Мери Грант
Една пролет в Париж (6)

VI

Дните се нижеха за младата американка безкрайно бавно. Първите минаха най-леко, защото знаеше, че пак щеше да види Жан-Марк, и че през това време той мислеше за нея.

Но всеки следващ ден, който приближаваше датата на срещата им, сякаш вътрешно я отдалечаваше от нея. Самата Жаклин не можеше да си обясни това явление и въпреки това трябваше да си го признае. С всеки изминал час към радостта й от очакването се прибавяше по малко съмнение, несигурност и дори безпомощност.

Защо не бе успяла да съхрани онези чувства и мисли, които я вълнуваха след първата среща в бистрото и след разговора с приятеля на Жан-Марк? Какви бяха тези съмнения, които постоянно й се натрапваха?

По този въпрос Жаклин не беше наясно със себе си. В началото мислеше, че се чувства виновна спрямо мъжа си. Но не, не можеше да бъде това.

Само два дни, след като съпругата му бе чакала студента в бистрото, Рупърт Дантон се обади вечерта вкъщи и се извини за ден и половина, тъй като му се отворила възможност да пътува със свой сътрудник до Лион при някакъв художник. Жаклин не беше говорила с него, Николет й предаде съобщението.

Но младата американка само беше поклатила глава. Това беше едно от най-лошите оправдания, които мъжът й в последно време изнамираше. Струваше й се, че той вече дори не правеше усилия да измисли нещо достоверно. Като че ли и по този начин искаше да й покаже колко безразлична му бе станала.

Така че не чувството за вина спрямо Рупърт измъчваше Жаклин. Всъщност думата „вина“, свързана с Жан-Марк, й се струваше напълно неподходяща. Студентът правеше впечатление на открит и честен човек, а и цялата му същност беше толкова естествена и непокварена, че нямаше и най-малката причина да се срамува от симпатията си към него. Освен това срещите й с него съвсем не бяха тайни.

Но какво беше това, което през последните дни постоянно я измъчваше и я караше да изпада в тъжно настроение, срещу което беше съвършено безпомощна?

Въпреки всички вътрешни усилия, не й се удаде да открие причината. Най-напред се помъчи да отхвърли всички свои съмнения и цялата си несигурност и да се разсее. Чете книги, слуша плочи, разглежда списания и предприе дълги разходки из близкия парк.

След една разходка, когато половината от времето до срещата бе вече изминало, тя взе телефонния указател под мишница и отиде с него в дневната. Там постави телефона върху стъклената масичка пред дивана, седна и започна да го разлиства.

Най-после откри нужната страница.

— Дювал — тихо прочете, тя и се учуди от факта, че няколко листа бяха изпълнени само с това име.

Съвсем бавно проследи с показалец списъка на първите имена и стигна до Жан. Първо бяха изброени няколко дузини мъже с това име, следваха свързаните с други имена. След интензивно търсене намери „Жан-Люк“, след това „Жан-Луи“ и най-после „Жан-Марк“.

Жаклин преглътна. И под това име имаше много номера. Общо шестима мъже, които се казваха Жан-Марк Дювал, разполагаха с телефон в Париж.

Жаклин взе едно листче и си записа и шестте номера.

Измина точно половин час на размисъл, докато взе слушалката и набра първите цифри.

Дрезгавият глас на някаква старица обясни, че съпругът й, на чието име се води телефонът, е на осемдесет и четири години и не се занимава с изобразително изкуство.

Жаклин избъбри няколко извинителни думи и затвори.

Зачеркна първия номер и след момент на размисъл опита отново.

Този път прозвуча гласът на съвсем млада жена. Отзад се чу детски вик.

— О, извинете — каза американката, — сгрешила съм номера.

Тя затвори и зачеркна и втория номер от списъка си. Следващите двама абонати не бяха вкъщи, а последните двама се оказаха все стари господа. Гласовете на жените им прозвучаха малко недоверчиво, щом чуха нейния.

Същия следобед Жаклин още веднъж опита да се свърже с другите два номера. Първият Жан-Марк беше посредник, чиято секретарка обясни, че понастоящем шефът й е в командировка в Англия, а вторият беше учител по тенис, който веднага се опита да завърже разговор с младата жена, за да я покани на вечеря.

Явно студентът не разполагаше със собствен телефон.

„Трябваше да се сетя — каза си Жаклин. — Вероятно е наел някъде съвсем обикновена евтина стаичка и спестява парите си за по-важни неща от един телефон.“

Тя стана и се заразхожда из стаята. Още една седмица. Погледна навън през прозореца. Слънцето грееше над високите стари дървета на авеню „Дьолриш“. Още седем пъти то щеше да изгрява и отново да залязва…

Тя реши да се разходи пак из парка и да се върне към пет часа. После щеше да почете, накрая да се навечеря, може би щеше да изгледа някой филм по телевизията и този ден щеше да мине. След това до срещата с Жан-Марк щяха да останат само още шест.

Излезе в коридора. Николет, която тъкмо се бе върнала от пазаруване, дойде при нея и й подаде малка бележка.

— Господинът се обади. Вие не бяхте тук и затова записах съобщението му.

Жаклин взе листа и прочете.

„Ще се върна късно, възможно е чак утре. Имам спешни разговори.“

Изведнъж й хрумна една идея.

— Господинът каза ли какво точно има намерение да прави? — попита тя прислужницата.

— Само каза, че трябва да запиша това съобщение и че нямало смисъл да се звъни там, тъй като възнамерявал да напусне института.

— Значи в момента не е в кабинета си?

— Не, мадам — Николет учудено погледна професоршата.

— Тогава ви моля да ми поръчате такси — Жаклин отиде до гардероба и си взе якето.

— С удоволствие, мадам. Веднага ли да дойде?

— Да, моля ви. Ще чакам долу пред външната врата.

— Добре, мадам — Николет се зае с телефона, а Жаклин слезе по стълбището, което водеше към приземния етаж, и излезе навън. Няколко минути по-късно таксито пристигна и тя седна до шофьора. Без да се бави, колата потегли, вдигайки малко прах след себе си.

От прозореца на жилището, в което вече почти два месеца живееха професор Рупърт Дантон и съпругата му, завесата бе дръпната встрани. Лицето на младата прислужница, обикновено спокойно и с определен израз, този път изглеждаше малко изненадано.

— Много благодаря, мосю — каза младата американка на таксиметровия шофьор, след като колата спря пред художествено-историческия факултет на Сорбоната. Тя бръкна в дамската си чанта, подаде на шофьора няколко банкноти и подканвайки го да задържи, рестото, слезе от колата.

За миг се огледа. Старият факултет имаше два входа и за известно време Жаклин не можеше да реши кой от тях да избере. Но после през една от стъклените врати видя голямо пано, за което си спомни. При първото им посещение съпругът й беше казал, че студентът, който преди години го изработил, днес живеел в САЩ и бил художник на свободна практика.

Тя влезе в сградата, взе асансьора и се изкачи на третия етаж.

Беше учудващо колко модерно изглеждаше всичко. Навсякъде бе постлано с килими, а на прясно боядисаните стени бяха окачени произведения на студентите. Межди тях личаха творби на известни художници и скулптори, възпитаници на Сорбоната.

Дори асансьорът отвътре бе художествено оформен. Стените му блестяха в най-различни цветове — започвайки от тавана с искрящо жълто, те се смесваха, преливаха се и завършваха на пода в тъмносиньо.

На третия етаж Жаклин тръгна по дълъг коридор и спря пред врата, на която бе написано името на Рупърт Дантон. Почука и зачака отговор.

— Влезте — обади се млад женски глас.

Жаклин отвори вратата.

Зад пишещата машина, поставена върху светлокафява маса, седеше госпожица Льору, секретарката на професора.

— Мадам Дантон! — младата жена учудено вдигна поглед.

— Добър ден, госпожице!

Жаклин затвори вратата и се отправи към секретарката.

— Това се казва изненада.

Госпожица Льору се изправи. Двете жени се познаваха бегло — бяха се запознали тук, в кабинета на професор Дантон, а по-късно се бяха срещнали на приема. Тя предложи на гостенката да седне.

— Не, благодаря, за съжаление не разполагам с много време.

— Съжалявам, ако сте дошла да посрещнете съпруга си. Тази сутрин той не е в кабинета си.

— Не — усмихна се американката. — Тук съм по друг повод.

Леко облекчена, госпожица Льору отново седна зад пишещата си машина. С дясната си ръка поправи леко затъмнените си очила.

— Дошла съм да ви помоля за една малка услуга.

Явно изненадана, французойката погледна професоршата.

— Мен?

— Да. Касае се за следното: мъжът ми бе посетен от група студенти — французойката кимна. — И тази сутрин установих, че един от тях е забравил папката си у нас.

Жаклин погледна през прозореца околните къщи. Пръстите на лявата й ръка започнаха да си играят с халката й. Не й беше лесно да разказва нещо, което не отговаряше на действителността.

— Донесохте ли папката? Да му я върна ли?

Жаклин прехапа долната си устна.

— Не. Съвсем не се сетих. Това наистина би било най-простото решение.

Тя се мъчеше да намери подходящите думи.

— Мислех си, че вие евентуално бихте могла да ми дадете списъка на студентите на мъжа ми, за да открия адреса на младежа и да му изпратя скиците.

Жаклин се чувстваше като малко момиченце, което се оправдава пред своя учител за ненаписаното домашно.

— Оставете на мен, мадам — секретарката стана и отиде до един шкаф. — Просто ми кажете името на студента и ще ви запиша адреса.

Тя отвори една от вратичките на шкафа, порови се из няколкото класификатора и след това извади папка с надпис „Текущ семестър“.

Отново отиде до бюрото и я остави пред себе си до машината.

Жаклин преглътна.

„Не — помисли си тя, — не мога да назова името. Ако госпожица Льору го спомене пред Рупърт… Невъзможно е.“

— Е, мадам? — секретарката учудено погледна към нея.

Жаклин все по-бързо въртеше халката си. Беше отчайващо. Колкото и да се мъчеше, не можеше да измисли никакво разумно обяснение.

— Разбирам — каза изведнъж младата французойка. Жаклин повдигна вежди. — Не можете да си спомните името на младежа, нали?

Американката мислено й поблагодари за това недоразумение.

— Точно така — отвърна облекчено, — в момента просто не се сещам за името.

— Веднага ще уредим въпроса — госпожица Льору отвори класификатора пред професоршата. — Просто надникнете в списъка. Щом видите името, сигурно ще го разпознаете.

С благодарна усмивка Жаклин взе листа и започна да прехвърля имената на студентите.

В същия миг телефонът иззвъня и секретарката вдигна слушалката.

Жаклин веднага забеляза, че обаждането бе лично. Тя направи знак с ръка на младата французойка, че не трябва да се притеснява от нея. Госпожица Льору разбра и се облегна на стола си.

За по-малко от минута между многото имена Жаклин откри това на Жан-Марк: улица „Волтер“, номер 25, дванадесети район. Не бе необходимо да си записва адреса. Със сигурност нямаше да го забрави.

С бързо движение на ръката тя затвори класификатора и се отправи към шкафа, откъдето преди няколко минути секретарката го беше взела.

Макар госпожица Льору да й правеше знаци, че не е нужно, но тя го остави обратно, след това с любезна усмивка се сбогува с нея.

Жаклин напусна сградата, пресече улицата, повървя до следващия ъгъл и се огледа за такси.

За нейно щастие тъкмо спираше една кола, от която слезе възрастен господин. Жаклин се качи и назова улицата и района на Жан-Марк.

— Пред кой номер желаете да спра, мадам? — попита шофьорът, след като пристигнаха на улица „Волтер“.

Тя се поколеба за момент, след това каза:

— Четиридесет и пет.

Не искаше да спрат точно пред входната врата на Жан-Марк, макар да беше смешно да си мисли, че тук някой би могъл да я наблюдава.

Докато шофьорът търсеше номер четиридесет и пет, тя огледа сградата, покрай която минаваха.

Двадесет и девет, двадесет и седем…

Ето!

Номер двадесет и пет.

Къщата, в която живееше Жан-Марк.

Стара, порутена сграда, чиято сивота с нищо не я отличаваше от другите къщи в района.

Жаклин обърна глава встрани, докато колата продължаваше да се движи по улицата.

Фактът, че студентът живееше в тази къща, я караше да изглежда съвсем различна от другите сгради наоколо. Жаклин беше напълно сигурна, че след този кратък, бегъл поглед вече щеше да познае „неговата къща“ между стотици други.

Шофьорът спря пред номер четиридесет и пет и младата жена слезе. След като плати, съвсем бавно тръгна към номер двадесет и пет.

Сърцето й започна да бие по-силно и тя усети как я обхвана някаква вътрешна възбуда. Внезапно й се стори, че всяка отделна крачка изведнъж придобиваше особено значение, че пред нея стоеше важно решение, което трябваше зряло да обмисли.

Още четири къщи и щеше да достигне целта си.

Погледна нагоре към прозорците на къщата. Бяха стари, олющени, небоядисвани от години. Къде ли живееше Жан-Марк?

На втория етаж — там, където на перваза имаше големи зелени растения? Или в съседство, където един от прозорците беше отворен и оттам долиташе силна музика? Сигурно не. Той не беше човек, който по време на работа слуша силна музика.

Може би отгоре, където много стара завеса засенчваше по-голямата част от стаята? Вероятно работеше нощем, спеше през деня и нарочно беше затъмнил стаята си?

Или вдясно, където всички прозорци бяха широко отворени и два панталона бяха прострени да съхнат на слънце?

Жаклин се усмихна при вида на избелелите от пране дънки.

Това трябваше да е жилището на Жан-Марк.

Дали си беше вкъщи? Дали стоеше пред статива си и рисуваше? Или беше седнал в някое кресло с блок за рисуване на коленете и нанасяше спомени върху белите листи?

Младата американка беше стигнала до входната врата, на която бе окачена стара табела с номер 25.

Тя спря за миг и се огледа. Освен двете възрастни жени с пазарски колички нямаше никого. Приближи се и изкачи първото стъпало, което водеше към входната врата. В тази сграда нямаше външни звънци с надписи.

Жаклин хвана тежката месингова дръжка на вратата и я натисна. Удари я миризма на зеле. В едно от жилищата на партера се караха мъж и жена.

Отзад нещо тъмно пробяга нагоре по стълбите. Вдигна глава и видя една сива котка да изчезва на първия етаж.

Стълбището беше доста тъмно и на младата американка й беше трудно да се ориентира.

От дясната си страна ненадейно откри няколко пощенски кутии. Те бяха поставени на стената на височина на погледа и повечето бяха отворени. В някои от тях имаше проспекти от последната седмица. Изглежда никой от живеещите в този дом не очакваше днешна кореспонденция.

Жаклин прочете набързо малкото имена, които можеха да се видят. Льогран, Бертие, Гару… Дювал.

Пощенската кутия на Жан-Марк беше последната от редицата. И тя беше пълна с рекламни проспекти. Вероятно вече дни наред студентът не беше излизал от жилището си. Или не се интересуваше особено от пощата си.

— Добър ден, мадам.

Жаклин извърна глава встрани.

Плътният глас на някаква стара жена напълно я изненада.

— Ако включите там отпред осветлението, ще можете да ме видите по-добре.

Американката видя пред себе си на стената ключа, натисна го и светлината заля коридора.

На около три метра от нея възрастна жена седеше на сгъваем стол. Беше прекалено дебела, с наметнат върху раменете тъмнокафяв шал. До стола й бе захвърлен изпокъсан вестник.

— Кого търсите? Имате доста изискан вид за това място — каза тя, без да променя изражението си.

Младата американка веднага изпита вътрешна антипатия спрямо жената, която явно беше портиерка на тази къща.

— Аз… аз… — тя направи крачка назад.

— Сигурно сте се объркала, мадам. Тук определено не живее никой, който би могъл да ви интересува. Само пропаднали личности и хора, вярващи в неща, които така или иначе никога няма да се случат.

Гласът на жената беше дрезгав, а тонът, с който изрече тези думи — твърд и мрачен.

— Вероятно… съм се заблудила — Жаклин бавно тръгна назад към изхода.

— Вие не сте оттук, нали? Чужденка ли сте?

Младата жена кимна и излезе навън.

На улицата я посрещна топлият пролетен въздух. Тя продължи в посоката, от която беше дошла. После пресече улицата и след около петдесетина метра отново спря. Обърна глава и още веднъж се загледа в прозореца, зад който предполагаше, че е Жан-Марк.

Изведнъж я завладя странно чувство. Тя самата едва ли можеше да си го обясни. Радостната възбуда, която само допреди няколко минути определяше усещанията й, внезапно бе отстъпила пред някакъв неопределен страх.

Жаклин започна да се съмнява в правилността на решението си да потърси Жан-Марк. Сякаш старицата от стълбището бе оживила най-дълбоките й резерви спрямо посещението при студента.

Тя, съпругата на гост — професор в Сорбоната, отиде в кабинета на мъжа си и излъга секретарката му, за да се добере до адреса на младежа, когото бе виждала едва два пъти в живота си.

Въпреки че той се беше уговорил с нея, тя не можа да изчака две седмици до срещата.

Жаклин преглътна и сведе поглед.

Поведението й не беше ли осъдително? Не отиваше ли твърде далеч? Може би Жан-Марк съвсем не беше съгласен да го посещава тук преди обед в средата на седмицата. Може би работеше, искаше да рисува, а тя само му пречеше.

Изведнъж намерението да посети Жан-Марк в жилището му й се стори груба грешка.

Вероятно беше по-добре да изчака до следващата седмица и да се срещне с него в бистрото. Ако той държеше на това, после отново можеха да се видят. Може би дори щеше да я покани при себе си.

Жаклин бавно се обърна. След още един последен поглед към прозореца на втория етаж на къщата с номер 25 тя си тръгна, решена да потърси такси, което да я откара на улица „Дьолриш“.