Мери Грант
Една пролет в Париж (10)

X

Чистачките на таксито се движеха равномерно, но дъждът, започнал по време на приема, се усилваше и за няколко секунди покриваше предното стъкло с вода.

Освен шума на двигателя се чуваше само плющенето на дъжда, който се изливаше върху покрива на колата.

Жаклин беше седнала зад шофьора, а Рупърт се бе настанил до него. На младата американка й стана студено и тя придърпа по-плътно до тялото си покритото с пайети сако на вечерната си рокля. Ръцете й здраво държаха плата и го притискаха към кожата й.

Тя обърна глава встрани и се загледа през прозореца в светлините на ресторантите и бистрата в центъра на града и насядалите в тях хора. Таксито забави ход и спря пред един светофар.

В спортната кола до тях млада двойка използваше краткото време на престой за прегръдки и целувки. Шофьорът не ги забеляза и потегли веднага, щом се появи жълтата светлина.

Погледът на Жаклин попадна на огледалото на шофьора. Видя мъжа си, който бе отпуснал глава на облегалката и следеше с очи ритмичното движение на чистачките.

Жаклин махна кичур коса от челото си и сведе поглед.

Ситуацията, в която се намираше, бе съвършено объркана. Тя прехапа долната си устна и затвори очи, за да задържи сълзите си.

Как можа да се стигне дотам?

Къде бе сгрешила?

Облегна глава на страничния прозорец на колата и се загледа в някаква точка с безизразно лице.

Само допреди два дни всичко беше така открито, така ясно, а решението на проблемите й изглеждаше само въпрос на време.

Четиридесет и осем часа по-късно като че ли върху всичките й надежди за бъдещето се бе спуснала тъмна сянка.

Всичко започна в парка, който посети преди обед. Сама, отдадена на мислите си, не можа да намери изход от противоречивите чувства, които постоянно й се натрапваха.

Беше станало почти обяд, когато успя за малко да потисне бремето на мислите си. Жаклин не можа да се сети за друг изход, освен да вземе такси и да отиде при Жан-Марк.

Надяваше се да получи от него подкрепа, вярваше, че той ще може да й помогне при търсенето на път, на нещо повече от временно решение.

Но Жан-Марк не беше вкъщи.

Жаклин го почака известно време, като трябваше да изтърпи няколко язвителни забележки на старата портиерка, но студентът не се появи. След два часа отново хвана такси и се прибра вкъщи.

Цяла вечер седя сама и постоянно мисли за него. Не само за него, а и за Тони, за Беси, за Рупърт. Около единадесет часа си легна и остана будна до ранните утринни часове. След няколко часа сън закуси, отново си поръча такси и за втори път отиде до жилището на Жан-Марк.

Но студентът пак не си беше вкъщи.

— Подреди ли ви момчето? — я попита портиерката, когато отново слезе по стълбите. И като повдигна рамене, добави: — Такива са всичките, тези млади художници. Днес с тази, утре с онази. Искате ли да ви дам един съвет? Забравете го. Ще си спестите сума ти ядове.

Жаклин започна да трепери от гняв и веднага напусна коридора. В продължение на няколко часа вървя напред-назад по улицата, като очакваше, че той най-после ще се прибере.

Но напразно.

В два часа следобед се върна отново на улица „Дьолриш“. Николет я посрещна с новината, че мосю Дантон се е обадил по телефона и че щял да дойде да я вземе в седем часа.

— За къде? — изненада се Жаклин.

— За приема, мадам. Приема в Сорбоната!

Николет бе учудена от факта, че професоршата просто е могла да забрави подобно важно обществено задължение.

Жаклин седна за няколко минути в дневната и изля на воля сълзите си…

— Моля ви, спрете там отпред! — гласът на Рупърт Дантон я сепна. Той посочи на шофьора едно вестникарче, което продаваше нощните издания на няколко парижки ежедневника. Колата спря. Мъжът й смъкна страничния прозорец, размени няколко думи с момчето, подаде му няколко монети и взе два вестника.

Таксито бавно потегли.

С дясната си ръка Жаклин поглади лявата и напипа халката. Отново се сети за следобеда…

Два пъти потърси Жан-Марк, но и двата пъти не го намери. Вероятно отсъствието му имаше съвсем просто обяснение. Може би се бе посветил на работата си или беше на лекция.

Или може би съществуваше друго обяснение? Дали си имаше друго задължение, за което тя нищо не знаеше, а и той не й беше казал нищо?

Докато се приготвяше за приема, през ума й постоянно минаваха различни обяснения на отсъствието му. Но колкото повече напредваше времето, толкова по-натрапчиво я занимаваше един друг проблем.

Трябваше да говори с Рупърт. Трябваше да му каже какво се бе случило междувременно. Тя усещаше вътрешна необходимост да облекчи сърцето си. Просто трябваше да го направи, макар че в този момент все още не можеше да проследи последователността на действията си. Беше й невъзможно да живее повече с лъжата.

Но събитията отново бяха избързали. Рупърт бе дошъл да я вземе в седем часа за приема, пътуването бе продължило няколко минути, а едно такси не беше мястото, където можеше да се изясни с него.

Жаклин се отчайваше все повече. Накрая реши да отложи обясненията за късно вечерта. Постависи за задача в началото на приема да помоли Рупърт за разговор. След това вкъщи щеше да уреди нещата…

Тя беше планирала всичко това. Точно преди четири часа. А сега отново бе изпаднала в ситуация, която не беше предвидила и от която в момента не виждаше изход.

Шофьорът намали скоростта, престрои колата в лявото платно и зави наляво по улица „Жоантен“, от която след около стотина метра се отклоняваше улица и Дьолриш.

През предното стъкло Жаклин видя решетъчната ограда и градинската врата на номер петдесет и четвърти. Колата спря, Рупърт плати и помогна на жена си да слезе.

Дъждът беше понамалял. Шофьорът потегли веднага и няколко секунди по-късно таксито се изгуби от погледа им.

Професорът затвори входната врата и се заизкачва по стъпалата към първия етаж.

Жаклин го последва.

Минути, в които й се искаше времето да спре.

Тъй като не бе помолила съпруга си за разговор след приема, той бе поискал тази вечер да му обясни какво е ставало в негово отсъствие.