Метаданни
Данни
- Серия
- И заживели щастливо (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- When Beauty Tamed the Beast, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Fantastique, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 221 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Тринадесета глава
Пиърс погледна надолу към наистина възхитителното тяло на годеницата си — на предполагаемата си годеница — и разбра, че се е забъркал в големи и загадъчни неприятности. Толкова загадъчни, колкото цепнатината между нейните съвършени…
Тя бе избрана от баща му. Не можеше да има нищо общо с нея, дори да бе най-красивата жена в цяла Англия.
А тя беше, изтъкна едно малко гласче в главата му. Никога не бе виждал толкова прекрасна жена. Дори не си представяше, че може да съществува такава, ако трябваше да е честен.
Коленичи до нея и сурово потисна онази част от себе си, която искаше да погали прелестния гладък гръб, възвишението на закръгленото й дупе и да се спусне по стройните крака.
— Протегни ръце настрани — започна той. Гласът, излязъл от гърдите му, бе дрезгав, колкото на човек, който от години пуши пури. Пиърс се наведе, за да й покаже загребването. — Виж, първо от тази страна, а после от другата. А когато загребваш от тази страна, обръщаш глава на другата, за да си поемеш въздух.
Тя послушно обърна глава и раздвижи ръце.
— Точно така — каза той, а очите му се върнаха на дупето й. — Краката ти трябва да са изпънати и леко да изтласкват.
Нямаше нищо лошо просто да гледа, все пак. Беше просто поглед. Макар че би могъл да го опише и като мъчение. Виждал бе стотици женски тела. Може би дори хиляди. Бяха разголвали гърдите си, задниците си, всичките си интимни части, а той дори не бе примигвал.
Само че сега тялото му пулсираше, буквално бушуваше от страст. Пиърс се изправи на крака и за наказание стегна здраво кърпата около кръста си. Проклет да е, ако остави баща му — окаяния му, презрян баща — да го манипулира, за да го накара да приеме булката, която му бе избрал.
Гледаше как Линет загребва и се насилваше да не обръща внимание на чувствеността й. Тя изглежда имаше добро чувство за ритъм.
Разбира се, че бе така, измърмори един глас в него. Можеш да я научиш на ритъм, а тя ще…
Той прогони мисълта.
— Време е да вървим — каза той енергично и се обърна. — Имам цяло крило с пациенти, които ме чакат, а някои от тях вероятно вече са трупове. Не мога да карам тези мъртъвци да ме чакат. Не е възпитано.
Тя се изправи на крака и той можеше да чуе как облича роклята си.
— Чакай — извика му, щом Пиърс тръгна към пътеката. — Трябва да ме закопчееш, забрави ли?
Той се обърна. Видя я да стои на ръба на басейна, червената й коса се къдреше влажна по раменете й, бузите й бяха порозовели от упражнението. И се усмихваше, усмихваше се истински, а не с онази претенциозна усмивка, която хипнотизираше бедните му студенти.
— Не мога да се върна в къщата така — каза му. — Добре, нямам придружителка. Но освен ако не искаш цялото домакинство да започне да си мисли, че сме били голи заедно, трябва да закопчаеш роклята ми.
— Не бъди глупачка. Слугите знаят точно какво правим. Няма нещо, което да могат или да искат да направят по въпроса.
— Е, баща ти ще бъде скандализиран.
Той изсумтя, не искаше да започва да обяснява точно колко малко го интересува мнението на баща му.
— Ела тук, тогава. Ходенето по скалите с бастун ме затруднява.
Тя примигна и хукна към него.
— Съжалявам. Докато те гледах да плуваш, изглеждаше толкова силен и забравих, че кракът ти е увреден. Как се случи, между другото? — тя се обърна с гръб и той започна да закопчава роклята.
Женският гръбнак е много деликатно нещо. Разбира се, той вече бе наясно с това, но знанието идваше от наблюдаване на гръбнаци, които бяха наранени. Този на Линет бе съвършена демонстрация на безупречния замисъл — малки издатини се редуваха една след друга, а всички кости, които бе изучавал в медицинското училище, изглеждаха толкова различни, когато бяха покрити с бяла кожа.
— Къде ти е долната риза? — попита той внезапно.
— О, свалих я — отвърна му Линет. — Няма нищо по-студено от мокър плат, нали знаеш.
Беше издърпала косата си настрани, така че да не се закачи в копчетата и гладкият й врат бе наведен пред погледа му като стебло, придържащо деликатно цвете. Думите й бавно достигнаха до ума му. Беше свалила ризата си, докато той е бил с гръб. Беше стояла гола навън, макар и само за миг.
— Пиърс? — попита тя. — Как нарани крака си?
— Мина толкова време, че съм забравил — каза той и пъхна последното копче в илика.
Тя изсумтя, но се наведе, за да събере купчината от мокрите кърпи и ризата си и после пое ръката му. Той дори не осъзна, че я е изчакал, докато тънката й длан не се плъзна под ръката му.
— Е, появиха ли се нови болни снощи? — попита тя разговорливо. — И можеш ли да ми обясниш как организираш стаите на пациентите? Елайза ми каза, че има отделения и в двете крила.
— Според заболяването, което смятам, че имат — каза той с мисълта, че щом добрите обноски са втълпени на един мъж, те остават в него завинаги.
— Как?
— Инфекциозните трески са при инфекциозните трески. Разделени са и по пол. Жените са в една стая, мъжете в друга. Не мога да позволя сластолюбивците да се нахвърлят един върху друг посред нощ.
— Жените повече ли са или е обратното?
— Жените печелят в този случай.
— Защо? Разболяваме се по-често ли?
— Не, но полът ви е много по-чувствителен, по отношение на нуждата от помощ. Тук, в Уелс, мъжете предпочитат да умират в полето. Хубав, чист начин да си отидеш, препоръчвам го.
— А деца?
— Понякога има. Обикновено ги покосява инфлуенца, така че повечето от младите умират, преди да дойдат до тук.
Той почувства как Линет потрепери до него.
— Това е ужасно, Пиърс.
— Това е животът.
— В момента тук е Гавън, а други деца има ли?
— Две момичета — двамата стигнаха до малката къща. Тя не каза нищо повече, но той можеше буквално да я усети как мисли. — Не го прави — каза той предупредително.
— Да не правя какво?
— Това, което планираш. У теб се надига някакъв квакерски[1] плам. Каквото и да е, само ще ме раздразни.
— Нищо не мисля да правя — отвърна Линет толкова сериозно, че в него иззвъняха предупредителни звънчета. — Почти приключих с „Наблюденията на д-р Фотърджил“, а ти ми каза, че те и без това са глупави. Разгледах библиотеката ти, нямаш никакви романи.
— Това ли правиш обикновено? Четеш романи?
— Няма достатъчно от тях. Чета и туристически наръчници, и пиеси — тя сви рамене.
Той се обърна и я погледна, без да обръща внимание на гладката й кожа и извитите мигли — е, не че не им обърна внимание, а се опита да гледа отвъд тях. И откри всички признаци на остър ум.
Как го правеше баща му? Къде я бе намерил?
— Един от най-добрите лекари, които някога съм срещал, бе жена от Каталуния — каза той.
— Как е постигнала това? — попита Линет. — Позволяват ли на жени да учат в медицинските училища в Испания?
— Знаеш къде се намира Каталония?
— Казах ти, че чета пътеписи — отвърна му с леко раздразнение.
— Баща й е един от най-добрите лекари в тази страна — каза й. — Той я е учил, а после ги накарал да я приемат в медицинско училище. Предполагам, че когато е постъпила, вече е знаела повече от по-голямата част от докторите с научни степени, но поне е придобила право да практикува.
Тя запази мълчание, докато се изкачваха по стъпалата до вратата на замъка и Прюфрок я отвори.
— Чакаше ни, а? — попита Пиърс.
— Има трима нови пациенти — съобщи икономът. — Настаних двама от тях на горния етаж, а един е в оръжейната стая. Маркизът и младите доктори сега са там.
— Оръжейната стая? — попита Линет.
— Отървахме се от оръжията и правим първоначалното диагностициране там — каза Пиърс и пусна ръката й. — Ако не възразяваш, ще трябва да се изкачиш по стълбите сама. Имам работа за вършене. Трябва да стигна до оръжейната преди Себастиен да убие новия ми пациент.
— Ако някой изглежда особено болен, го настанявам там — обясни Прюфрок. — Ако има вероятност да е заразен, бих казал.
— Но как…
Вратите се затвориха при звука от гласа й.