Мери Грант
Една пролет в Париж (12)

XII

Когато Жаклин излезе от банята, първите лъчи на утринното слънце вече огряваха стаята. Прозорецът бе широко отворен и отвън нахлуваше бодрото чуруликане на птичките.

Преди да отиде до вратата и да натисне дръжката, тя хвърли един последен изпитателен поглед в огледалото.

Спря за миг. Изведнъж й мина през ума, че тази сутрин за последен път напускаше стаята си, за да закуси в трапезарията. Тя се огледа и бавно плъзна поглед по отделните предмети вътре.

„Колко странно“ — помисли си. Въпреки че времето, прекарано в този апартамент, със сигурност не можеше да се причисли към щастливите епизоди в живота й, изглежда в нея бе възникнала някаква вътрешна връзка към всичко, което я бе заобикаляло тук. И при мисълта за предстоящата раздяла й ставаше малко мъчно.

Но после реши да не се поддава на сантименталността си и затвори вратата зад себе си.

Когато влезе в трапезарията, видя, че мъжът й вече бе закусил и излязъл.

Тя отиде до масата и седна. В същия миг влезе Николет и Жаклин се обърна към нея. Лицето на младата французойка беше подпухнало от плач.

— Николет! Какво се е случило с вас?

— Нищо, мадам — изхълца прислужницата и избърса сълзите от лицето си с ръка.

Жаклин взе таблата с кафето от ръцете й.

— Мъжът ми говори ли с вас тази сутрин?

Младата французойка кимна.

— И какво ви каза?

— Каза, че днес следобед ще пътувате обратно за САЩ и че в началото на следващия месец ангажиментът ми тук приключва.

Жаклин остави таблата на масата.

— Уволнил ви е?

Прислужницата кимна.

— Но вие не се тревожете за мен, мадам. Ще си намеря друго място. Само че… — гласът на младата жена отказа.

Жаклин стана и взе Николет в обятията си.

— Съжалявам — тя обви раменете й с ръка.

След малко момичето се успокои.

— Тази сутрин господинът изглеждаше много нервен — започна да разказва. — Поръча ми да стегна куфарите ви и да се погрижа до обяд всичко да е готово за отпътуването ви.

Жаклин кимна и тъжно погледна Николет.

— Съберете ми багажа.

Французойката се обърна, излезе от трапезарията и веднага се залови за работа.

 

 

Половин час по-късно куфарите стояха готови в коридора на къщата. Николет бе извикала такси и колата вече чакаше пред вратата.

— Довиждане, мадам — прислужницата подаде ръка на Жаклин.

— Довиждане, Николет.

Жаклин прегърна момичето с две ръце и за няколко мига я притисна силно към себе си. След това рязко се обърна, взе куфарите и се отправи към входната врата. Хвана дръжката и я натисна надолу.

Вратата бе заключена.

Жаклин остави куфарите и се огледа.

Горе на площадката стоеше Николет и я гледаше.

„Рупърт — помисли си Жаклин. — Иска да ми попречи да напусна къщата, преди да се е върнал със самолетния билет.“

Тя затвори очи и пое дълбоко въздух. Обхвана я смесица от отчаяние и безсилен гняв. Рупърт беше готов на всичко. Не жалеше средства, за да наложи волята си.

Още веднъж хвана дръжката на вратата и се опита да я натисне надолу. Напразно.

Тя чу работещия двигател на таксито. Едно леко изсвирване на клаксона показа, че шофьорът бе започнал да губи търпение.

Очите й се напълниха със сълзи. Младата жена облегна глава на вратата и няколко секунди остана в това положение със затворени очи.

Внезапно чу превъртане на ключ в ключалката и вратата се отвори.

Тя вдигна глава и погледът й се спря върху усмихнатото лице на Николет.

— Тази сутрин господинът заключи вратата — каза французойката. — Но той не се сети, че аз също притежавам ключ.

Обхваната от вълна на радост, Жаклин още веднъж я прегърна.

— Благодаря — прошепна тя. — Много, много благодаря — след това направи крачка назад и добави: — Николет, ако искате след няколко години да постъпите на работа при един известен художник като детегледачка, то сега само трябва да кажете „да“.

Очите на Николет заблестяха и тя отговори, без да се колебае нито секунда.

— Ще ви известя, когато дойде времето — каза Жаклин, — имам адреса ви.

Младата прислужница кимна с широко отворени очи и остана в коридора, докато Жаклин бързаше към таксито.

 

 

— Сега трябва да ми кажеш само още едно нещо.

Жаклин се сгуши в ръцете на Жан-Марк и погледна към статива до прозореца. На него се намираше картина, разкриваща как те двамата тичат щастливи през парка.

— И какво е то? — студентът я притисна още по-плътно към себе си.

— Всъщност въпросите са два — тя прокара показалец по извитата линия на брадичката му.

— Ако не искаш да ме претовариш, то, моля те, поставяй ги един след друг.

— Първо трябва да ми кажеш къде беше вчера и онзи ден през деня. Идвах два пъти и не те намерих.

Той се усмихна и обърна лице към нея.

— Бях на път като търговец.

— Като търговец?

— Е, все пак така се нарича, когато някой продава нещо, което е произвел, или не е така?

Очите й се разшириха.

— Искаш да кажеш, че…?

Жан-Марк кимна.

— Да — той не я остави да се доизкаже. — Вчера следобед продадох две картини. И получих други две поръчки. В края на краищата трябва да живеем от нещо — добави.

— О, Жан-Марк! — извика Жаклин и обви ръце около него.

— Не спомена ли два въпроса?

Младата американка го целуна по устните и каза:

— Мислиш ли, че бъдещите ни доходи ще стигнат само за двама?

Той се сепна за момент, а после я стисна в обятията си още по-силно от преди.

— Съвсем определено не — прошепна в ухото й. — И вчера при договарянето на цените взех под внимание тази мисъл.

Минути наред двамата останаха прегърнати, докато Жаклин надигна леко глава.

— Други въпроси? — Жан-Марк се усмихна дяволито.

— Не точно въпрос — уточни тя. — По-скоро предложение.

— Приема се. И за какво се касае?

— За детегледачка — тихо отвърна Жаклин.

— Детегледачка?

— Само че… Дали ще можем да си позволим такава?

— Е, да, ако съвместният ни живот продължи така, както започна… То тогава сигурно ще е възможно.

— Благодаря. Това беше всичко, което исках да зная.

— И защо?

— Защото вече си имам една.

Жан-Марк преглътна и погледна малко изненадано.

— Но…

— Но какво?

— Предполагам…, че не чака долу пред вратата?

Жаклин силно се разсмя.

— Не, не. Не се тревожи. Да си дадем малко време.

През следващия четвърт час тя му разказа за една млада французойка на име Николет. След като му бе описала характера и личността й в най-блестяща светлина, Жан-Марк постави пръст върху устните й и попита:

— Знаеш ли какво си мисля?

Жаклин поклати глава.

— Че не трябва да я караме да чака много дълго.