Дикси Браунинг
Взривена тишина (9)

Девета глава

Лунната светлина покриваше земята като сняг. Клем знаеше, че не може да чака повече. И без това бе чакал твърде дълго. Преизпълнен със страх и копнеж, почти болен от притеснение, той се запита дали изобщо е имало смисъл да се надява на успех. В началото тя ще се изненада като го види, но после ще го покани да влезе и той ще има възможност да й покаже новопридобитите си умения. През последния месец бе научил дяволски много неща, беше се променил във всичко, с изключение на едно. Марта все още бе най-важното в живота му! Любовта, която го връхлетя изневиделица при първата им среща, се разгоря още по-силно след раздялата и сега му причиняваше почти физическа болка.

Чак когато зави по нейната улица, му мина през ума, че има възможност Марта да не е сама. Ръцете му стиснаха волана по-здраво. До този момент караше с около двадесет километра в час, по-бавно, отколкото позволяваше ограничението на скоростта в населените места. Сега намали още повече. Някаква друга кола изскочи с бясна скорост от една пресечка, размина се с него на сантиметри и яростно натисна клаксона. Клем стисна кормилото толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

Къщата беше малка. Човек можеше и да не я забележи, но той вече няколко пъти бе минавал с колата си покрай нея и я познаваше добре. Тревистозелена, нагиздена с шарени капаци на прозорците, с венец от цветя на вратата и наклонена на една страна градинска порта. Марта заслужаваше нещо по-добро. Стана му неприятно, че живее на такова неугледно място.

Паркира до бордюра точно зад старата й таратайка. Знаеше, че тази кола е нейна, както знаеше и това, че си е на мерила работа в голям магазин за детско облекло. Благодарение на Вирджиния Малвърн, бе научил също, че засега управата на магазина е много доволна от работата й.

Беше изминал половината път към вратата й, но се сети за розите и се върна да ги вземе. Жълти рози! Като онези, които бяха нарисувани на етикета на едно от бурканчетата й. Докато минаваше покрай хилавия жив плет, по скърцащия чакъл на пътеката и през портичката, се изпоти целият. Защо, по дяволите, се бе натруфил като жиголо? Трябваше да си сложи стария сив костюм, бялата риза и черната вратовръзка. Трябваше да носи очила, а не новите контактни лещи и да остави брадата си да поизрасте.

Почука на вратата по-настойчиво, отколкото възнамеряваше. Стъклата й се раздрънчаха. Тя отвори, отново бе с жълто, но този път това беше пуловер. Носеше плътно прилепнали джинси и чифт жълти пантофи зайчета.

Клем се изкашля и пое дълбоко въздух. Колко пъти бе репетирал пред огледалото възможно най-прозаичния поздрав. „Добър вечер, Марта. Радвам се да те видя отново!“ Тя от своя страна трябваше да отговори нещо, а не да мълчи като сега! Това го обърка и той смотолеви.

— Аз… Мисля, че тази вечер се очаква да падне доста гъста мъгла. Моля те, кажи нещо, преди да съм се взривил от напрежение!

Сто и деветдесет сантиметра, осемдесет и пет килограма, седем висши образования от най-добрите университети в страната стояха и трепереха в скъпите мокасини пред една дребна закръглена жена с пантофи зайчета! Клем стоя и се взира в нея в продължение на най-дългите трийсет секунди, които някой мъж някога е преживявал, а накрая й подаде букета.

— Клем?! — прошепна тя, без да обръща внимание на цветята. — Как успя да ме намериш?

Той обаче можа само да повтори третата от предварително наизустените фрази.

— Колко приятно местенце.

А мястото бе ужасно! Тя имаше нужда от голям двор с дървета и от повече пространство. А тук разстоянието до съседната къща бе едва два-три метра, да не говорим за жалкия плет, който явно заместваше липсващата зеленина.

— Ти как… Аз почти не… Ела. Искам да кажа, би ли… О, Господи, просто влез вътре!

Той послушно мина покрай нея и се озова в накипрена и весела стаичка, изпълнена със снимките на две хлапета. Имаше и една фотография на мъж и жена, Клем реши, че това е брат й с една от съпругите си. Мъжът бе на средна възраст, а жената със забрадка срамежливо се смееше до него. На едно от креслата бе струпана купчина вестници и брошури, а на другото лежаха почти разпаднала се парцалена кукла и кошничка с конци. До този миг той бе мачкал стъблата на розите в юмрук и сега се сети за тях.

— Донесох ти това — каза той, като отново бутна букета в ръцете й. Молеше се тя да не забележи нервността му.

— Прекрасни са, Клем, но… Какво се е случило с теб? Изглеждаш толкова различен. И как, за Бога, успя да ме намериш? Та аз още не съм изпратила новия си адрес дори на Хати! Гласът й звучеше доста странно, когато ми се обади миналата седмица.

Тя отиде до кухнята и донесе ваза за розите. За миг притисна лице към цветовете им, преди да ги постави на масата.

— Вирджиния Малвърн.

— От бижутерския магазин?

Той кимна. Или вратът му се бе подул през изминалите три минути, или яката му се бе свила, защото чувстваше как се задушава!

— Ъ-ъ… Твоят изумруд… Искам да кажа, че тя каза…

— Че изобщо не е изумруд. Искрено казано, изпитвам истинско облекчение. Изглежда не съм създадена за изумруди.

— Минералът, който си намерила, е много красив — не знаеше какво друго да каже. По едно време си мислеше да купи истински изумруд и да го замени тайно, но знаеше, че е трудно да намери толкова голям скъпоценен камък.

— Запазих си го за спомен — отвърна Марта и се засуети около струпаните вестници.

Клем разбра, че тя се бои да срещне погледа му. Той обаче нямаше да й позволи да се измъкне!

— Хати ти се е сторила странна по телефона, защото е много разочарована, че когато се е върнала, не ни е заварила и че…

— Че какво?

— Че не сме се оженили — сега поне бе убеден, че цялото й внимание е приковано в него. — Хати всяка година подготвя някоя акция под надслов: „Време е да направим нещо за горкия Клем“, но обикновено се е ограничавала до това да ми провали някоя и друга вечер.

— Да ти провали?

— Нямах това предвид — побърза да се оправдае той.

Марта се отпусна в освободеното кресло, но веднага скочи на крака, за да го предложи на него. Клем обаче не искаше да сяда. Единственото му желание бе да я прегърне и никога да не я пусне! Но преди това трябваше да поговорят. „Много добре съзнавам, че ти също ме обичаш, защото ако беше безразлична, нещата между нас никога, нямаше да се развият по този начин. Аз почти чувствам, че ме обичаш!“, мислеше Клем.

— Не мога да повярвам, че Хати нарочно е заминала и… Искам да кажа, тя знаеше, че аз ще дойда, защото ме беше поканила. Значи е искала ние с теб… Ти и аз?! — внезапно млъкна, защото се досети. „Тя е знаела как ще постъпя аз. Не е забравила какви чувства породи у мен портретът. А аз си мислех, че толкова умело ги прикривам!“, мерна се в ума й.

Клем кимна. Искаше му се да е написал предварително черно на бяло всичко, което има да й казва. Нуждаеше се от точните думи, за да й изложи мислите си спокойно и подредено. Трябваше да й обясни чувствата си, а думите отново му убягваха.

— Топъл декември случихме, нали? — той поразхлаби възела на вратовръзката си.

— Парното е ново — влезе в тон с него тя. — Виж… — „Защо си губим времето в празни приказки? Защо не ме прегърнеш? Не ме ли желаеш вече?“, негодуваше обаче наум. Прокашля се и продължи: — Изглеждаш чудесно, Клем. Косата ти.

Тя не бе само подстригана. Личеше си, че е пипната от стилист. Макар да не се интересуваше от мъжка мода, Марта знаеше какво е хубав костюм, а неговият бе чудесен и му стоеше фантастично. Бледосинята риза и вратовръзката с индийски мотиви подчертаваха наситеното синьо на очите му. — Какво си направил със себе си в последно време?

— Благодаря. Учих. Приготвях се да се местя — „Страдах по теб до смърт!“, едва се сдържа да не добави Клем.

— Да се местиш? Значи си решил да напуснеш Би Фи Ай? — „По дяволите, защо ти трябваше да се връщаш, след като веднага ще си тръгнеш? Почти бях започнала да те забравям — случваше се да не заплача по цял ден. До пролетта щях да съм като нова, а сега всичко ще започне отново!“, мислеше тя.

— Да, напускам ги — закрачи из стаята. Препъна се в купчина книги и стъпи в паница с орехи, поставена на земята. По гладко избръснатата му горна устна избиха капчици пот и той пъхна ръце в джобовете си, за да скрие треперенето им. — По дяволите, Марти! Направих всичко, за което се сетих! Ако не е достатъчно, само ми кажи какво още да променя. Аз бързо схващам.

В този миг Марта не издържа на напрежението и скочи на крака. Още миг, и той щеше да направи това, за което мечтаеше, да я притисне в обятията си. Вместо това намери сили да се извърне настрани.

— Трябва да ти кажа нещо — продължи. — Ако изгубя смелост, тоест ако се разсея, може би няма да съм в състояние…

— Тогава го кажи, моля те! — „Кажи ми думите, които копнея да чуя!“, простена тя наум.

— Марта, аз… Виж, вече мога да шофирам. Сам си купувам дрехите — той разхлаби скъпата си вратовръзка и разкопча горното копче на шития по поръчка костюм. — Купих си кола. Вземах уроци по кормуване.

— Клем!

— Видях се със счетоводителя си и той ме увери, че имам предостатъчно пари. Ще ти дам всичко, което искаш, без да те принуждавам да се обвързваш.

— Не мога да взема парите ти, Клем. — „Искам да се обвържа, и то именно с теб!“, искаше й се обаче да извика. — Това просто не се прави. Но ти благодаря.

Той се обърна, за да я погледне. Тя беше толкова близо, толкова близо. Но въпреки това не я взе в обятията си.

— Но аз искам да ти ги дам. Не разбираш ли? Искам да ти дам всичко, но не зная какво искаш ти. Ти си тръгна.

— Не съм искала да си тръгвам. Сторих го заради теб. Нещо като услуга.

Очите му придобиха стоманена твърдост.

— За Бога, никога повече не ми прави подобни услуги!

— Клем, въпросът е в това… Ти сякаш не разбираш колко си прекрасен. Мислех, че след като двамата се опознаем, ти ще предпочетеш да се срещаш с други жени, да откриеш какво си пропуснал през изминалите години. А аз не желая да ти преча — „Не стой така там, кажи ми, че греша! Кажи ми, че не желаеш никоя друга жена, освен мен! Кажи ми, че ме обичаш, Клем!“, молеше се Марта безмълвно.

„Нека ти покажа, скъпа. Нали знаеш, че не умея да си служа с думите. По-добре да ти покажа“, казваха очите му. Клем разтвори ръце, тя направи крачка напред и се озова в обятията му. След ужасната разкъсваща самота на изтеклия месец, те отново бяха заедно.

Той целуваше устните, челото, кадифената бенка над горната й устна, клепачите. После отново намери устните й, за да каже без думи колко силно е страдал по нея. Главата му се замая от уханието, от познатия вкус, от влажното кадифе на целувките й. Тялото, притиснато до неговото, бе толкова крехко, че той се почувства по-несръчен от всякога. Без да откъсва устни от нейните, я повдигна на ръце и се отправи към най-близката врата.

— Това е кухнята — съобщи той малко по-късно, когато прекъсна целувката, за да си поеме дъх.

Марта тихо се засмя.

— Знам, спалнята е натам.

Той я внесе в спалнята, положи я на леглото и бързо се съблече. Почти беше забравил колко е красива! Обхвана гърдите й и помисли, че ще умре от удоволствие. После устните му се сключиха около зърната. Харесваше начина, по който тя стенеше и се извиваше под него.

— Завинаги! — изстена той дрезгаво. — Или поне докато мога.

Тя изглежда го разбра, защото ръката й, която се спускаше по плоския му стегнат корем, отново се плъзна нагоре. Ако го беше докоснала там, всичко щеше да свърши прекалено бързо.

— Или отново и отново? — прошепна тя и той реши, че това е най-добрата идея.

Заровил лице в шията й, шепнеше думите, които не бе посмял да й каже открито. Обожаваше гърдите й и отдаде дължимото на всяка от тях, преди да обсипе копринената кожа над кръста й с безброй леки целувки.

Когато почувства, че не издържа повече, той се надвеси над нея, треперещ от желание.

— Отново и отново! Обещаваш ли?

Тя обви ръце около врата му и го привлече в люлката на бедрата си.

— Отново и отново, докато ме желаеш. Обещавам!

Любиха се бурно, макар и кратко, ала удоволствието бе толкова голямо, че двамата останаха дълго да лежат замаяни, останали без дъх, безсилни да разсъждават трезво.

Малко по малко Клем започна да си дава сметка, че в стаята е хладно, и стана да намери одеяло. После отново взе Марта в прегръдките си.

— В Дърам има училище за медицински сестри, знаеш ли?

— Клем, има нещо, което трябва да знаеш. Нямам диплома и едва ли някога ще получа, защото това не е важно за мен. Понякога хората с дипломи…

— Обичам те, Марта!

Дъхът й секна, а очите потъмняха и той помисли, че ще умре от нетърпение, докато чуе жадуваните думи.

— Аз също те обичам, но трябва да разбереш, че не съм съвсем подходяща за теб. Не говоря нито един чужд език. Чувала съм, че една жена трябва да се стреми към собствена кариера и да устрои живота си така, че да не се нуждае от мъж, но се боя, че тази теория не ми харесва. Съжалявам, но се налага да ти кажа и най-лошото. След толкова години открих, че за мен най-интересната професия е да се грижа за деца и за хора, които обичам. И може би за някоя градина.

Той целуна шията й и се наслади на сладко-соления вкус на кожата.

— Разсейваш ме — предупреди го тя задъхано.

— Чудесно. Тъкмо това беше намерението ми.

— Не разбираш ли, Клемънт? Та аз изобщо не съм за теб! Дори изумрудът ми се оказа някакъв обикновен планински минерал!

— Твоят обикновен планински минерал всъщност се нарича хиденит и се намира на едно-единствено място в света.

— Е, това е късметът на начинаещия. Поне никой не ме преследва заради него.

Той се засмя, а след малко и тя се отпусна.

— Марти, щом съм толкова умен, значи зная кое е най-доброто и за двама ни.

Притисна я към себе си и я обърна така, че да легне върху него. Малкото й луничаво носле бе само на сантиметри от лицето му. Един от двамата, той така и не разбра кой, скъси разстоянието и устните им се сляха в целувка.

Мина много време, преди отново да проговорят.

— Хати ще каже, че заслугата за това е нейна, нали знаеш? — каза Клем и потърси с пръсти бенката отзад на врата й.

— Нека. Ако искаш, ще наречем първата си дъщеря на нейно име.

— О, не! Просто, за да сме по-сигурни, ще наречем първата Марта. После можем да рискуваме и с някоя Хати.

Лунната светлина бавно се предвижваше към леглото. Клем усети, че Марта се усмихва в тъмнината.

Той помилва косите и притегли главата й върху рамото си. Дъщери! Самата мисъл, че ще сподели бъдещето си с тази жена, го изпълваше с неизмерима радост. Но когато си представи, че ще имат и дъщери, техни деца, които да обича, с които да се смее и да играе, помисли, че е най-щастливият мъж на света!

Марта бе сметнала, че е намерила изумруд, а в същото време Клем беше открил най-рядката скъпоценност. При това, неговата се оказа истинска.