Дикси Браунинг
Взривена тишина (3)

Трета глава

Марта остана в банята колкото можеше по-дълго. Взираше се с копнеж в лъскавата шарена кабинка за душа и си мислеше колко би било хубаво да прекрачи вътре и да остави водата да се стича дълго по тялото й. Толкова дълго, че да измие праха от пътищата, както и всички натрупани грижи. Вместо това среса с пръсти косата си и с влажни ръце я приглади назад. Спретната, но скромна, заключи тя. Навремето майка й използваше тази фраза, когато искаше да изрази най-горещо одобрение. Затова караше Марта да носи памучни роклички на каре и бели престилки, докато всички останали деца в класа ходеха с джинси. Първият път, когато се осмели да си сложи малко червило, майка й я вкара в банята и търка лицето й под чешмата, докато почти й смъкна кожата. След този случай Марта благоразумно се гримираше едва когато стигаше в училище.

Изсуши ръцете си, без да се поглежда в огледалото. Клемънт стоеше пред вратата на банята и чакаше гостенката си да излезе оттам. Беше обещал, че ще я остави на мира, но първо трябваше да й покаже къде е оставил багажа й.

— Горе — каза той в мига, когато вратата се отвори.

— Кой? Какво?

— Ъ-ъ… Куфарите. Стаята на Хати. Запалих огън.

— Огън?!

— Камините. Горе са две. Долу има в дневната и в трапезарията. Един и същи комин обаче. И в кухнята понякога… — май пак говореше прекалено много. Господи, защо не можеше да се научи да казва само това, което иска да каже, и след това да млъква! Сега отново я бе залял с поток ненужна информация и не знаеше как да се върне на първоначалната тема.

— Запалили сте огън в стаята на Хати — преведе си Марта. — Заради мен ли? Благодаря.

— Ъ-ъ… Прекалено е меко. Леглото, искам да кажа. Вие не сте достатъчно заоблена… Как да кажа, ще се схванете. Ако предпочитате…

— Ще се справя — увери го тя. Най-голямото й желание сега бе да стигне до стая, която да може да се заключва. Непознатият беше достатъчно сляп в момента и нямаше да успее да намери брадвата си. А Марта щеше да подпре вратата отвътре с някоя тежка мебел и щеше най-после да легне и да се наспи. Чакаше я тежък ден и връщане към цивилизацията. Откакто намери проклетия изумруд почти не беше мигвала.

Клемънт я пусна да мине пред него и тя усети в гърба си впития му като свредел поглед. Независимо дали я виждаше добре, или не, очите му направо я пронизваха. Тя се стегна и направи всичко възможно да върви, без да движи хълбоците си.

— Първата отдясно — обясни той със странно привлекателния си глас. — Затворих я. За да се запази топлината вътре.

Тя пък щеше да държи вратата затворена, за да задържи навлеците отвън! Тази нощ трябваше да остане, нямаше друг избор. Но на следващата сутрин щеше да намери някакъв път към града, дори ако се наложеше да легне и да се търкаля надолу по стръмните склонове на планината! Да вървят по дяволите и Хюбърт Одуел, и К. Корнилиъс Еди-кой си. Уви, Хати явно остаряваше, да забрави за поканата си и да замине за Гърция!

Куфарите бяха оставени до вратата. Поне на пръв поглед всичко беше наред. Самата стая обаче накара Марта да се захласне. Единствените мебели бяха малка камина, почти квадратен креват с балдахин, хлътнал по средата като хамак, и гардероб, в който би могло да се разположи цяло семейство. Останалото пространство в стаята бе заето от картини, от пода до тавана, по всички стени. Всевъзможни стилове, всевъзможни епохи, всевъзможни таланти. Тук беше дори портретът на онзи твърде умен племенник и Марта отново почувства как дъхът й секна. Дълго време стоя и се взира в него като омагьосана. Толкова години бяха минали, но момчето от картината отново накара сърцето й да трепне. А Марта не беше жена, която лесно се оставяше на емоциите.

Втора врата свързваше стаята с друга баня, в която се мъдреше великолепна вана, украсена отвън с резба от орехово дърво. Жалко, че нямаше да остане тук достатъчно дълго, за да й се порадва.

Минаха два часа. Марта лежеше, хлътнала в центъра на огромното легло, и се питаше как ще изкара нощта. Главоболието й не бе преминало. Болката се беше преместила от тила към челото, което означаваше, че синусите й се обаждат. Само това липсваше! Отгоре на всичко умираше от глад. Сама си беше виновна, К. Корнилиъс й предложи вечеря, а тя отклони поканата му. И то само защото не й се излизаше от уютната и сигурна стая на Хати. Пък и той не настоя. Явно бе приел на сериозно обещанието си да я остави намира.

По едно време задряма. В съня й веднага се преплетоха сцени на преследване по главозамайващо стръмни планински пътища, куфари, от които дрехите излитаха на различни посоки, паркинги, прашни сини седани. Лекото почукване по вратата веднага я събуди, а от стряскането сърцето й заби като лудо.

— Спите ли?

Тя не смееше да помръдне. Беше подпряла дръжката на вратата с един стол, който не би издържал дори натиска на упорит молец. Непознатият най-после си бе показал рогата. Тъкмо бе започнала да го приема като някой от безопасните ексцентрични приятели на Хати. Беше готова дори да повярва, че й е племенник! А той искаше да се вмъкне в стаята й по това време. Колко ли беше часът? Тя се взря във фосфоресциращия циферблат на стария си часов ник — оказа се, че е едва десет. А й се струваше, че е полунощ. И какво сега? Какво искаше той от нея по тези късни доби? Беше й обещал да не я закача повече и тя с удоволствие се канеше да му отвърне със същото. Може би се беше показала като наивница. Дори си бе позволила да се захласне по някои от мъжките му достойнства. Но това все още не му даваше право да… Както и да е, тогава беше застанал с гръб към нея и нямаше откъде да знае по какво се е заглеждала.

Чу стъпките му надолу по стълбите и пое дълбоко глътка от застоялия въздух. Уф! Леко се отърва. Марта изчака още един час. После още един. Сънят не идваше. Главоболието се засили, а стомахът стържеше нетърпимо. Петнайсет минути до полунощ. Часът на вещици, караконджули, духове и всякакви страхотии.

Накрая реши, че предпочита да срещне вещица или дори масов убиец с брадва в ръка, но не и да умре от глад. Тялото й отчаяно се нуждаеше от храна, а главата от аспирин. Не беше свикнала на подобни мъчения. Нито на подобен студ, допълни мислено тя, като измъкна предпазливо голия си крак изпод завивките. Скромният огън в камината отдавна бе изтлял и въздухът в стаята бе леден. Реши да изтича до банята на долния етаж, където бе видяла цял рафт, натъпкан с лекарства, да грабне няколко аспирина, да мине през кухнята за бурканче фъстъчено масло и лъжица, и да се прибере обратно. Мисълта за един горещ чай с мляко се прокрадна в съзнанието й, но тя я отхвърли, не биваше да предизвиква късмета си. Очите й отново се заковаха на портрета с момчето. Бяла риза, неизбелели джинси, гъста черна коса, падаща непокорно върху будните очи. Как ли го бе нарекла Хати? Марта не успя да си спомни името му. Не беше ли Корни, съкратено от Корнилиъс? Със сигурност не! Щеше да помисли за това по-късно.

Тя внимателно отмести стола, отвори вратата и се огледа да види имали жива душа наоколо. Беше тихо и тъмно. Босите й крака пристъпиха по дървения под и тя се плъзна надолу по стълбите, като се придържаше за перилата. Мина й през ума, че трудно ще се справи с обратния път в тази непозната къща, изпълнена с капани като подпрените до стените картини, бронзовите бюстове, глинените фигурки и мраморни статуетки. Да не говорим за огромното количество разностилни мебели, които ненадейно препречваха пътя. Хати не искаше да живее по установения ред и смело защитаваше правото си да се различава от другите. Двете с Марта като че ли нямаха нищо общо помежду си и точно това ги сближи. Когато срещна ексцентричната художничка, Марта беше свито момиче, загубило току-що майка си. Живееше в малката ферма на баща си и приемаше безропотно съдбата. От своя страна Хати отказваше да приеме безропотно каквото и да било. Беше убедена, че ако си изтеглил губеща карта, можеш веднага да я хвърлиш на масата и да протегнеш ръка за нова. За нея животът наистина бе игра. Марта обаче не можеше да си позволи да следва тази философия. Всичките й карти бяха губещи и ако животът бе игра, тя просто не знаеше как да играе.

— О-ох! Гръм и мълния! — за малко не счупи босите си пръсти в някакъв стол, оставен безотговорно по средата на пътеката. Ако беше грабнала една от онези консерви, сега нямаше да обикаля като сомнамбул посред нощите из пълната с капани къща и да се ослушва за стъпките на убиеца с брадвата!

Клемънт пропълзя напред, удари дясното си коляно в една остра скала и изруга. Ако успееше да намери проклетите очила, щеше да си ги завинти направо за главата! И щеше веднага да пише на Малвърн да му изпрати втория чифт. Но за целта трябваше да оживее до сутринта. Вместо халат бе нахлузил върху пижамата си стара престилка от лабораторията. Тя обаче не бе пригодена за пълзене и той се видя принуден да я захвърли. Скоро откри, че горнището на пижамата също му пречи. След като я застъпи с коляно и за малко не се самоудуши, той реши да го остави и него. Сега примираше от студ беше успял да превърне дланите и коленете си в живи рани, а проклетите очила лежаха някъде наоколо, в радиус от петнадесетина метра. Напипа дънера, върху който сечеше дърва, и опита се ориентира по него. Движеше се бавно и използваше фенерчето си, за да почуква с него по земята, надяваше се в някой момент да чуе звука от удар на метал върху стъкло. Пръстите му се удариха в нащърбен камък и той от ново изруга. Цялото му тяло бе покрито със синини, драскотини, рани и ожулвания. Веднъж да намереше очилата, щеше да напълни ваната на Хати с риванол и да кисне в него поне седмица! Нищо не му пречеше да изчака до сутринта и да ги потърси на светло. Но от самата мисъл, че ги е загубил, го заболяваше глава. Главоболието от своя страна му пречеше да заспи, а не смееше да вземе от лекарствата на Хати, без да е сигурен, че ще прочете правилно етикетите.

Клем освети земята около себе си с фенерчето. Пред късогледия му и астигматичен поглед слабият лъч светли на мистично изчезна в тъмата. Надеждата му, че ще забележи стъклата да проблясват някъде наоколо, се стопи. Безнадеждна работа! Тогава Клем за първи път през живота си посмя да изрече една по-солена ругатня, от която винаги се бе смущавал. За негова изненада, това го поуспокои. Но не му помогна да разреши проблема си. Въздъхна нещастно, загаси фенерчето и се втренчи в някакво светло петно на небето, за което предположи, че е луната. Не можеше да различи дори проклетата луна! Ненавиждаше чувството на безсилие, което обаче го спохождаше често. И независимо от висшите си образования и купи щата научни титли, Клем се боеше от това чувство. Не знаеше как да се справи с него и затова търсеше относителната сигурност на лабораторията, библиотеката или апартамента си.

И тези разсъждения не му помогнаха да си намери очилата. Реши да се прибере и рязко се изправи. В този миг без предупреждение нещо рязко се заби в черепа му. Той премигна невиждащо в тъмнината, завъртя се, спъна се в един небрежно захвърлен клон и се стовари тежко по гръб.

— Аха! — тържествуващият вик дойде някъде откъм гаража.

Клемънт се претърколи на една страна и опипа цицината на главата си. Изохка, преди да е имал възможност да определи размера на поредната щета, която си беше нанесъл.

— Не знам как си ме открил, отвратителен дребен мошеник такъв, но те предупреждавам, ако не изчезнеш на секундата оттук, ще събудя всички в къщата и ще съжалиш, че изобщо ти е минавало през ума да крадеш изумруда ми!

Беше параноичната гостенка. Той пак изстена.

— Не можеш да ме излъжеш, Одуел! Дадох на шерифа номера на автомобила ти, както и фалшивата ти визитна картичка. Ако бях на твое място, досега да съм изчезнала оттук!

— Марта.

— Мълчи! Дори не се опитвай да ме убеждаваш. Давам ти тридесет секунди, за да се качиш в колата си и да изчезнеш! Държа брадва и ако ме предизвикаш, ще я използвам!

— Не мога да шофирам. Вече ти казах.

— Не можеш да шо…? К. Корнилиъс, това ти ли си? О, Господи!

— Не исках да те изплаша.

— Ти какво правиш тук? На звездите ли се радваш?

— Очилата. Опипвам наоколо. Не искам да объркам аспирина с амидофен.

— Не, не, разбира се — промърмори тя успокояващо.

Той усети раздразнение. По дяволите, беше й казал съвсем точно какво прави и защо го прави. Мислеше, че този път се е изразил правилно и достатъчно ясно.

— Не ме ли разбра?

— О, да, чудесно те разбрах — тя заотстъпва.

Клем долови колебливите й стъпки. Наведе се и потър си фенерчето, което бе изпуснал при падането. Сигурно се беше изтърколило нанякъде. Момичето се държеше доста странно, но по някакви съвсем неясни причини, той се по чувства привлечен от нея. При нормални обстоятелства би предпочел да се крие из гората цяла нощ, само и само да избегне подобна среща. Марта спря да отстъпва и той направи крачка напред.

— Стой там! Не мърдай!

Вече можеше да я види. По-точно виждаше неясна фигура на фона на тъмната сянка на елата. Разстоянието между тях съвсем не беше малко. Клем поиска отново да я докосне, да вдъхне едва доловимото ухание, което се носеше около нея. Искаше да научи коя е и какво прави, от къде идва и за какво мисли. Искаше да научи всичко. Чудо на чудесата! Той всъщност искаше да разговаря с нея. Само по себе си това вече представляваше проблем. Как беше възможно един човек да прекара целия си живот в преследване на знания и да не научи простичкото умение да общува с друго човешко същество?

— Ще ми прочетеш ли етикетите? — това поне щеше да е добро начало. Той имаше нужда от очите й, но освен това отчаяно се стремеше да я задържи близо до себе си, за да открие обяснението за странния начин, по който реагираше тялото му на гласа и уханието й. Никога не му се беше случвало подобно нещо. Или поне от дълги, дълги години насам.

— Етикети ли? Искаш да кажеш храна? — запита тя и той почувства известна бодрост в гласа й.

— Първо лекарства. На рафта са. Когато съм без очила, ме заболява глава. А не мога да разчета етикетите без очила.

Тогава тя се доближи до него. Хвана го за ръка и го поведе към къщата, а Клем обви пръсти около дланта й и я последва през тъмния двор.

— Внимавай, тук има клон — предупреди го тя. Гласът й прозвуча дрезгаво в студения нощен въздух. — За Бога, К. Корнилиъс, защо не каза веднага? Не виждаш достатъчно добре дори за да ги намериш, нали? Но защо ти трябваше да чакаш до полунощ?

Клемънт вече не си спомняше цялата верига от умозаключения, която го накара да седи сам на тъмно в ателието часове, след като тя се заключи в стаята на Хати. Затова дори не се опита да отговори. Тя го водеше както бавачка би водила малко дете.

Две ръце, длан до длан. Клемънт не можеше да каже дали му харесва, или не. Проблемът беше, че вече изобщо не можеше да контролира ситуацията.

— Ако поделиш лекарството си с мен, ще ти изчета всички етикети на света. Но ти наистина се нуждаеш от втори чифт очила. Или от контактни лещи.

— Да.

— Върнахме се към едносричните думи — тя отвори вратата и го въведе в къщата.

Клемънт вече бе на позната територия, но не й каза, че може да се справи сам. Марта го настани в един особено грозен розов стол и отиде да търси аспирина. Доставяше ли му удоволствие нейното внимание? Или го притесняваше? С него се случваше нещо съвсем неочаквано, поето си заслужаваше притеснението? Може би пък момичето беше право да се бои от него? Нямаше я от няколко минути, а вече му липсваше. Това го учуди. Досега винаги бе предпочитал да стои сам. А сега с нетърпение я чакаше да се появи отново.

— Ти се върна — каза той и веднага се засрами от глупавата си забележка.

— Ще донеса вода. Или мляко, ако имаш. Днес пропуснах всички часове за хранене.

— Има мляко. Храна също.

Тя се засмя и всичките му сетива моментално реагираха на звука от смеха й.

— Все ми повтаряш, че имало храна, но засега не съм видяла нищо, освен няколко неотворени консервени кутии.

— Марта Ибърли — повтори Клемънт, след като изпи две хапчета с чаша студена вода. — Искаш ли да си говорим?

— Да си говорим! За какво? — Марта внимателно постави чашата си върху емайлираната масичка.

Клемънт се опита да измисли някаква вълнуваща тема за разговор. За какво ли си говореха мъжете с жени, които не се занимаваха с наука?

— Ти нали не си научен работник? — запита той, въпреки че беше сигурен в отговора.

— Научен работник ли? Пази Боже! Нищо не съм, поне за сега.

На това той не знаеше как да отговори. Тя направо зачеркна всички възможни разговори за работа. След като заяви, че няма професия, на Клем му стана неудобно да обсъжда собствената си работа. Това щеше да се превърне в монолог, при това вероятно скучен, и тя щеше или да си тръгне, или да го скастри, а на него не му се искаше нещата да свършат така. Веднъж покани едно момиче на кино и двамата не си продумаха в продължение на три часа. Месец по-късно събра смелост да й се обади пак. Покани я на вечеря, но тя отказа с обяснението, че било по-вълнуващо да седи самичка цяла вечер и да наблюдава как прахта се събира по мебелите. Трябваше да мине година, преди да се престраши да доближи отново някоя жена. Следващият път попадна на бъбривка, която не спря да говори за футболисти и плетки и Клем повече не поиска да я види. Не че тя изгаряше от желание да се срещат.

Марта въздъхна. Клемънт също въздъхна. Ако можеше поне да я види по-ясно, сигурно щеше да се справи по-добре. Поне не си беше тръгнала. А това беше добър знак, нали? Този простичък факт му вдъхна кураж и той усмихнато попита.

— Е добре, за какво би искала да си говорим?

— За какво бих искала. А храната?

— Добре — храната ли? Какво толкова имаше да се говори за храната? Той самият предпочиташе да научи нещо за мъжа, който я беше изплашил. Защо беше дошла, откъде идваше и къде…

— Само ще говорим за ядене, така ли? — възкликна изведнъж тя. Звучеше отчаяно и Клемънт беше готов да даде мило и драго, за да разбере какво я притеснява. Той самият мислеше, че нещата се развиват необикновено добре. Ето, седяха един срещу друг от двете страни на масата, след като бяха разделили по братски аспирина, и въпреки това гласът на Марта звучеше напрегнато.

— Ами… Не. Хайде, ти кажи първа — какво в храната те интересува най-много?

— Липсата й! — изсъска тя. — Това е единственото, за което мисля в момента.

Явно Марта не бе запозната с правилата на нормалния разговор. Първо заявяваш нещо, а после задаваш въпрос. Какво да направи сега? Внезапно кихна.

— Наздраве — промърмори тя. — Настинал ли си?

Той въздъхна с облекчение. Разговорът отново бе пот ръгнал.

— Благодаря. Много беше мило от твоя страна. Не.

„Хайде, измисли нещо, умнико! Запитай я… Запитай я например защо ухае така приятно. Защо простото докосване на ръката й кара всяка частица от тялото ти да реагира…“, казваше си той.

— Както вече обясних — подхвана отново Марта, — не мога да спя на празен стомах.

— От физиологическа гледна точка най-удобно е да се спи по гръб или на една страна. Разбираш ли, гръбначният мозък…

— По дяволите гръбначният мозък! Не разбираш ли, че съм гладна?

Избухването й накара Клемънт да примигне стреснато. Нима я бе обидил? Обикновено той отегчаваше партньорките си, но Марта съвсем не му звучеше отегчено.

— Гладна?

— Умирам от глад!

Той изстена. Разбира се, че беше гладна! Това имаше предвид, когато спомена за пропуснатите часове за хранене. Сините му очи се впиха в нея, той се изправи и протегна ръка.

— Аз също. Гладен съм, искам да кажа. Ти избери, аз ще отворя.

— Страхувах се, че никога няма да го предложиш — скочи на крака и се завтече към кухнята с решително изражение. — Имам по-добра идея. Какво ще кажеш аз да сготвя, а двамата да ядем? Имаш ли яйца?

— Да.

— Бекон?

— Не.

— О-о! Нищо… Хляб?

— Във фризера.

— Ще го размразим. Аз съм страшна специалистка по размразяването. А сирене?

— Има тук един интересен вид. С нещо като пеницилинова обвивка, не знам дали разбираш.

— Пеницилин ли? — Марта се закова на кухненския праг. — Какво по-точно сирене е това?

— На етикета пише „Рокфор“.

Колебанието й беше едва забележимо.

— Бъркани яйца с рокфор? Звучи превъзходно! Ще трябва да ми кажеш кое къде се намира. Впрочем, боли ли те още глава? — Мина на сантиметри от него и той буквално чу шумоленето от допира на дрехата върху тялото й.

Клем преглътна с мъка и се обърна към създанието, което предизвикваше у него такива неочаквани и непознати реакции. В това време тя му тикна някакъв съд в ръцете и нареди.

— Разбий ги. По-леко, защото пръскаш! Кафе ли предпочиташ, или топло мляко?

— Предпочитам кафе, за да ме държи буден. Бих могъл да си говоря с теб цяла нощ. А ти? — тук Клем почувства как нещо студено и мокро се лепва върху крака му. Съдът беше на секундата издърпан от ръцете му и той я чу как продължава да разбърква яйцата. Изглежда беше проявил прекалено голям ентусиазъм. Надяваше се, че белята не е твърде голяма. Тя му протегна една салфетка и той опита да избърше яйцето от крака си. По дяволите! Беше оставил ризата си отвън. Сигурно я обиждаше с това, че за втори път се изправяше пред нея полугол.

— Не, К. Корнилиъс. Не бих могла да си приказвам цяла нощ — в гласа й нямаше обида и той си помисли колко добра жена е тя. — Безкрайно съм уморена и умирам от глад. Нека да хапнем и да си лягаме, защото утре трябва да стана рано и да намеря начин да се прибера у дома.