Дикси Браунинг
Взривена тишина (2)

Втора глава

Марта се втренчи притеснено във високия брадат мъж с омачкани бели панталони. Голите му гърди и рамене бяха покрити с тъмни косми. Имаше здрави силни ръце. В една от тях държеше брадва! Сърцето й запрепуска лудо. Тя пое дълбоко дъх, за да се успокои, и хвърли един поглед през рамо към облака от прах, който камионът вдигна след себе си. Ако имаше и най-малкия шанс да го настигне, но беше невъзможно. Затова се обърна и се изправи лице в лице с брадатия непознат.

— Какво сте сторили на… Къде е Хати? Не! — тя вдигна ръка, сякаш да го спре. — Да не сте пристъпили и крачка към мен, чувате ли? Не се шегувам. Гласът ми е като пожарникарска аларма и ви обещавам, че ще пищя с всички сили, ако… — мъчително преглътна.

Лицето на непознатия или поне това, което се виждаше от него, остана безизразно. Имаше нещо странно в очите му — в начина, по който я наблюдаваше. Като че ли му хлопаше дъската или не можеше да фокусира погледа си. Това вече беше прекалено. Изглежда развоят на събитията имаше връзка с намерения зелен камък. Той сигурно носеше проклятие. Първо й навлече заплахите на онзи плъх Хюбърт Одуел, а сега я изправяше срещу някакъв планински дивак с брадва в ръка!

Знаеше, че не бива да му противоречи. Може би пък, независимо от външния си вид, този тип щеше да се окаже напълно безобиден. Важното бе да не го ядосва.

— Госпожа Дейвънпорт ме очаква — произнесе тя внимателно. — Аз съм нейна приятелка. Приятелка — изговори последната дума на срички, сякаш се опитваше да убеди ловец на скалпове да свали лъка с отровните стрели.

Майко мила, ама тя направо трепереше! Клемънт позна гласа й. Даде си сметка също, че бедното създание е все още изплашено, и се зачуди защо. Дали преследвачът й я бе следвал чак дотук? Наоколо не се виждаха други хора, но без очилата си Клемънт можеше да подмине цяла армия и да не я забележи. Ясно бе, че момичето се нуждае от няколко успокоителни думи. Поне това можеше да й предложи.

— Тук сте в безопасност. Приближете се.

— Хм… Не, благодаря! Мисля сега да ида малко да се помотая из планината. Ще ви се обадя по-късно.

Тя млъкна и разтвори широко очи, защото мъжът направи една тромава крачка напред. Имаше кажи-речи размерите на четирикрилен гардероб и въпреки че гласът му бе мек и колеблив, брадвата в ръката му ни най-малко не изглеждаше безопасна. Марта хвърли поглед към чантичката с тоалетните си принадлежности, рисковано захвърлена върху очукания й стар куфар. Изумрудът беше завит в парче плат и покрит със слой от розовата й пудра. Можеше да се промъкне край него, да грабне чантичката и…

По дяволите изумрудът! Без багаж щеше да тича по-бързо! И с малко късмет може би дори щеше да успее да избяга, въпреки че с дългите си крака той вероятно вземаше по два метра наведнъж!

— Хъм-хъм… — прокашля се мъжът, а Марта отстъпи крачка назад и почувства как кракът й се подхлъзва на купчинка дребни камъчета.

— Къде е Хати?

— Същата сте. Още ви е страх.

— Не ме е страх! — отрече тя. Събра смелост и го погледна в очите с надеждата, че ще го притесни и ще го накара да отстъпи назад. Но преди да се усети, се оказа хвана в капана. Но какъв капан беше това? Две сини очи? И преди беше виждала сини очи. Но никога толкова наситени и блестящи. Не беше виждала очи, които толкова силно да излъчват… Нима се канеше да помисли, че в тях се чете уязвимост? Но това беше смешно! Никога през живота си не беше виждала по-силен мъж!

— Да — отвърна спокойно синеокият и тя отчаяно опита да си припомни за какво ставаше дума току-що. — Всеки път в гласа ви звучеше страх. Още не сте се отърсили от него.

Е, добре, тя се чувстваше малко натясно, и той го беше разбрал. Неговият глас обаче звучеше доста уверено. Беше дълбок, спокоен и… Дали не беше шега на въображението й, но май точно този тип гласове Върджил наричаше „култивирани“. Значи този Тарзан не беше глупав!

Клемънт усети притеснението й, макар че не я виждаше. Рискува да направи крачка напред, а после още една, защото беше застанала твърде близо до ръба на пътеката, под която зееше дълбока пропаст.

— Хати… Ами тя е още в Гърция — отвърна той. Добре, че познаваше сантиметър по сантиметър тази част на двора. — Помислих ви за нея. Искам да кажа… — Клем въздъхна дълбоко и почувства струйката пот на скулата си, точно над гъстата брада.

Рязко прокара ръка през косата си, но един тъмен кичур остана да виси над веждата му. Справяше се доста добре, като се има предвид, че не можеше да види по-далеч от върха на носа си. Преди минута дори се изразяваше почти разбираемо. Изглежда умението му да общува се бе развило успоредно с мускулите му.

— Познавате ли Хати Дейвънпорт? — попита подозрително момичето.

— Аз съм неин племенник, а тя ми е пралеля. Сестра е на бабата на баща ми. Нали разбирате?

С всяка нова крачка размазаното петно пред него доби ваше все по-ясни очертания. Жената отново отстъпи назад и се озова съвсем на ръба над пропастта. Въпреки че бе свикнал да стои отпуснат, Клем се разгъна в целия си ръст от метър и деветдесет и се намръщи по посока на розовата аура. Защо не му вярваше? Не беше логично да се съмнява в думите му. Всеки на нейно място би разбрал от пръв поглед, че той не представлява заплаха. Клем примигна срещу залязващото слънце и направи това, което отдавна трябваше да бъде сторено.

— Барто. К. Корнилиъс Барто.

Сега нещата най-после щяха да си дойдат на мястото. Изследването му за биполяризацията на мутагените беше публикувано миналия месец в „Хейстингс Куотърли“, а преди това пак там излезе статията му върху някои философски аспекти на биогенетичното инженерство. Клемънт по принцип никога не се хвалеше с постиженията си, но след като тази жена не забеляза очевидната му почтеност, той се видя принуден да я осветли сам по въпроса.

От нейна страна реакция не последва. Нито дума. Е, може би беше пропуснала статиите му. Някои хора, като например Хати, нямаха вкус към научните четива.

— Е? — запита той. Сега беше неин ред. Коя беше тя? И колко дълго възнамеряваше да остане?

Марта направи още една крачка назад и Клем, с несвойствена бързина, без да мисли, че сам се излага на опасност, се хвърли да я спре. Светкавично прехвърли ръката с брадвата през кръста й и я задържа на ръба над пропастта. Пулсът му се беше ускорил, а нейното дишане издаваше паниката й. Тя пое няколко глътки въздух. Мълчеше.

Някъде в далечината изтрещя гръмотевица. Някаква птичка изпищя пронизително. Внезапен порив на вятъра вдигна облак прах и околните пожълтели дървета ги поръсиха с дъжд от разноцветни листа. Клемънт обаче загуби способността да забелязва каквото и да било около себе си — освен жената, която притискаше до себе си с дръжката, на брадвата. Ноздрите му трепнаха, когато вдъхни уханието й. Едва забележимо сладко, едва забележимо тръпчиво и необяснимо защо — познато. Ухание на топлота. Протегна ръка и докосна топлата стегната плът. Пръстите му напипаха деликатната извивка на рамото и се сключиха здраво около него. Тя стоеше като вкаменена.

— Издишай! — заповяда той и тя разтреперано се подчини. — Сега вдишай! — тя изстена. — Бавно! — изръмжа Клем и накрая дишането й започна да се нормализира. — Така е по-добре. Сега се обърнете към мен, за да мога да ви видя.

Той се наведе напред и почти опря нос в нейния. Едва сега успя да види широко разтворените очи с цвят на кехлибар, заобиколени от невероятно гъстите златисти мигли. Бялото около ирисите й бе толкова чисто, че изглеждаше синкаво. Докато я изучаваше, зениците й започнаха да се свиват, но изведнъж се разшириха толкова, че ирисът сякаш изчезна. Хм, интересна реакция, помисли той с почти изследователска обективност. Оказа се, че му с доста трудно да се съсредоточи. Силата на навика обаче го накара да започне да регистрира получената посредством наблюдение информация. Опита се да огледа цялото й лице. Едва след малко започна да долавя тихия хленчещ звук, който излизаше от гърлото й. Не й причиняваше болка. Ръце, които умееха да държат пеперуда, без да повреждат крилцата й, не можеха да наранят жена. Въпреки това той се постара да бъде по-внимателен. Колко вълнуващи бяха сложните извивки, на женските лицеви кости! Много по-нежни от неговите. Не беше само лицето. Постепенно започна да си дава сметка за нейната женственост, притисната до тялото му. За мекотата в областта на гърдите. За извивката на венериния хълм.

Изведнъж се стресна и с досада осъзна, че не само съзнанието му регистрира всички тези подробности. Тялото му също реагираше! Боже Господи! Та това беше най-неподходящият момент да… Как беше думата? Да се възбуди. Забеляза паниката в очите й и се изпълни с угризения.

— Моля ви! — прошепна тя.

Трескаво потърси подходящ израз, за да я успокои.

— Да. Така да се каже… Да… — заекна Клем и пусна брадвата на земята, но продължи да придържа жената с една ръка. Двамата още стояха на няколко сантиметра от пропастта. Знаеше го, защото бе измерил разстоянието с крачки. — Не, не точно така — обясни той разсеяно на се бе си. Клемънт често изговаряше мислите си на глас. Или пък фрагменти от тях. Не знаеше случай досега някой да се е стряскал от гласа му. Но жената, която трепереше в обятията му, очевидно бе ужасена.

— Ще ме пуснете ли да си вървя? — прошепна тя. — Ще си тръгна веднага, обещавам! И на никого няма да кажа, че сте тук!

Клемънт се намръщи. Тя говореше пълни безсмислици. Щеше да е глупаво от нейна страна да си тръгне в този момент. И какъв смисъл имаше да крие присъствието му? Внимателно, стъпка по стъпка, той я придърпа по-далеч от опасното място, като продължи да държи ръката си на рамото й. Предположи, че допирът ще й подейства успокояващо.

— Аз ви казах името си. А вие, не — каза той.

— Името ми? Марта… Марта Ибърли.

Но, разбира се! Беше казала името си по телефона, но тогава вниманието му бе привлечено от гласа, а не от самоличността й. „Марта“, повтори той, сякаш за да вкуси усещането от звука му. Реши, че името е хубаво.

— Влезте вътре, Марта.

— Да, разбира се… Вътре. Вие вървете напред, а аз ще ви последвам веднага, щом си взема багажа — отвърна тя е успокояващия тон на детска учителка.

„Трябваше да изтичам след камиона“, мерна се в съзнанието й. Как се беше нарекъл този мъж? К. Корнилиъс Някой си. Какво помпозно име за едно облечено в дрипи същество! Е, може би не беше съвсем откачен, но тя със сигурност нямаше намерение да стои тук, докато научи в какво се състои проблемът му. Мъжете, които налитаха с брадва в ръка, не отговаряха на представите й за добър събеседник, дори ако използваха брадвата само за да я задържат да не се срине надолу по някой планински склон.

Какво от това, че гласът му бе странно прелъстителен и за частица от секундата накара сърцето й да се преобърне? Какво от това, че за един-единствен миг изпита диво желание да се хвърли в обятията му и да потърси в тях закрила от стръмните скали, досадните изнудвачи и всички останали противни малки шегички на живота? Марта знаеше в какво се състои нейният проблем, а К. Корнилиъс Някой си не можеше да го реши.

Докато се чудеше как най-лесно да се измъкне, той се обърна, сграбчи чантите й и ги понесе към къщата, сякаш бяха пълни с перца. А само куфарът й тежеше цял тон. Беше натъпкала в него кажи-речи цялото си имущество, с изключение на летните дрехи. Тях брат й щеше да изпрати веднага щом тя си намереше жилище. А чантичката за тоалетни принадлежности бе пълна почти само с камънаци. Беше блъскала в нея всяко гладко камъче, което изравяше от мръсотията. Освен чакъл, в чантичката се гушеха четката й за зъби, сгъваемата ютия и два дезодоранта. Да не говорим за кутията с пудра, където бе скрит билетът й към едно изпълнено със сигурност бъдеще.

К. К. — или както му беше името — й се усмихна. По-точно на нея й се искаше това да е усмивка. Скрит зад косата, брадата и бакенбардите, той може би просто гримасничеше.

— Тук! — нареди той.

„Тук?“ Само Тарзан и приятелката му Джейн разговаряха така във филма. Марта потисна напиращият истеричен смях. Цялата история се превръщаше в нелеп фарс! С брадва или без, горкият човечец изглежда наистина беше безобиден. Може би бе просто поредният ексцентрик от кръга странни приятели на Хати. Вярно е, че й изкара ангелите, но не й причини никаква злина. Нищо не му пречеше да я бутне от скалата или да я нареже на парчета. А единственото, което направи, бе да я притисне твърде близо до себе си и да я разгледа така, като че ли никога преди това не бе виждал жена.

Накрая тя го последва примирено по посипаната с чакъл алея, която завършваше пред затворените врати на гаража. Абсолютно забутано място! Наоколо не минаваха никакви коли. Надеждата й, че ще успее да се измъкне на автостоп, угасна. Спъна се в един по-остър камък и се стресна. Продължи да върви след мъжа, защото не знаеше какво друго да стори. Вече не си въобразяваше, че може просто да изприпка надолу към равнината. Денят си отиваше, щеше да се стъмни, преди да успее да измине и половината път до шосето. Вдигна ръка и разсеяно разтри слепоочията си. При цялото това напрежение нищо чудно, че я болеше глава. В същото време, дори без очила, К. Корнилиъс Еди-кой си стъпваше уверено като планинска коза. Марта уморено се мъкнеше на няколко метра след него. Изведнъж се улови, че се заглежда в гърба му, по който мускулите потрепваха при всяка крачка като добре смазана бронзова машина. Неусетно погледът й се спусна малко по-надолу от кръста. Мъжът сто на сто знаеше, че панталоните му са неприлично впити. Сигурно си мислеше, че по този начин я предизвиква. Ха! Тези шевове нямаше да издържат при едно рязко навеждане. Боже мили!

Та тя в момента правеше това, от което винаги се беше възмущавала, най-нагло оглеждаше тялото на непознат мъж!

Той избърза много напред.

— Хей, чакай, накъде понесе багажа ми? — извика тя.

Той се спря по средата на каменните стълби пред натруфените порти. От двете им страни стърчаха някакви кошмарни бетонни фигури, имитиращи готически статуи.

— Е? — подкани го предизвикателно тя.

Мъжът пусна куфарите на земята и отговори просто.

— Вътре.

— Не съм казвала, че ще остана. Къде е Хати?

— Казах ви вече. В Гърция.

— Ами ако не ви вярвам? Може би това дори не е нейната къща? Може би вие не сте този, за когото се представяте? Откъде да съм сигурна?

Мъжът се върна няколко стъпала надолу и отново спря.

— Нейната е. Аз съм. Къде ще отидете?

Господи, какъв начин на изразяване само! И все пак бе прав. Къде наистина можеше да отиде тя? Беше късно и скоро щеше да се стъмни съвсем. Отгоре на всичко стана студено. Намираше се на километри от цивилизацията. Най-близкият град бе поне на три часа път оттук. Да не говорим за Хюбърт Одуел, той сигурно вече бе разбрал, че тя не е в автобуса, и сега се връщаше по обратния път, за да я търси.

— Добре, но само за тази вечер — отвърна тя неохотно и опита да запомни добре чертите му, за да може по-късно да даде точно описание на полицията, ако се наложи. Висок. Много висок и брадат. Косата му беше мокра от пот и може би изглеждаше по-тъмна, отколкото бе в действителност. Вероятно бе тъмнокестенява, а не черна. Дрехите му бяха мърляви, а той самият имаше нужда от душ. От друга страна, излъчваше усещане за някакъв вид особена чистота. Всъщност, призна си тя, дори ухаеше приятно.

Като някое от онези големи вечнозелени дървета наоколо, на смола, свежест и мъжественост. Майчице, действително губеше самообладание! Не че имаше някакво желание да се довери на непознатия. Още повече, че точно той не можеше да говори, размахваше брадви и се носеше полугол. Но засега Марта не виждаше друг изход от положението. Може би той не лъжеше за роднинската си връзка с Хати. Може би дори беше нормален, помъчи да се ус покои. Бе необщителен, но безобиден. И Хати си имаше своите странности, но никога не би оставила къщата си в ръцете на човек, към когото не изпитва доверие.

Племенник ли? Може би да, а може би не. Навремето Хати бе споменала за някакъв племенник, завършил Калифорнийския технически университет. И, разбира се, съществуваше онова момче от портрета, нарисуван от Хати преди толкова много години. Марта се бе влюбила в образа от пръв поглед. Тогава тя беше на… На колко години? Петнадесет? Шестнадесет? Горе-долу. Дори сега сърцето й трепна, щом си спомни за онова момче.

В този миг Клемънт се усмихна. Рядко се усмихваше, но сега помисли, че така ще я предразположи.

— Кафе? — попита простичко той. Тя беше решила да влезе. Чудесно. Защото не можеше да я остави да стърчи навън пред вратата.

— Споменахте вълшебна думичка — отвърна момичето.

— Имам и храна.

— Чудесно — отвърна тя е уморена усмивка. Не биваше да се заяжда с него. Та той й предлагаше гостоприемство!

— Можете да спите в моето легло.

— Хей! Чакай малко, приятел! — горката Хати! Нищо чудно, че се срамуваше да запознае приятелите си с този тип, който ако действително бе неин племенник, по нищо не приличаше на момчето от портрета. Навремето художничката й бе обяснила, че племенникът й е прекалено умен и това не му носи щастие. Повечето хора не можели да го разберат. Тогава Марта бе потиснала порива да грабне портрета и да го скрие от студения жесток свят. Това странно чувство остана в сърцето й дори след като научи, че моделът има един от най-високите коефициенти за интелигентност в страната, и че е бил ангажиран от някакъв мозъчен тръст някъде на север.

— Ааа… По въпроса за спането… Може би просто ще изпия чаша кафе и ще си вървя — чудесна идея! А къде щеше да отиде беше друг въпрос.

— Спалнята на Хати е затворена. Там е влажно. Нямам нищо против влагата.

Клемънт чу как гостенката му въздъхна. Бе забравил за проблема с надморското равнище. Планината не беше чак толкова висока, но за някои хора разреденият въздух се превръщаше в проблем. Особено ако бяха свикнали с живота в равнини.

— Равнинна местност? — запита той.

— Какво?!

Беше готов да се откаже от опитите да общува с нея. Явно тя беше също толкова необщителна, колкото него. Странна жена, помисли си Клем и пусна багажа й пред стълбите. Но какво ли знаеше той за жените? Може би те всички бяха странни. Сигурно бе пропуснал да забележи този прост факт в стремежа си да разгадае някоя научна мистерия.

— Първо вода? Леденостудена е. Високо съдържание на минерали, но безвредна. Или кафе? Без очила няма да се справя добре, но храна има.

Пресвета Дево, каква бъбривост! Надяваше се да не я е отегчил с безкрайния си монолог. Той самият беше доста впечатлен от постижението си.

Марта. Марта Ибърли. Странно съчетание на срички. Но най-забележителното бе, че тази жена изваждаше на бял свят една съвсем непозната страна от личността му, страна, за чието съществуване не бе и подозирал. Изведнъж се оказваше, че той, така да се каже, умее да се държи в общество.

Клем се усмихна широко и се почувства щастлив, успокоен и толкова самоуверен, колкото никога преди, като изключим собственото му пространство в лабораторията, естествено.

— Седнете — каза той. — Можете да четете етикетите. Чакайте тук. Сега ще се върна.

„Да чета етикетите?!“, втрещи се Марта.

Той се върна след по-малко от минута, натоварен с консерви. Някои от тях разпознаваше по формата, като например консервираната шунка или сардините. Но може би Марта Ибърли не обичаше сардини? Може би искаше пастет. Някъде наоколо имаше дори пакет не мухлясали сухари.

— Има вино за пиене — спомни си той внезапно. — Не знам кое с кое върви. Не ме интересува.

Клем се усмихна за втори път през последните няколко минути.

— Божичко, това беше някакъв делириум! — и изсипа товара си върху голата орехова маса. После се отдръпна и зачака гостенката да си избере ястие. Гостенка на вечеря. Негова лична гостенка! Харесваше му дори самата фраза. Миналата година беше поканил една биофизичка да го придружи на галавечерята по случай раздаването на някакви награди. Тя му отвърна, че предпочита да отиде сама. Впрочем, той също предпочиташе да иде сам. Но се беше измъчвал цяла седмица, докато набере смелост да я покани, и то само защото секретарят му Ед Малвърн подчерта, че това е негово задължение. Сега всичко изглеждаше различно. Никога не му бе хрумвала идеята да покани жена в дома си. Живееше в малък апартамент близо до лабораториите, но прекарваше в него съвсем малко време. В кабинета си разполагаше с кушетка, тясна баня с душ, а долу в мазето на сградата имаше бюфет и машина за кафе.

Прав до масата, той пристъпваше с неудобство от крак на крак и я чакаше да си избере консерва. Сложи ръце в джобовете си, после ги извади скръсти ги на гърдите си и ги отпусна. Би дал всичко на света, за да може да я види добре. Тя не продумваше. Дали не го чакаше да й каже какво да прави сега? Беше твърде тъмно!

— Повече светлина? — запита той услужливо и веднага включи лампиона до себе си. — Ако нищо тук не ви харесва, ще отскоча до бакалията. Лошото е, че затварят в шест, а дотам има седем километра път.

— Нямате ли кола?

— Не умея да шофирам.

— Не шофирате? — бе поразена.

— Навремето взимах уроци по кормуване, но нямам влечение.

— Това обикновено не е пречка.

Клем се замисли над думите й. Хати, например, едва се виждаше над кормилото и отгоре на всичко, непрекъснато размахваше ръце, за да обяснява нещо, докато шофираше.

Мълчанието се проточи. Клем все още чакаше Марта да му каже какво иска да хапне. Той почеса брадата си. Беше открил, че брадата му е много полезна, осигуряваше му прикритие и му даваше възможност да я дърпа и роши, когато беше нервен. Какво ли чакаше Марта? Може би беше негов ред да говори? Той беше направил заявление, тя беше отвърнала, край на дискусията. Но въпросът за храната още не бе изяснен. Значи сега се очакваше тя да поеме инициативата. Той нямаше и най-малката представа как да постъпи, ако момичето продължи да мълчи.

— Искате ли да идете до банята? — гениален проблясък от негова страна! При това точно навреме, иначе разговорът съвсем щеше да секне!

— Какво? О, да, моля! — тя се изправи. — Е? Разполагате ли с туристическа карта, или да се оправям сама?

Клемънт рядко долавяше сарказма. В този случай обаче го разбра. Обикновено не би му направило впечатление, но сега се засегна.

— Съжалявам. Ще ви покажа банята — отвърна той с цялото достойнство. После я хвана за ръка. По принцип не обичаше да докосва хората. Но сега се изненада от странната тръпка, което започна да се разлива от ръката му и се разпростря по цялото тяло. Нямаше представа от къде се извира непознатото чувство. Не знаеше дори дали му е приятно. Беше сигурен само в едно, че ако се остави на течението, то може да се окаже опасно.

— Какво виждате без очила?

Двамата бавно минаха през трапезарията, която изглеждаше като кръстоска между ателие и битпазар. Клемънт се движеше уверено, защото знаеше наизуст всички клопки по пътя.

— Като се вземе предвид ъгъла на пречупване на светлината, необходим за…

— Не ви питам за ъглите на пречупване на светлината. Питах само дали сте сляп като къртица. Ще ми бъде неприятно да си тръгна и да ви оставя в такова безпомощно състояние. Нямате ли резервен чифт очила?

— Не, не съм сляп. И да, имам, но са в кабинета ми в града.

Накрая стигнаха до една врата в дъното на тесния коридор.

— Можете ли да се обадите да ви ги изпратят?

— Да.

— Направихте ли го?

— Не.

Застинала с ръка върху дръжката на вратата, Марта се втренчи в него и се зачуди дали този тип не се опитва нарочно да я побърка. Дали пък не провеждаше някакъв психо експеримент?

— Вие можете ли изобщо да говорите? Или се правите на интересен? Слушайте, К. Корнилиъс Тинтири-минтири, или който там твърдите, че сте, уморих се от детинските ви игрички! Това трябваше да бъде моята ваканция. Вместо да си почивам, аз я прекарах из раздрънкани гадни автобуси ровичках из калта, за да търся някакви въображаеми скъпоценни камъни и спях в евтини мотелчета легло до легло с една жена, която пуфтеше като парна машина! Не съм слагала хапка в устата си от вчера, главата ме боли до пръсване и изобщо не ме интересува кой сте вие, нито какъв сте! Просто ме оставете на мира!

Мълчанието, което се възцари след края на тирадата й, продължи повече от минута. Марта се зачуди дали мъжът ще я убие веднага, или преди това ще й позволи да измие ръцете си. В един момент обаче той заговори и на нея й се прииска да потъне в земята.

— Съжалявам. Да, мога да говоря, но не се справям добре. Проблемът е отчасти наследствен, но подозирам, че се дължи и на околната ми среда. Вече е твърде късно да се променям. Аз… Аз, съжалявам, Марта. Кажете ми само какво да направя, за да се почувствате удобно и после ще се махна от пътя ви. Нахранете се. Останете тази нощ. Останете колкото ви се иска. Няма повече да ви притеснявам.