Мери Грант
Една пролет в Париж (9)

IX

— О, мадам, вие ли сте?

Жаклин още не беше затворила входната врата, когато чу загрижения глас на прислужницата.

— Да, Николет.

— Слава Богу, мадам.

Младата французойка държеше в ръце бърсалка за прах от пера и разтревожено гледаше професоршата.

— Вече се страхувах, че ви се е случило нещо.

— Но аз не ви казах кога ще се върна — Жаклин влезе в коридора на апартамента.

— Не, мадам. Но и не казахте, че… — беше й неудобно да довърши изречението си. — Съпругът ви се обади преди час.

Жаклин, която тъкмо искаше да влезе в съседната стая, се спря и се обърна към Николет.

— Казахте ли му…?

Французойката енергично поклати глава.

— Не, мадам — тя леко се изчерви. — Всъщност… Той не пита за вас. Само ме помоли да ви съобщя, че ще се върне от пътуването чак вдругиден. Да ви… да ви донеса ли едно кафе?

— С удоволствие — Жаклин се усмихна и влезе в дневната.

Утринното слънце нахлуваше през прозореца в стаята. През вратата на трапезарията видя, че Николет й беше приготвила масата за закуска.

Тя отиде до дивана и седна. Бавно обходи с поглед стаята. Като че ли тази сутрин виждаше всички предмети в друга светлина. Картините по стените, снимките върху шкафовете, завесите, мебелите — всичко си беше същото и въпреки това й се струваше, че се е изменило нещо основно.

Мислите й започнаха да се избистрят и младата американка ги пусна на воля. Още веднъж си спомни часовете, които беше прекарала заедно с Жан-Марк. Струваше й се, че усеща ръцете му върху кожата си, че чува гласа му, дори, че е тук в апартамента, съвсем близо до нея…

Тя си спомни последните думи, които бяха разменили сутринта, преди да напусне жилището му.

— Решението е само твое — й беше казал Жан-Марк. Сигурен съм, че ще постъпиш правилно и не те насилвам за нищо. Трябва да знаеш, че искам да те имам само за себе си, че имам нужда от теб.

Беше я прегърнал за последно.

— Ще говоря със съпруга си щом се прибере вкъщи. Ще му кажа това, което ми нашепва гласът тук вътре — тя беше сложила ръка на сърцето си. — После ще дойда при теб и…

— … и ще останеш при мен — довърши той и я целуна още веднъж по устните.

— Мадам, кафето ви. Да ви донеса ли още нещо?

— Не, благодаря — тя посегна към чашата.

Николет излезе от стаята така тихо, както беше влязла.

Жаклин отпи глътка от кафето си, което тази сутрин предпочиташе без захар и мляко. После отново остави чашата и се облегна назад на дивана.

Беше решила да говори с Рупърт още в деня на завръщането му. Но ето че мъжът й беше удължил престоя си с ден и половина и тя трябваше да чака най-малко още четиридесет и осем часа.

Младата американка пое дълбоко въздух. Започна да обмисля как би било най-добре да подходи.

Дали първо да заговори за това, че през последните години постепенно се бяха отчуждили един от друг? Или да започне да го упреква заради егоизма му?

Тя поклати глава.

„Най-добре ще е просто да му кажа истината. Вече не те обичам, Рупърт. Някога те обичах, но времето показа, че имаме различни възгледи за живота, които са несъвместими. Симпатията, която някога изпитвах към теб, се превърна в ужасяващо безразличие. За мен ти вече не означаваш нищо, вече не те очаквам вечер с радостното нетърпение на първите месеци, не жадувам завръщането ти, когато те няма.

А ти? Смяташ ли, че не съм забелязала съществуването на други жени, които те интересуват повече от мен? Които те боготворят така, както аз някога, и на които даряваш симпатията си в знак на отплата.“

Усети вътрешното напрежение, което я обхвана при мисълта за него.

Но не беше ли права? Това, което сега мислено беше казала на Рупърт, не отговаряше ли изцяло на истината?

„Естествено — каза си тя. — И това не е всичко. Какво стори през последните години, за да ме направиш щастлива? Какво предприе, за да изпълниш живота ми и поне мъничко да го обогатиш? Нищо. Винаги си мислил само за себе си. Винаги си гледал само кариерата си. Издигането на професор Дантон. Това бе всичко, което те интересуваше. Всичко останало беше подчинено на тази цел.“

Тя стана и отиде до прозореца. Вън през листата на дърветата подухваше лек ветрец. Изведнъж сърцето й заби лудо и ръцете й се овлажниха.

„Знам, че обичам Жан-Марк и вече не обичам Рупърт Дантон. Защо просто не застана пред мъжа си и не му кажа всичко това така кратко и ясно, както го виждам аз самата?“

Тя пристъпи до шкафа, върху който се намираха ваканционните им снимки. Рупърт и Жаклин Дантон на плажа на един от карибските острови. Двамата се усмихваха срещу камерата и правеха впечатление на щастливи и весели хора.

„Това е минало — си каза младата американка. — Трябва постоянно да си го повтарям. Беше време, когато чувствата и усещанията ми бяха по-различни от сегашните. Но времената се промениха й трябва да изхождам от това какво изпитвам днес.“

Тя обърна гръб на снимките и тръгна из стаята.

Върху малката масичка лежаха писмата, пристигнали през последните дни. Жаклин ги вдигна и започна да ги разглежда едно по едно.

Повечето остави обратно, задържа в ръка само две от тях — от брат си и от майката на Рупърт.

Жаклин отвори двете писма и седна в голямото кресло в ъгъла на стаята.

Започна да чете…

Четвърт час по-късно остави писмата настрани. Очите й бяха пълни със сълзи. Искаше й се да не беше ги отваряла изобщо.

Брат й пишеше какво му се беше случило в началото на следването му в Сан Франциско, че междувременно бил свикнал с обстановката и че щял да си потърси работа за през първата семестриална ваканция. Със спечелените пари искал да посети Рупърт и Жаклин в началото на лятото.

„Страшно ще се радвам да посетя заедно с вас двамата музеите в града и освен това ще ви донеса някои интересни находки. Прегледах архива на нашия университет и намерих някои сведения за мексиканската революционна живопис през тридесетте и четиридесетте години, които Рупърт сигурно още не познава. Сигурен съм, че ще се изненада.“

Жаклин избърза сълзите от очите си.

Тони, по-малкият й брат, винаги е бил много впечатлен от Рупърт. При посещенията на момчето двамата много добре се разбираха. Заедно събраха материали за едно изследване върху мексиканската стенна живопис и братът на Жаклин се беше запалил на тази тема. Ето че през лятото искаше да им дойде на гости.

Писмото от майката на Рупърт нарани Жаклин още по-дълбоко.

„Наистина е жалко, че сега вие двамата сте толкова далеч и че в близко бъдеще няма да имаме възможност да се видим. Въпреки това мисълта, че Жаклин е при теб, ме прави щастлива. Тя е снаха, за която всяка майка може само да мечтае. Надявам се, че това ти е ясно и че от време на време й го показваш. При всички случаи на първо време желая на двама ви всичко хубаво в Париж и много се надявам догодина отново да ви видя при себе си.

Вашата майка.“

Младата американка не можа да сдържи повече потока на сълзите си. Тя подпря глава на ръцете си и изхълца.

„Какво да направя? — питаше се тя. — Всичко, което исках, беше честна основа за по-нататъшния ми живот, да приключа с лъжата, върху която е изграден сегашният.“

А всичко й се бе сторило толкова просто, когато сутринта си тръгваше от жилището на студента. Сега тук, в стаите на апартамента си, изведнъж отново бе настигната от действителността.

Наистина ли беше така? Дали връзката й с Жан-Марк беше само сън? Дали животът с Рупърт Дантон бе действителността, с която трябваше да се примири?

Погледът й се плъзна из стаята и накрая спря върху двете писма.

Може би Тони щеше да я разбере, когато му обясни защо е напуснала Рупърт. Но как един ден щеше да се покаже пред очите на майка му? Беси бе чудесна жена и двете с Жаклин винаги се бяха разбирали прекрасно. Как ли щеше да възприеме факта, че тя и Рупърт са се разделили? От едната страна беше собственият й син, а от друга тя — снаха й, която обичаше като собствена дъщеря!

Жаклин се опита да прогони мислите си и за няколко мига да не мисли за нищо, но не успя. Накрая не издържа повече в стаята. Излезе в коридора, взе жилетката си и хукна надолу по стълбите.

— Мадам! — догони я гласът на Николет и тя спря. — Извинете, мадам. Исках само да зная дали да сервирам обяда както обикновено?

— Недейте. Починете си днес следобед, Николет. Елате чак утре рано сутринта.

Опита се да се усмихне, но лицето на прислужницата й показа, че опитът й бе несполучлив. С кимване, отразяващо цялото й объркване относно ситуацията, която не разбираше, Николет бавно затвори вратата.

Жаклин излезе навън, слезе по стъпалата, водещи към градинската врата и се отправи към парка.

Въпреки топлото утринно слънце й стана малко студено. След около стотина метра намери пейка, разположена на слънце, и седна.

Погледът й се плъзна по тревата, храстите и дърветата, след това отпусна назад глава и затвори очи. Слънцето бе вече доста силно за сезона и за няколко минути успя да стопли Жаклин така, че тя остави жилетката си настрани.

Но не успя да прогони мислите й. Те занимаваха младата жена и през следващите часове, бяха като мрежа, затягаща се толкова по-силно, колкото повече Жаклин се мъчеше да се освободи от нея…