фактът, че го бе наранила, така че отново го бутна по гръб на скалата. Тялото му беше топло и голямо под крака й. Познато и скъпо.

— Ще ме целунеш и ще ми мине ли? — попита той изведнъж, със сардоничен и едновременно нежен глас.

— Млъкни — каза Линет. Допря устни до неговите. Езикът й се прокрадна и вкуси устните му.

— Предполагам, че сега се опитваш да ме съблазниш по старомодния начин, след като загуби красотата си.

Но тя знаеше кога е ядосан и се опитва да я нарани, и кога не е. Този път беше второто. Сърцето й ликуваше и тя измърка дълбоко в гърлото си.

— Нещо подобно — захапа долната му устна по начина, по който я бе научил.

Пиърс разтвори устни в отговор на молбата й и за миг ги обзе свирепа страст. Но после той се отдръпна.

— Не мога.

Линет се наклони към него. Имаше нещо в гласа му, което увеличаваше вълнението й, вместо да го намали.

— Защо? — Въпросът прозвуча като дрезгаво мъркане, може би защото целуваше линията на челюстта му.

— Прекалено си грозна. Никога не правя любов с грозни жени. Никога не бих могъл да обичам грозна жена.

За част от секундата сърцето на Линет спря да бие, а после осъзна какво й казва в действителност.

— А аз, милорд, мога да обичам само мъж, който може да ме пренесе през прага. Който може да ми обещае, че никога, никога, няма да докосне лауданум и съвсем никога няма да повиши глас. Можеш ли да направиш това?

Очите му срещнаха нейните — дълбоки, блестящи, интелигентни… изпълнени с любов.

— В хана те пренесох надолу по коридора и през прага — каза той, а гласът му бе дрезгав като нейния. — Това брои ли се?

— Аз може някой ден отново да съм красива — предложи тя. — Или пък не.

Пиърс се превъртя, за да я погледне в лицето, а погледите им говореха за любов, достатъчно силна да изтръгне някого от гроба, за любов, която никога не избледнява и никога не отслабва.

За любов, която няма нищо общо с красота, характер или увредени крака.

— Не мога да ти обещая, че няма да си изпускам нервите — каза той. — Макар да имам чувството, че може да си ме променила завинаги. Може вече да не съм такъв звяр.

— Не мога да ти обещая, че няма да умра и няма да те оставя сам. Мисля, че забравих да ти благодаря, че ми спаси живота.

— Обичам те — каза Пиърс задавено. — Когато мислех, че ще умреш, и аз исках да умра. И още щом прескочи онзи проклет прозорец, исках да се върнеш обратно.

Тя нежно прокара длан по бузата му.

— Върнах се.

— Щях да дойда да те прибера, макар и да нямах идея къде може да си се разболяла. Просто още не можех да оставя пациентите си. Е, всъщност обмислих да изоставя пациентите си повече от няколко пъти, главно посред нощ.

— Това нямаше да е правилно — отвърна твърдо тя. — Би помрачило сватбата ни.

— Ще има ли сватба? — очите му се взряха в нейните. — Няма да е лесно да кажем обетите си в покоите ти, но можем да се справим с това.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Имаш ли нещо против да се ожениш за белещ се омар?

Очите му й показаха, че въобще няма нищо против.

— Не си омар — каза й, като докосна с устни нейните. — Където се показва новата кожа, приличаш повече на ягода. Узряла, вкусна ягода.

— Бери^[1] е второто ми име — отвърна Линет и се разкикоти.

— Моята Бери — но Пиърс бе приключил с приказките, така че се претърколи върху нея — голям и силен и… да… властен. — Ако аз нямам против да правя любов с теб, докато кожата ти се бели, ти имаш ли нещо против да правиш любов с мъж, който понякога си изпуска нервите?

— Не — ахна тя, защото ръката му… е, имаше части от тялото й, които изглежда бяха точно толкова меки, колкото и преди.

Пиърс трябваше да разтърка гърдите й с чаршафа, докато станат красиво ягодово розови, но и двамата се насладиха на това. А и двамата бяха щастливи, когато стана ясно, че поради някаква мистериозна причина скарлатината не бе докоснала вътрешната част на бедрата й.

Имаше и други неща, заради които да са щастливи.

След това двамата останаха да лежат на скалата и Пиърс се концентрира да излъска любимата си, докато тялото й навсякъде не придоби розов цвят.

— Лицето ми има ли белези? — попита притеснено Линет след известно време. — Кажи ми истината.

— Съвсем не. Не си като кралица Елизабет. Всъщност… макар да ми е неприятно да ти го кажа… малко оризова пудра и Патенцата отново ще се валят в краката ти — той очевидно реши, че гърдите й се нуждаеха от още внимание.

Линет започна нерешително да опипва лицето си, пръстите й се плъзгаха по бузите, брадичката, устните. Отново всичко бе гладко.

— Не мисля, че някога ще мога да го забравя — каза тя като потрепери. — Кокошарникът, сърбежа, колко ми беше топло и колко жадна бях.

Пиърс обхвана лицето й с длани.

— Никога няма да си простя, че не бях там с теб.

— Имаш предвид, по начина, по който баща ти не си е простил?

— Говорихме — каза той кисело. — Опитах се да измисля какво ти би искала да му кажа.

Тя се разведри.

— Значи му каза, че е бил всеотдаен…

— Не.

— Дори не знаеш какво щях да кажа!

— Нищо в този смисъл.

— Тогава какво му каза? — попита тя някак разочаровано.

— Че го обичам. Не с толкова много думи, но той разбра.

— Когато бях много болна, сънувах, че майка ми е с мен в басейна.

— Във водата?

— Под водата. Постоянно потъвах, защото там нямаше болка и беше хладно и мокро. Но тя ме избутваше непрекъснато на повърхността.

Пиърс притисна Линет към гърдите си.

— Браво на нея.

— И аз й простих — каза тя меко. — Тя ме обичаше.

— Е — отвърна той, — лесно е да те обича човек. И не защото си красива. Дори не и защото си прелестно розова, както никоя жена, която съм виждал досега.

От очите на Линет потекоха сълзи.

— Не мислех, че някой някога ще…

— Шшт — каза той и докосна с устни нейните. — Не мислех, че някога ще обичам друг човек.

— И двамата сме грешали — отвърна Линет и плъзна ръка около главата му, за да придърпа устните му към своите.

— Сладка Бери — прошепна Пиърс след известно време.

— Да? — тя изглеждаше замаяна от целувката, устните й бяха подпухнали, а сърцето й биеше учестено.

— Не мога да правя любов върху тази скала отново. Не ми се иска да звуча прагматично, но коленете ми са ожулени. Да се върнем ли у дома? Имам прекрасно, меко легло. В покоите на господаря е, които все още не си виждала, но които можеш и да наречеш свои.

— У дома — повтори тя, след като си върна самообладанието.

— Нашият дом.

Така че те се изправиха, пригодиха рокля в гръцки стил от чаршафа и се отправиха към дома, ръка за ръка.

Когато пристигнаха, Линет се усмихваше сияйно на всички, от Прюфрок до херцога. Никой не забеляза, че кожата й бе ягодово розова.

Защото радостта изписана по лицето и в очите й бе заслепяваща.