Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (7)

Седма глава

С екипаж, съставен от три карети и осем коняри, две седмици по-късно Линет и херцогът на Уиндъбанк най-сетне пристигнаха в Уелс. Тъй като херцогът имаше само една тема за разговор при всяко хранене — сина си — до пристигането им тя знаеше достатъчно за бъдещия си съпруг, за да може сама да го представи пред Кралския лекарски колеж. Ако вече не го бяха приели, разбира се.

След първите няколко дни на непрестанни разговори за Пиърс, Линет бе прогонила херцога от каретата с извинението, че нейното състояние, наред с клатушкането, й причинява гадене.

След това откри, че да лежи на възглавниците на херцога е удивително удобно. И тъй като имаше особено здрав стомах, щастливо прекара цялото пътуване в четене — легнала по гръб, с ябълка в ръка.

Всичко, което бе видяла от Уелс през прозореца на каретата, бе зелено — тъмно, зелено, изпълнено с живот и пропито с вода и вятър. Никога преди не бе усещала мириса на море, но веднага го разпозна, и го усети дълбоко в костите си. Беше диво, свободно, миришеше на риба и я накара да мечтае за дълги морски пътешествия до острови, за които никога не бе чувала.

Когато не мислеше за морето, мислеше за лекаря, за когото щеше да се омъжи. Според баща му, той несправедливо бе наречен „звяр“, заради нетърпимостта си към престарелите медицински практики.

— Лекарите — каза й Уиндъбанк, — са стари глупаци. Вземете треската, например. Пиърс откри, че с комбинацията от кръвопускане и увеличаване на вътрешната температура, лекарите всъщност убиват пациентите си. Членовете на Кралския колеж се бориха със зъби и нокти, докато той най-накрая сравнил досиетата на пациентите, които лекувал, с тези на един изтъкнат лекар, Кетлър. Кетлър загубил всички, освен трима от пациентите си, а от същия брой болни, Пиърс загубил само един.

Значи щеше да се омъжи за гений. Звучеше така, сякаш той има склонност да губи търпение, когато му противоречат, но тя бе уверена, че може да се справи с него.

Сутринта, когато пристигнаха в замъка, тя уви парче ленен плат около талията си, за да придаде леко изпъкнала форма и се огледа в огледалото. Като се изключи талията, тя изглеждаше точно като принцеса от някоя от стотиците приказки — ясни сини очи, червено-златиста коса, прекрасна кожа. И семейната усмивка.

Щеше да си даде две седмици, за да се увери, че годеникът й, може би съпруг до тогава, бе отчаяно влюбен в нея и после имаше намерение да му признае, че не носи дете.

Замъкът беше кацнал върху скалите и каретите се отправиха нагоре по пътя, докато слънцето се издигаше горещо и ярко вляво от тях.

— Насладете се на слънчевата светлина — каза херцогът. Тя му бе позволила да се присъедини към нея в каретата за последната част от пътуването им. — Опасявам се, че Уелс е печално известен с дъждовното си време. Иска ми се да успеете да убедите сина ми да се премести в Лондон, скъпа. Знам, че може да направи толкова добро там. Не че предлагам да има постоянна практика, разбира се. Той ще бъде пер, все пак. Но може да дава консултации за най-интересните случаи.

Имаше нещо в описанието на херцога за сина му, което беше малко… странно. Сякаш не го познаваше много добре, макар че това едва ли бе възможно.

Линет се наведе напред в очакване, щом приближиха замъка. Беше масивен, построен от светъл сив камък и имаше четири или пет кули, доколкото можеше да види.

— Много ли е стар? — попита тя.

— Древен — каза херцогът, също гледайки навън. — Притежание е на семейството от поколения. Един от предците ми го спечелил на игра на пикет. Пиърс трябваше да направи сериозен ремонт, тъй като никой не бе живял в него от векове.

Каретите се приближиха към заградена област пред голяма сводеста врата.

— А, ето те, Прюфрок — каза херцогът, докато се накланяше.

Икономът изглеждаше доста млад за поста си. Вероятно бе едва на тридесет и бе толкова слаб, че приличаше на щъркел и имаше кожа с цвета на чай с мляко.

— Ваша светлост — каза той и се поклони.

Очите му се преместиха към Линет, която точно слизаше от каретата с помощта на един от конярите. Не умееше като повечето икономи да запази безизразна физиономия — очите му се разшириха и една вежда литна нагоре в неочаквано чаровен маниер.

— Това е Прюфрок — каза херцогът. — Госпожица Трин, годеницата на сина ми. Сигурен съм, че Пиърс те е информирал за пристигането ни.

Прюфрок ги поведе през огромните врати право към голяма, открита зала с огромно стълбище, издигащо се от две страни. Вратата бе дебела колкото ръката на Линет и явно бе създадена да издържа обсади.

— Къде можем да намерим сина ми? — попита херцогът. Имаше нещо в гласа му, някаква едва потисната радост, която накара Линет да се зачуди.

Тя свали бонето и палтото си и ги връчи на лакея.

— Лорд Марчант е в западното крило и е информиран, разбира се, за пристигането ви — обясни Прюфрок. — Изпратих лакей там, веднага щом съзрях каретите ви. Очаквам да се присъедини към вас всеки момент. Ако госпожица Трин желае да се освежи, мога да съпроводя нея и прислужницата й до покоите й. Може би Ваша светлост ще пожелае да стори същото?

— Глупости — каза херцогът. — Напуснахме хана едва преди час-два. Пациентите са настанени на третия етаж, нали, Прюфрок?

— Да, но…

Херцогът се отдалечи. После се поколеба, обърна се и стисна Линет за китката.

— Ще ви взема с мен — промърмори той, сякаш на себе си. Преди тя дори да успее да отвори уста за отговор, двамата се бяха изкачили до средата на лявото крило на стълбището.

— Ваша светлост — ахна тя, хващайки полите си.

— Елате, елате — каза херцогът през рамо. Сега, когато най-накрая бяха в замъка, той изглежда бе обзет от някакъв натрапчив импулс. Задърпа я към дъното на един коридор.

Линет се опита да не изостава, макар че можеше да почувства как сърцето й бие все по-бързо. Всеки момент щеше да срещне двадесет и четири каратовия диамант, за когото щеше да се омъжи. Бе оформила представа за него в ума си — висок и слаб, с накуцване, което леко го накланяше на една страна и лице, набраздено от болка, но пропито със забележителната красота, която баща му все още притежаваше.

Те завиха край един ъгъл. Сега вече можеше да чуе гласове. Херцогът забърза още повече, дърпайки я след себе си. Една врата в края на коридора стоеше отворена и той прекрачи прага й.

Озоваха се в стая с шест легла, повечето от тях заети. Група млади мъже се бе събрала около едно легло вляво. Херцогът най-накрая пусна ръката й и пристъпи напред.

— Пиърс — каза с внезапно прегракнал глас.

Никой от мъжете не вдигна поглед при това прекъсване. Повечето от тях бяха по-млади, вероятно студенти, и вниманието на всички бе насочено към пациента.

— Лекция — промълви херцогът.

Очите на Линет се стрелнаха над мъжете и веднага откриха годеника й. Всъщност, той говореше.

— Милиарна треска. Проявява се с остро, фибрилно състояние — гласът му звучеше крайно авторитетно. — Обривът се появява на третия ден, което е решаващото доказателство. — Марчант имаше по-издължена брадичка, отколкото тя си бе представяла, но всичко останало бе съвършено — гладка руса коса, изумително интелигентен и строен, арогантен на вид.

Това му бе спечелило прозвището Звяр — целият му арогантен вид, излъчваше повече интелигентност, отколкото всеки един в стаята. Все пак, тя можеше да види някаква доброта в него, която опровергаваше прозвището. Костюмът му бе изключителен. Честно казано, никога не би помислила, че може да види толкова великолепно сутрешно сако в Уелс или където и да е извън Лондон. Баща й би му завидял за него, а това само по себе си означаваше много.

Един млад мъж отдясно на леглото заговори доста колебливо:

— Хъксъм казва, че обривът може да се появи на седмия, деветия или единадесетия ден.

— А моят опит казва, че се появява на третия — отвърна годеникът й.

Гласът му бе точно от типа, който би успокоил капризен пациент, помисли си Линет, чудейки се защо има френски акцент, но после си спомни, че бе прекарал по-голямата част от живота си в тази страна заедно с майка си.

— Опитът ти е безполезен — изръмжа някакъв груб студент от другата страна на леглото. Тя не можеше да го види, защото бе скрит от друг мъж. — Както и този на Хъксъм. Въпросният доктор се лута в тъмното. Със същия успех можеше да каже, че обривът идва с новолунието. За него всичко е магия.

— Този обрив е бил придружен от потиснатост и липса на настроение — отговори годеникът й с тих, укорителен глас. — Лоб изрично споменава тези симптоми във връзка с милиарни обриви.

— Ти няма ли да си в лошо настроение ако откриеш, че си покрит с отвратителни, хванали кора, пъпки? — изрече суровият глас.

Херцогът се премести встрани, за да види говорещия, и после се усмихна. Сърцето на Линет се сви, щом осъзна значението на тази усмивка.

— Ей, ти в леглото, не мислиш ли, че положението ти е мрачно, ако не и потискащо? Този обрив означава, че някой може да започва да дълбае надгробния ти камък, така че защо да не си депресиран?

— Дйаа — чу се откъм леглото.

— Е, това вече е забавно — каза мъжът. — Някой да го попита какъв цвят е небето, а?

Никой не проговори.

— Синно — отвърна пациентът.

Последва смях.

— Ти си задник — заяви русият лекар.

Линет се съгласи. Как можеше този грубиян да се подиграва на един умиращ?

Точно в този момент групата от млади лекари се раздели и тя успя да види кой бълва цялата тази неучтивост.

— Задникът в тази стая е човекът, който е диагностицирал пациент, без да му зададе и един въпрос. Този мъж има удебелен език, водещ до забавното фъфлене. Може да е сух, може да е подут. И в двата случая не е добър знак. Ако е сух, може да значи милиарна треска. Но ако е подут, какво ще показва това?

Нейното първо впечатление от грубия мъж беше, че е голям — огромен, всъщност. Русият лекар беше висок и слаб, но този мъж бе дори още по-висок и много по-едър. Раменете му изглеждаха два пъти по-широки от тези на другите мъже. Целият беше изтъкан от мускули, притежаваше хищническа сила, която изглеждаше не на място до болнично легло. Всъщност, той приличаше на човек, който трябва да е навън и да предвожда викингски орди, които… плячкосват или там каквото правят ордите.

Той сочеше нещо на гърдите на пациента, но вдигна поглед и очите им се срещнаха. Лицето му веднага се вкамени.

Всичко, което бе красиво у баща му, у него бе сурово. Сините му очи бяха смразяващи като люта зима. Не изглеждаше цивилизован. Никой не би издялал това лице върху монета, римска или друга. Изглеждаше твърде груб… твърде като звяр, осъзна тя внезапно.

Сърцето й пропусна един удар, щом очите му обходиха лицето й, а после се спуснаха надолу по тялото й, сякаш и тя бе пациент, който той диагностицираше. Доста нехайно, без да сваля поглед от нея, той каза:

— Това е петехиална треска, глупако. Трябваше да е настанен в източното крило, не в западното, макар вероятно вече да не е заразен. Трябва да се придържаш към рязането на крака, в диагностиката си истински задник.

А после продължи:

— Вижте кой е тук! Баща ми все пак е успял да намери жена, по-красива от слънцето и луната — имаше лека нотка на презрение в гласа му, което накара Линет да изпъне гръб.

— Пиърс… — каза херцогът.

Неумолимите очи на сина му се преместиха от Линет към него, застанал до нея.

— И придружавана лично от скъпия ми, стар татко. Е, това ще е забавно. Познайте какво, приятелчета?

Другите лекари неприкрито ги бяха зяпнали. За разлика от графа, всички те реагираха на Линет по обичайния начин, забеляза тя с един светкавичен поглед.

— Ще се женя — каза той. — За жена, която очевидно има забележително желание да стане херцогиня. Не съм ли късметлия? — той пристъпи напред, заобикаляйки края на леглото.

Линет потисна импулса си да отстъпи назад. Осъзна нервно, че може или да отстоява себе си, като започне от този момент, или да прекара остатъка от живота си, търпейки грубостта му.

Защото той беше грубиян, в това нямаше съмнение. Отправи се към нея, докато не застана твърде близо, възползвайки се от факта, че е много по-едър, за да я сплаши.

— Баща ми ви е информирал, че планирам да имам нормална продължителност на живота, нали? — каза Марчант. Гласът му преливаше от отвращение.

— Не го спомена — успя да изрече тя, благодарна, че гласът й не трепери. Презрението в очите му бе толкова слабо прикрито, че гърбът й се скова. — Понякога плановете се променят — добави. — Човек може само да се надява.

— Това рядко се случва с моите планове. Не ми се иска да мисля, че сте били целия път до Уелс, само защото смятате, че подбирам носачи за ковчега си.

— Херцогът ми каза всичко съществено за вас, а репутацията ви се погрижи за останалото — отвърна тя.

Очите му отново се плъзнаха бавно надолу по тялото й.

— Интересно. Има няколко неща, които изглежда, е забравил да каже… на мен.

Линет се обърна към херцога. Със сигурност бе споменал бебето в писмото си — така де, предполагаемото бебе. Очите на Марчант определено се бяха спрели на издутата й талия.

Но херцогът се бе втренчил в сина си като чревоугодник пред френски яйчен крем. Явно тук ставаше нещо много повече, отколкото тя бе осъзнала.

— А вие трябва да сте баща ми — продължи Марчант. Гласът му съвсем не беше гостоприемен.

— Точно така — отвърна херцогът с пресеклив глас. — Аз съм.

Последва тягостно мълчание. Беше ясно, че Марчант няма да каже нищо повече, а херцогът изглежда нямаше смелост да го стори.

— Сега всеки е наясно кои са другите — каза Линет ведро. — Може би трябва да слезем долу и да оставим горкия пациент сам.

Мъжът в леглото се бе изправил на лакти и зяпаше запленен.

— Не и заради мен — обади се той. Подутият му език изкриви думите.

Марчант отмести поглед от пациента към нея.

— Красива и весела. Брей, брей, днес наистина е щастливият ми ден, нали?

— Подобна приятна семейна среща вади на показ доброто от всеки, не мислите ли? — тя се обърна и се запъти към вратата, където спря и се извърна. Точно както очакваше, мъжете се бяха втренчили в нея, включително — забеляза тя с прилив на удоволствие — собственият й годеник, да не споменаваме пациента. — Докторе?

— Мисля, че това е сигнал за мен — каза Марчант.

Тя за първи път осъзна, че той се обляга на бастуна, който стискаше в дясната си ръка. Наблюдаваше го как приближава. Странно, но огромното му тяло създаваше ефект, обратен на лекото накривяване на една страна, което бе очаквала.

Той се накланяше докато вървеше, движеше се като ранен, но въпреки това, свиреп лъв, когото раната е направила още по-опасен.

— Не ми казвайте, че Негова светлост е забравил да ви информира, че бъдещият ви съпруг е сакат — каза той, посягайки към вратата. Бе преминал покрай баща си, изглежда, без да забелязва начина, по който херцогът понечи да му подаде ръка, а после я отпусна надолу.

Линет реши да запази семейната усмивка за по-подходящ момент.

— Спомена го — призна тя. — Може би не бива да поемам ръката ви, за да не ви препъна? — тя пренебрегна факта, че не й я бе предложил.

Той присви очи. И двамата знаеха, че е здрав като тухлена къща и дланта й върху ръката му не би го помръднала.

— Играете опасна игра — предупреди я той.

— Значи тримата по-млади мъже са ваши студенти? — попита Линет.

Двамата вървяха надолу по коридора. Зад тях тя можеше да чуе как херцогът се представя на останалите лекари.

— Можете да броите до три — каза той одобрително. — Това вещае добра съдба за поколението ни.

— А пък аз си мислех, че няма да имаме поколение — каза Линет.

— Вярно е, че отговорността по този въпрос лежи на вашите рамене — отвърна той, а лекото поклащане на походката му я оставяше малко зад него. — Макар да трябва да отбележа, че писмото на баща ми изглежда намекваше, че вие сте била по-предприемчива в тази област, отколкото личи на пръв поглед.

Най-лошото, което можеше да стори, бе да ускори крачка, за да го настигне. Очевидно твърде много бе свикнал младите доктори да се влачат по петите му.

Той извърна глава.

— Не чухте ли какво казах?

— За мое нещастие — каза тя сладко, — не знам какво означава думата предприемчив, така че не разбрах комплимента, който ми отправихте.

— Говорех за тази капка кралска кръв, която се предполага, че носите в утробата си — изръмжа той.

Линет хвърли поглед през рамо. Все още нямаше помен от херцога или студентите по медицина.

— Какво за нея?

Той отново спря.

— В този корем няма бебе, госпожице Трин. Фактът, че сте завързала възглавница около талията си може да е достатъчен, за да обърка баща ми, но не и мен — той отново тръгна.

Линет погледна към раменете му и осъзна, че ще трябва да обуздае този негов навик или щеше да прекара остатъка от живота си във влачене подире му.

— Куцането ли ви кара да ходите по този начин? — попита тя, повишавайки глас.

— Вие как мислите? — отвърна той, спирайки се отново. — Да не предполагате, че се клатя като пиян моряк заради едното удоволствие?

— Нямам предвид клатенето — поклати глава тя, — а начина, по който препускате по коридора като кухненска прислужница, която се страхува от готвача.

Той замръзна за миг и после, за нейна изненада, избухна в лаещ смях. Звучеше леко хрипливо, сякаш дълго е бил извън употреба.

— Коридорите ме отегчават — каза той.

— Мен ме отегчават раменете на хората.

Очите му бяха удивително блестящи на слабата светлина на коридора. Не бе красив като баща си, но Линет започна да осъзнава, че притежава своя собствена — по-груба, по-силна. Това бе красота, която гореше в очите му.

— По дяволите. Не сте това, което очаквах.

— Сигурно не съм известна колкото вас — отвърна му, като го настигна. Той не й предложи, но тя положи пръстите си върху дясната му ръка, надявайки се, че поне това ще забави хода му.

— При такова лице вероятно висшето общество знае всичко за вас.

— А вие какво знаете за висшето общество?

— Съвсем нищичко — призна той и тръгна. Не спомена за докосването й, но намали темпото, за да крачи заедно с нея.

— В момента съм повече прословута, отколкото известна — каза тя, решила да хване бика за рогата.

— Заради това бебе, което в действителност не носите — отвърна той. — Странно. Мислех, че обществото се възмущава повече от извънбрачни бебета, а не от липсата им. Да не би да започнахте да носите възглавницата като някакъв вид шега?

— Сложих я тази сутрин само заради вас — каза тя.

— Как разбрахте, че баща ми няма да може да ви устои при тези обстоятелства? Било е удивително умна тактика, като се има предвид манията му по семейното име — за първи път в гласа му имаше зачатък на възхищение.

— Благодаря ви — отговори тя.

— Не че ще проработи.

Линет си мислеше точно същото, макар да не видя никаква причина да му позволи да го разбере.

— О, но аз мисля, че си подхождаме идеално — каза му, само за да го подразни.

— Доктор, който крещи като луд — аз — и порочна, красива интригантка — вие — куцукат заедно към щастливото си бъдеще. Не мисля. Четете твърде много приказки.

— Кой казва, че мога да чета? Едва мога да броя, забравихте ли?

Той й хвърли един поглед и тя отново реши да се въздържи от семейната усмивка.

— Започвам да мисля, че може би съм грешал за способностите ви. Вероятно можете да броите до десет, а после и обратно.

— Това стопля сърцето ми — изгука тя. — Щом го казва великият доктор и така нататък.

Ъгълчето на устата му се изви нагоре.

— Е, кога точно мислехте да информирате съпруга си за кралското бебе, което не съществува?

— Можех да загубя бебето.

— Аз съм лекар, нали знаете?

— Мислех, че сте хирург.

— Правя всичко — каза той и отново започна да ускорява крачка.

Тя стегна пръсти около ръката му, чувствайки как мускулите се свиват, докато ръката поема тежестта на тялото му, наклонено към бастуна.

Той погледна настрани и забави стъпките си, но не каза нищо.

— Значи сте хирург — подтикна го тя и отново попита: — Онези мъже ваши студенти ли са?

— Аз нямам студенти — каза той с тон на отвращение. — Оставям това на глупаците в Лондон. Това, което видяхте са безнадеждни идиоти, които се настаниха тук, за да направят живота ми ад. Може би сте забелязала дърдорещия идиот отпред, русия. Той е най-лошият.

— Изглежда стар, за да е студент — отбеляза Линет.

— Себастиен. Моят братовчед. Всъщност той не е лош хирург. Твърди, че пише книга по въпроса, но всъщност е уплашен и се крие тук.

— Крие се от какво?

— Изглежда е убеден, че Наполеон си губи ума. Не би ме изненадало. Той е маркиз Латур де Лафит, между другото, и е направо чудо, че е успял да запази главата си на мястото й през последните десет години.

Те достигнаха стълбите, които водеха надолу до основния етаж.

— Ако искате да продължите да се държите за мен, ще трябва да се преместите от лявата ми страна — предложи Марчант. — Разбира се, винаги съществува възможността да успеете да слезете по стълбите и без чужда помощ.

Линет се премести от лявата му страна само за да го подразни. Този път обви пръсти под ръката му. Мускулите под дланта й наистина й харесваха. Чувстваше се така, сякаш укротява див звяр.

— Предполагам мислите, че ще се влюбя във вас — каза той.

— Доста е вероятно.

— Колко време си давате? — звучеше искрено любопитен.

— Две седмици, най-много — и тогава го дари с Усмивката — трапчинки, чар, чувственост и всичко останало.

Той дори не примигна.

— Това ли е най-доброто, на което сте способна?

Пряко волята си, тя се разкикоти, а после и още веднъж.

— Обикновено това е повече от достатъчно.

— Предполагам, че трябва да кажа нещо окуражително в този момент — той преправи гласа си, така че да подхожда на коленопреклонно извинение. — Вината не е в мен, а във вас — после добави: — Опа! Обърнах го наопаки. Вината не е във вас, а в мен.

— Предполагам, че раната ви дава имунитет — каза тя с разбиране. Погрешно бе сметнала проблема му за свое предимство. Това го правеше незаинтересован от чара й, което означаваше, че бракът им никога няма да потръгне. Херцогът просто трябваше да се примири с липсата на наследник.

Ледените сини очи на Марчант се стрелнаха към нея, а после се извърнаха.

— Нещо подобно.

— Нямах намерение да го споменавам, ако темата е болезнена за вас — каза тя, решавайки да го дразни колкото може повече. — Сигурна съм, че трябва да е трудно да чувствате, че сте… как е изразът? Неспособен? Мекушав?

— Мекушав? — за нейно разочарование в гласа му не се усещаше раздразнение, а само иронично веселие. — Мисля за себе си повече като за…

— Да?

— Ще трябва да помисля върху това. За да намеря идеалния израз, нали разбирате.

— Не се тормозете — посъветва го тя. — Сигурна съм, че мога да разреша малкия ни проблем, веднага щом се оженим. Уелс вероятно е пълен със снажни младежи, готови да услужат на господаря си.

— Ние нямаме проблем — сопна се той.

Линет потисна една усмивка.

— О, имаме — каза тя. — Баща ви обеща да се ожените за мен, а съобщението вече е изпратено в „Морнинг Поуст“.

— Изглеждам ли така сякаш давам и пет пари за това?

— Баща ви обаче дава.

— Бащата, когото срещнах преди пет минути за пръв път след двадесет и шест години?

— Да — отвърна тя. — Ето ме тук. Вашата годеница. Вероятно единствената, която някога ще ви бъде предложена.

Сигурно имаше нещо в тона й, което я издаде, защото той я дари още веднъж със своя хриплив, лаещ смях.

— Аз няма да се оженя за вас и мога да кажа, че вие нямате нищо против, но проклет да съм, бих го обмислил, ако обстоятелствата бяха различни.

— Хайде, хайде — изгука Линет и обви още по-здраво ръката си около неговата. Отправи му още една усмивка.

— О, откажете се — посъветва я Марчант. — Вашето желание да се омъжите за мен не е по-голямо от моето — да се оженя за вас. Как се казвате, между другото?

— Госпожица Трин — отвърна тя. — Баща ми е Корнелиус Трин, виконт Съндън.

— Аз съм граф — каза той. — Но предполагам, че го знаете, след като очевидно сте хванали горкия ми баща, омагьосвайки го с истории за принца. Как открихте слабостта му по кралската кръв?

— Леля ми бе наясно с претенциите му, че Хенри VIII е негов прародител — отговори тя, оглеждайки едрата му фигура. — Не виждам голяма прилика обаче. Той определено е бил по-нисък и по-дебел от вас.

Икономът чакаше пред входа, щом достигнаха последното стъпало.

— Това е Прюфрок — каза графът. — Той знае всичко, което се случва в този замък, че и отвъд него. Макар че, Прюфрок, трябваше да ме предупредиш, че баща ми планира да превземе крепостта. Щях да изляза.

— Точно това си помислих и аз, милорд — отвърна икономът и се поклони на Линет. — Прислужницата е в покоите ви, госпожице Трин, ако желаете да се присъедините към нея.

От горната част на стълбището се дочу глъчка — докторите слизаха надолу, водени от херцога.

— Мътните го взели! — каза Марчант и се обърна към сводестия вход. — Ти — отвори вратата — изръмжа той на лакея, който се втурна да изпълни заповедта.

Линет гледаше след него с известно веселие, когато той внезапно се обърна.

— А вие — каза й Марчант — елате с мен.

Тя се разсмя.

— Вие — изрече тя присмехулно — защо не побегнете и не се скриете? Мисля, че идва големият лош вълк.

За един миг лицето му потъмня, а очите му се присвиха почти заплашително. Но в следващия й протегна ръка.

— Моля ви.

Можеше и да го стори.

— Добре — отвърна тя.

Но не пое ръката му. Излязоха през масивната врата към слънчевата светлина.

— Слънцето все още свети — каза Марчант и присви очи. — Цяла сутрин, това си е направо рекорд. В Уелс през повечето време вали.

— Ще ме заведете ли до морето? — можеше да помирише аромата на богатата, солена свежест и слабо долавяше звука на вълните.

Не си беше взела бонето, което значеше, че вероятно ще й се появят лунички, но в момента не можеше да се насили да се тревожи за това. Госпожа Хътчинс казваше, че луничките били много непривлекателни, но пък тя беше далеч оттук, чак в Лондон.

— Насам — посочи графът. — Може да държите ръката ми ако желаете — нямаше вероятност той да я изчака да си вземе бонето, така че трябваше да мине без него.

— Много любезно от ваша страна. Направо сте готов за Алмак — отвърна тя, отново обгръщайки с пръсти ръката му.

— Алмак? Какво е това?

— Място, където ходят най-високопоставените, за да танцуват всяка сряда през нощта — каза Линет.

— Звучи отвратително.

— Може да бъде досадно — замислено призна тя.

Той я погледна косо.

— Не обичате ли да танцувате?

— Приятно е — каза му без много ентусиазъм.

— Но какво правят дамите, ако не танцуват? Майка ми живее за това. Бясна ми е за липсата на танци в живота си в момента.

— Защо?

— Вината е на Себастиен. Той прати майките ни в Андалусия, за да е сигурен, че нищо няма да им се случи в Париж, ако на Наполеон му хрумне да нападне Англия. И разбира се, нищо не им се случва, така че затова дамите копнеят да се върнат в балната зала.

Линет не каза нищо. Тя с удоволствие би пътешествала, за да види места като Андалусия или Гърция, или дори някоя още по-далечна страна. Всъщност, тя охотно би се отказала завинаги от танците, за да има възможността да види Партенона.

— Е, как ви е името?

— Казах ви — отвърна тя и се намръщи. — Госпожица…

— Малкото ви име.

— Линет — отговори тя. — Но е много неуместно от ваша страна да го използвате, след като ме информирахте, че не сте мой годеник.

— Но все още не съм информирал „Морнинг Поуст“ — каза той. — Затова предполагам, че все още сме технически сгодени. Моето е Пиърс, между другото. Не ме наричайте Марчант, мразя това име.

Пътеката се виеше и продължаваше около една малка къща.

— Какво е това? — попита Линет.

— Къщата на охраната. Изглежда в някой момент от не толкова знаменитото минало на замъка, един мъж е бил поставен на позиция тук, за да наглежда по-добре контрабандната дейност — каза Пиърс.

Тя отвори уста, за да продължи с въпросите, но завиха по пътеката и внезапно, морето се показа точно под тях. Сияеше като огромен сапфир на слънчевите лъчи.

— Толкова е красиво! — въздъхна Линет и пусна ръката му. — Нямах представа.

— Никога ли не сте виждала морето?

Тя поклати глава.

— Баща ми предпочита да е в Лондон през цялата година. Това басейн ли е?

— Да. Издълбан е в скалата. Оттича се и после се пълни отново от прилива.

— Риба ли отглеждате в него?

— Плувам там, разбира се. Ако мога да изтърпя присъствието на баща си достатъчно дълго и вие може да го пробвате — той заслиза надолу по пътеката. — Не че ще имате смелостта.

Тя присви очи, докато се взираше в гърба му. След малко той се обърна. Бе скръстила ръце и чакаше.

— Вие сте истински трън в задника — каза той нетърпеливо.

Тя изчака. Той се наклони силно на бастуна си и изстена пресекливо.

— Кракът ми. Болката е мъчителна.

Но отново се върна до нея. Вятърът, идващ от морето, издърпа тъмната му коса от опашката и я завъртя около главата му. Линет се разсмя, защото имаше нещо в него, което я караше да се чувства… слаба.

Нелепо! Тя обви пръсти около ръката му.

— Дамите не плуват — информира го тя.

— Напротив, плуват. Изпращал съм доста от пациентките си на брега. Обикновено жени, чиито проблеми произлизат от любовта им към сладкишите. Изпращам ги и заради женски неразположения. Доколкото знам ги докарват до брега с карета, а после прислужниците им помагат да се потопят във водата.

Тя обмисли думите му.

— Мислех, че дрехите те карат да потънеш.

Очите му бяха дяволити и пълни със смях.

— Събличат се, глупаче. Прислужницата сваля дрехите на господарката си и тя се вмъква като риба във водата.

— О!

— Аз също плувам гол — каза той, — но без фургон за къпане.^[1]

— Ами уединението?

Проправяха си път надолу по каменистата пътека, която водеше до басейна. Той я преодоляваше с лекота, изглежда знаеше точно къде да постави бастуна си.

— Не мога да кажа, че давам и пет пари, но Прюфрок продължаваше да праща пациенти тук долу, така че най-накрая реших да запазя мястото за себе си. Виждате ли този знак? — кимна към парче дърво, забито в земята с червен кръст. — Ако завъртя кръста вертикално ето така — той го издърпа нагоре — никой от домакинството не смее да се приближи към басейна.

Тя кимна.

Той отново го остави хоризонтално.

— Ако решите да дойдете да плувате, уверете се, че сте вдигнали знака.

Линет отвори уста, за да каже „О, не бих могла!“, но я затвори. Защо да не можеше? Не беше дебютантка, която трябваше да внимава всеки миг, за да е сигурна, че няма да я нарекат неблагоприлична. Тя беше паднала жена. Ако не друго, на падналите жени вероятно им бе позволено да плуват.

Самата мисъл я накара да се ухили.

— Кое е толкова смешно? — попита Пиърс раздразнено.

— Мисълта за вас, шаващ във водата — каза тя. И добави: — Лорд Марчант — само за да го подразни още малко.

— Аз не шавам — отвърна рязко той. — Ще ви покажа, ако искате — бяха достигнали ръба на басейна, така че той пусна ръката й. — Обикновено се гмуркам оттук — той посочи към плоската скала, издадена над басейна.

Линет се наведе надолу. Водата бе примамливо хладна и течеше между пръстите й сякаш беше жива.

— Може да влезете веднага — каза Пиърс, докато я наблюдаваше. — Изглеждате сякаш ви е горещо и сте малко запотена. Цялото ви лице е червено. Вероятно заради подплънките около талията.

— Много неучтиво е от ваша страна да споменете цвета на лицето ми — заяви Линет, почувствала се малко засегната. — И определено няма да плувам пред вас!

— Защо не? Аз съм неспособен, забравихте ли? В случай, че се чудите дали гледката на вашето, без съмнение, прелестно тяло би ме накарала да се влюбя във вас, отговорът е не. Като лекар виждам женски тела през цялото време и те никога не будят интереса ми.

Тя се изправи.

— Съжалявам за това — каза му.

— Защо? Защото не се впечатлявам от несъмнените ви прелести? Виждам, че това е шок за вас.

— Разбира се. Но също и защото мъжете… — тя се поколеба, несигурна как да се изрази.

— Защото мъжете са сластолюбиви същества, а аз не съм? Повечето жени също са такива.

— Аз не съм — каза тя жизнерадостно.

Той вдигна вежди.

— Принцът трябва да е бил разочарован.

— Вероятно — отвърна тя. — Макар и никога да не разбрах със сигурност защо флиртуваше с мен. И двамата знаехме, че нямаме бъдеще заедно.

— Вероятно е обичал да се смее — отвърна графът. Това бе първото мило нещо, което й казваше.

— Трябва да се върна в замъка — каза Линет. — Ще ми излязат лунички.

Той сви рамене.

— Пигментните петна могат да бъдат доста очарователни. Макар че веднъж лекувах пациентка, която си беше купила еликсир за лунички от един химик. Беше разял доста кожа от дясната й буза.

Линет потрепери и започна да се изкачва по пътеката.

— Няма ли да ме изчакате? — изръмжа той зад нея. — Започнах да си мисля, че не можете да вървите без подпора от едната страна. Поне в това имаме нещо общо — ето основата на едно красиво приятелство.

Марчант протегна ръка и тя я пое.

— Не знам защо дори предложих плуването — каза той. — Една дама никога не би потопила и пръста на крака си в океана тук. Студено е.

— Аз бих — заяви Линет. Не я интересуваше колко е студено, копнееше да се хвърли в това сапфирено море. — Значи домакинството ви наистина се подчинява на този знак?

— Ужасени са от мен.

— Наистина?

— И вие трябва сте.

Тя му се ухили.

— Може би трябва да се постараете повече.

— Може би трябва да се омъжите за мен — каза той.

Линет се разсмя на глас при тези думи.