Мери Грант
Една пролет в Париж (4)

IV

Рупърт Дантон седеше на висок люлеещ се стол пред един от огромните прозорци и преработваше ръкописа на реч, която искаше да изнесе след няколко дни по повод откриването на галерия близо до центъра „Помпиду“. Той постоянно зачеркваше с червен молив отделни пасажи от текста и записваше нови идеи между редовете.

От време на време посягаше към някоя от многото книги, които беше поставил на помощната масичка близо до себе си.

На големия светлосин диван, разположен в другия край на стаята, Жаклин бе кръстосала крака с френско модно списание в скута. Беше облечена с тъмночервена рокля и жилетка в пастелен цвят, а косата си беше вързала отзад. Тя бавно разлистваше страниците на списанието.

Двамата слушаха тиха музика, която се носеше от грамофона.

Преди четвърт час Рупърт Дантон си беше дал малка почивка и бе донесъл от етажерката до масичката класическа плоча — увертюрата към „Четирите годишни времена“ от Вивалди — една от неговите любими мелодии.

Жаклин слушаше и макар че погледът й бе насочен към снимките на списанието, мислите й съвсем не бяха заети с най-новите модели от колекциите на парижкия „От Кутюр“, представени върху гланцирани фотоси.

Те се въртяха само около една-единствена тема — срещата й със студента Жан-Марк преди три дни.

Като че ли тази среща бе събудила в нея чувства, каквито тя вече не вярваше, че може да изпитва. Въпреки че не можеше да обясни усещанията си, допускаше, че Жан-Марк бе възкресил в нея спомени за време, което бе отминало в живота й преди доста години. При най-добро желание не можеше да си спомни, въпреки многото големи събития от близкото минало, да е изпитвала по някакъв повод подобно вътрешно вълнение, да е желала толкова силно ходът на времето леко да се ускори.

Жаклин хвърли скрит поглед към мъжа си над ръба на списанието. Рупърт тъкмо оставяше един от справочниците си на помощната масичка и взе чашата с кафе, която Николет му бе донесла преди половин час. Без да откъсва поглед от работата си, той отпи една глътка и после отново бавно остави чашата. После промърмори няколко думи на себе си — както винаги, изпробваше формулировките си, изговаряйки ги тихо на глас.

Рупърт беше с бяло поло и кафяво домашно сако. Сребристосивата му коса падаше назад на вълни.

Жаклин мислеше за първите им срещи. Опита се да си представи как изглеждаше той тогава. Погледът й бавно се плъзна по високото му чело, гъстите вежди и синьо-зелените очи, по високите, тесни скули, правилния нос, устата, която издаваше силна воля, и енергично извитата брадичка.

Беше ли се променил през годините? Трудно може да се отговори на такъв въпрос, когато хората се виждат всеки ден. Понякога, когато погледнеше някои снимки отпреди седем години, на Жаклин й се струваше, че забелязва лека промяна. Бръчките по челото и страните му бяха станали малко по-дълбоки, решителността на изражението му се бе изострила и се бяха появили повече бели коси.

Рупърт Дантон не забелязваше, че жена му го наблюдава. Той зачеркна половин страница от ръкописа си, взе бял лист хартия и започна да пише наново тази част от речта си.

Каква голяма разлика съществуваше между външността на съпруга й и тази на студента, с когото Жаклин се бе срещнала преди няколко дни! Жан-Марк имаше нежни, меки черти, тъмни очи и буйна тъмна коса. Устните му бяха леко извити и излъчваха по-скоро нещо радостно, весело, отколкото решителност. И въпреки това — Жан-Марк съвсем не правеше впечатление на човек, който си играе с живота.

Жаклин почти незабележимо поклати глава. Не. Студентът знаеше много точно какво иска от живота си и бе предначертал целта си не по-малко прецизно от Рупърт Дантон. Той се бе заел с нещо и беше готов да даде жертви, но да следва пътя си.

Младата американка леко се сепна при последните си мисли. Стори й се изненадващо, че изведнъж прави подобен паралел между двамата мъже. Имаше ли в действителност нещо общо между Рупърт Дантон и Жан-Марк Дювал? Не бяха ли двамата по-скоро коренно различни? Несъзнателно до момента Жаклин бе изхождала от това, че двамата ни най-малко не си приличаха като личности.

Рупърт остави молива, отпи още една глътка кафе и започна да чете готовия ръкопис.

„Иска да държи перфектна реч — мислеше си Жаклин. — Ще я шлайфа толкова дълго, докато изчисти и най-малката неточност във формулировката. И хората отново ще му ръкопляскат. Ще бъдат възхитени от гладкостта на израза, от обиграността на езика му и то тук, в една чужда страна, и от дълбочината на знанията му, дори когато засяга теми, не по неговата специалност.“

„Той е решил да се хареса“ — сети се изведнъж тя и в същия миг й стана ясно колко абсурдно бе сравнението между Рупърт Дантон и Жан-Марк Дювал. Енергичността, с която двама души преследват някаква цел, съвсем не ги прави сходни. В края на краищата не бива да се гледа само начина, по който човек следва целта си — при оценката трябва да се вземе под внимание и самата цел. А тук вече двамата мъже се различаваха толкова много, че подобно сравнение въздействаше смехотворно. Професорът се мъчеше да спечели вниманието и респекта на хората, да спечели симпатиите им, да изтръгне овациите им. Жан-Марк — напротив — не искаше да стане художник, за да бъде обичан и почитан от другите. Не, той искаше да рисува, защото усещаше в себе си необходимостта да придаде по този начин израз на чувствата си. Опитваше се да се довери на хората и слушаше един вътрешен глас, който му казваше, че най-добре може да постигне това чрез рисуването. Жан-Марк се бе отдал на изкуството и затова бе в състояние да даде нещо на хората, докато Рупърт калкулираше живота си като сметка: даваше, за да вземе. Държеше речи, за да изисква аплодисменти, пишеше книги, защото биваха обсъждани и увеличаваха славата му, изнасяше доклади, за да остане в центъра на разговорите.

— За какво мислиш?

Гласът на Рупърт достигна до Жаклин сякаш от много далеч. Професорът беше приключил с ръкописа си, беше го оставил встрани и леко бе отблъснал помощната масичка с книгите от креслото си.

При тези думи съпругата му се почувства хваната на местопрестъплението. Колко ли дълго седеше и го гледаше, сравнявайки го мислено с Жан-Марк? Дали беше отгатнал мислите й? Подозираше ли той какво се извърши в главата й през последните няколко минути?

— Аз… аз… размишлявах.

— Така, така — мъжът й стана и отиде до грамофона. — В последно време често изглеждаш малко унесена.

Жаклин погледна списанието, което все още лежеше върху коленете й.

Рупърт Дантон обърна плочата и няколко мига по-късно отново зазвуча успокояващата, нежна музика.

— Човек може да си помисли, че Париж те направи малко меланхолична — той се отправи към креслото си, седна и започна леко да се люлее напред-назад.

— Възможно е.

Беше й трудно да се концентрира. Мислите й постоянно се отклоняваха и пак се завъртаха около Жан-Марк.

— Междувременно посвикна ли малко тук?

За пръв път Рупърт й задаваше този въпрос. Почти от два месеца бяха в Париж.

Жаклин кимна.

— Съжалявам, че толкова често се налага да те оставям сама, но ти сама знаеш как стоят нещата — една гост-професура е свързана с много обществени задължения.

Той я гледаше с усмивка.

Младата жена отвърна на погледа му и се помъчи да се усмихне.

— За жалост и през следващите дни ще трябва да се прибирам вкъщи късно. В момента в института има много работа.

Тя знаеше, че Рупърт прекарваше извън къщи значително повече време от необходимото. Предполагаше, че това е свързано с младата жена, с която мъжът, й се беше запознал на приема.

— Нищо — каза тя, — в края на краищата работата е на първо място.

Той се усмихна доволно, сякаш беше горд с това, че има толкова прозорлива съпруга.

„Като че ли всичко се е променило — мислеше си Жаклин. — Като че ли от три дни нищо не е вече такова, каквото беше преди.“ Тя взе списанието в ръка и го постави върху стъклената маса пред дивана.

Съпругът й изпи кафето си и се изправи.

— Лека нощ, Жаклин — той се приближи до нея и я целуна по челото.

— Лека нощ.

С разсеяно движение на ръката той я поглади по косата и след това тръгна към вратата.

Тя гледаше след него и за известно време спря поглед върху затворената врата.

„… всичко е по-различно.“

Младото момиче не беше първата жена, събудила интереса на Рупърт Дантон през последните месеци. Преди нея имаше и други: студентки, асистентки, млади художнички…

Естествено междувременно Жаклин се беше научила да живее с тези неща.

Мъж с положението на Рупърт Дантон, с неговата външност и професионален престиж беше, разбира се, цел на обожанието и симпатиите на много млади жени, с които той имаше допир в работата си.

Жаклин си спомни как в началото на брака им трябваше да се примири с това явление. Колко често я беше яд на студентките, които така явно му демонстрираха симпатиите си. Много пъти се беше нервирала и понякога дори беше изпитвала малко ревност, когато асистентките на мъжа й му се обаждаха следобед по телефона или даже го посещаваха под някакъв претекст.

Беше забелязала, че през първите години тези нейни чувства бяха съвсем неоснователни. Съпругът й беше зает с професионалното си напредване и нямаше никакво време и очи за други жени. И освен това я обичаше.

Но после бавно и неусетно съвместният им живот се превърна в съседство, въз основа на нейното прозрение, че Рупърт, изправен пред избора между нея и професията си, беше решил против нея. И оттогава имаше чувството, че мъжът й вече не приемаше съвсем равнодушно вниманието и дребните уверения в симпатия на жените, с които имаше допир.

Накрая беше почти сигурна, че той се срещаше с млади жени зад гърба й. Твърде често се извиняваше за закъсненията си с пренатоварване в работата и прекалено често трябваше да ходи за кратко време на разни конгреси и изложби, за които всъщност би трябвало да знае няколко месеца предварително.

Но Жаклин никога не беше сигурна. Нейният съпруг не беше само преуспяващ, но и предпазлив и съобразителен стратег, който дори и в личния си живот не оставяше нищо на случайността. А тя не беше жена, която дебне мъжа си, за да го хване в деликатна ситуация или да пребърква джобовете му, за да го конфронтира с доказателства за извънбрачните му удоволствия.

Вместо това беше прекарала много вечери и неделни почивки сама и постоянно размишляваше, защо всичко се беше развило по този начин. Къде бе сгрешила? Какво можеше да стори, за да поправи грешките и всичко да стане отново така, както беше някога? Много въпроси, а на никой от тях не знаеше отговора…

Но сега всичко беше по-различно…

Жаклин стана и отиде в съседната стая. Погледна към мястото, където на приема мъжът й беше разговарял с младата жена.

Дали се беше срещал с нея? Веднъж или много пъти? Дали бяха се целували, спали заедно?

На устните й се появи усмивка, но върху нея нямаше и следа от горчивина. Колко малко я засягаха собствените й мисли, колко безразлични й бяха нещата, които си представяше!

Само допреди няколко дни, наранена й измъчена, щеше да си представя, че мъжът й я мами с някоя от студентките си, и в безсънните нощи да плаче часове наред на дивана, преследвана от видението как двамата заедно прекарват времето си.

Тя поклати глава и спря до палмата, до която Жан-Марк я беше заговорил преди повече от две седмици.

„Човек може да си помисли, че не харесвате подобни приеми…“

Затвори очи и имаше чувството, че чува гласа на студента. Той беше нежен и мек, въпреки дълбочината на звученето му. Жаклин се спря и в мислите си отново видя Жан-Марк да стои пред нея.

„Вие имате най-красивите очи…“

Младата американка усети топла вълна при мисълта за думите му.

Бавно отвори отново очи и се върна обратно в стаята. На стената висеше календар и тя погледна колонките с дните на седмицата.

Само още четири дни и щеше да го види отново…