Мери Грант
Една пролет в Париж (5)

V

Времето беше благосклонно към жителите на милионния град. Дни наред нито един облак не бе помрачил тъмносиньото небе, а температурите постоянно се покачваха. От време на време подухваше ветрец и караше клоните на дърветата леко да се поклащат.

Всички пъпки бяха разцъфнали и мирисът на млади цветове изпълваше въздуха. Ята птици заселваха дърветата по улици и площади, а цвърченето им прогонваше и последната мисъл за отиващата си зима.

Но никой от изминалите дни не се бе сторил на Жаклин така хубав и приятен като днешния. Сякаш небето беше малко по-синьо, слънцето малко по-блестящо, а въздухът — малко по-пролетен в сравнение с предишните.

Младата американка преметна дамската си чанта през рамо и тръгна по улицата край Сена. Тя бе пристигнала в града с такси цели два часа преди срещата с Жан-Марк. Вкъщи постоянно поглеждаше часовника, което направи впечатление на Николет. Но както винаги младата прислужница се бе опитала да замаскира собствените си чувства.

Срещу Жаклин вървяха разхождащи се хора в добро настроение и на няколко пъти й се стори, че минавайки покрай нея, някой бегло й се усмихваше.

Само още един час и тя отново щеше да види Жан-Марк. Дали щеше да донесе скицата? Със сигурност нямаше да я забрави. Какво ли беше нравил през изминалите дни?

Жаклин предполагаше, че той беше употребил този промеждутък от време за работа, че използваше свободното време, което му позволяваше следването, за рисуване. Представи си как добре си живееше той.

Вероятно има малко жилище някъде в града. Тя се засмя при мисълта как ли изглеждаше то. Може би повечето неща бяха разпилени по земята, в кухнята имаше планини от съдове, а в пощенската кутия се трупаше пощата от последните дни.

Малко по-далеч от входа към страничната улица, където се намираше бистрото „При Пепито“, Жаклин забави ход, сякаш искаше малко да удължи радостта от срещата.

Дали Жан-Марк вече беше пристигнал? Може би вече известно време чакаше. Обхваната от внезапно безпокойство, тя изведнъж се разколеба дали си спомня с точност времето, за което се бяха уговорили.

„Глупости — каза си. — През цялата седмица въобще не се съмнявах. Само собствената ми нервност ме кара да мисля подобни неща.“

Пет минути по-късно зави в малката странична уличка.

Още отдалеч погледът й бързо обходи гостите, насядали на масите вън на открито. Не, Жан-Марк не беше между тях. Още не.

Жаклин се приближи, огледа се и реши да седне на една свободна маса съвсем близо до тротоара. Оттук можеше да наблюдава другите маси и освен това да гледа в посоката, от която последния път Жан-Марк беше дошъл.

След няколко минути съдържателят дойде до нейната маса и тя си поръча кафе с мляко.

През две маси пак седяха двете млади момичета, които последния път обсъждаха мъжа й. Този път разговорът явно засягаше друга тема. Бяха разпънали на масата пред себе си цял куп скици, които оживено коментираха.

Жаклин видя отново и старата жена, която неотдавна беше нахранила кучето си с лучена супа. Кучето седеше до стола й с унесен поглед, а очите му бяха полузатворени. Вероятно изяло бе отдадено на задачата да смели обяда си.

Младата жена погледна часовника си. Още четвърт час. В случай, че Жан-Марк беше точен. Дали щеше да пристигне по-рано? Дали щеше да я накара да почака малко? Или щеше да се зададе по улицата точно на минутата и да я поздрави дружелюбно?

Минутите течаха. Пепито излезе и донесе на Жаклин кафето.

Двете момичета прибраха скиците си, платиха и си тръгнаха.

Старата жена и кученцето й напуснаха бистрото и бавно се отправиха към брега на Сена.

Радостното очакване, което беше обхванало Жаклин от няколко дена, и което през последните два часа постепенно се бе усилвало, достигна връхната си точка. Отзад, в края на улицата, спря стара кола и от нея излезе млад мъж.

Жан-Марк.

Очите на Жаклин заблестяха. Тъмните коси, пуловерът. Нямаше съмнение — това трябваше да е студентът.

Но след това мъжът се обърна и върху лицето на Жаклин се изписа разочарование. Тя посегна към чашата с кафе и отново погледна часовника си.

Две минути бяха изминали от момента, в който трябваше да се срещне с Жан-Марк.

Изведнъж й хрумна идея. Може би Жан-Марк седеше вътре в бистрото и я чакаше там. Тя стана и се отправи към големия прозорец.

Когато надникна вътре в заведението, някои от посетителите се обърнаха към нея. Не — студентът не беше и тук.

— Какво обичате? — попита Пепито и подаде глава на входа. Той не беше разбрал намерението й и помисли, че тя иска да го извика.

Жаклин махна с ръка.

Съдържателят повдигна рамене и се върна обратно зад тезгяха.

Отново седна на масата си. Кафето й беше изстинало и тя с натъжено лице започна да си играе с дръжката на чашата.

„Няма да дойде — каза си. — Напразно се надявах да го видя отново.“

Пръстите й се плъзнаха по ръба на чашата.

„Може би си има приятелка.“

Прехапа долната си устна и наведе глава.

„При това хубаво време вероятно е отишъл с нея някъде. Може би двамата лежат, като много други хора, на брега на Сена и се пекат на слънце…“

Внезапно очите на Жаклин се напълниха със сълзи. Тя взе дамската си чанта и извади носна кърпичка. Докато си бършеше очите, чу приближаващи се стъпки и вдигна поглед.

Млад мъж — почти на възрастта на Жан-Марк — с дълги коси и зелена жилетка вървеше към нейната маса. Изглеждаше останал без дъх.

— Извинете — попита той, — вие ли сте мисис Дантон?

— Да! — младата жена го погледна учудено.

— Какво щастие. Вече се страхувах, че съм закъснял. Жан-Марк ми каза, че непременно трябва да съм точен.

— Жан-Марк?

Той кимна.

— Може ли да седна за момент при вас?

— Да, разбира се.

— И така, първо трябва да ви поздравя от името на Жан-Марк. Той много съжалява, че днес не може да дойде и ми поръча да ви съобщя, че съвсем не е забравил за уговорката ви.

— И защо не може да дойде?

— Горкият, претърпя злополука.

— Злополука? Но какво му се е случило?

— Не се тревожете — младият мъж вдигна ръка, сякаш искаше да успокои Жаклин. — Нищо страшно. Падна. Докторът каза, че до началото на следващата седмица ще се оправи. Жан-Марк помоли да ви предложа нова среща след четиринадесет дни.

Сърцето на Жаклин подскочи.

„Той е изпратил приятеля си, за да се извини и да се уговори с мен за друг път!“ Но в същия миг радостното чувство доби горчив привкус. Две седмици бяха много време. Защо я караше да чака толкова дълго?

Младежът сякаш отгатна мислите й.

— Жан-Марк смята, че тогава със сигурност отново ще е здрав — добави той. — Мога ли да му съобщя, че ще дойдете?

— Да, разбира се — тя се усмихна.

Съдържателят излезе и отправи поглед към двамата.

— Едно кафе, Кристоф?

— Не, благодаря. Трябва да тръгвам веднага. Довечера ще намина пак — отвърна младият мъж и стана.

Той премести стола си отново към масата и се сбогува с Жаклин с дружелюбна усмивка.

Тя се загледа след него, докато се скри зад първия ъгъл.

Изведнъж почувства безкрайно облекчение. В края на краищата беше я уверил, че не се касае за нещо сериозно и че бе въпрос на дни, докато Жан-Марк отново се изправи на крака.

Слънцето вече се беше изкачило по-високо и първите сенки падаха върху масите на бистрото. Жаклин взе дамската си чанта, стана и влезе в заведението, зад чийто тезгях Пепито тъкмо шумно коментираше с един от своите клиенти някакъв футболен мач. Тя плати кафето си и се отправи към Сена.

Няколко минути по-късно откри свободно място на тревата край брега на реката, постла якето си и седна между другите младежи.

Слънцето се отразяваше във водите на Сена и изпращаше блестящи лъчи към повърхността й. Жаклин леко примижа, но не затвори очи. Една лодка бавно се плъзгаше нагоре срещу течението на реката. Равномерното и приглушено буботене на двигателя й хармонично се вместваше в спокойната атмосфера на ранния следобед. Изглежда топлещата сила на слънцето бе потопила всичко в състояние на дълбоко доволство. Дори автомобилите, които пътуваха по улицата на другия бряг на Сена, създаваха впечатлението, че се движат по-бавно и по-предпазливо, отколкото преди няколко часа.

На Жаклин й се искаше да можеше да задържи времето.

Погледът й бродеше по дърветата и тревните площи на отсрещния бряг, нагоре към кейовата стена, която от това разстояние изглеждаше така, сякаш имаше за задача да прокара разделителна линия между сивото ежедневие на къщите отзад и ваканционното настроение на тези, които лежаха на слънце край реката.

Жаклин се сети за сцената, която й беше описал Жан-Марк. Представи си го като малко момче, което седи на кейовата стена с блокче за рисуване на коленете и молив в ръка.

„Дали е прибрал някъде рисунките, които е направил тогава? — запита се тя. — Ще мога ли да ги видя някога?“

Младата американка бавно затвори очи. Обхвана краката си с ръце и отпусна глава върху коленете си. Сякаш чуваше гласа му.

„… ще нарисувам още много твои портрети… Ела, Жаклин…“

Тя усети как ръката му я докосна и внимателно я притегли към себе си.

„Да оставим картините настрани… Просто ме погледни…“

Ръцете му обхванаха гърба й, прегръдката му ставаше все по-силна.

„Ела, Жаклин… моля те…“

Лицето му се доближаваше до нейното. Тя надникна в тъмните му сериозни очи. Бяха топли и нежни, а погледът му сякаш я галеше…

„О, Жан-Марк…“

Изведнъж обви ръце около него и притисна тяло към неговото. Усети устните им да се докосват и бе надвита от собствените си чувства.

„Никога вече не ме пускай, никога, никога…“