Мери Грант
Една пролет в Париж (2)

II

— Добър ден, мадам, добър ден, мосю.

Николет влезе в обляната от слънчева светлина трапезария и постави таблата с кафето и горещите виенски кифлички върху малка помощна масичка. След това напълни чашата на Жаклин до половината, а тази на професора почти до горния ръб. Накрая взе малката каничка с предварително затоплено мляко и заля изпускащото пара кафе, чийто аромат започна да изпълва цялата стая.

— Много благодаря — каза младата американка и се усмихна мило на Николет, докато тя поставяше хрупкавите златистокафяви виенски кифлички в едно плетено панерче.

Николет се оттегли с едно: „Добър апетит“ и по обратния път за кухнята взе със себе си двете празни чаши, в които преди няколко минути бе сервиралата на господина и госпожата прясно изстискания портокалов сок.

Професор Дантон едва ли забеляза присъствието на младата французойка. Поставил очила със сребърна рамка на носа си, той се беше задълбочил в трите сутрешни вестника, които, както всеки ден, Николет му бе оставила до приборите за закуска.

Жаклин отпи от своето кафе с мляко и погледна навън през високите прозорци на стаята. Трапезарията се намираше в задната част на апартамента и от мястото си на масата можеше да вижда градината. Макар че тя беше малко позанемарена от предшествениците на семейство Дантон, Жаклин харесваше леко буренясалите храсти и живия плет, който обграждаше парцела в незастроената редица. Навсякъде по високите дървени преградни стени, спиращи вятъра, се виеха нагоре зелени растения, които придаваха на градината, собствен самобитен вид.

Младата американка обичаше нежната сила, с която природата тук се мъчеше да промени създадения от човешка ръка ред по свой собствен начин. Като че ли се водеше бавен тих спор, в който съперничеството на природните сили винаги водеше до нови форми на хармония.

— Изглежда мосю Гару не смята за необходимо да представи на своите читатели френското издание на книгата ми — каза Рупърт Дантон и остави вестника, който току-що бе затворил.

Жаклин го погледна. Господин Гару беше от най-уважаваните журналисти изкуствоведи във Франция и редовно пишеше статии за един от парижките вестници.

— Днес на всяка цена трябва да се обадя на издателя си и да го попитам какво възнамерява да направи, за да напомни на мосю Гару, че длъжността му не почива на наследствена аренда.

С презрителна усмивка професорът отхапа част от виенската си кифличка и посегна към чашата с кафе.

В градината зачурулика птичка и Жаклин обърна поглед натам. Загледа се в короната на дървото, което се намираше в задния край на градината, и откри мъничкия посетител върху един от най-горните клони. Той възбудено поклащаше опашка нагоре-надолу и с цяло гърло даваше израз на радостта си от прекрасното пролетно време.

— Би било мило от твоя страна, ако можеше да ми събереш статиите за художествената изложба в галерия „Берлион“ от списанията, които ти донесох миналата седмица.

Рупърт Дантон погледна жена си над ръба на очилата.

Тя откъсна поглед от птичката, която междувременно се беше спуснала на един храст съвсем близо до прозореца, и се обърна към него.

— Вече прикрепих статиите в папка и ти ги оставих на писалището. Също и бележките върху едно обсъждане по радиото.

Рупърт Дантон остави чашата си и кимна признателно.

— Много добре. В такъв случай още днес ще мога да взема със себе си сведенията и да ги дам на някоя асистентка за фотокопиране.

Той погледна часовника си.

— Мисля, че е време да тръгвам. Дюфур искаше да обсъди с мен още една подробност по повод приема в края на месеца. Нали ти казах за това?

Младата жена кимна. Вече няколко пъти й беше споменавал, че след около четири седмици кметът ще дава прием, на който бяха поканени всички чуждестранни гост-професори на Сорбоната.

Рупърт Дантон избърса със салфетка устата си и стана. Отиде до шкафа и взе коженото си куфарче, от което извади ключовете за колата.

— Надявам се, че ще прекараш деня приятно — каза той и я целуна по челото.

Не дочака отговора й и тръгна към вратата. Жаклин го чу как излезе в коридора и там се спря.

— И още нещо — добави. — За малко щях да забравя да ти кажа. По всяка вероятност довечера ще приключа по-късно от обикновено. Административна работа, нали знаеш…

Тя кимна.

— Не ме чакай за вечеря. Ще си взема нещо в университета. Ако не успея, Николет винаги може да ми приготви нещо набързо.

Рупърт Дантон вдигна ръка за довиждане и затвори вратата след себе си.

Няколко мига Жаклин остана втренчена в някаква празна точка, после отметна коси назад и отново се обърна. Избута встрани чинията си и се отдаде на мислите си. Бяха изминали шест седмици, откакто тя и мъжът й се бяха приземили на летище „Шарл де Гол“ и бяха стъпили на френска територия.

Тя още веднъж си спомни пътуването им до хотела на площад „Конкорд“. Денят беше хладен, но слънчев. Небето над града беше наситено синьо и така всички забележителности, които Жаклин познаваше от книги и пощенски картички, изглеждаха точно като на снимките.

За първи път в живота си беше видяла смесица от стари и нови сгради, от исторически и модерни постройки. За първи път беше минала улици и площади, където се възправяха паметници на стотици години, напомнящи на всяка крачка на хората за собствената си история.

После в противовес на това хотелът — комфортно и щедро обзаведен — в момента, в който влезе в него, сякаш я върна обратно в Америка.

Но само няколко дена по-късно тя и Рупърт се бяха преместили на авеню „Дьолриш“. Всичко беше скоро подновено и подредено според представите на професора. Той искаше да я изненада и й беше казал, че би желал да я вземе със себе си в таксито до петнадесети район, за да можела да види едно жилище.

Прекрачвайки прага на апартамента, на Жаклин почти й се зави свят при вида на високите пищно украсени с орнаменти стаи, на изисканото обзавеждане със стилни мебели и сполучливата комбинация между традиционни елементи и най-модерна техника, като например в кухнята.

— Харесва ли ти? — бе попитал Рупърт, след като разгледаха всички помещения.

— Тук е като в сън — беше отговорът й.

— Тогава остани тук още сега. След един час ще накарам да докарат багажа от хотела.

Жаклин си спомни безсловесността, която я беше обхванала след думите на мъжа й.

— Искаш да кажеш, че това ще…?

— Разбира се. Това ще бъде нашият дом през следващите години.

Минаха няколко минути, докато свикне с тази мисъл, а след това й се стори, че това трябваше да бъде началото на един нов живот. Всичко, което се бе случило досега, щеше да бъде само предисторията на онова, което щеше да започне тук.

Тя си спомни сълзите, които изпълниха очите й, когато Рупърт излезе и тя застана сама до прозореца на дневната. Изведнъж я бе обхванало неописуемо чувство на щастие, срещу което не можеше да се бори.

Ново начало…

Жаклин отпи още една глътка от чашата си. Междувременно кафето беше изстинало, а вкусът му бе станал блудкав и изветрял.

В четвъртък щяха да се навършат шест седмици, които деляха онзи ден от настоящето. Четиридесет и два дни, през кои го все по-ясно виждаше, че и Париж нямаше да й донесе това, за което толкова дълго бе копняла…

— Желаете ли още едно кафе, мадам?

Жаклин се стресна. Не беше забелязала влизането на Николет.

— О, простете, мадам. Съжалявам, ако…

— Няма нищо, Николет. Можете да прибирате, приключих със закуската.

Американката погледна приятелски младата прислужница, която постави съдовете върху сребърната табла и отиде в кухнята. Жаклин поседя на масата още доста време, наблюдавайки през прозореца как слънцето бавно се изкачваше над покривите на града и караше всичко да сияе с топъл блясък. После се приближи до големия прозорец към градината и го отвори.

След няколко минути типичният мирис на пролетта изпълни стаята.

Тя затвори очи за миг и дълбоко пое въздух. Обзелото я чувство на благодарност я накара да си спомни редовете, които беше написала в дневника си след онази неделна почивка в Роки Маунтънс.

„Не знам дали безкрайният покой на върховете или самотата на дивата природа превръщаха всеки миг от тези дни във вечност и правеха всички впечатления и чувства по-силни, отколкото ги бях усещала досега. Дали кристалночистият въздух или ароматът на разпукващите се пъпки, гладката повърхност на планинското езеро или наситеното синьо на небето сътворяваха магията на тези дни? Или просто любовта, която изпитвах към него, беше тази, която караше всичко видяно или преживяно някога да изглежда в друга светлина…?“

Един самолет почти безшумно се издигна в синьото небе. Жаклин го проследи с поглед, докато можеше да се различи в далечината само като малка черна точка.

„През последните дни представата ми за хода на времето отново се промени. Досега винаги бях нетърпелива, едва дочаквах смяната на стария ден с нов, бях винаги любопитна какво ли щеше да донесе бъдещето. Но след тази неделна почивка, като че ли за първи път в моя живот мигът получи истинско значение, като че ли за първи път разбрах, че не живея само утре, вдругиден, а също и днес, сега, в този момент… Колко по-богато ми се струва моето съществуване чрез това познание… Изглежда едва чрез любовта щях да разбера какво означава животът.“

Тя се усмихна, но в усмивката й нямаше горчивина. Затова пък усети в себе си дълбока тъга. Колко много се беше променил животът й оттогава досега! Каква разлика между дълбокото чувство на щастие и бликащата жизнерадост на онези дни и сегашните й усещания! Сякаш преди седем години друг човек беше написал редовете в дневника.

Младата жена се обърна и облегна глава назад на стената. Погледът й бавно шареше из стаята. Знаеше, че няма никакъв смисъл да продължава да се връща в спомените си. Трябваше да мисли за други неща. Трябваше да се опита да се разсее, за да не се заплете отново в мрежата от безнадеждни чувства.

Тя се отправи бавно към издяланото от дърво писалище, върху което Рупърт беше поставил няколко снимки. Сватбената фотография, до нея снимка, която им беше направил младеж от Ямайка на плажа в Барбадос. Отпред снимка, на която бяха те двамата на коктейл — парти в Лос Анжелис в чест на художника Кристо. Над писалището имаше две фотографии на Жаклин, направени от Морт Грант, приятел на мъжа й и един от най-известните фотографи в Съединените щати. От тях я гледаше усмихната, леко замечтана „жена, за която много мъже завиждат на професора“, както се бе изразил фотографът в деня на снимките.

„Завиждат“. Колко често беше чувала тази дума от устата на своите събеседници. „Вие сте щастлива, имате успехи и състояние. Омъжила сте се за възхитителен мъж и сте избрала професия, която не само ви доставя радост, а ви кара да работите заедно и в ежедневието. Вие притежавате всичко, за което една жена изобщо може да мечтае.“

Жаклин прехапа долната си устна. Дали действително нейната собствена неблагодарност се беше домогнала до чувствата й през последните години? Дали с течение на времето се беше отучила да се радва на нещата, които едва съвместният живот с Рупърт бе направил възможни за нея?

Не. Жаклин поклати глава сякаш искаше да подкрепи собствените си мисли. Не беше неблагодарна спрямо мъжа, до когото живееше вече седем години. И никога не беше забравяла, че съвместният живот с него й беше осигурил достъп до един свят, който иначе никога нямаше да види.

Но тъкмо там беше въпросът. Сега живееше при условия, за които като младо момиче се осмеляваше само да мечтае. И въпреки това…

Жаклин спря. Отново достигна същата мъртва точка, в която мислите й засядаха в задънена улица. Въпросът, на който не можеше да даде отговор, беше: защо?

Защо чувството на радост от съществуванието беше отстъпило пред една вътрешна пустота и охладняване на чувствата? Защо не можеше в ден като днешния, весело и спокойно да се наслаждава на всичко, което й предлагаше животът? Защо постоянно изпадаше в състояние на меланхолия и униние?

Всичко това тя можеше да си обясни толкова малко, колкото и факта, че издигането на мъжа й през последните седем години от месец на месец все по-малко я интересуваше. Че междувременно беше стигнала до положение, в което собственият й мъж й стана безразличен и вече не я засягаше, когато на прием в собствения им дом той се грижеше повече за една студентка художничка, отколкото за останалите гости.

Как можа да се случи всичко това? Какво беше превърнало с течение на времето буйния огън на чувствата във все по-слабо тлееща жарава?

Все същият въпрос. Ден след ден. И отново никакъв отговор.

Жаклин отиде до прозореца и пак го затвори. Поколеба се един миг и напусна трапезарията.

— Желаете ли нещо, мадам? — попита Николет, която в същия момент се появи на кухненската врата. В ръцете си държеше кърпа.

— Не, благодаря — тя се запъти към едната от двете дневни, но се спря и добави: — Ще отида в града. Днес няма нужда да приготвяте обяд.

Прислужницата мигновено подсуши ръцете си в кърпата.

— Ще ви извикам такси, мадам.

— Оставете — усмихна се младата жена. — Аз сама ще си го поръчам.

— Но, мадам… — гласът на Николет беше почти възмутен. — Недейте, аз ще уредя този въпрос.

Жаклин кимна и погледна ръчния си часовник. Беше малко преди девет. Приближи се до прозореца и погледна навън към улицата. Възрастна съпружеска двойка вървеше ръка за ръка към парка. В свободната си ръка мъжът държеше въженце, а вързаното за него дребно кученце се мъчеше да подуши колкото се може повече дървета и храсти.

„Жалко“ — помисли си Жаклин. Наистина жалко, че младата французойка, която водеше домакинството й, беше толкова усърдна и услужлива. С какво удоволствие би поговорила с нея за някои лични неща и би споделила част от въпросите, които ден след ден напираха в главата й!

Но като че ли между тях съществуваше невидима стена. Когато преди няколко дни я беше попитала за семейството й, Николет се измъкна с учтиви, но нищо не казващи отговори.

Жаклин трудно можеше да разбере подобна резервираност. Тя идваше от страна, в която хората общуваха помежду си открито и без фалшиви задръжки.

Голям бял облак закри за момент слънцето, но скоро след това се понесе нататък по наситено синьото небе и даде път на силните, топлещи лъчи, които потопиха всичко в чудна ярка светлина.

Младата жена се обърна и излезе в коридора. Отиде до гардероба и взе палтото си и белия копринен шал. Тъкмо ги бе свалила от закачалката, когато Николет се приближи до нея и й помогна при обличането.

Шумът на приближаваща се кола проникна от улицата в апартамента. Автомобилът спря и двете жени чуха хлопването на врата.

— Това сигурно е таксито, което поръчах, мадам.

Николет направи няколко крачки напред и отвори входната врата на апартамента.

— До скоро — каза Жаклин с усмивка.

— Довиждане, мадам. Желая ви приятен ден.

Младата домашна помощница изчака, докато съпругата на професора слезе до първото стъпало, хвърли й още един бърз, приветлив поглед и затвори.

Таксито беше спряло точно пред вратата. Щом видя Жаклин, шофьорът отвори предната врата и я задържа така с елегантен жест.

— Добър ден, мадам — поздрави учтиво той и тя му отвърна.

Мъжът беше дребен, но със силно, почти атлетично телосложение. Като повечето от колегите му беше с късо подстригани мустачки и гъста, плътно прилепнала черна коса.

Жаклин седна в колата.

— Къде желаете да ви откарам, мадам? — попита шофьорът, след като настрои таксиметъра.

— До галериите „Ла Файет“.

— Добре, мадам.

Таксито плавно потегли и до първата пресечка съвсем слабо увеличи скоростта си, така че младата американка имаше възможност още веднъж да погледне през страничния прозорец фасадата на жилището си.

Но скоро я налегнаха други мисли. Докато при първата пресечка шофьорът завиваше надясно и поемаше по директния път към Сена през Севърската порта, тя се питаше дали решението й да посети някой от големите магазини е правилно, или не.

Допреди малко й се струваше, че ако отиде сред хора, ще може да се освободи от тягостния унес. Но сега тук, в таксито, вече се чувстваше много по-добре и отиването й в изкуствената атмосфера на някакъв магазин й се стори почти пропиляване на хубавия слънчев ден.

Бяха стигнали до улицата, която водеше към центъра на града по продължението на брега на Сена. Обградена от двете страни от високи дървета, синята вода спокойно се носеше. Една самотна лодка — доста потопена от тежкия си товар — тихо се плъзгаше по реката.

Група младежи в леко пролетно облекло пресякоха шосето и принудиха шофьора малко да намали скоростта. Жаклин обърна глава леко встрани и ги проследи с поглед, докато изчезнаха в потока от пешеходци, които хубавото време бе привлякло край реката.

След едно последно кръстовище таксито паркира в малкото пространство между две спрели товарни коли.

— Пристигнахме, мадам — каза шофьорът и се обърна към пътничката си.

Жаклин извади портмонето от чантата си и плати таксата плюс солиден бакшиш.